Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 13.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІІ - В
въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети
март през
две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлия
Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 9365
по
описа на съда за 2019 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 13509/16.01.2019 г. по гр. д.
№ 67062/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), III ГО, 82 състав, е
признато за установено по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, че Д.М.П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, следните суми: на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 5191,09 лв. – незаплатена цена на доставената
топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, бул. „*******, с аб. № 379080, за
периода от м. 10.2006 г. до м. 04.2009 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
– 20.10.2009 г., до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 427,21 лв. – мораторна лихва
върху цената на доставената и незаплатена топлинна енергия за период на забава
от 03.03.2008 г. до 26.09.2009 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 11850/2009 г. по
описа на СРС, 82 състав, като са отхвърлени както следва: искът с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД – за
разликата над 5191,09 лв. до
пълния предявен размер от 8771,73
лв. и за периода от м. 11.2003 г. до м. 09.2006 г.; искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за разликата над
427,21 лв. до пълния
предявен размер от 2978,40 лв. и за периода от
01.01.2004 г. до 02.03.2008 г. Осъдена е Д.М.П., ЕГН **********, с
адрес: ***, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата
от 352,81 лв. – разноски за
исковото производство, и сумата от 136,80 лв. – разноски за заповедното производство, а
„Т.С.“ ЕАД да заплати на Д.М.П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 459,16 лв. – разноски по делото.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД - трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
В
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответницата
Д.М.П., чрез адвокат Н.К., срещу решението в частите, с които са уважени
предявените искове и ответницата е осъдена да заплати разноски, с доводи за
неправилност поради нарушение на материалния закон,
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат
се
съображения, че съдът не е изложил мотиви по възраженията на
ответницата и не е обсъдил всички доказателства по делото. Не е взел предвид,
че изготвените ССчЕ и СТЕ са на база документи, които не се намират в кориците
на делото, съответно ответницата не е имала възможността да ги оспори, с
което е било нарушено правото ѝ на защита, както и е бил нарушен принципът
на равнопоставеност на страните в процеса. Освен това, не е взета предвид
липсата на съответствие между исковата молба и заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и издадената въз основа на него заповед –
в заявлението по чл. 410 ГПК и в заповедта за изпълнение на парично задължение
процесният топлоснабден имот е посочен като находящ се в гр. София, район
„Триадица“, бул. „*******, аб. № 379080, а ответницата като Д., а в оспореното
решение топлоснабденият имот е индивидуализиран като находящ се в гр. София,
бул. „*******, с аб. № 379080, а ответницата като Д.. Искането на ищеца за
поправяне на адреса на имота в хода на съдебното производство – в открито съдебно
заседание на 06.02.2018 г., е недопустимо, тъй като съставлява искане за
промяна в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение и на издадената впоследствие заповед за изпълнение. Съдът следва да
установи съществуването на вземането такова, каквото е заявено в заповедното
производство, а като не е сторил това, районният съд е допуснал процесуално
нарушение, водещо до отмяна на обжалваното решение. Твърди се, че по делото не
е установено между Д.М.П., „Т.С.“ ЕАД и „Т.С.“ ЕООД да са налице валидни
правоотношения, въз основа на които ответницата да дължи претендираните суми.
Без главните отчети за периода 2003 г. – 2006 г. не може да се установи какво е
действителното количество изразходвана топлинна енергия, като в тази връзка не
могат да бъдат кредитирани само извлеченията от сметки и изравнителните сметки.
Главните отчети за периода 2003 г. - 2006 г. не са били представени нито от „Т.С.“
ЕАД, нито от третото лице - помагач, поради което няма как и СТЕ да е изготвена
въз основа на тях, съответно не следва да се кредитира. Не се установява и по
безспорен начин, че вещото лице е отишло на място и е проверило отчета на
абонатната станция за процесния период. От представените от „Т.С.“ ЕООД
документи не се установява да е спазена процедурата за служебно начисляване на
топлинна енергия поради неосигурен достъп – ответницата е осигурила достъп на
30.05.2007 г., протоколите за 2008 г. не касаят бул. „******, не става ясно от
тях кога са били обявени датите за отчет, през колко време са извършени
отчетите, кога е бил извършен първият отчет, дали е предвидено извършването на
отчетите в почивен ден, документите не са подписани от представител на „Т.С.“
ЕООД, в тях има неясноти, поправки и зачерквания, в протоколите от 2009 г. – не
може да се разбере кога е била втората дата за отчет – 10.05.2009 г. или
10.06.2009 г., поради което по делото не е безспорно установено, че ответницата
не е осигурила достъп за отчет през 2007 г., 2008 г. и 2009 г. Не е доказано
как е изчислена кубатурата на процесния имот, като това обстоятелство няма как
да се приеме само от съставените от ищеца документи. От СТЕ е установено, че
данните от топломера за периода 2005 г. – 2006 г. са дискредитирани, тъй като
не е извършена предвидената в закона задължителна проверка на всеки две години,
няма доказателства и за въвеждане в експлоатация на абонатната станция, същата
е незаконна и „Т.С.“ ЕАД не би могло да извърши реално отчитане на количеството
топлинна енергия. Не е установено по делото и вземане на решение за
топлоснабдяване на имота и надлежен избор на дружество, което да извършва
дяловото разпределение – липсва писмен договор по смисъла на чл. 91 ЗЕЕЕ
/отм./. Излагат се и доводи, че в периода 2003 г. - 2009 г. апартаментът не е
бил обитаван. Ответницата не е обвързана от общите условия на „Т.С.“ ЕАД или от
общите условия на „Т.С.“ ЕООД, които са недействителни, на основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени. Не е ясно и от какви суми е
формирана претенцията за главница за топлинна енергия, броя на топломерите и
къде са поставени същите. По отношение на иска за лихва се сочи, че ответницата
не е била уведомена за издаването на фактури или друг документ, въз основа на
който да дължи претендираните суми, следователно не е в забава, а освен това
лихви не се дължат, тъй като в случая се касае за прогнозни стойности на
потребена топлоенергия. Въпреки многократните усилия от страна на ответницата
за постигане на споразумение, ищецът не е предприел мерки за постигане на
такова, а забавянето на делото е вследствие на сгрешения адрес, посочен от „Т.С.“
ЕАД, поради което ответницата не следва да поема задължения за лихва и
разноски. В допълнително становище, след уточнение на исковата претенция с
оглед дадени от въззивния съд указания, ответницата заявява, че не следва да
отговаря за ½ част от процесните задължения – като наследник на В.П.П.,
тъй като ищецът не е доказал да е приела наследството, оставено от П.. Предвид
изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на
предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
не
е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД и от третото
лице – помагач „Т.С.“ ЕООД. С допълнителни молби ищецът оспорва въззивната жалба
като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.
