РЕШЕНИЕ
№ 173
гр. ХАСКОВО, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА
Членове:ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА
при участието на секретаря Ж.Р. Х.
като разгледа докладваното от КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА Въззивно
гражданско дело № 20215600500441 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.А.С. от АК- Стара
Загора, в качеството й на процесуален представител на ответниците З.С.А. и
К.М.С., против Решение №260012/26.05.2021г. на РС- Ивайловград,
постановено по гр.д.№121/2020г. по описа на съда, в частта с която е:
- признато за установено по отношение на ответниците З. С. А. и К. М.
С., че С. Г. Г. е собственик на 1/2 идеална част от поземлен имот №*** от
кв.***, за който са отредени УПИ І-200, УПИ ІІ-200 и УПИ Х-199, 200 в
съсобственост с имот *** по плана на с.***, общ.***, утвърден със Заповед
№2637/30.04.1958г., с площ на имота 725 кв.м., при граници: улица и от две
страни- път, заедно с построената в имота двуетажна масивна жилищна
сграда, със застроена площ от 85 кв.м., по силата на изтекла петгодишна
придобивна давност през периода 06.11.2012г. - 06.11.2017г., на основание
чл.79 ал.2 от ЗС.
- отменен, на основание чл.537 ал.2 от ГПК, Нотариален Акт № *** г.,
том.***, рег.№ ***, дело №***г. на Нотариус Наталия Нойкова с рег. №782 на
НК, по силата на който З. С. А. е призната за собственик по наследство и
давностно владение на 1/2 идеална част от поземлен имот № *** от кв.***, за
който са отредени УПИ І-200, УПИ ІІ-200 и УПИ Х-199, 200 в съсобственост
1
с имот *** по плана на с.***, общ.***, утвърден със Заповед
№2637/30.04.1958г., с площ на имота 725 кв.м., при граници: улица и от две
страни- път, заедно с построената в имота двуетажна масивна жилищна
сграда, със застроена площ от 85 кв.м.
- са осъдени З. С. А. и К. М. С. да заплатят на С. Г. Г. сумата от 860 лева
съдебно деловодни разноски.
В жалбата са развити доводи за неправилност на постановения
съдебен акт на РС- Ивайловград.
На първо място, твърди, че първоинстационният съд е направил
неправилен извод, като е приел, че наследодателите на ответницата З.А. са
станали собственици на процесния недвижим имот, тъй като са го владели
повече от 10 години в режим на бездялова съпружеска имуществена общност.
Счита, че наследодателят на ответницата З. Т. Н. и неин баща- С.Д.К.
приживе не е придобил по давност ½ идеална част от процесния недвижим
имот, доколкото същият не е направил изрично изявление в този смисъл. В
подкрепа цитира практика на ВКС в тази насока.
На второ място, намира, че първоинстанционният съд неправилно е
приел, че сключеният между ищцата и ответницата Договор за продажба на
наследство от 06.11.2012г. е произвел вещнотранслативен ефект по
отношение ½ идеална част от процесния недвижим имот, доколкото
наследодателят на ответницата С.Д.К. не е придобил собствеността върху
същия, поради изложените в първата част на въззивната жалба аргументи.
Намира така направения от съда извод за неправилен и в хипотезата, при
която наследодателят на ответницата евентуално би могъл да приет за
собственик на съответната ½ идеална част от процесния недвижим имот, тъй
като ответницата З.А. след смъртта на баща си е придобила в наследство само
1/6 идеална част от него. Намира, че само тази идеална част от имота би могла
да бъде предмет на договора за продажба на наследството, останало от С.Д.К.
Отделно от това, счита, че сключеният между ищцата и ответницата по
делото Договор за продажба на наследство не може да бъде противопоставен
на ответника К.С., доколкото не е бил надлежно вписан, съгласно
разпоредбата на чл.212 ал.3 ЗЗД.
На последно място излага аргументи за това, че ищцата не е
осъществявала добросъвестно владение върху имота в периода от
06.11.2012г. до 06.11.2017г. В тази насока се анализират показанията на
2
разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели и
поведението на страните по делото във връзка със стопанисването на имота.
