Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …………….
гр. София, ......................2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, ХV въззивен
състав, в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и четвърти юни две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
2.
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
секретаря В.Венева и в присъствието на прокурора А.Попколев,
като разгледа докладваното от съдия Талева
ВНОХД №998 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI НПК.
С Присъда
от 18.05.2017г., постановена по НОХД №145/2014г., СРС, НО, 18-ти състав, е
признал подсъдимия Ю.П.Х. за ВИНОВЕН в
това, че на 20.11.2013 г. в гр. София се заканил на другиго - И.С.М. — с
убийство, като това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването
му — престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК,
поради което му е НАЛОЖИЛ наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години,
изпълнението на което ОТЛОЖИЛ на основание чл. 66 от НК за изпитателен срок от
5 години, като ПОСТАНОВИЛ на основание чл. 67, ал. 3 от НК, през изпитателния
срок пробационната мярка „ограничения в свободното придвижване“, изразяваща се
в забрана за посещаване на определен район, а именно адреса: гр. София, ул. „*******,
както и всяко място, намиращо се на по-малко от 500 метра отстояние
от най-близката спрямо това място точка, явяваща се част от имота/обекта,
находящ се на така посочения адрес.
На
основание чл.45 от ЗЗД, подсъдимият е осъден да заплати на И.С.М. с ЕГН-**********,
сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в отрицателни емоции от престъплението, като е отхвърлил иска за
горницата до пълния предявен размер от 15000 лева.
С
присъдата подсъдимият Ю.П.Х. е осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Софийския районен съд, сумата от 200 лева,
съставляваща държавна такса върху уважения размер на иска, както и сумата от 5
лева, представляваща държавна такса за служебно издаване на изпълнителен.
Срещу тази присъда е
подаден протест от прокурор при СРП, в който се излагат твърдения, че с
инкриминираните в ОА изрази, поради общата им и абстрактна формулировка, не се
установява по изискуемия от закона категоричен и безспорен начин, че подсъдимият
е отправил спрямо пострадалата именно заплаха за убийство, а не напр. заплаха
за осъществяване на друг вид престъпление, поради което се иска присъдата на
първостепенния съд да бъде отменена, като подсъдимият бъде оправдан по така
предявеното му обвинение и му бъде наложено административно наказание.
Против присъдата е подадена жалба и от
защитника на подсъдимия Х. – адв. М.М. от САК. В жалбата се сочи, че не се установява от
доказателствата по делото, че именно подсъдимият е изпратил имейла до
пострадалата, в който се е съдържала заканата за убийство. На следващо място се
навеждат доводи, че в процесния имейл не се съдържат изрази, от които може да
се извлече отправена закана с убийство, съдържанието му е поетично, не очертава
никакви конкретни действия, които авторът му би могъл да извърши, за да
реализира някакъв негативен резултат за адресата. Излагат се и твърдения, че в
досъдебното производство и с внасяне на ОА в съда са допуснати съществени
процесуални нарушения, нарушили правото на защита на подсъдимия, без да се
сочат съответните нарушения на процесуалните правила. Иска се присъдата на
първия съд да бъде отменена, като подсъдимият бъде оправдан по възведеното му
обвинение.
Въззивният съд в разпоредително заседание, проведено на 12.03.2019г., по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия и
на свидетели, както и ангажирането на
нови доказателства.
В съдебното заседание
пред въззивната инстанция, прокурорът поддържа протеста, счита че постановеният
от първия съд акт противоречи на ТР №53/1989г. на ОСНК на ВС и същият страда от
вътрешни противоречия. Изтъква, че по делото е установено, че т.нар.
„пострадала“ е наричала подсъдимия „глупак, тъпак, некадърник“, което давало
възможност да се установи, че последната не е имала никакъв респект от
предаденото на съд лице и по никакъв начин неговото поведение не би могло да се
възприема като заплаха, поради което моли първоинстанционния акт да бъде
отменен и да се постанови нов, с който подсъдимият да бъде признат за невиновен
по предявеното му обвинение.
Повереникът на
ЧО и ГИ – И.С.М.,
адв. В., моли присъдата на районния съд да бъде
потвърдена в цялост като правилна и законосъобразна. Излага становище, че в
хода на първоинстанционното съдебно следствие по безспорен начин е установено,
че подсъдимият Х. е осъществил както от обективна, така и от субективна страна
състава на престъплението, за което е предаден на съд. Намира за безспорно доказано,
че именно подсъдимият е изпратил
процесния имейл, както и предходния такъв. Счита, че от съдържанието на
инкриминирания по делото имейл по категоричен начин се установява именно отправена
закана с убийство както и че застъпената в жалбата теза, че имейлите са
изпратени на пострадалата посредством намесата на зловреден вирус, е единствено
израз на защитната позиция на подсъдимото лице.
