№ 1147
гр. София, 17.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20221000501024 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 262336/08.04.2021 г., постановено по гр. дело № 3015/2018 г. по описа
на СГС, I ГО, 14 с-в, изцяло са отхвърлени предявените от С. В. Л., М. Г. Д., Н. А. Т., М. А.
Т., К. В. К., Р. Ц. Г. и К. Н. Г. срещу Българската държава активно субективно съединени
осъдителни петиторни искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване със сила на
пресъдено нещо, че са носители на правото на собственост върху следната недвижима вещ:
ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 68134.1377.2074, находящ се в гр. София, район „***”,
2
ул. „***”, с площ от 4080 м, с трайно предназначение на територията „Урбанизирана”,
начин на трайно ползване: „Спортно игрище”, със стар идентификатор 68134.1377,97, с
номер по предходен план 1393-част, кв. 6, при съседи: ПИ с идентификатор 68134.1377.268
и ПИ с идентификатор 68134.1377.2073, като този имот представлява част от УПИ VI-1393
„ДФС „Локомотив”, кв. 6 по ПУП на гр. София, м. „Северен парк”, целият с площ от 6120
2
м, при съседи: УПИ VI-268 „ДФС „Локомотив” и от три страни-имот без пл. номер, който
имот е идентичен с имот пл. № 612 по отменен КП, нанесен в к. л. № 157, 158 от
кадастралния план към 1950 г., находящ се в строителните граници на мах. „Илиянци”, м.
„Джоджата”, представляващ нива от 6120 дка, IV категория, при съседи: имот № 80625,
имот № 80611, имот № 80616, имот № 80617, имот № 8060, имот № 80618, имот № 80619 и
имот № 80624, на основание наследствено правоприемство и земеделска реституция, като
вследствие на това установяване да бъде постановено ответникът да предаде владението на
недвижимата вещ, която към момента на обобществяването й е представлявала земеделска
1
земя.
Решаващият първоинстанционен съд е приел, че ищците не са установили своята
активна материална легитимация, тъй като индивидуалният административен акт, който
притежава „конститутивно” действие и въз основа на който ищците основават своето
реституционно право – Решението № Р4/17.03.2008 г. на ОСЗГ „Нови Искър”, да е
действителен, не е породил вещноправните последици, към които волеизявлението на
колективния административен орган е било насочено, тъй като поради наличие на уредената
в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ реституционна пречка (преди влизане в сила на закона е проведено
комплексно мероприятие, което не позволява възстановяване на правото на собственост
върху бившата земеделска земя). В този смисъл, първоинстанционният съд е извършил т.
нар. косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на влязлото в сила решение
на органа по поземлената собственост – арг. чл. 17, ал. 2 ГПК, като не е съобразил, че
правото на собственост върху бившата земеделска земя е било възстановено с решение на
съда по жалба с правно основание чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Тъй като е приел, че не са възникнали
материалноправните предпоставки, обуславящи възникването на твърдяното реституционно
право, СГС не се е произнесъл по своевременно релевираното – в отговора на исковата
молба, правоизключващо материалноправно възражение за изтекла в полза на държавата на
общата (10-годишната) придобивна давност (въззивният съд ще се произнесе по това
възражение, в случай че приеме, че решението на съда по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, на което
ищците основават своята материалноправна легитимация като собственици на спорния
имот, е противопоставимо на държавата).
Срещу първоинстанционното решение е предявена въззивна жалба от ищците, в която
се излагат съображения за незаконосъобразност на крайния съдебен акт, постановен от СГС.