Прави извод, че въпросната ½ идеална част от процесния недвижим имот е
придобита на оригинерно основание- придобивна давност именно от
ответницата по делото З.А..
Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с
което да отхвърли предявения от ищцата иск. Претендират се сторените
разноски за двете съдебни инстанции.
В законоустановения за това срок е депозиран писмен отговор от
адв.А.М., в качеството му на процесуален представител на ищцата С. Г. Г., с
който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат се конкретни
доводи във връзка с направените оплаквания във въззивната жалба. Твърди
се, че първоинстанционният съд правилно е приел, че доколкото
наследодателят на ответницата С.Д. К. е станал собственик по давностно
владение на ½ част от процесния недвижим имот, то представеният по делото
Договор за продажба на наследство от 06.11.2012г. е породил прехвърлителен
вещноправен ефект по отношение ищцата. В подкрепа на този извод се
цитира практика на ВКС в противоположен смисъл на посочената във
въззивната жалба. Счита, че Договорът за продажба на наследство между
ищцата и ответницата по делото е сключен в законоустановената за това
писмена форма с нотариална заверка на подписите и като такъв е годен да
положи началото на добросъвестното давностно владение, упражнявано от
купувача безпрепятствено и неоспорвано в продължение на пет години.
Намира така направения извод за подкрепен и от свидетелските показания,
събрани в хода на първоинстанционното производство. Моли съда да
потвърди решението на РС- Ивайловград, като правилно и законосъобразно.
Претендират се разноски за настоящата инстанция, в това число и за
адвокатско възнаграждение.
В откритото съдебно заседание, проведено пред въззивния съд,
страните поддържат процесуалните си позиции, заявени на етапа размяна на
книжа. Не се правят искания за събиране на нови доказателства.
Въззивният съд, като взе предвид становищата на страните, и
след преценка на събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
3
Въззивната жалба е допустима като подадена от надлежна страна по
делото, в законоустановения срок по чл.259 ал.1 от ГПК, срещу подлежащо
на обжалване, валидно и допустимо решение на районния съд.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по
изложените в нея доводи.
РС- Ивайловград е сезиран с установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК
вр. чл.79 ал.2 ЗС, подаден от ищцата С. Г. Г., за установяване правото й на
собственост, по отношение на ответниците З. С. А. и К. М. С., върху 1/2
идеална част от поземлен имот № *** от кв.***, за който са отредени УПИ І-
200, УПИ ІІ-200 и УПИ Х-199, 200 в съсобственост с имот *** по плана на
с.***, общ.***, утвърден със Заповед №2637/30.04.1958г., с площ на имота
725 кв.м., при граници: улица и от две страни- път, заедно с построената в
имота двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 85 кв.м., по
силата на изтекла петгодишна придобивна давност през периода 06.11.2012г. -
06.11.2017г.. С исковата молба е предявен и обективно съединен иск по
чл.537 ал.2 ГПК за отмяна на Нотариален Акт № ***г., том.***, рег. № ***,
дело № ***г. на нотариус Наталия Нойкова, с рег. №782 от НК, по силата на
който ответницата З. С. А. е призната за собственик по наследство и
давностно владение на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот.
В мотивната част на своя акт първоинстанцинният съд приема, че
основните спорни въпроси между страните по делото са свързани с това дали
наследодателят на ответницата С.Д.К. /починал на 28.08.1986г./ е придобил по
давност правото на собственост върху ½ идеална част от процесния недвижим
имот, дали ищцата е придобила правото на собственост върху тази идеална
част от имота след сключването на Договора за продажба на наследство от
06.11.2012г. и дали същата е владяла добросъвестно имота в продължение на
пет години.
По първия от така поставените на разглеждане въпроси
първоинстанционният, след като обсъдил и анализирал събраните по делото
писмени доказателства и свидетелски показания, приел, че Договор за
продажба на недвижим имот, сключен на 25.03.1957г. между Г.Н.Я. като
продавач и С. Д. К. като купувач, с предмет „празно място в землището на
с.***, местността *** край селото, при граници от три страни път, от 500
кв.м.“ е породил вещноправен ефект по отношение наследодателя на
4
ответницата З.А.. По този начин съдът достигнал до извод, че за последната е
възникнало право след смъртта на баща си, да сключи Договор за продажба
на наследството, останало й от него, включващо и съответната идеална част
имота и къщата, построена през 1958г. в него.
