Р Е Ш Е Н И Е № 212
17.02.2020 г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 21.01.2020 г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Бояна Дамбулева
като разгледа докладваното от съдия Георгиева в.гр.дело № 2941 по описа за
2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
"ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК ********* срещу
решение № 3588/30.09.2019 г. на Пловдивския районен съд, постановено по гр. д. № 4821/2019 г., с което жалбоподателят е осъден да заплати
на Л.Т., ЕГН: **********,*** по предявения иск с правно основание чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД, сумата от 466,53 лв.– недължимо платена по клауза за възнаградителна
лихва съгласно чл.3, ал.7 от индивидуален договор за потребителски кредит №
2017798 от 25.02.2014 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
28.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането. Със същото решение
жалбоподателят е осъден да заплати деловодни разноски на ищцата, както и
възнаграждение на процесуалния й - адв.Д.Б. *** на осн.чл.38, ал.2,вр.ал.1, т.2
от ЗАдв.
В жалбата се излага, че решението
на ПРС е неправилно и незаконосъобразно.
Излагат се доводи за действителност на процесния договор и съответствието му с изискванията на
чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, както и се оспорват изводите на съда за нарушаването им. Настоява се за отмяна
на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна не е депозирала отговор на въззивната жалба.
В с. з., въззивникът , чрез пълномощника си адв.К.,
поддържа жалбата. Претендира разноски за
въззивното производство.
В с. з., въззиваемата страна, чрез упълномощения представител
адв.Б., изразява становище за неоснователност на жалбата. Пълномощникът претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение на осн.чл.38 ЗАдв. за въззивната инстанция.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на
предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи
за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.
Предмет на образуваното
първоинстанционно производство е осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1,
предл.първо ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по клауза за
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № 2017789/25.02.2014
г., възлизащи в размер на 623,52 лв.
За да обоснове
претенцията си ищецът е твърдял, че между страните е бил подписан потребителски
договор за кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който е недействителен на
специалните основания, предвидени в чл.22 от същия закон. Конкретно е
поддържал, че не са били спазени изискванията на: чл.11, ал.1, т.9 ЗПК- не били
посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, тъй като не бил
посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето
с изплащането на всяка една от месечните вноски, а от друга страна клаузата
противоречала на добрите нрави- възнаградителната лихва надвишавала трикратния
размер на законната лихва; чл.11, ал.1, т.10 ЗПК- липсвало посочване в договора
от какви пера е съставена общо дължимата сума по кредита; чл.11, ал.1, т.11 ЗПК- в погасителния план не било посочено разпределението на вноските измежду
дължимите по договора суми. Поради недействителността както на договора, така и
на клаузата за възнаградителна лихва, плащането на лихвата било извършено при
начална липса на основание и затова подлежало на връщане. Първоначално
претенцията е била заявена за сумата от 100 лв., като впоследствие размерът е
увеличен на 623,52 лв. при спазване на правилата на чл.214, ал.1 ГПК
Не е налице спор между страните
относно сключения
между тях договор, като този
факт се установява и от представения писмен договор за паричен заем № *** г.,
по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата от 2200 лв. за срок от 14 седмици , платим на 14 седмични вноски в размер на 201,68 лева, ведно с възнаградителна лихва при фиксиран
годишен процент от 104,11%, и годишен процент на разходите от 506,27 %. Посочени са в чл.5 от договора конкретните дати на плащане на всяка
погасителна вноска. Общият размер на всички плащания е 2823,52 лв. / чл.7/.
Не се спори по делото,
че въззиваемият е получил договорения паричен заем, както и че същият е изцяло
погасен в уговорения срок, ведно с възнаградителната лихва. Тези обстоятелства
се потвърждават и от представената пред ПРС справка за плащанията по кредита.
Относно
недействителността на договора, въззивният съд намира следното:
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази
компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското
законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата
на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост,
имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е
застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна
практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит обуславя извода, че е
спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл. 10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл. 11, ал.
1, т. 1- т.11 ЗПК, съдържа дата и място на сключването му,
вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на
лихвения процент,
който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните
вноски и периодичността и датите на плащането им- 14 броя вноски по 201,68 лв.,
платими на изрично посочени дати ,
както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 12 до т. 26.
Настоящият състав на ПОС
не споделя доводите на ищеца, възприети и от първоинстанционния съд, за
противоречие на процесния договор с изискванията на чл.11, т.9 от ЗПК относно
посочване на лихвения процент и условията за прилагането му. В случая договорът
е сключен при фиксиран лихвен процент, т.е. същият е непроменлива величина за
целия срок на договора, поради което и изискването за посочване на условия, при
които се прилага, не е било необходимо. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така
и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонетните
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на осн.чл.633 от ГПК.