Защитникът на
подсъдимия Ю.П.Х. – адв. М.,
счита обжалваната присъда за неправилна, доколкото разпоредбата на чл.144, ал.3 НК изисква яснота и еднопосочност на заканата, която е отправена към личността
на пострадалото лице. Счита, че по никакъв начин не е доказано по делото, че
подсъдимият е автор на имейлите, изпратени до пострадалата. На следващо място,
поставя под съмнение заключението на СППЕ, съгласно което отправените с
имейлите закани са възбудили основателен страх у пострадалата по съображенията,
изложени от представителя на СГП, като намира, че само защото пострадалото лице
е споделило подобен страх с вещите лица, не може да се приеме, че тя
действително е изпитала този страх. Намира още, че никъде в процесния имейл не
се съдържа ясна, конкретна и недвусмислена закана с убийство, както изискват
закона и съдебната практика, поради което моли подзащитният му да бъде оправдан.
Алтернативно, ако съдът приеме, че подсъдимият е автор на имейлите и с тях е
отправена закана, то производството по делото да се прекрати, тъй като само
престъплението по чл.144, ал.3 НК се преследва по общия ред, а останалите състави,
предвидени в предходните алинеи на чл.144 се преследват по тъжба на
пострадалото лице.
Подсъдимият Ю.П.Х., в
правото си на лична защита, изтъква че никога в целия си живот не е заплашвал
никого, камо ли с убийство. Счита, че ако някой следва да се счита унизен и
обиден от всичко, което се е случило през двете години, в които е работел във
фирмата на пострадалата, то това е именно той и всички работещи там, но той
никого по никакъв начин не е заплашвал, поради което и моли да бъде оправдан. В
правото си на последна дума, заявява че нито една експертиза и нито едно
доказателство от събраните в наказателното производство не доказват, че той е
изпратил имейла, с оглед на което моли да бъде оправдан.
Софийски градски
съд,
след като обсъди доводите в протеста, допълнението към него и въззивната жалба,
депозирана от страна на частното обвинение, както и тези, изложени в съдебно
заседание от страните‚ и след като в съответствие с чл.314 от НПК направи
цялостна проверка за правилността на атакуваната присъда, констатира, че не са налице основания за нейната отмяна, но се
констатират основания за изменяването й, като съображенията за това са следните:
Първоинстанционната присъда е постановена при
изяснена фактическа обстановка, която се установява от събраните по делото
гласни и писмени доказателства, обсъдени в мотивите към присъдата. При
преценката на същите доказателства, въззивния съд не намери основания за
промяна във фактическата обстановка по делото, която е следната:
Подсъдимият Ю.П.Х. е
роден на *** ***, българин е, с българско гражданство, разведен, с висше
образование, не е осъждан, с ЕГН-**********.
Подсъдимият Ю.Х. работел
на длъжност „организатор охрана и сигурност“ в търговско дружество „ЗММ С.“
ЕООД, представлявано от П.М., съпруг на И.М.. Във връзка с изпълнение на
функциите си на посочената длъжност, подсъдимият разполагал с подробна информация за
организацията на охраната в сградата, находяща се в гр. София, ул. „*****, в която
живеела и работела И.М. заедно със семейството си.
По повод на
изпълняваната длъжност в „ЗММ С.“ ЕООД, подсъдимият имал информация за
нередности в стопанските дейности, упражнявани от съпруга на М. – П.М., за
използване от последния на икономическото му положение за влияние върху
служители на МВР и за други обстоятелства, които считал, че може да навредят на
съпрузите М..
Във време на работата му
в това дружество, подсъдимият Х. се чувствал неудовлетворен и огорчен от
неуважителното отношение, проявявано към него, като дори бил обиждан от
собственика на фирмата – П.М., с думите „глупак, тъпак, некадърник“. На
неустановена по делото дата, преди 07.11.2013г., възникнал скандал между
подсъдимия и И.М., като поводът бил реализиран пътен инцидент от подсъдимия Х.
с един от служебните автомобили, като всичко това настроило Ю.Х. срещу съпрузите
М.. По тази причина, на 07.11.2013 г., той изпратил електронно писмо по
Интернет до свидетелката И.М., в което, пишейки за себе си като за жена (с
прякор „Ч.В.”), посочил редица обстоятелства, които знаел за семейство М.,
включително във връзка с тяхната сигурност и такива, за които недвусмислено
сочел, че предоставянето на информацията за тях на трети лица може да навреди
на М., като за да не злоупотреби с притежаваната от него информация искал
заплащане на определена парична сума в определен срок. След като изтекъл
срокът, даден в писмото от 07.11.2013г., подсъдимият Х. отново пишейки за себе
си като за жена, на 20.11.2013г., следобед, от интернет зала, изпратил второ
писмо по електронна поща от адрес retum_*****@abv.bg, получено на
същата дата на ползвания от пострадалата М. електронен пощенски адрес *****, в което
били отправени и реплики в смисъл, че авторът на писмото желае да превърне живота
на семейство М. в ад („мечтата си да
превърна живота ви в ад”), целият израз бил — „и ще се посветя на моята кауза и
ще заживея с мечтата си да превърна живота ви в ад”, както и „ще заплачат
завинаги с кръв вашите сърца. Аз съм готова да отлетя към небето... а вие...
войната започна” Освен цитираното, в писмото от 20.11.2013г., било написано и
следното: „и ще дойде време, може би
седмица, месец, година или две и ще умра спокойна, когато ви видя да коленичите
пред църковния олтар и с ръце, протегнати към небесата и с очи, препълнени със
сълзи и с треперещ глас ще чуя думите, изречени от вас „О, Господи, за какво са
ми всичките тези пари, когато не мога вече да се радвам на най-милото ми ...
