Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
463 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 50028 от 17.10.2018
г., постановено по реда на чл. 247 ГПК по гр. д. № 53755/2016 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), II
Гражданско отделение (II ГО), 56-ти състав, районният съд е оставил без
уважение молба от Т.Т.К., ЕГН **********, за допускане на поправка на очевидна
фактическа грешка в решение № 278275/27.11.2017 г., постановено по същото дело,
по-конкретно, за изключване от
диспозитива на решението на построената в поземлен имот с идентификатор
68134.802.627 еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 68134.802.627.1 по КК
и КР на град София, одобрени със заповед № РД – 18 – 95/18.12.2015 г. на
изпълнителния директор на АГКК, с адрес на сградата: град София, ул. „*******, предназначение-жилищна
сграда-еднофамилна, както и за посочване
в мотивите на решението, че върху поземления имот с идентификатор
68134.802.627 е учредено вещно право на ползване.
Срещу така постановеното
решение в
срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е
депозирана въззивна жалба от Т.Т.К., действащ чрез надлежно упълномощен
процесуален представител – адв. В.Д.-САК, в която се излагат подробни доводи за
неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че видно
от представения по делото нотариален акт за дарение, по силата на който ищцата
черпи права от един от съделителите, същата е придобила процесното дворно
място, заедно с всички подобрения и приращения върху същото. Сочи се, че с
оглед липсата на посочване на процесната сграда в нотариалния акт, ищцата не е
придобила собствеността върху същата, в който смисъл се твърди да са и
разясненията, дадени с тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. по
тълкувателно дело № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС. С оглед изложеното се поддържа,
че включването в делбената маса на сградата е недопустимо, тъй като собственик
на същата е неговия брат – неучастващо в процеса лице. На следващо място се
твърди, че неправилно в мотивите на решението от 27.11.2017 не е посочено, че върху процесния недвижим
имот, предмет на делбата, е учредено вещно право на ползване, за което по
делото са били представени доказателства. В обобщение се сочи, че като не е
уважил искането по чл. 247 ГПК, съдът е обезмислил разглеждането на делото във
втора фаза на делбата. Съобразно изложеното се иска обжалваното решение да бъде
отменено и да бъде постановено друго, с което искането на въззивника по чл. 247 ГПК за поправка на твърдените очевидни фактически грешки в решението от 27.11.2017
г. да бъде уважено. С молба от 03.12.2019 г. е релевирано възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – В.Д.К., в който се излагат доводи за недопустимост
и неоснователност на същата. Претендират се разноски за платен адвокатски хонорар.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като
съображенията за това са следните:
Производството по делото
е образувано по предявени искове с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС за делба
от В.Д.К. на поземлен имот, индивидуализиран в исковата молба, ведно с
построена в него еднофамилна жилищна сграда, при равни права между нея и
съделителя Т.Т.К..
С решение от 27.11.2017 г., постановено по първоинстанционното дело,
районният съд е допуснал извършването на съдебна делба между съделителите на
съсобствения им недвижим имот, както следва: поземлен недвижим имот с идентификатор 68134.802.627, с площ по
скица от 678 кв. м., заедно с построената в поземления имот еднофамилна жилищна сграда с
идентификатор 68134.802.627.1. по КК и КР на на град София, одобрени със
заповед № РД – 18 – 95/18.12.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК със
застроена площ от 98 кв. м., индивидуализирани в диспозитива на решението, при
следните права: ½ ид. ч. за В.Д.К. и ½ ид. ч. за Т.Т.К.. Решението
не е обжалвано от страните и е влязло в сила на 20.12.2017 г.
С молба от 31.05.2018 г. (л. 57 и сл. от делото пред СРС) Т.К. е изложил
доводи, че включването на процесната сграда в делбената маса е недопустимо, тъй
като същата е собственост на неучастващо по делото лице, както и че съдът е пропуснал
да посочи в мотивите на решението от 27.11.2017 г., че върху поземления имот е
учредено вещно право на ползване. Изложени са доводи, че описаните пороци на
решението подлежат на поправка по реда на чл. 247 ГПК и е направено съответно
искане в тази насока.
С обжалваното решение съдът е оставил без уважение искането по чл. 247 ГПК,
като е приел, че същото е неоснователно.