Липсва нарушение и на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване
на годишния процент на разходите / ГПР/ и общата сума, дължима от потребителя. Въззивният
състав не споделя разбирането, че е необходимо договорът да съдържа изброяване
на компонетните, включени в ГПР, съответно в общата сума, дължима от
потребителя. Тези компонетни са изрично
посочени в закона / чл.19 ЗПК/.
Изложеното дотук обуславя извод, че процесният договор не е недействителен
на някое от специалните основания по чл.22 ЗПК.
Относно възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва
поради противоречието й с добрите нрави- основание по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Видно от клаузите на договора е, че е
договорено заплащането на годишна възнаградителна лихва в размер на 104,11 %, респективно ГПР възлиза на 506,27 %. Според правната доктрина и съдебна практика
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и
на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за
търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД и по конкретно чл. 8, ал. 2, чл. 9 от ЗЗД, също намират приложение. За да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи, се прави съобразно обстоятелствата за всеки
конкретен случай. В разглеждания казус, както вече се посочи, с процесния
договор за потребителски кредит на ищеца е предоставена в заем сума от 2200 лв., при уговорен ГЛП в размер на 104,11 % и ГПР в размер на 506,27 %. Характерът на лихвата по договора
е възнаградителен, тъй като тя е уговорената за ползване на дадената парична
сума. Действително към датата на сключване на процесния договор за кредит-25.02.2014 г. липсват императивни разпоредби на ЗПК по
отношение размера на възнаградителната лихва, тъй като ал. 4 и ал. 5 от чл. 19 от ЗПК, според които ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в
договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни, са влезли в сила от
23.07.2014 г. Налице е съдебна практика, която няма задължителен характер
/Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр.д.№ 1106/2003 г., ІІ т.о., Решение
№ 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 г., ІІ г.о., Решение № 1270 от
09.01.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 5093/2007 г., ІІ т.о./, според която уговорката
за възнаградителна лихва, надвишаваща два или три пъти размера на законната
лихва, противоречи на добрите нрави. Според настоящия състав на съда посочената
съдебна практика в частта й относно приетия размер следва да бъде
актуализирана, тъй като е постановена при по- различна социално- икономическа
обстановка, а и обществените отношения, свързани с пазара на кредитни услуги и
с достъпа до него на различните правни субекти, са значително променени. Следва
да се отчете, че на пазара на кредитни услуги вече функционират кредитни
институции, които са специализирани в предоставянето на заеми по ускорена и
опростена процедура и без изискване за доказване на доход или имущество от
страна на заемополучателите, което води до повишаване на риска от непогасяване
на заема и увеличава цената му. Приемането нормите на ал.4 и ал.5 на чл.19 ЗПК, макар и в по късен момент и факта, че се
касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, респективно се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, налага
извода, че максималният размер на лихвата /възнаградителна или за забава/ е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
гражданският оборот да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на
материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Ето защо в случая при преценка на
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе
предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен като към основния лихвен
процент на БНБ се прибавят десет пункта, като конкретно към сключване на
договора-25.02.2014 г. размерът на законната лихва е 10.
03 % на годишна база. Следователно, уговорената с процесния договор годишна
възнаградителна лихва от 104,11 % е десеткратно по-висока от размера на законната лихва. С
оглед, на което съдът намира, че уговорката определяща размера на
възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.
Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да
се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за длъжника-ищец. От
което следва извод за основателност на предявената осъдителна претенция по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на
платените при начална липса на основание лихви по договора, установени по
размер от помената справка за извършени плащания.
Първоинстанционният съд
е достигнал до същия краен извод, поради което решението му, като правилно, ще
се потвръди в обжалваната част.
Този изход от спора и съобразно
искането на процесуалния
представител на въззиваемия изисква определяне на адвокатско възнаграждение на осн.чл.38 ЗА
за осъщественото безплатно процесуално представителство пред въззивния съд. Неговият размер съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.3 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащо на
стойност 360 лв. с ДДС съобразно цената на иска.
Воден от горното, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3588/30.09.2019 г., постановено
по гр.д.№ 4821/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на
адвокат Д.Г.Б.,***, сумата от 360 лв. адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на въззиваемата страна Л.Т. в
производството по въззивно гр.д.№ 2941/2019 г. на ПОС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.