отговори ми ти“. За хората най-милото са различни неща... коли... пари...
жени... за родителите това са децата... не зная... Точно когато си помислите,
че всичко е приключило и вече сте забравили за мен, точно тогава ударът
господен ще се стовари върху вас“. В началото на това писмо било посочено, че
същото се изпраща във връзка с така изтеклия срок, даден в предходното, а след
това се сочело, че се касае за израз от любима книга, който подателят, говорейки
за себе си като за жена, щял да се постарае да изпълни в остатъка от живота си.
Когато прочела и второто писмо, свидетелката М. се изплашила много. Изпитала
страх както за себе си и собствения си живот, така и за живота на децата си. И.М.
знаела с каква информация разполага подсъдимият, знаела какви са възможностите
му, в това число, че той има достъп до огнестрелно оръжие, като била убедена,
че именно Ю.Х. е автор и на двете писма. М. след прочита на второто писмо била
разстроена, споделила със съпруга си за случая и решили да поискат от техни
близки да им предоставят допълнителни служители, като по този начин засилили
охраната на сградата, в която живеели и работели, изготвили нови правила за
достъп до нея, изградили допълнителна система за видео наблюдение, прекратили
изобщо достъпа на чужди лица до сградата. Свидетелката М. ограничила
ангажиментите си, прекратила излизанията си навън, отказала командировка и още
същия ден подала сигнал до прокуратурата, като поискала да й бъде осигурена
допълнителна охрана. Във връзка със сигнала на свидетелката, служители от МВР
посетили училището, в което учели децата на семейство М., за да предупредят
училищната охрана. Въпреки предприетите мерки, И.М. продължавала да изпитва
постоянно безпокойство, че я грози нещо и нещо лошо може да се случи. След като
в продължение на три седмици не била излизала никъде, спряла децата от училище
и заедно с тях заминала в чужбина. В резултат от прочетеното в писмото от
20.11.2013г., животът на свидетелката М. и семейството й коренно се променил.
Изложената
фактическа обстановка въззивният съдът прие за установена въз основа на
събраните от първия съд доказателства, а именно: показанията на свидетелите: И.М.,
А.Ч., дадени в хода на съдебното следствие /частично/ и прочетените по реда на
чл.281 НПК /частично/, Б.Б./дадени пред съдебния
състав и прочетените по реда на чл.281, ал.5 вр.
ал.1, т.1 НПК/, В.Б./дадени пред съда и прочетените по реда на чл.281, ал.5 вр. ал.1, т.1 НПК/, А.Н., обясненията на подсъдимия; заключенията
на КТЕ, ВТЛИЕ, СППЕ, КТЕ, допусната и назначена в хода на съдебното следствие;
писмени доказателства: справка за съдимост на подсъдимия, сигнали от И.М.,
разпечатки от електронна кореспонденция, разпечатка относно данни за подсъдимия,
трудова документация, писмо от И.М. до ДАНС с разпечатки на извънреден доклад и
заповед, протокол за претърсване и изземване, писма от управителя на „М.” ООД,
от „М.” ЕАД, от управителя на „К.” ООД, от „М.Ш.и от ДИТ - София - област,
декларация за семейно положение и имотно състояние, заверено копие на болничен
лист и решение на Софийския районен съд.
В мотивите на постановената присъда
решаващият съд е обективирал процеса на формиране на
вътрешното си убеждение, като е извършил някакъв, макар и незадоволителен анализ
на доказателствата и средствата за тяхното установяване.
Въпреки принципното съгласие на въззивния
съд с оценката на доказателствата, направена от съдебния състав, разгледал
делото в районната инстанция, с оглед възраженията, изложени в жалбата на
защитата, че не е установено по категоричен начин авторството на двата имейла,
изпратени до пострадалата, доказателствата събрани в тази насока ще следва да
се обсъдят повторно.
От показанията на свидетелите И.М., А.Ч.,
Б. Б., В.Б.и А.Н., се установяват предходно изострените и влошени отношения
между подсъдимия Х. и семейство М., в качеството им на работодатели на
подсъдимия. В показанията на свидетелката Ч. се съдържат сведения за
унижението, на което е бил подложен подсъдимият във времето, в което е престирал труд във фирмата на М.. От писменото доказателство – решение на СРС по
трудово дело, се установява, че трудовите правоотношения с подсъдимия са били
прекратени поради уволнението му от търговското дружество, собственост на П.М..
Всички тези доказателства сочат на достатъчен мотив за подсъдимия да предприеме
инкриминираните по делото действия с изпращане на процесния имейл. На следващо
място, видно от съдържанието на първия имейл, разпечатка от който е приложена
като писмено доказателство по делото, съпоставено с показанията на свидетелката
М., единствен подсъдимият е разполагал с информацията, оповестена в имейла от
07.11.2013г. Само на подсъдимото лице са били известни фактите, изложени в този
първи имейл и същите са станали негово достояние по повод на работата му във
фирмата на М., като свидетелката И.М. изрично сочи, че в това първо електронно
писмо се излагат сведения за действия на членове на семейството, които са били
възприети единствено от подсъдимия Х., тъй като само той е присъствал на
описаните в писмото събития, изключая свидетелката М.