Първоинстанционното решение в частите, с
които са отхвърлени предявените искове до посочените по – горе размери, не е
обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.
Софийски градски съд, като обсъди доводите във въззивната жалба, становището на
насрещната страна
и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по същество, въззивната
жалба е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. По
правилността на решението в обжалваната част, с
оглед конкретните оплаквания на въззивницата, съдът приема следното:
Предмет на разглеждане са обективно
съединени искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите както следва: 8771,73 лв. –
главница за топлинна енергия за периода м. 11.2003 г. – м. 04.2009 г. и 2978,40
лв. – лихва за забава за периода 01.01.2004 г. – 26.09.2009 г. върху главницата
за топлинна енергия, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, дължими за аб. № 379080,
за топлоснабден имот, представляващ ап. 7, находящ се в гр. София, район
„Триадица“, бул. *******, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 20.10.2009 г. по ч. гр. д. № 11850/2009 г. по описа на СРС, 82
състав. Искът по чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК е специален установителен иск. С него разполага
кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. От
тази възможност се е възползвало „Т.С.“ ЕАД.
Въззивният съд приема, че решението не е
недопустимо, евентуално неправилно, с оглед оплакването на въззивницата за
липса на съответствие между претенцията в исковото производство и заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и издадената въз основа на
него заповед. Установителният иск по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК
е пряко обвързан със заповедното производство по чл. 410 и сл. от ГПК и има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявеното в заповедното производство.
Преценката за идентичност между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителният иск следва да
бъде извършена от съда, сезиран с иска по чл. 422 ГПК,
съобразно обстоятелствата, въведени от заявителя – ищец. Заявените основание и
петитум в исковата молба следва
да се припокриват с тези в заявлението, като безспорно е необходимо да е налице идентичност между субектите на правоотношението и между фактите, от които
произтича претендираното субективно право. Предметът
на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правните
твърдения на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на
изпълнение вземане, за което е издадена заповед за изпълнение /така ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС/. В случая в исковата молба
субектите на правоотношението и фактите,
от които произтича претендираното субективно право, са идентични с посочените в
заявлението по чл. 410 ГПК. Действително в заявлението по чл. 410 ГПК и в
заповедта за изпълнение на парично задължение процесният топлоснабден имот е
посочен като находящ се в гр. София, район „Триадица“, бул. „*******, аб. №
379080, а ответницата като Д., а в оспореното решение топлоснабденият имот е
индивидуализиран като находящ се в гр. София, бул. „*******, с аб. № 379080 /след
уточнение на исковата молба в първото открито съдебно заседание на 06.02.2018
г./, а ответницата като Д.. Въззивният съд приема обаче, че уточнението на процесния
имот в хода на съдебното производство – в открито съдебно заседание на
06.02.2018 г., не е недопустимо и не води до подмяна на основанието, въз основа
на което е била издадена заповедта за изпълнение, тъй като видно от данните по
делото се касае за техническа грешка, която е била отстранена в хода на
исковото производство, което се отнася и за името на ответницата. Следва да се
посочи, че отразеният в заявлението по чл. 410 ГПК и в заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК абонатен номер е идентичен, а доколкото същият е уникален, то в
достатъчна степен индивидуализира топлоснабдения имот. Всички приети по делото
писмени доказателства се отнасят именно до този абонатен
номер, титуляр на който е ответницата, по
делото не се спори и че именно ответницата Д.М.П. е собственик на имота,
находящ се в гр. София, бул. „*******, с аб. № 379080 /а имот с адрес: гр.
София, бул. „******* не съществува/, поради което исковете са допустими.
Аналогично съдът приема, че е налице и техническа грешка при посочване на
собственото име на ответницата, доколкото е налице съвпадение както в заповедта
за изпълнение, така и в посочения в хода на исковото производство единен
граждански номер на страната. Евентуално допуснатите фактически грешки в
заповедта за изпълнение подлежат на остраняване по реда на чл. 247 ГПК, след
връщане на делото на районната инстанция, поради което посочените
несъответствия не са самостоятелно основание за обезсилване, респективно за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част. Предвид това следва
да се разгледат останалите оплаквания във връзка с правилността на съдебното
решение.
За да се уважи главният иск по делото
следва да се установи, че за процесния период между страните е съществувало
валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на
ответницата топлинна енергия срещу задължение на последната да заплаща
стойността ѝ; че ищецът е изпълнил своите задължения и е доставил
конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно
действащата към процессния период нормативна уредба, поради което и за
ответницата е възникнало задължение за заплащане на доставената топлинна
енергия, чиято стойност възлиза на исковата сума. По отношение на акцесорния
иск за заплащане на обезщетение за забава в плащането на главницата ищецът
следва да установи, че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила
неговата изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза именно на
спорната сума.