По втория въпрос, РС-Ивайловград също формирал положителен
отговор, като приел, че вещнотранслативният ефект на Договорът за
продажба на наследство от 06.11.2012г. е настъпил със сключването му в
писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните, които
изчерпвали фактическия му състав, въпреки липсата на вписване по реда на
чл.212 ал.3 ЗЗД.
Най-накрая, при обсъждане основния предмет на спора, съдът след
като анализирал подробно показанията на свидетелите на двете страни и
дадените от последните обяснения, достигнал до извод, че ищцата е
придобила право на собственост върху ½ идеална част от процесния
недвижим имот като добросъвестен негов владелец през периода
06.11.2012г.- 06.11.2017г.. В следствие на това съдът постановил и отмяна, на
основание чл.537 ал.2 от ГПК, на Нотариален Акт № ***г., том.***, рег.
№***, дело № ***г. на Нотариус Наталия Нойкова с рег. №782 на НК, по
силата на който З. С. А. е призната за собственик по наследство и давностно
владение на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот.
При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал
всички относими, допустими и необходими доказателства. Въззивният съд
от своя страна намира за частично правилно произнасянето на РС-
Ивайловград.
Действително преди да бъде решен основният спор между страните,
касаещ приложението на разпоредбата на чл.79 ал.2 ЗС по отношение ищцата
и придобиването въз основа на давностно владение от нея на ½ идеална част
от процесния недвижим, следва да бъде даден отговор на въпросите, свързани
с правото на собственост върху същия на праводателите С.Д.К. и З. С. А.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че на
25.03.1957г. между Г.Н. Я.- като продавач и С.Д.К.- като купувач е подписан
Договор за продажба на недвижими имоти с предмет „празно място в
землището на с.***, в местността *** край селото, при граници от три страни-
път, от 500 кв.м.“ за сумата от 2000 лева, платени в брой. Договорът е
5
сключен в писмена форма, пред председателя на местния Народен съвет на
с.***- И.Н.И. и в присъствието на трима свидетели. Същият е вписан в
регистър под №***г., без да е била спазена изискуемата и към онзи момент
нотариална форма за валидност.
Видно от приобщено по делото Удостоверение за търпимост на
строеж №***/31.10.2019г. в горепосочения поземлен имот през 1958г. е
построена двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 85
кв.м..
От приложеното по делото Удостоверение за наследници на С.Д.К. се
установява, че същият е починал на 28.08.1986г., а съпругата му- М.Д.К. на
29.01.1994г., като техни наследници по закон са дъщеря им /ответницата по
делото/- З.С. К. и синът им- Д.С.К.
От обясненията на ответницата З.А., дадени в хода на съдебното
дирене пред първата инстанция, се установява, че нейните родители са
живели до смъртта си в процесния недвижим имот. Действително, пред РС-
Ивайловград не са представени доказателства за това приживе родителите на
ответницата З.А. да са предприели действия по изразяване на воля за
придобиване право на собственост по давност на процесния недвижим имот,
доколкото Договорът за продажба на същия от 25.03.1957г. не е бил сключен
във валидната за това нотариална форма. Снабдяването с констативен
нотариален акт е способ за позоваването от страна на владелеца на изтеклата
в негова полза придобивна давност, но същевременно позоваването на
давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по
чл.79 ЗС, а само процесуално средство за защита на материалноправните
последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия
срок. Отделно от това, обективно съществува възможността да бъде
придобито правото на собственост върху недвижим имот на основание чл.79
ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, и неговите
права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за
собственост. Така направените изводи са относими както за поземления имот,
предмет на Договора за продажба от 25.03.1957г., така и за построената през
1958г. от наследодателите на ответницата двуетажна масивна сграда,
доколкото по силата на приращението с трайното прикрепване на една вещ
към земята, тя автоматично става собственост на собственика на земята.