и съпругът й. На следващо място, заключението по ВТЛИЕ, изследвало
предоставения запис от интернет клуба, е категорично, че лицето, заснето на
записа от видеокамерата е именно подсъдимият Х.. Видеофайловете, обект на
експертното заключение, обхващат времевия период от 16.08ч. до 16.37ч. на
20.11.2013г. Видно от разпечатка на процесния имейл от 20.11.2013г., същият е
изпратен от адрес retum_*****@abv.bg
на 20.11.2013г. в 16.35.55 ч. От справките от Дарик Нет ЕАД, които са собственици на и-майл
провайдъра @abv.bg,
електронната пощенска кутия retum_*****@abv.bg
е създадена на 20.11.2013г. в 14.40.14 ч. от IP адрес:
78.83.65.80. Съгласно предоставената справка от М-Тел, посоченият IP адрес: 78.83.65.80, е с ползвател именно подсъдимият
Ю.Х.. В електронната пощенска кутия retum_*****@abv.bg
е регистрирано влизане на 20.11.2013г. както от IP адрес:
78.83.65.80, с ползвател подсъдимият Х., така и от IP адрес:
62.213.172.14, на 20.11.2013г. в 16.12.42 ч. Ползвател на IP адрес: 62.213.172.14 е М., установимо
от справка, предоставена от М., приложена по делото. Видеофайловете, които са
били обект на изследване от ВТЛИЕ, освен че са за времевия период 16.08 ч. до 16.37 ч. на 20.11.2013г., същите
са били с обсег на заснемане, мястото, на което е била разположена компютърната
конфигурация, ползваща IP адрес:
62.213.172.14 в компютърната зала. Именно на тези кадри, обхващащи посочената
компютърна конфигурация, ползваща IP адрес:
62.213.172.14, е заснет подсъдимият Х., като от приложените в заключението
кадри се вижда, че Х. използва точно този компютър за времето от 16.08ч. до 16.37ч. Всички тези факти, които се установяват по
безспорен начин от посочените и обсъдени доказателства, сочат с нужната
категоричност, че на процесната дата, във времето, в което е изпратен
инкриминирания имейл, IP адрес:
62.213.172.14, от който е изпратен, е ползван именно от подсъдимия.
Съпоставяйки тези обстоятелства, доказани безспорно по делото, с обсъдените
по-горе гласни доказателствени средства, еднопосочни с данните, установими от
съдържанието на първия имейл, за въззивният съд не остава никакво
съмнение, че именно подсъдимият Ю.Х. е автор както на инкриминирания с ОА
имейл, така и на първия такъв от 07.11.2013г., изпратени на електронната поща
на пострадалата.
Без никакво значение за изводите на
въззивния състав за безспорна установимост на
авторството на деянието, е фактът, че и на двата имейла е придаден вид, че изхождат
от жена. Доколкото от обсъдените до тук доказателства с необходимата безспорност
се установява, че с информацията, споделена в първия имейл е разполагал
единствено подсъдимият Х., а с оглед заключението на ВТЛИЕ и писмените справки
от доставчиците на интернет услуги, се установява, че в процесния времеви
период, когато е изпратен инкриминирания по делото втори имейл, IP адреса, от който е изпратен е ползван именно от
подсъдимия Х., то за този състав не съществува никакво съмнение, че подсъдимият
е автор на имейлите, макар и написани, като изхождащи от жена.
С оглед на горното, отговор получи
основното възражение на защитата и
подсъдимото лице, свързано с липсата на безспорни доказателства, че подсъдимият
е автор на имейла, с който е отправена заплаха с убийство спрямо пострадалата М..
Въззивният съдебен състав прие за
правдиви показанията на свидетелката И.М. в цялост, която макар и конституирана като страна в
настоящето производство и заинтересована от изхода на делото, излага
последователно и подробно събитията предхождащи и следващи инкриминираното
деяние. Показанията на тази свидетелка се подкрепят изцяло от показанията на
свидетелите Б., Б.и Николова. Посочените свидетели по
идентичен начин описват събитията, свързани с обтягане на отношенията между
подсъдимия и семейство М., последващите действия, предприети във връзка с
уволнението му, състоянието на свидетелката М. след получаване на втория имейл,
съдържанието на същия, промяната в начина на живот на пострадалата след тази
дата, реорганизацията във фирмата и най-вече предприетите мерки за засилена охрана на процесния адрес. Съдът
се довери в цялост и на изложеното от свидетелите Б., Б.и
Николова, които макар и да са зависими
от пострадалата, доколкото работят във фирмата на съпруга й, показанията им не
страдат от вътрешни противоречия, не са в противоречие по между им, съответни
са на писмените доказателства, установяващи развитието на трудовите
правоотношения между подсъдимия и „ЗММ С.“ ЕООД, както и на заключението на
СППЕ, досежно изложеното от свидетелите за психичните
преживявания на пострадалата след получаване на втория имейл.