Релевираното във въззивната жалба на Д.М.П. възражение, че между нея и „Т.С.“
ЕАД няма сключен договор за доставка на топлинна енергия, поради което не може
да бъде ангажирана отговорността ѝ, настоящият състав намира за
неоснователно. Съдът намира, че между страните е сключен договор за доставка на
топлинна енергия,
който е бил валиден към исковия период. Съгласно § 1, т. 13 от ДР
на ЗЕЕЕ /отм./ потребител е физическо или юридическо лице, което
получава електрическа или топлинна енергия от енергийното
предприятие и ги ползва за собствени нужди. Съгласно чл. 106 а, ал. 4
ЗЕЕЕ /отм./ потребител на топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
или титулярът на вещно право на ползване за топлоснабдявания имот. Съгласно § 1, т. 42 от ДР
на ЗЕ потребител на енергия за
битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. От всички
събрани пред първата инстанция доказателства се установява по категоричен
начин, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, че ищецът
е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна
енергия, отчетено от общия топломер, както и че ответницата Д.М.П., заедно със
съпруга си В.П.П., починал на 02.12.2011 г. /видно от препис извлечение от акт
за смърт № 1412/04.12.2011 г./, т. е. след издаване на заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК, са били собственици на процесния топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, район „Триадица“, бул. „*******, с аб. № 379080 /обстоятелство,
което не се оспорва, а и се установява от приетия по делото Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 115, том I, рег. № 1730, дело № 102/11.03.2003 г./,
т. е. ответницата има качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла на § 1, т. 42 от ДР
на Закона за енергетиката и по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
е страна по договорното отношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. В
случая не се изисква задължително договорът да е в писмена форма, касае се за
неформален договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ
/обн. ДВ. бр. 107/2003 г./, респективно чл. 106а ЗЕЕЕ
/отм./, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР. Между страните за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба на топлинна енергия, съответно одобрени с Решение №
ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕР; Решение № ОУ-067/12.12.2005
г. на ДКЕВР, в сила от 22.01.2006 г. и Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
в сила от 13.02.2008 г. Договорът с
топлофикационното дружество възниква по силата на закона при наличие качеството
собственик на ответницата, без да е необходимо сключването на изричен писмен
договор, а общите условия уреждат съдържанието на това правоотношение, без да е
необходимо изрично изявление на собствениците, включително относно приемането
на Общите условия. Няма данни по делото ответницата да е възразила срещу
прилаганите от ищеца Общи условия, поради което съдът приема, че страните са
обвързани от валидно договорно правоотношение във връзка с предоставяне на топлинна енергия
за битови нужди.
Безспорно е установено по делото, въз
основа на събраните писмени доказателства и съдебно - техническа експертиза, че
сградата, в която се намира имотът на въззивницата, е топлофицирана, а услугата
топлинно счетоводство през процесния
период е извършвана от „Т.С.“ ЕООД. При тези данни неоснователни са оплакванията,
че не е доказано етажната собственост да е взела решение за топлоснабдяване на сградата,
съответно на имотите на отделните етажни собственици, и надлежен избор на
дружество, което да извършва дяловото разпределение /това обстоятелство се
установява от приетия Договор № 4942/15.08.2003 г., сключен между „Т.С.“ ЕООД и
етажната собственост в гр. София, ул. „******, който няма данни да е бил
прекратен през процесния период, с оглед предвидената в договора възможност за
продължаване срока му след изтичане на първоначалния такъв от 5 години – чл.
2.4./. „Т.С.“ ЕООД е изготвяло изравнителните сметки за абонатите. Липсата на
приложен към делото протокол от общото събрание
на етажната собственост, на което е взето решение за избор на фирма, която да
осъществява дяловото разпределение на топлинната енергия, не сочи на
незаконосъобразно начисляване на сумите за топлинна
енергия, доколкото са събрани достатъчно
доказателства - СТЕ и писмени такива, че сумите са начислявани от посоченото дружество, без възражение от представители на етажната собственост,
поради което следва да се приеме, че последните са се съгласили за това.
Тъй като имотът, за който е използвана предоставената от ищеца топлинна енергия,
се намира в сграда в режим на етажна собственост, разпределението на топлинната енергия
в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е бил регламентиран в ЗЕЕЕ /отм./
- чл. 112 в
и в чл. 139
- чл. 148 от
действащия ЗЕ, както и в действалите към процесния период Наредба № 2 за отчитане на топлинната енергия,
Наредба за
топлоснабдяването /обн. ДВ. бр. 31 от 26.03.2002 г./, Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр. 34
от 24.04.2007 г./ и Наредба № 16-334
от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007
г., отм./. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост,
се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите
/чл. 142, ал. 2 ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
За установяване количеството и стойността
на доставената в имота топлинна енергия през процесния период, в хода на първоинстанционното
производство е изслушана съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните,
която въззивният съд кредитира като пълна и обоснована. От нея се установява,
че партидата с аб. № 379080 се води на името на Дафинка М.П.. Етажната
собственост е сключила договор с „Т.С.“ ЕООД за извършване на монтаж на
измервателни уреди - апартаментни топломери, на дялово разпределение на
доставената ТЕ и извършане на услуга „топлинно счетоводство“. През целия
процесен период в имота е ползвана ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от
сградната инсталация и ТЕ за доставка на битово горещо водоснабдяване. В имота
е имало отоплителни тела – радиатори, на които са присъединени един брой
апартаментен топломер, както и един брой водомер за отчитане на БГВ. От м.