6
Именно поради така изложените съображения релевантен за изхода
на настоящия спор е единствено въпросът дали правото на собственост върху
имота е част от наследствените права на продавача по договора за продажба
на наследство, от който ищецът купувач черпи претендираното от него право
на собственост.
От анализа на писмените доказателства по делото се установява, че
наследодателят С.Д. К. е починал през 1986г.. След смъртта му негови
законни наследници остават съпругата му- М.Д. К. и децата му- З. С. А. и
Д.С.К. Всеки един от тях е законен наследник на 1/6 идеална част от
притежавания от общия им наследодател в режим на бездялова СИО със
съпругата му недвижим имот/земя и постройка/. До 1994г., когато М.Д.К.
почива, същата е собственик на своята ½ идеална част от процесния
недвижим имот като съпруга на С.Д.К., както и на 1/6 идеална част като негов
законен наследник. Едва след смъртта на своята майка, децата- ответницата З.
С. А. и нейният брат Д.С.К., наследяват по равни части от имуществото на
своите родители, което се отнася и до процесния недвижим имот.
От приетия по делото като писмено доказателство Договор за
продажба на наследство от 06.11.2012г. между ответницата З. С. А.- като
продавач и ищцата С. Г. Г.- като купувач се установява, че същият има за
предмет „наследството на продавача, останало от покойния С.Д.К., изцяло,
без посочване на неговите предмети“. Това обстоятелство, съотнесено към
вече направените по-горе съждения, формира извод у съда, че с договора за
продажба на наследство ответницата е прехвърлила правото на собственост
единствено върху останалата от баща й 1/6 от процесния недвижим имот.
Следователно договорът за продажба на наследство е породил вещноправен
ефект единствено за тази идеална част. Условията за валидност на процесния
договор за продажба на наследство са изпълнени, същият е сключен в
писмена форма, с нотариална заверка на подписите на страните на нотариус
Катя Кискинова с рег.№441 на НК, с район на действие РС- Казанлък, поради
което същият е действителен. Това е така и въпреки обстоятелството, че
същият не е бил вписан по надлежния ред, тъй като последното не е елемент
от фактическия състав на сделката, а осигурява единствено
противопоставимостта му на трети лица.
Във връзка с изложеното, правен интерес у ищцата за признаването й
7
за собственик на основание чл.79 ал.2 ЗС възниква само по отношение на 2/6
идеални части от процесния недвижим имот, доколкото за тях договорът за
продажба на наследство не може да породи вещноправен ефект. Именно
поради това първоинстанционният съд е следвало да признае за установено
правото на собственост на ищцата по силата на изтекла петгодишна давност
за 2/6 идеални части от процесния недвижим имот по следните съображения:
Придобивната давност е оригинерен способ за придобиване право на
собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо
упражняване на тези права в продължение на определен от закона период от
време. Нормативната й уредба е в разпоредбите на чл.79-86 ЗС. Нормата на
чл.79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност,
включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и
владение по смисъла на чл.68 ал.1 ЗС. Съгласно мотивите на
ТР№4/17.12.2012г. по тълк.д.№4/2012г. на ОСГК на ВКС позоваването на
придобивна давност има за последица придобиване правото на собственост
само при осъществяване фактическия състав по чл.79 ЗС. С разпоредбата на
чл.68 ЗС е регламентирано понятието владение като упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго
като своя. От това легално определение се извличат двата основни признака
на владението като юридически факт: обективен - упражняване на фактическа
власт върху вещ /corpus/ и субективен - държане на вещта като своя /animus/,
които следва да са осъществени едновременно. Освен главните признаци на
владението, следва да са осъществени и допълнителните му признаци, които
конкретизират и допълват първите: владението да е постоянно и
непрекъснато; да е несъмнително, спокойно, т.е. придобито без насилие и да е
явно, т.е. да не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец.