Също както първият съд, този съдебен
състав не кредитира с доверие показанията на свидетелката А.Ч., приятелка на
подсъдимия, в онези им части, в които свидетелката твърди, че на 07.11.2013г. и
на 20.11.2013г. подсъдимият не е напускал дома си. В тези части показанията на Ч.са
насочени към изграждане на алиби на подсъдимия, съответно установяване
невъзможността му да е изпратил процесния имейл от друг IP адрес, доколкото не е изпратен от ползвания такъв в
дома му. Показанията на Ч.в тази им част се оборват с установеното посредством
заключението на ВТЛИЕ и писмените доказателства, обсъдени по-горе в настоящето
изложение, които съдът цени с доверие, поради което и въззивната инстанция не
намери опора в тях при изграждане на изводите си по правото и фактите.
В хода на първоинстанционното съдебно
следствие подсъдимият е давал частични обяснения, свързани с обстоятелства,
изложени от свидетели, касаещи най-вече развитието на трудовата история на подсъдимия след влошаване на отношенията
между него и дружеството-работодател, както и такива във връзка с иззетата от
дома му компютърна конфигурация. Доколкото обясненията на подсъдимия във връзка
с тези обстоятелства не противоречат на останалите доказателства по делото,
въззивният състав ги кредитира с доверие, макар и същите да нямат съществен
принос към изясняване на правно значимите за предмета на делото факти.
Въззивният съд цени всички експертни
заключения по делото в цялост, тъй като са изготвени от компетентни вещи лица, притежаващи необходимите
специалности, отговорили са в пълнота на поставените задачи, като за отговорите
са използвали научни знания.
Контролиращата инстанция се довери и на писмените
доказателства по делото, защото няма
данни същите да са опорочени от гледна точка на авторството или с оглед
съдържанието им, а и са приобщени по делото в съответствие с предвидения за
това процесуален ред.
Техническата документация, представена от
подсъдимия, въззивният състав прецени като ирелевантна
към предмета на доказване по делото, доколкото
авторството на процесните имейли и съответно авторството на деянието, се
установяват по категоричен начин от доказателствата, обсъдени и анализирани
по-горе, изключващи без съмнение вероятността зловреден софтуер да е допринесъл
за създаване и изпращане на процесните имейли.
Не
могат да бъдат спестени упреците към първия съдебен състав, който ненужно е
обсъждал причините, поради които делото е разследвано от разследващ орган при
ДАНС, доколкото това не е довело до процесуално нарушение, за сметка на
необходимостта от излагане на убедителен анализ на доказателствата, посредством
които се установява авторството на деянието, в каквато насока е имало
възражение от защитата още в съдебните прения пред районния съд, а възражения
във връзка с органа, провел разследването не са направени.
При така установените по безспорен начин
факти по делото, правилно е преценил първият съд, че подсъдимият Ю.П.Х. от
обективна и субективна страна е осъществил състава на престъплението по чл.144,
ал.3 вр. ал.1 от НК.
От обективна страна – на 20.11.2013г., в
гр. София, се заканил на другиго — И.С.М. с убийство, изпратил й на електронна
поща ***** електронно писмо: „...мечтата си да превърна живота
ви в ад”, „... ще заплачат завинаги с кръв вашите сърца. Аз съм готов да отлетя
към небето... а вие... ВОЙНАТА ЗАПОЧНА...” с подател **_*****@abv.bg, като това
заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му.
За осъществяване на това престъпление от обективна страна, се изисква обективиране чрез думи или
действия на закана с убийство спрямо определено лице, която да
е възприета от него и би могла
да възбуди основателен страх за осъществяването й. В конкретния случай,
подсъдимият Х. е изпратил два имейла на електронната поща на пострадалата М.,
като в първия такъв е дал сведения за информацията, с която разполага, като е
искал определена сума пари, за да не я направи достояние на трети лица. След
като не е постигнал целта си е изпратил инкриминирания по делото втори имейл, в
който макар и използвайки художествен стил, е отправил недвусмислена заплаха за
живота на пострадалата и децата й. Наистина в процесния имейл не се сдържа конкретна
заплаха за умъртвяване на пострадалата или нейни близки, но изразът „Аз съм готов да отлетя към небето... а вие...
ВОЙНАТА ЗАПОЧНА...” по недвусмислен начин сочи закана именно с отнемане на
живот, доколкото отлитането към небето би могло да се тълкува единствено като
настъпване на смърт. Останалите съпътстващи изрази и фрази в имейла,
инкриминирани с ОА, засилват тази заплаха и я правят още по-зловеща и в цялост
придават усещане именно за заплаха с убийство за живота на пострадалата и
децата й. Заплахата отправена с имейла е била възприета от пострадалата с
прочитането на имейла и е възприета от нея именно по този начин – като заплаха
с убийство. На този извод сочат предприетите от последната действия – отмяната
на всичките й ангажименти, ненапускането на дома й, засилването на охраната в
сградата, търсенето на съдействие от органите на МВР, включително и за
осигуряване на допълнителна охрана, забраната децата да излизат извън сградата,
последващото напускане на страната заедно с децата й. От заключението на СППЕ
се установява, че И.М. е изпитала основателен страх от осъществяването на
отправената й заплаха, изпитала е силно негативни емоции, съпроводени със
сърцебиене, отмаляване, плач. При пострадалата страховите
усещания са се проявили и с физически реакции на организма й, провокирани от
възприетото от нея съдържание на инкриминирания имейл. Доколкото по безпротиворечив начин от доказателствата по делото се
установи, че в кратък период преди изпращането на двата имейла, отношенията
между подсъдимия и семейство М. рязко са се влошили, подсъдимият е останал без
работа, бил е уволнен от фирмата на М., имал е остро съприкосновение с И.М.,
бил е неудовлетворен от отношението на съпрузите М. към него, бил е обиждан,
овикван, същевременно свидетелката М. е знаела, че той има достъп до
огнестрелно оръжие и най-добре от всички, дори по-добре от нея, познава
охранителните системи в сградата, обяснимо и резонно е възприятието на
пострадалата И.М., че чрез инкриминираните изрази подсъдимият я е заплашил
именно с убийство.