Въззивниците поддържат, че в процеса на доказване ответникът не е установи чрез пълно и
главно доказване, че са налице уредените в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ реституционни пречки за
възстановяване правото на собственост върху бившата земеделска земя, т.е. че до влизане в
сила на закона, регламентиращ земеделската реституция, не е осъществено установеното от
СГС комплексно мероприятие. В този смисъл, макар и това обстоятелство да е ирелевантно
за приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, считат, че изградените върху спорната земя сгради,
са незаконни, поради което подлежат на премахване (арг. чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, под чиято
диспозиция не могат да се подведат установените по делото правнорелевантни факти). Едва
в устните състезания техният процесуален представител е навел довод за материална
незаконосъобразност на обжалваното решение, тъй като то е постановено в противоречие
със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 2 от ТР №
5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК на ВКС, в което прието, че държавата е
обвързана от съдебното решение, с което по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ съдът е възстановил
правото на собственост върху обобществената земеделска земя (за правилното приложение
на императивните материалноправни норми въззивният съд следи служебно, поради което и
без съответен правен довод би се съобразил с постулатите на това тълкувателно решение).
В проведеното пред САС о. с. з. оспорва факта, че макар и ответникът да е владял спорната
2
недвижима вещ през периода от 1968 г. до 15.06.2020 г., вкл., това упражняване на
фактическата власт не е било несмущавано, поради което след реституцията на
обобществената земеделска земя с влязло в сила съдебно решение държавата не е придобила
правото на собственост върху процесния имот на оригинерно основание – изтекла в нейна
полза обща (10-годишна) придобивна давност.
Въззиваемият не е подал в законоустановения срок писмен отговор, но в проведеното
пред САС на 14.06.2022 г. о. с. з. неговият процесуален представител изразява становище за
нейната неоснователност. Счита, че законосъобразно първоинстанционният съд е извършил
косвен съдебен контрол на реституционния акт, като правилно е достигнал до правното
съждение, че е налице уредената в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ юридическа пречка за
възстановяване правото на собственост върху обобществената бивша земеделска земя.
Поддържа наведеното под евентуалност правоизключващо материалноправно възражение за
изтекла в негова поза обща (10-годишна) придобивна давност.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните и събраните в първата инстанция
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК намира за установено следното:
СГС, ГО, I-14 състав е бил сезиран с активно субективно съединени петиторни
искове с правно основание чл. 108 ЗС.
Чрез този петиторен иск ищците искат от съда със сила на пресъдено нещо да
установят спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение като
правомощие от сложното право на собственост върху нея принадлежи на ищците и въз
основа на това установяване да се допусне ответникът, който я владее или държи, без да
притежава правно основание за това, да предаде фактическата власт на собственика.
Следователно, фактическият състав, при осъществяването на който възниква материалното
притезателно право да се иска предаване фактическата власт, включва три юридически
факта – две положителни и една отрицателна материални предпоставки. По силата на чл.
154, ал. 1 ГПК на ищците принадлежи правното задължение да установят, че са титуляри на
правото на собственост върху спорната вещ, както и че ответникът я владее или държи, а за
да бъде отхвърлен осъдителният иск, ответникът е длъжен да установи, че упражнява
фактическата власт върху вещта на вещноправно или облигаторно основание. Това
доказване следва да бъде пълно и главно.
Тъй като правото на собственост върху обобществената земеделска земя не се
възстановява по право, за установяване материалната легитимация на ищците следва да се
докаже по несъмнен начин обстоятелството, че в обективната действителност са се
осъществили всички материални предпоставки (юридически факти), обуславящи
възникването на правото им да бъде реституиран процесния имот, а именно – 1. имотът да е
бил земеделски по своето предназначение към момента на включването му в
трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства; 2.
земята, дори и нейното предназначение впоследствие да е било променено, да съществува в
стари (реални или възстановими) или в нови граници (с план за земеразделяне); 3. по
3
отношение на имота да не е проведено мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ (в
случай че при осъществяване на мероприятието е изградена постройка, тя не следва да е
законна); да не е застроен със законна постройка до 01.03.1991 г., респ. да не е било
учредено суперфициарно право и законно разрешеният строеж към 01.03.1991 г. да не е
започнал – арг. чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, като са непротивопоставими всички разпоредителни
сделки, извършени от трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски
стопанства или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации – арг. чл.
