№ 629
гр. София, 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20241000500412 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №234/25.10.2023 г. по гр. д. №83/2023 г. по описа на
Окръжен съд - Монтана, е отхвърлен предявения от М. Д. Д., ЕГН
**********, иск против Софийски районен съд, за присъждане на
обезщетение от 29 500 лв. (частичен иск от 3 000 000 лв.) за понесени
неимуществени вреди от нарушаване правото на ЕС, иск за присъждане на
обезщетение за имуществени вреди от същото нарушение в размер на 29 500
лв., частичен от 3 500 000 лв., както и иск за обезщетение от 15 000 лв. -
имуществени вреди от нарушението, заедно със законна лихва върху всяко от
обезщетенията, считано от 22.11.2021 г. до окончателното им изплащане.
Посоченото решение е обжалвано от ищеца в първоинстанционното
производство М. Д. Д.. Във въззивната жалба се излагат подробни
съображения, че обжалваното решението е неправилно, незаконосъобразно,
необосновано, постановено при допуснати съществени процесуални
нарушения. Моли се да бъде отменено първоинстанционното решение и да
бъдат присъдени пълния претендиран размер дължимите му обезщетения,
ведно със законна лихва. Иска се присъждане на сторените по делото
разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият и ответник в
първоинстанционното производство - Софийски районен съд, действащ чрез
процесуалния си представител, е депозирал отговор на въззивната жалба. В
1
него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли
се решението да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред
въззивната инстанция разноски на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ.
Контролиращата страна - Прокуратурата на Р. България, оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Поддържа съображенията, изложени в
отговора на СРС за законосъобразност на обжалваното съдебно решение.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно
легитимирана страна в процеса против съдебно решение, подлежащо на
въззивно обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като е
постановено от законен състав и при стриктното спазване на относимите
процесуални правила.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях,
без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови съдебното решение, първоинстанционният съд е
съобразил, че в конкретния случай принципът на справедлив и
безпристрастен съд в националното право е доразвит чрез приемане на
правила за отвод на съдиите. В конкретния случай приложимите норми са
тези на НПК. Съдебният състав по НОХД № 4921/2020 г. по описа на СРС е
обсъдил искането за отвод на съдията-докладчик от страна на М. Д. Д. и е
изложил мотиви за отхвърлянето му. В случая след съвкупната преценка на
доказателствата е направен извод, че не е доказан основаният елемент от
фактическия състав на отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ -
2
съществено нарушение на правото на ЕС.
Не е спорно по делото, а и от приетите писмени доказателства в
първоинстанционното производство, се установява, че ищецът М. Д. е бил
подсъдим по НОХД № 4921/2020 г. по описа на Софийския районен съд. В
съдебно заседание на 15 септември 2021 г., както се установява от
приложения протокол, той направил искане за отвод на докладчика по делото
съдия Р. К.. Отводът е мотивиран с това, че в две свои книги Д. е посочил
актове на съдия К. и ги е квалифицирал като незаконносъобразни, а по повод
същите актове е сезирал комисия по закона Магнитски за включването на
съдията в списъка Магнитски. Второто посочено основание за отвод е
наличието на висящи граждански дела по искове с правно основание чл. 2в от
ЗОДОВ, заведени от Д. срещу СРС. С определение, постановено в същото
съдебно заседание, съдът е отхвърлил искането за отвод. Обосновал се е, че
наличието на дела, по които СРС е ответник, не може да окаже влияние върху
преценката на докладчика по разглежданото от него наказателно дело, а
изложеното в книгите на Д. е негово лично впечатление.
Видно е от приетите в първоинстанционното производство като
доказателства медицински документи, че М. Д. страда от хипертонично
сърце, неинсулинозависим захарен диабет и Ходжкинов лимфом, заради
който е бил опериран през септември 2022 г.
Установява се от съдебните протоколи по първоинстанционното дело,
че въпреки предоставената му възможност на няколко пъти ищецът не е
осигурил за разпит допуснатите му в режим на довеждане свидетели, поради
което окръжният съд законосъобразно е приключил съдебното дирене без
техния разпит съгласно чл. 158, ал. 1 ГПК. Освен това основният елемент от
фактическия състав на твърдяното нарушение - съществено нарушение на
правото на ЕС, няма как изначално да бъде доказан със свидетелски
показания.
Останалите отправени доказателствени искания от страна на М. Д. в
първоинстанционното и въззивното производство са оставени без уважение
като неотносими, поради липсата на връзка между обстоятелства, за
доказването на които се отнасят тези искания и предмета на исковата
претенция.
Отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на
Европейския съюз по смисъла на чл. 4, § 3 от ДЕС, респ. по чл. 2в, ал. 1
ЗОДОВ, е специална деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана
по съдебен ред при наличието на определени материалноправни
предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС. В тази насока от
практиката на СЕС (т. 51 от Решение на СЕС по съединени дела С 46/93 и С
48/93 (Brasserie du pecheur SA и Bundesrepublik Deutschland), Тълкувателно
решение от 19.11.1991 г. по съединени дела С- 6/90 и С-9/90 - Francovich и
Bonifaci и др.), могат да бъдат изведени следните елементи на фактическия
състав, обуславящ отговорност на държавата за вреди от нарушение на
3
правото на Европейския съюз по чл. 4, § 3 от ДЕС, а именно: 1. нарушена
правна норма от правото на ЕС или нарушен принцип, установен от правото
на съюза; 2. нарушените правни норми на общностното право да предоставят
права на частноправни субекти; 3. нарушението да е достатъчно съществено и
4. нарушението, респ. неизпълнението на задължението на държавата, да е в
причинно-следствена връзка с настъпилия за засегнатото лице вредоносен
резултат (вреди). Посочените материалноправни предпоставки трябва да са
налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от
правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение,
възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата. В
разглеждания случай не е налице нито един елемент от посочените, за да бъде
уважен искът чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ.