11.2003 г. до 04.2009 г. е извършвано дялово разпределение от един брой
апартаментен топломер, а ТЕ, отдадена от сградна инсталация, е определяна
съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба в областта
на енергетиката. В преписката липсват документи за начина на определяне на
пълния отопляем обем на имота и на общите части, като в данъчните фактури се
посочва такъв с измерение 233 куб. м., който вещото лице приема за достоверен.
През процесния период дяловото разпределение е извършвано съобразно
изискванията на действащата през периода нормативна уредба. ТЕ за отопление на
имот е отчитана в съответствие с посочената нормативна уредба. За периодите
11.2003 г. – 04.2004 г., 05.2004 г. – 04.2005 г., 05.2005 г. – 04.2006 г.,
05.2006 г. – 04.2007 г., 05.2007 г. – 04.2008 г., 05.2008 г. – 04.2009 г. ТЕ за
отопление на имот е определяна по реален отчет на показанията на 1 брой
топломер, към който са присъединени отоплителните тела – радиатори в имота. За
периода м. 11.2003 г. – м. 09.2004 г. потреблението на топла вода е на база
брой потребители /3 лица/, с разход на 1 брой потребител за денонощие в размер
на 140 л, в размер на общо 138 907,4 кВтч, изчислена на база поради неосигурен
достъп съгласно изискванията на нормативната уредба. За периода м. 11.2003 г. –
м. 04.2009 г. общото количество ТЕ, отдадена от сградна инсталация, е
определяна за СЕС като част от общото количество ТЕ за отопление на СЕС. Делът
на процесния имот в това количество е определен според съотношението на пълния
му отопляем обем в размер на 233 куб. м. към пълния отопляем обем на СЕС по
проект към общия топломер в размер на 5234 куб. м. За периода м. 11.2003 г. – м.
01.2004 г. общото количество ТЕ, отдадена от сградна инсталация, е определяно в
размер на 10 % от общото количество ТЕ за отопление на СЕС, а за периода м. 02.2004
г. – м. 09.2006 г. същото съотношение е в размер на 15 %, съгласно изискванията
на Наредба за топлоснабдяването № 2. През периода м. 10.2006 г. – м. 04.2009 г.
е в действие Наредба за топлоснабдяването № 16-334 и приложената към нея
Методика за дялово разпределение на ТЕ в СЕС, като ТЕ, отдадена от сградна
инсталация, за СЕС е определяна съгласно емпиричната формула в т. 6.1.1. от
методиката. През процесния период фирмата за дялово разпределение – „Т.С.“ ЕООД
редовно и на конкретна дата е изготвяла изравнителни сметки за реално
потребеното количество ТЕ от имота на ответницата – общо и по компоненти.
Общата стойност на изравнителните сметки за периода 01.11.2003 г. – 30.04.2009
г. е сума за доплащане в размер на 23,38 лв. Общата стойност на фактурираната /начислена/
ТЕ за процесния период е 8807,11 лв. /360,16 лв. – ТЕ, отдадена от сградна
инсталация, 3817,96 лв. – ТЕ за отопление на имот, 4268,79 лв. - ТЕ за БГВ,
360,20 лв. – такса мощност/. Сумата за получаване от корекция в цените за м.
02.2009 г. е -58,76 лв., или стойността на потребената топлинна енергия е
8771,73 лв. /8807,11 лв. + 23,38 лв. – 58,76 лв./, като сумите за топлинна
енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката. В сумата не са включени лихви за
просрочено плащане и стари задължения, ако има такива. Според вещото лице „Т.С.“
ЕАД редовно, ежемесечно е отчислявало за своя сметка технологичните разходи на
топлинна енергия в абонатната станция. Общият топломер, монтиран в абонатната
станция, съобразно изискванията на Закона за измерванията и заповедите на ДАМТН
като средство за търговско измерване на всеки 2 години е преминавал
метрологични проверки за определяне на техническата му изправност и
експлоатационна годност, провеждани от лицензирани юридически лица, като само метрологичната
проверка след 2003 г. вместо през 2005 г. е извършена през 2006 г. Разпитано в
съдебно заседание вещото лице уточнява, че не му е представен акт за кубатурата
от ТР „Земляне“, но данни за пълния отопляем обем се съдържат в издадените
съобщения към фактури и в изравнителните сметки за дялово разпределение за
процесния период. Пълният отопляем обем се определя въз основа на предоставена
на ищеца конструктивна документация, на база на която той се пресмята. Според
вещото лице посоченият в документите отопляем обем в размер на 233 куб. м. е
достоверен. В конкретния случай топлинната енергия за БГВ е изчислена на база,
а не въз основа на реално измерване, за което са представени протоколи за
неосигурен достъп. Водомерът, който се намира в процесния имот, е технически
неизправен. Или не може да се прочете количеството вода, което е отчетено, или
има някакво замърсяване, помътняване, или срокът за метрологична проверка на
този водомер е изтекъл и не е заменен с нов.
От заключението на неоспорената съдебно –
счетоводна експертиза /ССчЕ/, която въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК, се установява, че сумата, начислена за топлинна енергия за аб. № 379080 за
периода от м. 11.2003 г. до м. 04.2009 г. е на стойност 8771,73 лв., както
следва: 8748,35 лв. – начислени по фактури и 23,38 лв. – сума за доплащане като
краен резултат от изравнение на фирмата за дялово разпределение, която сума не
е платена. От датите на изпадане на ответницата в забава до 26.09.2009 г.
размерът на законната лихва върху главницата от 8771,73 лв. е на стойност 3340,22
лв.
Въз основа констатациите на вещото лице по
съдебно-техническата експертиза, съдът обоснова извода, че през процесния
период ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в недвижимия имот на
ответницата – за отопление на имот, за битово горещо водоснабдяване и топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, което е достатъчно за доказване на
иска по основание. За редовността на исковата молба /чл. 127, ал. 1, т.