10, ал. 13 ЗСПЗЗ.
Не се спори между страните, а от събраните по делото доказателства се установява, че
процесният имот към момента на обобществяването му е представлявал по своето
предназначение земеделска земя. Следователно, с извършване на нейното масовизиране тя е
загубила своята индивидуализация, своите реални граници – арг. чл. 11, ал. 1 от Примерния
Устав на ТКСЗ от 1950 г., който предписва, че внесената от членовете на кооперативното
стопанство за общо ползване земя остава собственост на лицата, които са я притежавали до
включването й в стопанството, но не в реалните й граници, а в границите на кооперативните
блокове. И тъй като с обобществяването земеделската земя вече не притежава свои граници,
с които да се обособява като отделен корпорален обект на правото на собственост, а се
намира в границите на кооперативните блокове, за да възникне отново като годен предмет
на правото на собственост, тя трябва да бъде индивидуализирана чрез уреденото специално
производство в ЗСПЗЗ, което приключва с издаване на решение на органа на земеделската
реституция. С влизането в сила на този индивидуален административен акт, респ. с
издаването на скици за тези земеделски земи ще възникне правното качество на обекта на
собствеността - индивидуализация на процесните земеделски земи, поради което това
решение притежава конститутивно действие. В този смисъл са задължителните за
правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 1 по гр. д. № 1/1997 г., ВС,
ОСГК.
По уредения в ЗСПЗЗ административен ред се възстановява и правото на собственост
върху земи, които към момента на обобществяването им са били със земеделски характер,
но впоследствие са влезли в урбанизираните територии на населените места, какъвто е
настоящият случай, вкл. и когато са били отчуждени от държавата за благоустройствени или
други обществени нужди. В този смисъл е разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, която
предписва, че се възстановяват правата на собствениците върху земеделски земи,
притежавани преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни
земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в други,
образувани въз основа на тях селскостопански организации и включени в границите на
урбанизираните територии (населени места), определени с подробен устройствен план или с
околовръстен полигон. В този случай по силата на чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ техническата
служба към общината следва да издаде скицата, с която ще бъде индивидуализиран имотът,
както и удостоверение, в което да обективира дали върху имота има изградени законни
постройки, респ. дали върху него съществуват други ограничени вещни права, за да се
4
прецени дали той би могъл да бъде възстановен в реални граници, респ. дали са налице
основанията да бъде отказано възстановяването на правото на собственост върху земята в
стари реални граници по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, респ. чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ.
Както е изяснено в обжалваното решение, тъй като ответникът не основава своите
вещни права върху процесния имот на обстоятелството, че е придобил правото на
собственост върху спорната недвижима вещ преди обобществяването на земеделската земя,
в материалноправен смисъл е недопустимо да се изследва фактът дали наследодателят на
ищците е бил титуляр на правото на собственост върху земеделската земя към момента на
нейното масовизиране, респ. че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди
колективизацията. В този смисъл са задължителните за правосъдните органи тълкувателни
разяснения, дадени в ТР № 9/7.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 9/2012 г., ОСГК по
приложението на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, но те са приложими за всички реституционни
основания по този закон (Решение № 331/27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 298/2011 г., II г.
о., ГК, Решение № 360/14.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1385/2010 г., I г. о., ГК; Решение №
27/26.01.2011 г. по гр. д. № 1687/2009 г. на ВКС, І г. о., Решение № 709/10.12.2010 г. по гр.
д. № 1831/2009 г. на ВКС, І г. о., Решение № 885/13.12.2010 г. по гр. д. № 1468/2009 г. на
ВКС, І г. о. и др.).
