Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 22.05.2019 г.
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 12068 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение от 03.07.2018
г., постановено по гр.дело № 29502/2017 год. по описа на СРС, ГК,
58 с-в, е признато за установено на
основание чл.422 ГПК, вр. чл.150, ал.1 от ЗЕ, вр. чл.110, ал.2 от ЗЕ, чл.86 от ЗЗД, вр.
със заповедно производство 5510-2017 г., за имот- апартамент 66 в ж.к.“ Люлин“,
******, че В.Г.Т., ЕГН **********/ с адвокат И.Д., мл.адвокат М.Д., гр.София,
ул.“ Леденче“ № ******/, дължи на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, гр.София, ул.“******,
510,26 лв., главница за периода 28.12.2014 г. до м.04.2016 г., със законната
лихва от 27.01.2017 г., 81,09 лв., мораторна лихва за
периода от 30.06.2015 г. до края на търсения период- 20.01.2017 г., като са отхвърлени
претенциите над посочените до пълните размери от 1201,88 лв. главница и за
периода 01.12.2013 г.- 27.12.2014 г., над посочения до пълния размер на лихва
от 181,59 лв. и за периода 01.02.2014 г.- 29.06.2015 г., като неоснователни и
погасени по давност. С решението на съда е осъдена на основание чл.78, ал.1, вр. ал.3 от ГПК, В.Г.Т., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК ******, гр.София, ул.“******, разноски по заповедното и исковото
производство, пропорционално и по компенсация, в размер на 156,77 лв., като са
отхвърлени претенциите на страните в останалата част. С решението на съда е
осъдена на основание чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата, „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******,
гр.София, ул.“******, да заплати на адвокат И.Г.Д.,***, адв.хонорар
за безплатна защита на ответника, определен от съда пропорционално на уважения
размер на исковете, в размер на 187 лв.
Срещу постановеното от СРС, 58 с-в решение е
подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“-ЕАД, гр.София,
чрез юрк.С.Д., с искане същото да бъде отменено в
частта, с която са отхвърлени предявените
установителни искове. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ответник В.Г.Т., чрез пълномощника си адв.И.Д.,
оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, като неоснователна, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Третото
лице – помагач - „Т.С.”-ЕООД,
гр.София, не взема становище по подадената въззивна
жалба.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, поради което следва да се разгледат по
същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно
обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата
допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на
валидността и допустимостта на първоинстанционното
решение, а на неговата правилност- само
по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението
само по отношение на приложението на императивните материалноправни
норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и
поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи
принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на
служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в
частта, в която същите са отхвърлени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и
да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален
представител юрк.С.Д. се е задоволил единствено да
посочи общо, че решението на СРС е неправилно, както и в коя част обжалва
същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания.
За разлика
от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК,
порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи
по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното
решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна
жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното
решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга
проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната
жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на
решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави
тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната
си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези
доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни
норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната
инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения
за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на
ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи
служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите
въпроси въззивният състав препраща към мотивите на
СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения решението на СРС, Г.О.,
58 с-в следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
С оглед изхода на
спора на въззивника- ищец не се следват
разноски за настоящата инстанция. С оглед изрично направеното
искане, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата/
ЗА/ ищецът следва да бъде осъден
да заплати на адвокат И.Д.,
пълномощник на въззиваемата страна- ответник В.Г.Т., адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 300 лв., / в общ претендиран размер от
400 лв., съгласно
приложен по делото договор за правна защита и съдействие от 29.08.2018 г. за въззивната инстанция/, предвид обстоятелството, че същия е оказал безплатна адвокатска помощ по реда на
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на въззиваемата страна- ответник В.Г.Т., при уважаване
направеното от въззивника –ищец, чрез неговия
процесуален представител възражение по
чл.78, ал.5 от ГПК, което настоящият въззивен състав намира за основателно
предвид действителната фактическа и правна сложност на делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.07.2018 г., постановено по гр.дело
№
29502/2017 год. по
описа на СРС, ГК, 58 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***-Б, да заплати на адвокат И.Г.Д.-Адвокатска колегия, гр.Кюстендил, със съдебен адрес:***, на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 300 лв. / триста лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София, като трето лице –
помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.