№ 52
гр. Варна, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Росица Сл. Станчева
Членове:Диана В. Джамбазова
Юлия Р. Бажлекова
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20233000500026 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по
жалба на Д. А. Н., ЕГН ********** против решение № 1601/09.12.2022г. на
ОС – Варна, постановено по гр.д. № 1520/2022г., с което е отхвърлен
предявеният от въззивника против „СПА“ ЕООД, ЕИК ********* иск за
приемане за установено в отношенията между страните, че Д. А. Н. е
собственик на недвижим имот, находящ се в гр.Варна, ЗПЗ, бул. „Владислав
Варненчик“ № 281, представляващ ПИ с идентификатор № 10135.4510.789 по
КККР, одобрени със Заповед № РД-18-30/19.06.2007 г. на ИД АГКК, с площ
5 506 кв. м., основан на твърдения за придобиване по давност чрез владение,
упражнявано в периода от 29.09.2007г. до предявяване на иска, на основание
чл.124, ал. 1 ГПК.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на така обжалваното
решение, постановено при допуснати процесуални нарушения и в
противоречие с материалния закон. Въззивникът навежда доводи за
ненадлежното му уведомяване за проведеното съдебно заседание, като счита,
че не е налице хипотезата на чл.41, ал.2 ГПК. Оспорва изводите на съда, че за
твърдяната фактическа власт не са събрани доказателства, поради което искът
е неоснователен. Твърди, че съдът не е изложил мотиви в тази насока и че не
е обсъдил събраните по делото доказателства, игнорирал е събирането на
допуснати по делото свидетели в полза на ответната страна.
Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното
1
решение.
В о.с.з. чрез депозирано писмено становище жалбата се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна –
„СПА“ ЕООД, с който оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че в
съответствие с правила на чл.41, ал.2 вр. чл.47, ал.1 ГПК е налице надлежно
връчване на постановеното от съда определение № 2672/15.07.2022г. Излага
доводи, че изводът на първоинстанционния съд за недоказано владение върху
имота в твърдения период е правилен и законосъобразен. По същество се
пледира за потвърждаване на обжалваното решение, ведно с присъждане на
разноски.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен от въззивника
Д. Н. против въззиваемото дружество „СПА“ ЕООД положителен
установителен иск за собственост относно гореописания недвижим имот, на
основание чл.124 ГПК.
Фактическите твърдения, на които е основано претендираното право на
собственост са за осъществявано в продължение на повече от 10 години,
начиная от 29.09.2007г. владение с намерение за своене. Твърди се, че това
владение е било непрекъснато, явно и спокойно, както и че продължава към
настоящия момент. Правният интерес от предявяване на иска е обоснован с
това, че по повод обява на агенция за недвижими имоти за продажбата на
имота, въззивникът е направил справка в Служба по вписванията, при която е
констатирал, че като собственик е вписан ответника „СПА“ ЕООД.
С писмения отговор по чл.131 ГПК искът е оспорен от въззиваемото
дружество като неоснователен. Наведени са възражения, че въззивникът не е
установявал владение върху имота и не е осъществявал такова в
претендирания от него период. Изложени са твърдения, че дори и да е била
упражнявана фактическа власт от него, то това е било до 01.02.2011г., че към
този момент собственик е било „Калипсо ДВ“ ЕООД, което го е предоставило
по договор за наем на “Кейрос“ ЕООД. Претендира права на собственост като
купувач на публична продан съгласно влязло в сила на 11.05.2018г.
постановление за възлагане, издадено по изп.д. № 344/2013г. на ЧСИ Д.
Петрова-Янкова. В хода на това изпълнително производство не е
установявано върху имота да е упражнявана фактическа власт от въззивника,
нито същият е заявявал права на собственост. Твърди, че след придобиване на
имота през 2018г. владее същия и никой не е оспорвал правата му. Изложени
са доводи, че с настоящия иск се цели заобикаляне на закона предвид
свързаността на ищеца с „Калипсо ДВ“ ЕООД, собственика на капитала на
„Кейрос“ ЕООД и още две търговски дружества, всичките имащи отношение
към проведеното принудително изпълнение срещу имота и срещу съседен
имот.