4 ГПК/ не е необходимо ищецът да разграничава стойността
на всеки един от тези компоненти, тъй като те не представляват отделни,
самостоятелни претенции. Напротив, исковата претенция е една, тя произтича от
едно правоотношение по продажба на топлинна енергия за конкретен
обект. Ето защо е достатъчно ищецът да посочи общият размер
на стойността на доставената топлинна енергия за
исковия период, като без значение за допустимостта на иска, съответно на
постановеното решение, е дали исковата претенция се формира само от стойността
на топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване, или само от стойността
на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, или включва
и отопление на имота чрез монтирани отоплителни тела. С оглед на изложеното,
въззивният съд приема за неоснователни оплакванията на въззивницата, че не било
ясно от какво е съставена главницата, съответно искът не може да бъде уважен за
суми за отопление на имот, за затопляне на вода и за сградна инсталация, тъй
като такива суми не са посочени в исковата молба.
В
случая е доказано както количеството на доставената до имота топлоенергия за
процесния период, така и нейната стойност. Изводът на първоинстанционния съд е
направен при съвкупна преценка на събраните доказателства - писмените, сред
които и отчети на уредите за измерване на топлинна енергия в имота на
жалбоподателя и заключението на съдебно-техническата експертиза. Същото се
базира не само на изходящите от ищеца фактури, но и на проверки на месечните
отчети на общия топломер в сградата и дяловите разпределения от фирмата за
топлинно счетоводство. Във
връзка с оплакванията на въззивницата следва да се посочи, че действително
съдът не би могъл да основе решението си
на едностранно съставените от ищеца частни документи
– в случая въз основа на приетото извлечение от сметки, което е своевременно
оспорено. По делото обаче са представени и приети като писмени доказателства
и документи, касаещи разпределението на
топлинната енергия /изравнителни сметки/
за имота през процесния период, представени
от страна на третото лице помагач, от които
в съвкупност със заключението на вещото лице, работило не само въз основа на документи
на ищеца, но и с лично проверените в съответния топлофикационен район документи за процесния имот, може да бъде
направена преценка, че искът за главница е доказан по основание и размер. Вещото лице е установило количеството топлинна енергия,
доставена до имота през процесния период, стойността й, и че измерванията в
абонатната станция, начисленията по
фактури, изравнителните сметки и остойностяване на потребената топлинна енергия,
са в съответствие с действащата през
процесния период нормативна уредба. По делото не
са ангажирани доказателства, че
количеството топлинна енергия не
е доставено до имота, че не е възможно
натрупването на такова потребление или че е доставено по-малко количество топлинна
енергия, в какъвто смисъл са оплакванията на въззивницата, а в тежест на
последната е било да докаже възраженията си – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Неоснователни са и доводите за допуснато нарушение на процесуални норми от СРС
с кредитирането на заключение по
експертиза, за изготвянето на която са
използвани материали извън кориците на делото.
Вещи лица се назначават за отговор на въпроси, за които
се изискват специални знания. За да бъде отговорено на поставените от съда
задачи вещото лице може да изследва и материали извън кориците на делото, като посочи в заключението си
изследваните данни за изготвянето му и носи наказателна отговорност за даване
на невярно заключение, базирано на липсващи документи,
респективно недаващо правдива информация. Вещото лице е посочило, че е
използвало както документите по делото, така и документи,
предоставени от третото лице - помагач и от топлофикационния район. В съдебната
практика на ВКС трайно се застъпва становището, че изготвянето на експертиза
върху непредставени по делото документи, до които само една от страните има
достъп, не съставлява нарушение на процесуалните правила, което да нарушава
правото на защита на насрещната страна, доколкото в закона няма изискване
материалите, които се предоставят на вещото лице съгласно чл. 197, ал. 1 ГПК,
да бъдат представени по делото. Необходимостта от назначаване на експертиза
може да се наложи, за да се проверят материали, които вещото лице да проучи и
изследва на друго място, като извършването на такава проверка при страната, у
която се намират тези материали, не води до нарушаване правото на другата
страна за участие в процеса /в този смисъл определение № 333/21.05.2013 г. по
гр. д. № 833/2012 г. по описа на ВКС, II т. о./. При изслушване на заключението
страната не го е оспорила, включително не е поискала по делото да бъдат
представени всички документи, по които е работило вещото лице, няма данни и да
е оспорена кубатурата на имота, включително да са представени документи, че тя
е различна от отразеното от вещото лице, поради което въззивният съд приема за
неоснователно оплакването, че е било нарушено правото на защита на страната. Предвид
изложеното настоящият съдебен състав намира, че обосновано първоинстанционният
съд е кредитирил експертното заключение на техническата експертиза, приемайки
въз основа на него за доказани количествата доставена през процесния период
топлинна енергия. Ответницата не е установила да се е възползвала от
предвиденото рекламационно производство и да е оспорила изготвените от третото
лице - помагач изравнителни сметки в установените срокове съгласно Общите
условия, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по чл. 70, ал. 6 от
Наредбата за топлоснабдяването, поради което и с оглед на липсата на
мотивирано оспорване на тези документи и по настоящото производство, съдът
намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта начин
в съответствие с нормативната уредба.