С оглед на горното, неоснователни и
ненамиращи опора в доказателствата по делото са възраженията, изложени в
протеста на СРП и поддържани от представителя на СГП пред въззивния съд, че
инкриминираните с ОА изрази от процесния имейл, изпратен на 20.11.2013г., не са
заплаха с убийство, тъй като са твърде абстрактни.
Необосновани са и доводите, изложени от
прокурора във въззивните прения, че пострадалата била наричала подсъдимия
„глупак, тъпак и некадърник“, което сочело, че тя не изпитва никакъв респект
към него, следователно не би могла да приеме съдържанието на имейла като
заплаха. В тази връзка е необходимо да бъде уточнено, че свидетелката А.Ч., в
показанията си, депозирани пред районния съд, излага твърдения, че с посочените
от прокурора обидни думи, подсъдимият е наричан от съпруга на пострадалата – П.М.,
а не от нея. На следващо място, дори пострадалата да е отправяла подобни обиди
към подсъдимия и да не се е държала с него уважително, това се е случвало,
когато подсъдимият е бил поставен във финансова зависимост от семейството й,
поради факта, че те са били негови работодатели и са му плащали заплата. В
следващия момент, когато тази зависимост е отпаднала по инициатива на
пострадалата и изхождайки от информацията, с която подсъдимият е разполагал във
връзка с охраната на сградата и възможностите за достъп, съобразявайки и достъпа
му до оръжие, знаейки че семейство М. не са се отнасяли по най-добрия начин с
подсъдимия, че същият е напуснал фирмата дълбоко обиден и с накърнени чувства,
естествена е реакцията на страх у пострадалата от реалната възможност
подсъдимият Х. да осъществи заканата си.
Възражението на
прокурора, участвал в съдебното заседание пред въззивния съд, че с атакуваната
присъда, районната инстанция не е взела предвид постановеното в Решение
№53/1989г. на ОСНК на ВС, също е несъстоятелно. Именно в цитираното от
прокурора решение се казва, че „престъплението по чл. 144, ал. 3 НК
- закана с убийство, е квалифициран състав на престъплението по чл. 144, ал. 1 НК
- закана с престъпление. То се намира в раздел V - "Принуда", а не в
раздел I - "Убийство", от глава II от Наказателния кодекс -
"Престъпления против личността". Затова с чл. 144, ал. 3 НК
не се защитава живота на гражданите, а личната им свобода. С извършване на
престъплението се цели промяна на поведението и действията на заплашения
противно на волята му в исканата от дееца насока. За осъществяване на това
престъпление от обективната страна се изисква обективиране
чрез думи или действия на закана с убийство спрямо определено лице, която да е възприета
от него и би могла да възбуди основателен страх за осъществяването й“, като за
съставомерността на деянието, законът не изисква адресатът на заканата
действително да е изпитал страх. Достатъчно е отправената закана с убийство да
е от такова естество, че да може да породи чувство на страх у лицето, за което
е предназначена. В конкретиката на фактите по делото,
с израза „Аз съм готов да отлетя към небето... а вие... ВОЙНАТА ЗАПОЧНА...” е
обективирана именно заплаха с убийство, както и с всички останали изрази,
инкриминирани в ОА. Както бе посочено вече, това е провокирало пострадалата и
цялото й семейство да променят коренно начина си на живот, което от своя страна
сочи, че отправената й заплаха за живота, освен че е могла да възбуди у нея
основателен страх е и възбудила такъв. Ето защо, упреците на държавното
обвинение срещу първоинстанционния акт в обсъдената насока са неоснователни.
От субективна страна
деянието е извършено виновно, при условията на пряк умисъл, подсъдимият Х. е
съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е и е целял настъпването на
общественоопасните му последици, съзнавал е, че с изпратения до И.М. имейл,
инкриминиран по делото, й отправя заплаха с убийство, съзнавал е, че във връзка
с предходно изпратения от него имейл и влошените им взаимоотношения,
отправената от него заплаха ще бъде възприета от пострадалата като действителна
заплаха, която може да бъде осъществена и е целял именно това – заплахата му да
бъде възприета от пострадалата и тя да изпита страх за живота си и за живота на
нейните деца.
По тези
съображения първият съд правилно е приел, че с деянието си подсъдимият е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл.144, ал.3 вр.ал.1 от НК, с пострадал И.М..