Но е недопустимо в материалноправния смисъл на това понятие да се извършва
косвен съдебен контрол за материалната законосъобразност на индивидуален
административен акт на органа по поземлената собственост, издаден по реда на чл. 14, ал. 7
ЗСПЗЗ въз основа на влязло в сила съдебно решение, постановено по реда на чл. 14, ал. 3
ЗСПЗЗ, когато то се противопоставя на държавата, общината или техен правоприемник. В
този смисъл са задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в
т. 2 от ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК на ВКС – „Държавата е обвързана
от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи и
гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Недопустимо е упражняването на косвен съдебен
контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори
по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк
съдебен контрол”.
От влязло в сила на 28.08.1998 г. Решение от 29.06.1998 г., постановено по 1607/1998
г. по описа на СРС, ГК, 6 с-в, се установява, че по жалба на наследниците на Н. Г. М., чийто
наследници са ищците („придобили” и от останалите наследници съответна идеална част от
правото на собственост върху спорния имот и въз основа на Договор за доброволна делба, с
рег. № 4724/23.07.2015 г.), съдът е отменил решението на органа по поземлената
собственост, с което е отказал възстановяването на правото на собственост върху спорния
имот, като СРС го е реституирал.
Следователно, макар и, принципно, от събраните по делото доказателства да се явява
правилно решаващото правно съждение на СГС, че е била налице уредената в чл. 10б, ал. 1
ЗСПЗЗ реституционна пречка (след обобществяването на земеделската земя от държавата е
извършено комплексно мероприятие с трайно предназначение „***”), то – съобразно
5
установените по делото правнорелевантни обстоятелства, е незаконосъобразно, тъй като при
проведен вече пряк съдебен контрол за материалната законосъобразност на решението на
органа по поземлената собственост е било недопустимо (в материалноправния смисъл на
това понятие) съдът да осъществи т. нар. косвен съдебен контрол относно материалните
предпоставки, обуславящи възникването на реституционното право по ЗСПЗЗ. В този
смисъл, съдебното решение, с което административноправният спор относно пораждането
на реституционните основания за възстановяване правото на собственост върху
обобществената бивша земеделска земя е бил решен с влязло в сила съдебно решение,
обвързва ответника в настоящото съдебно производство - държавата, като той не може да
бъде пререшаван инциденто, ad hoc в образувания исков процес по предявен
ревандикационен иск.
При така установените правнорелевантни факти и изложените правни доводи
въззивният съд е длъжен да приеме, че с влизане в сила (на 28.08.1998 г.) на Решение от
29.06.1998 г., постановено по 1607/1998 г. по описа на СРС, ГК, 6 с-в е настъпило неговото
конститутивно действие и е възстановено правото на собственост върху спорния имот на
наследниците на Н. Г., от когото тази земеделска земя е била масовизирана. С нейната
индивидуализация, извършена в съдебното решение (изрично в диспозитива на този съдебен
акт е изяснено, че неразделна част от решението е представената и по настоящото дело
скица на в. л. И. И., изготвена по това съдебно административно производство, в която
процесната недвижима вещ е описана с местоположение, площ, планоснимачен номер,
квартал и граници), е възникнал годният обект на правото на собственост и от този момент
той е могъл да бъде придобит чрез деривативни (напр. сделки) или оригинерни правни
способи, вкл. чрез изтичане в полза на държавата на общата (10-годишната) придобивна
давност.
В този смисъл е и правната норма, уредена в чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ („Изтеклата
придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява… по ЗСПЗЗ, не се
зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила”) и задължителните
за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д.