По оплакванията за липса на
доказателства за въвеждане в експлоатация на абонатната станция в сградата
съдът приема, че предмет на установяване в настоящото производство е цената на
доставената топлинна енергия, доставката на която се установява от
експертното заключение по СТЕ. Пускането
на абонатната станция в експлоатация и наличието на разрешение за това не влияе на дължимостта на процесните суми. Без
значение е дали са представени доказателства за въвеждане в
експлоатация на абонатната станция, след като експертизата установява, че тя
функционира и топломерът е преминал метрологична проверка. Предпоставка за уважаване
на исковете е фактическата доставка на топлинна
енергия в съответното количество и
качество, което е установено по делото. Обстоятелството, че проверката на общия
топломер вместо през 2005 г. е извършена през 2006 г. не влияе върху
законосъобразното отчитане на количеството топлинна енергия, тъй като
заключението е, че топломерът съответства на одобрения тип /след като в
по-късен период е установена изправността на топломера, то се предполага, че
същият е бил изправен и през 2005 г./, както е приел и районният съд.
Доводите, че без главните отчети за
периода 2003 г. - 2006 г. не може да се установи какво е действителното
количество изразходвана топлинна енергия, не са относими към настоящото
производство, предмет на което е дължимостта на суми за приетия от СРС
непогасен по давност период от м. 10.2006 г. до м. 04.2009 г. Противно на
изложеното от въззивницата, от СТЕ се установява, че топлинната енергия за
отопление на имот е изчислена въз основа на реален отчет на 1 брой апартаментен
топломер. Топлинната енергия за БГВ е начислена на база поради неосигурен
достъп. Оплакванията относно законосъобразното начисляване на топлинна енергия
при условията на неосигурен достъп въззивният съд приема за преклудирани - в
първоинстанционното производство не са изложени твърдения, че не е имало
основание за начисляване на топлинна енергия в условията на неосигурен достъп,
че ответницата е осигурила такъв, или че начинът на изчисление на топлинната
енергия „на база“ за 3 броя потребители не съответства на нормативната уредба,
не са оспорени своевременно и представените от третото лице – помагач протоколи
за неосигурен достъп, а оплаквания относно служебното начисляване на топлинна
енергия са изложени едва в писмената защита пред СРС, поради което съдът не
дължи произнасяне дали е имало основание за начисляване служебно на топлинна
енергия за БГВ. Без значение е и кой
фактически е ползвал топлинната енергия, доставена до имота /съответно дали ответницата
е живяла в имота през исковия период/. Установено е, че технологичните разходи
са приспаднати от количеството топлинна енергия, влязло в абонатната станция и
са за сметка на ищеца, от експертното заключение се установява също, че
количеството на доставената топлинна енергия е начислявано коректно.
Въззивният съд приема за неоснователни и доводите на
въззивницата, че общите условия на „Т.С.“ ЕАД са недействителни на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени. При прилагането на общите условия съдът не открива
противоречие с изискванията на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на Директива
2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г.
относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на
енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета. В тях ясно и подробно
са посочени правата и задълженията на дружеството - продавач на топлинна енергия и
на физическото лице - потребител на топлинна енергия. От
съдържанието на правата и задълженията на потребителите не може да
се приеме, че в нарушение на изискването за добросъвестност за тях са въведени
множество задължения за сметка на правата им, т. е. че е налице в техен ущърб
дисбаланс между правата и задълженията им. В случая не
се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе,
доколкото съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия
клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила могат да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В
конкретния случай ответната страна не твърди, а и не установява по делото по
отношение на нея да се прилагат специални условия, договорени между страните,
използвайки установения в закона механизъм. Ето защо доводите за
неравноправност на общите условия на ищеца са неоснователни,
поради което съдът приема, че общите условия са влезли в сила спрямо
ответницата и последната е обвързана от тях.
На следващо място решаващият състав намира
за неоснователно възражението във въззивната жалба, черпено от Директива
2006/32/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 05.04.2006 г.
Съгласно чл. 13 от същата, държавите-членки,
когато това е уместно, технически осъществимо и финансово обосновано,
осигуряват на крайните потребители уреди за отчитане на реално потребената
енергия, а също така, когато е уместно, технически осъществимо и финансово
обосновано, сметките се изготвят на базата на реално потребена енергия. Видно
от посочената норма държавите-членки не са безусловно задължени да въведат
система на отчитане според реалното ежемесечно потребление на топлинна енергия,
а могат да използват системата на прогнозно отчитане. Т. е., задължението за
поставяне на измервателни уреди на границата на собственост не е абсолютно, а
при енергийните системи, които са били изградени преди 2006 г. /както е в
частност/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална система
позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не би
изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално
отчитане. Следователно не съществува общо нормативно задължение за поставяне на
измервателни уреди за всеки потребител на топлинна енергия. В случая сумите за
топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни
вноски, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са
изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение.
Това не съставлява нарушение на чл. 13 от
Директива 2006/32/ЕО/, а напротив - съответства на принципа на
реално отчитане на топлинната енергия. Плащането по прогнозни сметки
съответства и на разпоредбата на чл. 155, ал. 1, т.
2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете
страни по правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и
по - малко от изразходваната за този месец енергия, респективно топлоснабдителното
предприятие на свой ред може да подаде повече или по - малко количество от
заплатената му топлоенергия. С последната изравнителна сметка взаимоотношенията
между страните се уреждат справедливо и потребителите заплащат реално
изразходваната от тях топлинна енергия за целия отчетен период.
При тези съображения и с оглед на приетите
по делото доказателства пред първата инстанция, настоящият състав намира, че е
установено потребеното количество топлинна енергия за имота на ответницата за
исковия период. До този извод е достигнал и първоинстанционният съд в
обжалвания съдебен акт, който извод е правилен, постановен при правилно
прилагане и тълкуване на материалния закон и след преценка на събраните
доказателства.