Исковата претенция се основава на твърдения, че отказът за отвод
съставлява нарушение на европейска норма. Съгласно чл. 6, ал. 1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи всяко лице
при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право
на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от
независим и безпристрастен съд.
Спорът по делото се съсредоточава относно наличието на основания за
отвод на съдията - докладчик по НОХД № 4921/2020 г. по описа на
Софийския районен съд. Основания за отвод, извън изрично посочените в ал.
1 на чл. 29 НПК, са факти, които поставят под съмнение обективността и
безпристрастието на съдебния състав - такива, които указват на пряка или
косвена заинтересованост на целия съдебния състав или отделен негов член
от изхода на делото или на неговата предубеденост. Без наличието на
конкретни обстоятелства, чрез които да се прояви пристрастността на съда, не
може да се презумира неправилно осъществяване на процесуалната му
функция. Разпоредбата на чл. 29, ал. 2 НПК е приложима, когато обективно
липсват законови пречки един съдия да участва в състава, разглеждащ
конкретно съдебно производство, но поради негови лични, субективни
преживявания той може да се счита предубеден или заинтересован пряко или
косвено от изхода на делото. Дали да се отведе зависи единствено от волята
на съответния съдия и тази негова преценка не подлежи на контрол от по-
горните инстанции, нито пък опорочава последващите по делото съдебни
актове. Съдията - докладчик от СРС е действал според предписаното в НПК,
изслушал е искането за отвод, обсъдил е доводите на подсъдимия и ги е
отхвърлил мотивирано. Поради изложено не е налице нарушение на
правилата за формиране на безпристрастен състав, нито пък вътрешните
правила са в противоречие с европейската норма и разбирането за обективен
и справедлив процес, осъществен от безпристрастен съд.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в разглеждания
случай не се установява и твърдяното нарушение на правни норми от правото
на ЕС или нарушени принципи да са достатъчно съществени. От практиката
на СЕС могат да бъдат изведени стандартите, въз основа на които се
4
извършва преценката дали едно нарушение на правото на ЕС представлява
достатъчно съществено нарушение. Съгласно Решения на СЕС от 28.06.2015
г. по дело С- 168/15 и Решение от 30.09.2003 г. по дело С-224/01, за да се
определи дали е налице достатъчно съществено нарушение, следва да се
отчитат всички фактори, характеризиращи положението, представено пред
националния съд. Елементите, които следва да съобразят при преценката за
характера на нарушението, са: степента на яснота и прецизност на
нарушеното правило; обхватът и степента на свобода на преценка, която
нарушената норма оставя на националните органи; съзнателният характер при
извършването на нарушението или при причиняването на вредата;
извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на
правото; обстоятелството, че действия на институция на Съюза може да са
допринесли за приемане или запазване на национални мерки или практики,
нарушаващи правото на Съюза. Според СЕС, при всички положения
нарушението на правото на Съюза, е достатъчно съществено, когато то е
извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната
област (Решение от 30 септември 2003 г., Kobler, С-224/01 и Решение по дело
M. T., С-168/15), както и при неизпълнението от националната юрисдикция,
чието решение не подлежи на обжалване, на задължението й за отправяне на
преюдициално запитване по относим за главния спор въпрос относно
тълкуване правото на ЕС, за да предотврати установяването на национална
съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на правото на ЕС.
Освен това не е доказана и твърдяната връзка между нарушението и
претендираните вреди. Липсват доказателства М. Д. да е получил увреждания
на здравето си точно в резултат на поведението на съдията, отказал да си
направи отвод по конкретното дело. Не са представени каквито и да било
доказателства за направени разходи за лечение. Няма никакви доказателства,
от които да се заключи, че Д. е имал поети договорни ангажименти или поне
да е установил преддоговорни отношения с клиенти за осъществяване на
процесуално представителство и то да се е провалило заради отказания отвод
на конкретния съдията, което пък да е лишило ищеца от хонорар.
Напълно несъстоятелни са оплакванията на въззивника срещу
първоинстанционниото решение. Същите на първо място нямат връзка с
предмета на предявения иск, съответно и с предмета на обжалваното
решение. Например твърди се извършен опит за убийството на Д.,
фалшификация на съдебен протокол и т. т., които твърдения нямат връзка с
НОХД № 4921/2020 г. по описа на Софийския районен съд и с настоящото
първоинстанционно и въззивно производство. В случая на въззивника е
осигурен точно обективен и справедлив процес, осъществен от
безпристрастен съд, тъй като уважаването на поискания отвод без
основателна причина, би го лишило от такъв. Респективно отвеждането на
всички съдии от Софийския районен съд би забавило значително съдебното
производство, което ще наруши изискването за разглеждането му в разумен
срок съгласно чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и
5
основните свободи.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция
достига, съвпада изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението да
бъде потвърдено съгласно чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор пред въззивната инстанция на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК и чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ в
полза на въззиваемия се дължат разноски с оглед неоснователността на
въззивната жалба. В тази насока следва да бъде уважено искането на СРС за
присъждане на възнаграждение за осъществената от правна защита,
определено в размер на 200 лв., съгласно чл. 24, ал. 2 от Наредбата за
заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37 ЗПП.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №234/25.10.2023 г. по гр. д. №83/2023 г. по
описа на Окръжен съд - Монтана.
ОСЪЖДА М. Д. Д., ЕГН **********, на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ
вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 273 ГПК, да заплати на Софийския районен съд,
представляван от председателя А. А., с адрес: гр. София, бул. „Цар Борис III“
№ 54, сумата от 200 лева - юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6