Нормата на чл.79 ал.1 от ЗС предвижда, че правото на собственост върху
недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в
продължение на десет години, като ал.2 от същата разпоредба гласи, че ако
владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с
непрекъснато владение в продължение на пет години, т.е. придобивната
давност се характеризира с два съществени елемента- изтичане на законово
определен период от време и извършване на дейност на фактическо
господство върху определен имот, с намерение да се свои. В чл.69 от ЗС е
установена презумпцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се
8
докаже, че я държи за другиго. Чл.81 от ЗС предвижда, че с изгубване на
владението в продължение на повече от шест месеца, давността се прекъсва.
Правото на собственост не се придобива автоматично с изтичане на
давностния срок, тъй като давността не се прилага служебно- чл.84 от ЗС във
вр. с чл.120 от ЗЗД. Съобразно ТР №4/2012г. на ОСГК на ВКС, при
приложението на чл.120 ЗЗД, именно позоваването на давността пред орган,
сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за
собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с
констативен нотариален акт по чл.587 ГПК, касае хипотезите на придобивна
давност. Същевременно, както беше спомената по-горе, позоваването не е
елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а
процесуално средство за защита на материално правните последици на
давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Съгласно
чл.70 ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно
основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не
е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена.
Правната теория приема, че един правен акт може да бъде юридическо
основание за добросъвестно владение само ако по своя вид спада към
транслативните актове и ако е валиден като конкретна правна сделка.
В конкретния случай процесният договор по чл.212 ЗЗД за продажба
на наследствени права е извършен в нотариално заверена форма, има силата
на такова юридическо основание, защото по своя характер той представлява
транслативна сделка, която е насочена към прехвърляне на собственост върху
даден имот. Следователно към 06.11.2012г. ищцата С. Г. Г. е станала
собственик на 1/6 идеална част от процесния недвижим имот. По отношение
на останалите 2/6 идеални части, предмет на Договора за продажба на
наследство, ищцата може да се легитимира като владелец и да се ползва от
предвидената в чл.79 ЗС възможност за придобиването им по давност, само
ако докаже, че е осъществявала фактическа власт върху тези части от имота, с
намерение да ги свои в продължение на предвидения в същата разпоредба на
закона период от време, считано от 06.11.2012г.. Именно това се установява
от показанията на св.Т.Ч. и св.Т.М., доколкото същите заявяват, че ищцата
обитава първия етаж на къщата, построена в процесния недвижим имот от
посочената дата, като същевременно полага грижи за стопанисването му.
Никой от двамата свидетели не е виждал ответницата да пребивава в имота
9
след сключването на договора за продажба на наследство, както и да
извършва дейности по поддръжката му. Действително в противоположна
насока са показанията на св.М.А. и св.М.Д., на които първоинстанционният
съд правилно не е дал вяра, доколкото същите изхождат от дъщерята на
ответница и мъжът, с когото тя живее на съпружески начала. Това
обстоятелство, както и наличието на противоречия по отношение на фактите,
изложени от тях и от ответницата в дадените от същата обяснения пред
районния съд, създават обосновано подозрение относно тяхната
безпристрастност и правдивост.
По делото не са установени и обстоятелства, свързани с изгубване на
владението от ищцата за повече от шест месеца, и водещи до прекъсване на
давностния срок по смисъла на чл.81 ЗС и чл.84 ЗС вр. чл.115 и чл.116 ЗЗД.
В допълнение, съвсем уместен се явява направеният от
контролирания съд извод за това, че неубедително стоят твърденията на
ответната страна, че ищцата е била допусната от тях в продължение на години
да живее безвъзмездно в процесния недвижим имот. Настоящата въззивна
инстанция от своя страна счита, че също толкова нелогични изглеждат
действията на ответницата, която от една страна изразява воля за продажба на
наследството, останало от баща й, а от друга твърди, че същото не касае
процесния недвижим имот, а единствено земеделски земи, за които по делото
не се събраха доказателства да са били обработвани от ищцата.