Законосъобразно и в съответствие с трайно
установената съдебна практика по приложението на института на погасителната
давност /ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. №
3/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС/, СРС е приел, че вземанията на ищеца
за главница и лихва за част от процесния период са погасени по давност. Относно
начина на изчисление на погасителната давност и конкретно по размера на
приетата за непогасена по давност главница за топлинна енергия във въззивната
жалба липсват конкретни оплаквания, поради което на основание чл. 269 ГПК
въззивният съд приема за правилни изводите на районната инстанция, че
главницата за топлинна енергия за непогасения по давност период от м. 10.2006 г. до м. 04.2009 г. възлиза на
сумата от 5191,09 лв. /съгласно СТЕ/, при липса на нарушение на императивна
материалноправна норма от страна на районния съд в тази връзка.
Правилно и законосъобразно е решението и в
частта относно присъдената мораторна лихва. В чл. 33, ал. 1 от Общите условия
за 2008 г. /по които общи условия единствено е присъдена мораторна лихва/ е
предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните си задължения за
доставена топлинна енергия в 30 - дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, а в ал. 6 на същата разпоредба е предвидено, че
при неизпълнение на задължението в срок дължат обезщетение за забава в размер
на законната лихва. Доколкото задълженията са уговорени да се плащат в
определен срок, то съдът приема, че длъжникът изпада в забава след изтичане на
определения между страните срок за изпълнение. Последица от неплащане на
задължението в срока е поставянето на длъжника в забава и начисляването на законна
лихва. Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД ответницата е изпаднала в забава по
силата на цитираните разпоредби на ОУ, без да е било необходимо да бъде канена
от ищеца, доколкото задълженията са били срочни. Поради това възраженията на
въззивницата, че не дължи законна лихва, тъй като не е била уведомена за
процесните суми и не е получавала покана за плащането им, също са неоснователни,
като по отношение на твърденията, че ищецът незаконосъобразно е начислявал
лихви за забава върху прогнозни месечни вноски, въззивният съд препраща по реда
на чл. 272 ГПК към изложените от първоинстанционния съд мотиви, като не намира
за нужно да ги преповтаря. Оплакванията
на жалбоподателката, че не е станала причина за завеждане на исковете,
съответно не е в забава, включително по аргумент от това, че забавянето на
делото се дължи на процесуалното поведение на ищеца, който е посочил
несъществуващ адрес за призоваване на ответницата, не могат да обусловят извод
за липса на основание за начисляване на законна лихва, при липса на данни
задълженията да са били заплатени преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК,
включително и след момента на узнаване за тях. В съответствие с тези разяснения
първоинстанционният съд е определил обезщетението за забава върху главницата
за топлинна енергия за периода от 03.03.2008 г. до 26.09.2009
г., след собствени изчисления по реда на чл. 162 ГПК,
в размер на 427,21 лв.
Основателно е обаче оплакването на
въззивницата, че следва да отговаря до размера на ½ част от
задълженията, доколкото не е доказано по делото, че е приела наследството на В.П.П.,
починал на 02.12.2011 г. Въззивният съд приема, че възражението е направено
своевременно, след уточнението на исковата молба в изпълнение на дадените от
въззивния съд указания в открито съдебно заседание на 16.07.2020 г., и
допуснато като уточнение в открито съдебно заседание на 14.04.2021 г., а по
същество е основателно. С молба вх. № 78888/04.08.2020 г. ищецът е
конкретизирал основанието на претенцията си, като е посочил, че процесните суми
се претендират от ответницата в лично качество като съсобственик на ½ от
топлоснабдения имот през процесния период и в качеството ѝ на законен
наследник на съпруга ѝ В.П.П., за останалата ½ част от
задължението. С така подадената молба констатираните нередовности на исковата
молба са били отстранени, като не се касае до случай на подмяна на основанието
на иска, заявено в заповедното производство, доколкото длъжникът Васил П. е
починал след издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК на 20.10.2009
г., съответно доводите за недопустимост на решението на това основание,
изложени в становище вх. № 268064/05.10.2020 г. на въззивницата са
неоснователни. В същото становище са изложени и твърдения, че доколкото ищецът
не е доказал ответницата да е приела наследството на съпруга си, то и решението
е неправилно по отношение на тази част от претенцията, която се основава на
извършеното универсално правоприемство, а именно за ½ от присъдените суми.
Според чл. 60, ал. 1 ЗН наследниците, които са приели наследството, отговарят
за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. Съгласно
чл. 48 ЗН
наследството не преминава по право към наследниците. Придобиването на
наследството става с приемането му и има обратно действие - от датата на
откриване на наследството. Приемането може да бъде изрично или мълчаливо.
Изводът за това дали са налице действия, изразяващи воля за приемане на
наследството, съдът прави въз основа на цялостна преценка на доказателствата по
делото. По аргумент от чл. 154 ГПК доказателствената тежест за установяване на
претендираното в полза на ищеца вземане /и факта, че ответницата е приела
наследството на съпруга си/ се носи от него.
В случая при разпределена от въззивния съд
доказателствена тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът не е доказал, че
ответницата Д.М.П. е приела наследството на В.П.П., въпреки направените доказателствени
искания в тази връзка и издадените съдебни удостоверения по реда на чл. 192,
ал. 1 ГПК, които са останали непотърсени по делото. Поради неизпълнена
доказателствена тежест в процеса, настоящият съдебен състав приема, че
ответницата Д.М.П. не е надлежно материалноправно легитимирана да отговаря като
наследник на починалия в хода на делото ответник В.П.П. за неговата половина от
процесните задължения /така и определение № 678/05.06.2012 г. на ВКС по гр. д.