№ 10/2012 г., ОСГК на ВКС. Но тъй като земеделската реституция е настъпила след влизане
в сила на чл. 5, ал. 2 (нова ДВ, бр. 107/1997 г.) ЗВСОНИ, придобивната давност върху
спорния имот е могла да започне да тече от влизане в сила на съдебното решение,
постановено по жалба по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ (28.08.1998 г.), а не от последващото,
но само с конститутивно действие, влязло в сила на 08.04.2008 г. Решение № Р4/17.03.2008
г. на ОСЗГ „Нови Искър”, издадено по реда на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ (въз основа на влязлото в
сила съдебно решение – това правнорелевантно обстоятелство изрично е изяснено в
мотивите, обосноваващо този ИАА) - не е било необходимо да се издава ново решение на
органа по поземлената собственост. В този смисъл е константната практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК – напр. Решение № 18/30.01.2020 г. по гр. д. № 1294/2019
г., І ГО на ВКС – „Решаващите изводи на съда се състоят в това, че придобивната давност
върху имота е могла да започне да тече съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ едва след
6
възстановяването на собствеността, което е станало с влизане в сила на съдебното
решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ на 10.04.2013 г. ... Изложените мотиви по приложението на
чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ са законосъобразни”; Решение № 195/07.12.2016 г. по гр. д. №
1067/2016 г., ІІІ ГО на ВКС – „Възстановяването на собствеността върху имота с влизане в
сила на съдебното решение изключва прилагането на реда по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ”; Решение
№ 298/25.03.2014 г. по гр. д. № 3296/2013 г., І ГО на ВКС; Решение № 237/15.06.2010 г. по
гр. д. № 578/2009 г., І ГО на ВКС – „В чл. 14, ал. 3 ЗПСЗЗ независимо от последващите
промени изрично е посочено, че решението на ПК, с която се отказва възстановяването на
заявените земеделски имоти подлежи на обжалване и с решението си съда се произнася по
същество, т.е. отказва или възстановява собствеността. С това решение се посочва и
начинът на възстановяването й, а в случая то е в реални граници. Земеделската земя е
индивидуализирана и по този начин фактическият състав на реституцията е завършен…
Последващо постановеното решение на ПК е действително, но то има само констативно
значение…” и пр.
Следователно, общата (10-годишната) придобивна давност е започнала да тече от
момента на влизане в сила на съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, а именно от
28.08.1998 г., която би могла да изтече на 28.08.2008 г. (ответникът не установи, че след
реституиране на спорния имот той е придобил владението на годен юридически факт, който
би могъл да го направи собственик, поради което той не е добросъвестен владелец по
смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС – той може да придобие имота само при изтичане на общата (10-
годишната), а не на кратката (5-годишната) придобивна давност.
От приетата от първоинстанционния съд СТЕ се установява, че просеяният имот е
идентичен на този, който е бил възстановен със съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ,
2
като е бил включен в КК и КР - в по-голям поземлен имот, с площ от 93081 м – с актуален
идентификатор 68134.1377.268, който попада по действащия ПУП на гр. София в УПИ VI,
кв. 6, с отреждане „ДФС „Локомотив”, за който са били издавани АДС № 11420/23.07.1987 г.
и АПДС № 2750/2001 г.
Институтът на придобиваната давност е уреден в закона като оригинерно придобивно
правно основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като, за да е налице владение, следва да се
установят в процеса на доказване две материални предпоставки (юридически факти), при
проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – 1) в продължение
на определен период от време (10 години) едно лице, което не е собственик, да упражнява
постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена
вещ като корпорално обособен обект, като това фактическо господство като фактическо
отношение следва да се изразява в действия, които съответстват на вещните правомощия на
собственика (обективният признак на владението) и 2) фактическата власт следва да се
упражнява с намерение за своене, а именно да се държи вещта като собствена, чрез
извършване на фактически и правни действия, които съответстват на вещните правомощия,
част от предметното съдържание на сложното вещно право на собственост (субективният
признак на владението).
7
За да бъде спокойно владението, то не трябва да е установено чрез насилие, но вече
установеното без насилие (чрез физическа принуда или заплаха) фактическото господство
не може да бъде нито смутено, нито да бъде прекъснато чрез предявяването на извънсъдебни
претенции. Уредбата на прекъсването на давността е изрична и изчерпателна (арг. чл. 116
ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС), поради което допълнителни основания за прекъсване не могат да
бъдат релевирани от страната, твърдяща че е носител на предявеното спорно материално
право, придобито на деривативно правно основание. В този смисъл е и формираната по реда
на чл. 290 ГПК практика с Решение № 212/13.09.2011 г., постановено по гр.д. № 70/2010 г.,
ГК, I ГО на ВКС.