По отношение на
наложеното на подсъдимия наказание, правилно първият съд е отчел като
смекчаващи вината обстоятелства чистото съдебно минало на дееца, липсата на
други противоправни прояви, родителската му
ангажираност и мотива, подтикнал го да извърши деянието – лошото отношение на семейство
М. и уволнението му. Като отегчаващи обстоятелства и въззивният съд отчете
предходно изпратения имейл, който е засилил чувството на страх у пострадалата и
усещането за реална възможност заканата да бъде изпълнена, както и кардиналната
промяна в начина на живот на цялото семейство за не малък период от време.
И въззивният съд е на
мнение, че не са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства, които да предпоставят приложението на чл.55 от НК при индивидуализацията
на наказанието. Същото правилно е определено при условията на чл.54 от НК, но
размерът му не е бил правилно отмерен,
тъй като контролираният съд не е съобразил, че е налице превес на смекчаващите
над отегчаващите вината обстоятелства. Не е съобразил още, че налагането на
наказание не е самоцелно. То винаги преследва постигането на определен,
положителен резултат, значим както за обществото като цяло, така и за отделния
индивид, извършил престъпление. Съгласно чл.36 от НК индивидуалната превенция се осъществява в две насоки – да се поправи и
превъзпита осъденият към спазване на законите и добрите нрави и да се
въздейства предупредително върху него, като му се отнеме възможността да върши
друго престъпление. С други думи, наказанието е насочено към отстраняване от съзнанието на извършителя на отрицателните
възгледи и ценности, към премахване на придобитите противобществени
навици. Индивидуалната превенция е свързана и с превъзпитанието на престъпния
деец, т.е. с формиране на нови ценности и вътрешни задръжки. Следва да се има предвид, че по принцип
продължителността на наказанието не гарантира автоматично по-добър
превъзпитателен ефект върху осъдения. За да може една санкция да въздейства възпитателно по
отношение на осъдения и предупредително върху другите членове на обществото, тя
трябва да бъде справедлива, т.е. обемът наказателна принуда, приложена по
отношение на подсъдимия, трябва да съответства на неговата и на извършеното
престъпление обществена опасност и морална укоримост.
В конкретиката на фактите по делото, по отношение на
подсъдимия Х. са налице и не малък брой смекчаващи вината обстоятелства, които
макар и да не са многобройни, са отчетени правилно от първата съдебна
инстанция, но неправилно е преценено, че наказанието следва да се отмери по-близо
до средния размер отколкото до минимума, тъй като не е взето предвид, че
смекчаващите вината обстоятелства превишават отегчаващите такива, т.е. налице е
превес на смекчаващите обстоятелства. Не на последно място, не е отдадено
достатъчно значение на обстоятелството, че до сега подсъдимият Х. не е имал противоправни прояви и върху него не е оказвано въздействие
чрез способите на наказателната принуда. При отмерване на наказанието към
настоящия момент следва да се отчете и обстоятелството, че производството срещу
Х. продължава повече от 5 години, без делото да се отличава с някаква
фактическа и правна сложност. С оглед на всичко това, определеното от
първостепенния съд наказание от 2 години лишаване от свобода се явява прекомерно
тежко, поради което ще следва да се намали.
Въззивният
състав намери, че наказание по-близко до минимума би постигнало успешно целите
на наказанието, предвидени в чл.36 от НК и не би оставило у осъденото лице
чувство за несправедливост поради прекомерна тежест на определеното му
наказание. Ето защо, размерът на наказанието „лишаване от свобода“ следва да се
намали от 2 години на 1 година.
Правилна
е била преценката на контролираната инстанция, че по отношение на подсъдимото
лице са налични всички предпоставки на чл.66 от НК, да бъде отложено
изпълнението на наложеното му наказание за определен изпитателен срок. Подсъдимият Х.
не е осъждан до сега, няма данни за други противоправни
негови прояви, което дава основание да се приеме, че настоящето деяние е инцидентна
проява в неговия живот, а също и че неговото превъзпитание би могло да се
постигне и без наложеното наказание да бъде изтърпяно ефективно.
С
оглед обаче, намаляване размера на наложеното на Х. наказание „лишаване от
свобода“, ще следва да бъде намален и изпитателния срок, за който се отлага
неговото изпълнение. Според въззивния състав изпитателен срок от 3 години ще
бъде напълно достатъчен да превъзпита дееца към спазване на законосъобразно
поведение и да го възпре от извършването на други престъпления.
В съответствие с
установените по делото факти на база събраните доказателства, сочещи че
подсъдимият познава в детайли охранителните системи в обитаваната от
пострадалата и семейството й сграда, първостепенният съд правилно е преценил,
че във време на изпитателния срок, на основание чл.67, ал. 3 от НК, следва да
наложи и пробационната мярка „ограничения в свободното придвижване“, изразяваща
се в забрана за посещаване на определен район, а именно — адреса, обитаван от
пострадалата: гр. София, ул. „*******, както и всяко място, намиращо се на
по-малко от 500 метра отстояние от посочения адрес.
