№ 1124
гр. София, 27.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Георги Стоев
при участието на секретаря Кристина П. Георгиева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20221100509426 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20048046 от 14.07.2022 г. по гр.д. № 19618/2020 г.
Софийски районен съд, 165 състав отхвърлил като неоснователен предявения
от Л. Д. С. (при допусната очевидна фактическа грешка във фамилното име на
ищцата), ЕГН **********, срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК
*******, отрицателен установителен иск за признаване недължимост на
следните суми: сума от 2 267.77 лв., представляваща задължение за цена за
топлинна енергия за периода 01.11.2011 г. - 30.04.2013 г., сума от 361.44 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 31.12.2011 г. - 23.05.2014 г.
и сума от общо 374.60 лв., представляваща разноски, за които задължения е
издаден изпълнителен лист от 23.01.2015 г. по гр.д. № 32004/2014 г. по описа
на СРС, 28 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да
заплати на ответника сумата 100 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Л. Д. С., която
го обжалва изцяло при твърдения, че същото е неправилно. Развиват се
доводи за наличие на правен интерес за ищцата от предявения отрицателен
установителен иск поради погасяване по давност на вземанията предвид
1
наличието на изпълнителен титул, въз основа на който ответникът може да
инициира ново изпълнително производство. Моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи
предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции съгласно списък по
чл. 80 ГПК. Съображения излага в молба („списък“) от 29.01.2024 г.
Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД не е
депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 30.01.2024 г.
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
С исковата молба, подадена на 27.05.2020 г. и уточнена с молба от
18.09.2020 г., съдът е сезиран с отрицателен установителен иск за признаване
за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата 2 267.77 лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода 01.11.2011 г. -
30.04.2013 г., сумата 361.44 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода 31.12.2011 г. - 23.05.2014 г., и сумата 374.60 лв. - разноски, за които
вземания е издаден изпълнителен лист от 23.01.2015 г. въз основа на влязла в
сила (в хипотезата на чл. 416, ал. 1, пр. 1 ГПК) заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по гр.д. № 32004/2014 г. по описа на СРС, 28 състав, поради
погасяване по давност на вземанията. Доколкото с молба – уточнение от
18.09.2020 г. ищцата в изпълнение на дадените й указания е довнесла
допълнителна държавна такса следва да се приеме, че предмет на иска е не
само главницата по изпълнителния лист, но и лихвата за забава и разноските.
Ищцата твърди, че въз основа на изпълнителния лист било образувано
изп.д. № 20158630400504 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 на КЧСИ. По това
дело на 25.02.2015 г. били наложени запори по сметките на длъжника. На
16.01.2017 г. взискателят подал молба до ЧСИ за предприемане на
изпълнителни действия – налагане на запори. След тази дата изпълнителни
действия не били извършвани и от 16.01.2017 г. течала погасителната давност
за вземанията. Твърди още, че към 16.01.2019 г. изпълнителното дело било
перемирано на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и следвало да бъде
прекратено. Според ищцата в хипотезата на издаден изпълнителен лист въз
2
основа на влязла в сила заповед за изпълнение поради неподаване на
възражение по реда на чл. 414 ГПК давността за вземанията била
тригодишната по чл. 111, б. „в“ и към 16.01.2020 г. вземанията били погасени
по давност.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен при твърдения, че
нова давност течала от прекратяване на изпълнителното производство, което
съответствало на разрешенията, дадени с ППВС № 3/1980 г. Искал е от съда
да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но настоящият въззивен състав го
намира за недопустимо.
Обжалваното решение е второ по ред постановено по делото на СРС,
165 състав. Предходното решение с № 20000719/04.01.2021 г. е било счетено
по в.гр.д. № 2494/2021 г. на СГС по своето естество за разпореждане по чл.
130 ГПК, тъй като районният съд е изложил мотиви за липса на правен
интерес за ищцата от иск по чл. 439, ал. 1 ГПК и по този начин е отрекъл
допустимостта на иска, като въпреки непрецизния диспозитив и
наименованието му „решение“, съдебният акт има характер на разпореждане.
Поради това съдебният акт, именован „решение“, но имащ характера на
разпореждане по чл. 130 ГПК е отменен и делото е върнато на СРС за
продължаване на съдопроизводствените действия с разглеждане и решаване
на спора по същество.