Нещо повече, за да бъде прекъснато владението, следва собственикът или да защити
своето накърнено материално право с предявяване на иск – арг. чл. 116, б. „б” ЗЗД, във вр. с
чл. 84 ЗС, или с извършени активни действия, които са явни и несъмнени, трайно да
отблъсне фактическата власт на владелеца. Законодателят в разпоредбата на чл. 81 ЗС е
установил периода, след изтичането на който владението се счита за отблъснато, а именно -
с изгубването му в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва.
Давностният срок се прекъсва с отнемане на владението за повече от 6 месеца
(правната норма, уредена в чл. 81 ЗС, трябва систематически да се тълкува с чл. 75 и чл. 76
ЗС), от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато
то бъде смутено с предявяване на петиторен иск от собственика срещу владелеца.
Както бе изяснено, до реституиране на имота с влязло в сила съдебно решение,
постановено по жалба по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, той е притежаван от държавата, като след това
упражняването на фактическата власт от ответника (чрез своите органи) е продължило с
намерение за своене. За установяване факта на своене ответникът е поискал от
първоинстанционния съд да му бъдат допуснати двама свидетели при довеждане, но с оглед
на признанието на процесуалния представител на ищците, че спорният имот се ползва от
ответника от 1968 г. до 15.06.2020 г., СГС с определение, постановено в проведеното на
15.06.2020 г. о. с. з., е отделил това обстоятелство за безспорно и ненуждаещо се от
доказване от страните с други доказателствени средства, поради което – като ненеобходимо
за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, е оставил без уважение
доказателственото искане за събиране на гласни доказателствени средства – чрез разпит на
свидетели, за установяване на факта на владение, вкл. и за намерението на държавата да
свои спорния имот. С Определението по чл. 267, ал. 1 ГПК САС е прецизирал фактите,
които не се оспорват от страните, но в проведеното пред въззивния съд о. с. з. на 14.06.2022
г. процесуалният представител на въззивниците е оспорил единствено факта, че спорната
вещ се е ползвала необезпокоявано от държавни учреждения – макар и да признава, че
държавата е владяла спорната недвижима вещ за периода от 1968 г. до 15.06.2020 г. (твърди,
че това владение е било смущавано през цялото време от 1998 г. до 2009 г.). Признава обаче,
че ответникът чрез своите органи и служители е отдавал процесния имот, ведно със
съществуващите сгради, под наем на трети лица от 1998 г. до настоящия момент, като
бариерите били изградени през периода 2003 г.-2005 г. Тези факти се изясняват и от
8
наведените фактически твърдения на ищците в молбата от 04.10.2018 г. - за да обосноват
правния си интерес от предявяване на ревандикационните искове, заявяват, че ответникът ги
е лишил от фактическата власт върху спорния имот, като го е отдавал под наем на трети
лица, ведно със съществуващата в него сграда, респ. предоставял е за ползване построените
в имота административна сграда на два етажа, паркинг, както и част от трибуната на сектор
„А“ на стадион „Локомотив“, на който стадион постоянно се провеждали спортни и
културни мероприятия; ответникът е поставил ограждания, бариери около имота, с което
възпрепятства достъпът на ищците до него.