По съществото на спора, съобразно наведените в жалбата
оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимия закон,
2
настоящият състав на съда приема от фактическа и правна страна
следното:
Фактическият състав на твърдяното от въззивника придобивно основание
– недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, предпоставя
доказването на осъществявана от него непрекъсната фактическа власт върху
процесния имот, в изискуемия се от закона 10-годишен срок, с намерение за
своене. Тежестта за доказване на обективния елемент /упражнявана
фактическа власт/ е за въззивника, а по отношение на субективния е
приложима презумцията на чл.69 ЗС. Оборването на последната е в тежест на
ответника по иска, стига същата да не се опровергава от основанието, на
което е установена фактическата власт от ищеца.
По делото не са събрани никакви доказателства, установяващи
твърдението на въззивника за установена към 29.09.2007г. и упражнявана от
него непрекъсната фактическа власт върху процесния имот в продължение на
10 години. При правилно разпределена доказателствена тежест в доклада по
чл.146 ГПК и дадена му възможност да ангажира поискани с исковата молба
гласни доказателства – двама свидетели за доказване на тези му твърдения,
такива не са събрани поради неговото процесуално поведение.
Наведените във въззивната жалба оплаквания, че несъбирането на тези
доказателства е по причина нередовното му призоваване за проведеното
единствено съдебно заседание, са приети за неоснователни от настоящата
инстанция.
Видно от материалите по първоинстанционното дело е, че призовката за
насроченото с.з., ведно с проекто-доклада, в т.ч. и по доказателствата, с
препис от подадения от въззиваемото дружество отговор и представени с
него доказателства, са били изпратени на посочения в исковата молба адрес.
Същата е върната в цялост с отбелязване на длъжностното лице-призовкар, че
са „извършени посещения на 17.11.2022г. и 24.11.2022г. и по данни на
портиера на сградата лицето е напуснало адреса, а представляващия юрист
Т.Т. е посочил, че няма пълномощно по това дело“. С оглед на това и предвид
предходно отразяване от 21.07.2022г. в изпратено на този адрес съобщение за
оставяне на исковата молба без движение /получено впоследствие в
канцеларията на съда от упълномощено само за това/, че по сведения на
портиера М.М. лицето Д. А. е бил наемател и от две години е напуснал
адреса, правилно е прието, че е приложима разпоредбата на чл.41, ал.2 ГПК.
Налице е призоваване на посочения от ищеца адрес, който съвпада с
вписаните в НБД постоянен и настоящ адрес, този адрес е посочван и във
всички останали молби, подавани по делото, както и по настоящото въззивно
производство. В същото време са налице събрани от длъжностното лице-
призовкар и надлежно удостоверени от него данни, че въззивникът не
пребивава на този адрес, и това състояние е трайно, т.е. повече от един месец.
Ето защо, съдът намира, че въззивникът не е доказал упражнявана от
него фактическа власт върху процесния имот, поради което и предявеният от
3
него иск за приемане за установено, че е собственик на процесния имот, на
основание придобивна давност е недоказан.
Липсата на ангажирани от въззивника доказателства и предвид тежестта
на доказване, обезсмисля предприетото от ответната страна насрещно
доказване, поради което и не е необходимо обсъждането на представените с
отговора писмени доказателства, а допуснатите му гласни доказателства не са
събирани.
Поради съвпадането на изводите относно изхода от спора с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ГПК въззивникът дължи на ответното дружество
сторените в настоящата инстанция разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 7 100 лева. Направеното в писмената молба
възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на същото е неоснователно,
тъй като е под минималния размер, определен по реда на чл.7, ал.2, т.5 от
Наредба № 1/2004г. /ред. ДВ бр.88/04.11.22г./.
Водим от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1601/09.12.2022г. на ОС – Варна,
постановено по гр.д. № 1520/2022г.
ОСЪЖДА Д. А. Н., ЕГН **********, с адрес гр.Варна, ул.“Д-р
Василаки Пападопулу“ № 49, вх.Б, ет.5 ДА ЗАПЛАТИ на „СПА“ ЕООД,
ЕИК ********* сумата от 7 100 /седем хиляди и сто/ лева, представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на
основание чл.78 ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4