С атакуваното по настоящото дело решение от 14.07.2022 г. СРС, 165
състав приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 439 ГПК, като отново
е изложил мотиви за недопустимост на иска поради липса на правен интерес
за ищеца, доколкото искът по чл. 439 ГПК е средство за защита на длъжника
само при висящ изпълнителен процес, а такъв в случая нямало; При липса на
висящ изпълнителен процес длъжникът по изпълнителния лист следвало да
3
предяви иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, в който случай следвало да
обоснове правния си интерес от подобен иск. Изпълнителното производство
било прекратено, считано от 08.11.2018 г. с постановление на ЧСИ на
основание чл. 433 ГПК в значителен период преди датата на съдебното
предявяване на претенцията, а в случай че ответникът в бъдеще инициира
ново изпълнително производство длъжникът можел да реализира защитата си
по реда на чл. 439 ГПК. По тези мотиви е приел, че предявеният иск е
неоснователен и го отхвърлил.
Решението е недопустимо като постановено по непредявен иск. С оглед
фактическите твърдения в исковата молба – твърди се перемирано, т.е.
прекратено по силата на закона (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) изпълнително
производство, съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 2 ГПК. Съгласно трайната
практика на ВКС (определение № 410 от 20.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3172/2018
г., ІV ГО, определение № 477 от 07.11.2019 г. по гр. д. № 3407/2019 г., ІV ГО,
определение № 513 от 24.11.2016 г. по ч. т. д. № 1660/2016 г., І ТО, решение
№ 60282 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г., ІІІ ГО и др.), правният
интерес е абсолютна процесуална предпоставка за предявения отрицателен
установителен иск и той се свързва с възникването на изпълнителното
основание и следващата се от него възможност взискателят да предприеме
действия на принудително изпълнение срещу длъжника - ищец и
имуществото му. При прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК или на друго основание, което не погасява вземането,
длъжникът по изпълнителния лист има правен интерес да установи със сила
на пресъдено нещо, че вземанията по изпълнителния лист са погасени по
давност и не подлежат на принудително изпълнение. На общо основание
лице, срещу което е издаден изпълнителен лист за вземане, което твърди да е
погасено по давност поради непредприемане на действия за принудителното
му събиране в продължение на установения в закона давностен срок, има
правен интерес да установи погасяването на вземането по давност,
независимо дали за събирането на вземането е било образувано изпълнително
производство и висящо ли е то, като предяви отрицателен установителен иск
по чл. 124, ал. 1 ГПК при ограничението, установено с чл. 439, ал. 2 ГПК.
Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на
съществуващия в полза на кредитора (бивш взискател) изпълнителен титул,
4
който материализира вземане, отричането на което въз основа на факти,
настъпили след приключване на производството, в което е издадено
изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен е
безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на
ново изпълнително производство, независимо че и в хода на същото би могъл
да предяви иска си, доколкото в тази последна хипотеза и за препятстване на
изпълнителните действия следва да предприеме и обезпечаване на иска си,
съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия,
обективно засягащи правната му сфера.
В случая районният съд е дал неправилна правна квалификация на
претенцията като такава по чл. 439 ГПК вместо по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439,
ал. 2 ГПК, и същевременно съдът не е разгледал релевантните за спора факти,
а е изложил съображения за недопустимост на иска. Като не се е произнесъл
по предявения иск и не е разгледал и правнорелевантните за спора факти,
първоинстанционният съд е постановил недопустимо съдебно решение, което
на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК подлежи на обезсилване. Противно на
разбиранията на районния съд за правомощията на въззивната инстанция,
действаща при условията на ограничен въззив, въззивният съд няма
правомощие да се произнесе за първи път по съществото на правния спор, тъй
като това би лишило страната от една инстанция.
След обезсилване на решението делото следва да се върне на СРС за
ново разглеждане от друг състав на същия съд. С акта по същество районният
съд ще следва да се произнесе и по претенциите за разноски на страните за
въззивното производство, като ги разпредели с оглед изхода на спора.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20048046 от 14.07.2022 г., постановено по
гр.д. № 19618/2020 г. на Софийски районен съд, 165 състав, като
недопустимо.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд
съобразно мотивите на настоящото решение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
5
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6