Поради така изложените съображения и доколкото с решението си
РС-Ивайловград е признал ищцата за собственик, на основание чл.79 ал.2 ЗС,
на ½ идеална част от процесния недвижим имот, то същото следва да бъде
отменено в тази му част. Вместо това предявеният установителен иск по
чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.2 ЗС следва да бъде уважен, като ищцата бъде
призната за собственик на ½ идеална част от процесния недвижим имот, но с
уточнението, че за 1/6 ид.ч.- по силата на Договор за продажба на наследство
от 06.11.2012г., а за 2/6 ид.ч.- по силата на изтекла петгодишна придобивна
давност през времето от 06.11.2012г. до 06.11.2017г..
Доколкото въззивният съд е сезиран с жалба и срещу тази част от акта
на контролираната инстанция, съдържаща произнасяне по иска по чл.537 ал.2
ГПК, следва да бъдат изложени съждения и по отношение правилността на
постановената отмяна на Нотариален акт №***г. на нотариус Наталия
10
Нойкова с рег.№782 на НК с район на действие РС- Ивайловград, с който
ответницата е била призната за собственик по наследство и давностно
владение на ½ идеална част от процесния недвижим имот.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012 г. на ОСГК на ВКС, целта на
производството по чл.587 ГПК е да снабди молителя с документ, служещ за
доказване на правото на собственост. Дейността на нотариуса в това
производство не е свидетелстваща, каквато е при останалите нотариални
производства, а решаваща. Нотариусът не удостоверява юридически факти, а
се произнася по съществуването на едно право. Ето защо, съдържащата се в
нотариалния акт по чл.587 ГПК констатация за принадлежността на правото
на собственост, представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от
него факт и поради това е извън доказателствената сила на документа,
определена по смисъла на чл.179 ал.1 ГПК. Горното не означава, че тази
констатация е лишена от доказателствено значение. Тъй като нотариалното
производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт
по чл.587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост,
може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че
титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в
доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така
и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно
основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било
прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне
легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не
е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по
правилата на чл.193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа
нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право.
Съдът намира, че в настоящия случай по делото е установено от
гореизложените доказателства и техния правен анализ, че ответницата не би
могла да се позове на изтекла в нейна полза придобивна давност по
отношение ½ от процесния недвижим имот, поради което констативният
нотариален акт не я легитимира като титуляр на правото на собственост. На
последното се противопоставя правото на собственост на същата част от
имота на ищцата, придобито за 1/6 идеална част от него в резултат на
сключения Договор за продажба на наследство, а за останалите 2/6- по силата
11
на изтекла петгодишна придобивна давност. Поради изложеното, макар и при
различни правни аргументи от тези на РС-Ивайловград, актът на
първоинстанционният съд в тази част следва да бъде потвърден.
Предвид изхода на спора, разноските, сторени от страните във
въззивното производство, остават за всяка една от тях, както са ги направили.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260012/26.05.2021г. на РС- Ивайловград,
постановено по гр.д.№121/2020г. по описа на съда, в частта с която признато
за установено по отношение на ответниците З. С. А. и К. М. С., че С. Г. Г. е
собственик на 1/2 идеална част от поземлен имот №*** от кв.***, за който са
отредени УПИ І-200, УПИ ІІ-200 и УПИ Х-199, 200 в съсобственост с имот
*** по плана на с.***, общ.***, утвърден със Заповед №2637/30.04.1958г., с
площ на имота 725 кв.м., при граници: улица и от две страни- път, заедно с
построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ
от 85 кв.м., по силата на изтекла петгодишна придобивна давност през
периода 06.11.2012г. - 06.11.2017г., на основание чл.79 ал.2 от ЗС, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответниците З. С.
А. ЕГН ********** и К. М. С. ЕГН **********, че С. Г. Г. ЕГН *** е
собственик на 1/2 идеална част от поземлен имот №*** от кв.***, за който са
отредени УПИ І-200, УПИ ІІ-200 и УПИ Х-199, 200 в съсобственост с имот
*** по плана на с.***, общ.***, утвърден със Заповед №2637/30.04.1958г., с
площ на имота 725 кв.м., при граници: улица и от две страни- път, заедно с
построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ
от 85 кв.м.,.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260012/26.05.2021г. на РС- Ивайловград,
постановено по гр.д.№121/2020г. по описа на съда в останалата му обжалвана
част.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
12
Членове:
1._______________________
2._______________________
13