Наистина, със Заповед № РД-57-05/12.01.2001 г., издадена от областния управител на
област София, който упражнява правата на държавата по отношение на недвижимите вещи,
нейна собственост, намиращи се в административните предели на съответната област, е
разпоредено процесният имот да се отпише от актовите книги за държавна собственост АДС
№ 11420/23.07.1987 г., като владението върху него да бъде предадено на ползващите се от
акта на земеделска реституция лица – наследниците на Н. Г. М.. Но от предметното
съдържание на тази Заповед се установява правнорелевантният факт, че областният
представител не е имал субективни представи, че този имот представлява държавна
собственост, поради което е изяснил, че „настоящите собственици на стадион „Локомотив”
следва да защитят правата си по общия исков ред по ГПК”. В този смисъл, той не е изразил
намерение държавата от владелец да се превърне в държател.
Но дори и да се приеме, че от този момент ответникът се е превърнал в държател (той
е продължил да упражнява фактическата власт върху имота), със следващите свои
фактически и правни действия (преди и след тази заповед държавата чрез своите служители
и органи е продължила да отдава спорния недвижим имот под наем на трети лица, както и
да го предоставя за осъществяване на обществени мероприятия (концерти, спортни прояви и
пр.), като е „поставила ограждения, бариери около имота и достъпът до него е невъзможен”,
без да предаде фактическото господство на ищците през целия период след 2001 г.)
държавата е демонстрирала пред всички трети лица, вкл. и по отношение на реституираните
собственици намерение за своене (извънсъдебното искане на ищците за предаването на
владението, вкл. и това, което е обективирано в молба от 05.06.2009 г., не е измежду
действията и обстоятелствата, които да доведат да прекъсване теченето на придобивната
давност). А когато едно лице се ползва от имота, върху който упражнява фактическото
господство, по стопански начин (вкл. да придобива граждански плодове – напр. наемно
възнаграждение), той действа като собственик, т.е упражнява фактическата власт върху
вещта с намерение за своене чрез другиго (наемателя) – арг. чл. 68, ал. 1, предл. 2 ЗС.
Следователно, дори и да се приеме, че през 2001 г. е прекъснато владението (с процесната
заповед за деактуване на процесния имот, издадена от областния управител на област
София), при доказаност на правнорелевантния факт, че държавата – чрез своите органи и
служители, е продължавала да го стопанисва, вкл. и чрез трети лица, като го отдава под
наем и за повреждане на различни обществени мероприятия (концерти, спортни прояви и
пр.), извличайки граждански плодове, тя е демонстрирала своето намерение да го свои (да го
9
счита като неин собствен) и след 2001 г. (след този период липсват доказателства за
превръщането на владението в държане, като не е оборена и уредената в чл. 69 ЗС
презумпция за своене).
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни
доводи настоящата съдебна инстанция достига до правния извод, че макар и с влязлото в
сила решение на СРС от 1998 г. наследниците на Н. Г. М. да са придобили правото на
собственост върху спорния имот, впоследствие е настъпило правопрекратително (за тях) и
правопридобивно обстоятелство (за ответниците), а именно изтекла в полза на държавата
обща (10-годишна) придобивна давност, изтекла поне от 2001 г. до 2011 г. (не бяха събрани
доказателства, че тази давност е била прекъсната и за следващия период – от 2011 г. до 2018
г., когато са предявени петиторните искове, предмет на настоящото исково производство),
поради което до предявяване на исковата молба – на 06.03.2018 г., държавата е придобила на
оригинерно основание правото на собственост върху спорната недвижима вещ. В този
смисъл, ищците не са материалноправно легитимирани в настоящия процес, поради което
предявеният ревандикационен иск се явява неоснователен.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, макар и
по различни мотиви, въззивната жалба трябва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение потвърдено.
Ответникът не е релевирал искане за заплащане на юрисконсултско възнаграждение в
преклузивния срок – до края на устните състезания (той е навел това процесуално искане
едва в писмената защита), поради което въззивният съд не следва да присъжда такива
съдебни разноски.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262336/08.04.2021 г., постановено по гр. дело №
3015/2018 г. по описа на СГС, I ГО, 14 с-в.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в 1-месечен срок от получаване на препис от
решението от страните пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК.
Препис от Решението да се връчи на страните!
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10