Обжалваното решение е правилно, като съображенията за
това са следните:
По аргумент от чл. 247,
ал. 1 ГПК, съдът по своя инициатива или по молба на страните може да поправи
допуснати в решението очевидни фактически грешки.
Съгласно константната
съдебна практика на ВКС, за да е налице основание за поправка на очевидна
фактическа грешка, е необходимо да се установи несъответствие между формираната
истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението
и/или съдът да е пропуснал да изрази в решението част от иначе напълно
формираната своя воля (определение № 295 от 9.06.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. №
328/2009 г., III г., определение № 24 от 17.01.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2614/2016
г., I т. о., определение № 187 от 15.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1067/2015
г., IV г. о. и др.). По реда за поправка на очевидна фактическа грешка, обаче,
не могат да бъдат отстранени допуснати от страните грешки в заявените
обстоятелства, на които се основава искането им. Не може да бъде променена и
формираната воля на съда, нито да бъдат допълвани мотивите на решението
(решение № 207 от 31.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7030/2014 г., IV г. о., ГК).
С оглед изложеното, твърдените
от въззивника пороци на решението от 27.11.2017 г. не съставляват допуснати
очевидни фактически грешки. Както е прието и от районния съд, недопустимо е по
реда на чл. 247 ГПК да бъде заместена формираната от съда воля, обективирана в
решението от 27.11.2017 г., постановено по гр. д. № 53755/2016 г., включително
и относно обектите на делбата. Страната е имала възможност да релевира
оплакването си за частична недопустимост на решението по реда на въззивното
обжалване, като с процесуалното си бездействие – неподаване на въззивна жалба в
указания от съда срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК, сама се е лишила от
възможността за това. В конкретния случай решението е влязло в законна сила на 20.12.2017
г. и по аргумент от чл. 297 ГПК е задължително за съда, който го е постановил,
и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. Предвид
изложеното искането за изключване от диспозитива на решението на построената в
процесния поземен имот еднофамилна жилищна сграда е неоснователно.
Неоснователно е и искането
на въззивника за поправяне на мотивите на решението с отразяване на факта на
учредено право на ползване върху поземления имот. Съгласно разясненията, дадени
в т. 18 от тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2000
г., ОСГК, с решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в
диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо,
т.е. диспозитивът на решението по чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК представлява
източникът на силата на пресъдено нещо, а
мотивите не са част от него, макар и да са материализирани заедно в един и същи
документ. Предвид изложеното и доколкото процедура за поправка на очевидна
фактическа грешка се провежда само за решението, т.е. за диспозитива на
съдебното решение по чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК, а не и за мотивите към него,
искането за поправяне на същите в посочения от въззивника смисъл, също е
неоснователно. Във връзка с доводите във въззивната жалба за приложението на
чл. 235, ал. 1 ГПК е необходимо да се посочи, че момента на представяне на
нотариалния акт от 16.06.2016 г. за учредяване на вещно право на ползване върху
процесния имот е ирелевантен за основателността на искането по чл. 247 ГПК за
поправка на мотивите, тъй като съобразно изложеното и по-горе, същите не
подлежат на поправяне по реда на чл. 247 ГПК.
В обобщение, по изложените по-горе съображения, настоящият съдебен състав намира, искането по чл.
247 ГПК, обективирано в молба на Т.Т.К. от 31.05.2018 г. за неоснователно,
както е прието и районният съд.
Поради съвпадане на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната се
претендират такива в размер на 1000 лв. за адвокатски хонорар, като плащането
им е доказано по делото. Въззивникът
е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което настоящата инстанция,
предвид фактическата и правна сложност на делото и извършените
от процесуалния представител на въззиваемия действия, намира за основателно. Предвид изложеното, размерът на
претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемата следва да
бъде редуциран до предвидения минимален размер от
200 лв., съгласно чл. 7, ал. 1, т. 8 от Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
50028 от 17.10.2018 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК по гр. д. №
53755/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II Гражданско отделение
(II ГО), 56-ти състав.
ОСЪЖДА Т.Т.К., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на В.Д.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сума в
размер на 200 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на препис на
страните, при условията на чл. 280, ал. 1и ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.