№ 1379/2011 г., IV г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на
въззивно решение, в което е разрешен идентичен въпрос/, съответно за ½
част от процесните задължения решението на СРС е неправилно и следва да бъде
отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което исковете срещу Д.М.П.,
като наследник на В.П.П., за ½ част от задълженията да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
Предвид изложеното, исковете за главница и
лихви са основателни до размер на ½ от сумите, установени от СРС – или
за сумата от 2595,54 лв., от уважения
размер от 5191,09 лв. – незаплатена
цена на доставената топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, бул. „*******, с аб. № 379080, за
периода от м. 10.2006 г. до м. 04.2009 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 20.10.2009 г., до окончателното плащане; както и за сумата от 213,60 лв.,
от уважения размер от 427,21 лв. – мораторна лихва
върху цената на доставената и незаплатена топлинна енергия за период на забава
от 03.03.2008 г. до 26.09.2009 г. Решението е частично неправилно и следва да
бъде отменено до ½ част от сумите на установените от районния съд
вземания, посочени по – горе. Исковете над тези размери следва да се отхвърлят.
В останалата част решението е законосъобразно и следва да се потвърди. При този
изход на делото първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта,
с която Д.М.П. е осъдена да
заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата над 176,40 лв. до
сумата от 352,81 лв. – разноски за
исковото производство, и над сумата от 68,40 лв. до сумата от 136,80 лв. – разноски за заповедното производство. С
оглед частичното отхвърляне на исковете, в полза на ответницата следва да се
присъдят допълнително разноски в размер на 211,90 лв. - за адвокатско
възнаграждение, при съобразяване, че молбата на ответницата по чл. 248 ГПК за
изменение на първоинстанционното решение в оставена без уважение с влязло в
сила определение № 104901/25.04.2019 г. по гр. д. № 67062/2016 г. по описа на
СРС, 82 състав.
По разноските пред въззивната инстанция:
При този изход на спора,
разноски се дължат и на двете страни. От
въззивника се претендират разноски за заплатена държавна такса – 128,82 лв. и 732 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение съгласно
приложени преводно нареждане от 05.02.2019 г., извлечение от банкова сметка ***
Н.К. и фактура № 517/04.02.2019 г., удостоверяващи заплащане на
възнаграждението. Съдът намира, че своевременно направеното от въззиваемия „Т.С.“ ЕАД възражение за
прекомерност на адвокатското
възнаграждение е неоснователно. Съгласно ТР № 6/06.11.2013
г. по тълк. д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност
по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от ДР на
Наредба № 1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер. В случая съобразно обжалваемия интерес пред въззивната инстанция
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /в приложимата й към момента на уговаряне и
изплащане на възнаграждението редакция от 22.01.2019 г./ минималният
размер на адвокатското възнаграждение възлиза на сумата от 610,91 лв.,
което дори е повече от изплатеното от 610 лв. Съгласно § 2а. от
Наредбата, за регистрираните по Закона за данъка върху добавената
стойност адвокати дължимият
данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, като се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка
върху добавената стойност, поради което към определеното възнаграждение в размер на 610 лв. следва
да се добави и ДДС, или общо дължима е
сумата от 732 лв. - адвокатско
възнаграждение с ДДС. С оглед частичната основателност на въззивната жалба на
въззивницата се дължат разноски в размер на 64,41 лв. – за държавна такса и 366
лв. – адвокатско възнаграждение.
Разноски за
въззивното производство се следват и на въззиваемия, който е претендирал само
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК,
вр. чл. 37 ЗПП,
вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ,
съобразявайки извършената от юрисконсулта
на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя юрисконсултско възнаграждение
в размер на 100 лв., от които съобразно отхвърлената част от въззивната жалба
на въззиваемия се дължат 50 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 13509/16.01.2019 г. по гр. д. № 67062/2016 г. по описа на Софийски районен съд,
III ГО, 82 състав, в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Д.М.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ сумата над 2595,54
лв. до сумата от 5191,09 лв. – незаплатена
цена на доставената топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, бул. „*******, с аб. № 379080, за
периода от м. 10.2006 г. до м. 04.2009 г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 20.10.2009 г., до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата над 213,60 лв. до сумата от 427,21 лв. – мораторна лихва върху цената на
доставената и незаплатена топлинна енергия за период на забава от 03.03.2008 г.
до 26.09.2009 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 11850/2009 г. по описа на СРС, 82
състав, както и в частта, с която Д.М.П., ЕГН **********, с
адрес: *** е осъдена да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата над
176,40 лв. до сумата от 352,81 лв. – разноски за
исковото производство, и сумата над 68,40 лв. до сумата от 136,80 лв. – разноски за заповедното производство, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, срещу Д.М.П., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено, че Д.М.П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, сумата над 2595,54 лв. до сумата от 5191,09 лв. - незаплатена цена на доставената топлинна
енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „*******, с аб. № 379080, за периода от м. 10.2006 г. до
м. 04.2009 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 20.10.2009 г., до
окончателното плащане, и сумата над 213,60 лв. до сумата от 427,21 лв. – мораторна лихва върху цената на
доставената и незаплатена топлинна енергия за период на забава от 03.03.2008 г.
до 26.09.2009 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 11850/2009 г. по описа на СРС, 82
състав, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
13509/16.01.2019 г. по гр. д. № 67062/2016 г. по описа на Софийски районен съд,
III ГО, 82 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на Д.М.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК допълнително сумата от 211,90 лв.
/двеста и единадесет лева и деветдесет стотинки/ - разноски за
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на Д.М.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК
сумата от 64,41 лв. /шестдесет и четири лева и четиридесет и една стотинки/ –
за държавна такса и 366 лв. /триста шестдесет и шест лева/ – адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, съразмерно на уважената част от
въззивната жалба.
ОСЪЖДА Д.М.П., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 50 лв.
/петдесет лева/ - разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство, съразмерно на отхвърлената част от
въззивната жалба.
Първоинстанционното решение в частите, с
които исковете са отхвърлени до пълните предявени размери, е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД - трето лице -
помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.