Категорично несъгласие обаче, въззивният съд изразява с приетото от първия
съдебен състав, че независимо от сроковете, предвидени в чл.42а, ал.3, т.1 НК,
пробационна мярка може да се наложи за целия изпитателен срок, за който е
отложено изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“. Дълбоко неверни са
разсъжденията на първостепенния съд в насоката, изложена в мотивите, че доколкото
в закона е използван изразът „през изпитателния срок”, то и независимо от
сроковете, предвидени в чл.42а, ал.3 НК, законодателят е имал предвид, че
пробационната мярка, налагана по реда на чл.67, ал.3 НК, следва да се наложи за
целия изпитателен срок, дори когато изпитателният срок превишава срока за
съответната пробационна мярка, предвиден в чл.42а, ал.3 НК. За яснота на съдията-докладчик,
изготвил мотивите следва да се каже, че така изложените съждения са неправилни и
сочат, че нормата на чл.67, ал.3 НК не е тълкувана в нейната цялост, като не е
взето предвид и съотношението на двете разпоредби /чл.42а, ал.3 НК и чл.67,
ал.3 НК/ по между им. На първо място, нормите на чл.67, ал.3 НК и на чл.42а,
ал.3 НК, се съотнасят една спрямо друга като обща към специална. Разпоредбата
на чл.42а, ал.3 от НК е специална, доколкото тя е част от нормите, уреждащи
наказанието „пробация“, като част от системата на наказанията, предвидена в НК
и с нея императивно е определена минималната и максимална продължителност на
всяка една от пробационните мерки, които са предвидени в закона, като съставна част
на наказанието „пробация“. По аналогичен начин е уредена минималната и
максималната продължителност на наказанието „лишаване от свобода“ в чл.39, ал.1 НК, като ал.2 на същия член урежда изключенията от това правило, което сочи, че
когато законодателят предвижда изключение от основното правило, то е изрично
уредено в специално създадена за целта норма. На следващо място, в разпоредбата
на чл.67, ал.3 НК, изрично се сочи, че е
приложима при минимален срок от 6 месеца на наказанието „лишаване от свобода“,
като са предвидени като възможност за налагане само мерките по чл.42а, ал.2,
т.1-4 НК през изпитателния срок. Законодателят не случайно е използвал израза
„през изпитателния срок“, с което е дал възможност на съда да прецени дали за
целия или само за част от определения изпитателен срок да наложи една от
изрично предвидените в същата разпоредба пробационни мерки. Възможността за
преценка, предоставена от закона на правораздавателния орган, обаче е
ограничена до сроковете, предвидени в чл.42а, ал.3, т.1 НК, уреждаща времетраенето
на мерките, посочени в чл.42а, ал.2, т.1-4 НК, което е от 6 месеца до 3 години,
което пък от своя страна сочи, че съдът независимо от продължителността на
изпитателния срок, определен за наказанието „лишаване от свобода“, не би могъл
да наложи мерките посочени в чл.42а, ал.2, т.1-4 НК, за срок по-малък от 6
месеца или по-голям от 3 години. Ето защо, налагането на пробационната мярка по
чл.42а, ал.2, т.3 от НК за срок от 5 години, какъвто изпитателен срок е бил
определен от първостепенния съд е незаконосъобразно. С оглед обстоятелството,
че въззивният съд намери, че определеният от районната инстанция изпитателен
срок трябва да се намали от 5 на 3 години, то и пробационната мярка, наложена
на основание чл.67, ал.3 вр. чл.42а, ал.2, т.3, вр. чл.42а, ал.3, т.1 НК, „ограничение в свободното
придвижване“ следва да се отмери за срок от 3 години, считано от влизане на
присъдата в сила, като и въззивният състав прие, че за постигане целите на
наказанието по чл.36 от НК, тази пробационна мярка следва да се изпълнява във
време на целия изпитателен срок, определен от съда.
Въззивният състав се
солидаризира с изложеното от контролираната инстанция във връзка с предявения
от пострадалата ГИ, като намира, че искът правилно е уважен до сумата от 5000
лева и обосновано е отхвърлен като неоснователен до пълния му предявен размер.
В съответствие със
закона, подсъдимият Х. е осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 200 лева,
представляваща държавна такса в размер на 4% върху уважената част от
гражданския иск, както и сумата от 5 лева, представляваща държавна такса за
издаване на изпълнителен лист.
С присъдата съдът не се
е произнесъл по разноските, направени в досъдебното и съдебното производство,
което ще следва да бъде сторено с определение по реда на чл.306, ал.1, т.4 НПК.
При извършената, на основание чл. 314,
ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на други основания,освен
посочените, налагащи нейното изменяне или отмяна, поради което и с оглед
изложените съображения, постанови своето решение.
Водим от всичко изложено и на основание
чл. 334, т.3 НПК вр. чл.337, ал.1, т.1 от НПК ‚ Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА присъдата
от 18.05.2017г.,
постановена по НОХД №145/2014г., СРС, НО, 18-ти състав, като НАМАЛЯВА срока
на наказанието „лишаване от свобода“, наложено на подсъдимия Ю.П.Х. (с
установена самоличност) на ЕДНА ГОДИНА, НАМАЛЯВА определения му изпитателен срок на ТРИ ГОДИНИ, НАМАЛЯВА срока, в който следва да бъде изпълнявана наложената на основание
чл.67, ал.3 вр. чл.42а, ал.2, т.3, вр. чл.42а, ал.3, т.1 НК, пробационна мярка „ограничение в
свободното придвижване“ на ТРИ ГОДИНИ.
Потвърждава
присъдата в останалата й част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или
протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.