№ 6554
гр. София, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Виктория Мингова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20221100509205 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №6685/17.06.2022г., постановено по гр.д. №57929/2021г. по
описа на СРС, 174 състав, са отхвърлени исковете с правно основание чл.422
от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД,
предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. Х. Т. за
признаване за установено, че ответникът А. Х. Т. дължи на „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД сумата в размер на 1477 лева, представляваща
главница по договор за потребителски кредит PLUS-10720712, ведно със
законна лихва от 02.07.2021г. до изплащане на вземането, и лихва за забава в
размер на 61,08 лева за периода от 17.03.2018г. до 01.07.2021г., като
вземанията са предмет на издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №38923/2021г. по описа на СРС.
Осъдено е „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати на адв. Н. И. И.
сумата в размер на 337,67 лева, представляваща разноски за исковото
производство.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт И...Н., срещу решението в
1
цялост, като се излагат оплаквания, че същото е постановено в противоречие
с материалния и процесуалния закон, както и, че същото е неправилно и
незаконосъобразно. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на морала и
добрите нрави и е недействителна. Излага доводи, че формираната практика
на съдилищата касае заема, уреден в чл.240 от ЗЗД, който се основава на
взаимопомощ между равнопоставени граждани, а в случая правоотношението
между страните имало характеристиките на потребителски кредит, а не на
обикновен заем за потребление. Спецификата на кредитната услуга,
предоставена от търговец на потребител била толкова съществена, че
законодателят уредил тази сделка с особен закон, а обикновените заеми били
изключени от приложното му поле. Поради това критериите за нравственост
между гражданите при извличане на печалба от свободни финансови активи
не могат да се пренесат автоматично към нормирания потребителски кредит,
предоставен от професионален кредитор на свободен кредитен пазар.
Потребителят се договорил на свободен пазар, като избрал с кой от
участниците в него да договаря при наличието на информация за по-
благоприятни оферти за лихва. Договорът бил сключен при ясно разписани
условия за цялата сума и не било предвидено специално обезпечение, което
да гарантира кредитора срещу неплатежоспособност на длъжника. Счита, че в
сходни правоотношения законодателят е счел, че търговците могат да
договарят възнаграждение за специализирани кредитни услуги в размер,
значително надхвърлящ законната лихва, като се позовава на чл.18 от
Наредба за дейността на заложните къщи. Поради това счита, че 45% лихва за
договаряне за финансова институция, отпуснала кредит без гарантирана
привилегия не следвало да се приема за търговия в нарушение на морала.
Допълнителен аргумент била нововъведената норма на чл.19, ал.4 от ЗПК,
като в мотивите към законопроекта се обосновавала нужда от предоставяне
на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято
кредитна дейност била застрашена във висока степен на несъбираемост и
приходите от лихви следвало да покриват загуби от рисково кредитиране на
неплатежоспособни длъжници, формиращо 50% от оборотната дейност.
Поради това била обоснована нужда от поставяне на лимит, позволяващ
договаряне на лихвени проценти от 50 пункта. Поради изложеното счита, че
решението е неправилно и незаконосъобразно и моли същото да бъде
2
отменено, като бъде постановено друго решение, с което предявените искове
да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна А. Х. Т., чрез пълномощника адв. М.Л., с който жалбата се
оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Въззиваемата страна поддържа, че уговорената лихва в размер на 45,51% е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, като този извод на
първоинстанционния съд бил правилен и в съответствие с установената
съдебна практика. Счита, че уговорената лихва накърнява добрите нрави, тъй
като няма еквивалентност на насрещните престации, което води до увреждане
на потребителя по процесния договор, и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което е нищожна. Тази
нищожност водела до недейстителност на целия договор за потребителски
кредит, тъй като същият не би бил сключен от търговеца без наличието на
клаузата за лихва. Поддържа, че с нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК идеята на
законодателя е била не да се предвиди лимит на възнаградителната лихва,
различен от вече установения обществено приемлив такъв, а да се ограничат
общите разходи по кредита, респ. крайната сума, която длъжникът следва да
върне, като законодателните промени в ЗПК не отричали установената
съдебна практика. Излага доводи, че законодателят е предвидил, че
добросъвестното договаряне предполага кредиторът да прецени риска от
непогасяване на вземането му по кредита преди сключването на договора,
особено ако това вземане е необезпечено, като в случай, че този риск е твърде
висок, кредиторът следва да откаже да предостави в заем исканата сума, а не
да уговаря високи лихви, многократно надхвърлящи законната. Освен това
процесният договор бил в противоречие с императивни норми на ЗПК, тъй
като не било спазено изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК за изписване на текста
на договора с размер на шрифта не по-малък от 12. Не било изпълнено и
изискването общите условия към договора за кредит да са подписани на всяка
страница от страните по договора. В процесния договор нямало посочен и
срок на договора за кредит. Липсвала и методика за изчисляване на
референтния лихвен процент. От погасителния план не можела да се извлече
информация за размера на включените в месечната погасителна вноска суми,
а именно колко лихва, колко главница и колко такса се погасява с всяка
вноска. Също така договорът не съдържал клаузи относно наличието или
3
лисата на право на отказ на потребителя от договора и срока, в който това
право може да бъде упражнено, както и условията за неговото упражняване.
Липсвал и редът за прекратяването на договора за кредит, както и наличието
на извънсъдебни способи за решаване на спорове и за обезщетяване на
потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и
условията за тяхното използване. Поради изложеното прави искане за
потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата
инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от
първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и
с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят
установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по
делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни
4
искове с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД за
установяване дължимостта на вземания по договор за потребителски кредит
PLUS-10720712/07.05.2014г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №38923/2021г. по
описа на СРС, 174 състав, както следва: 1477 лева – главница, ведно със
законната лихва, считано от 02.07.2021г. до изплащане на вземането, и 61,08
лева – мораторна лихва за периода от 17.03.2018г. до 02.07.2021г.
Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е
предоставена сумата в размер на 4000 лева по сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД
договор за потребителски кредит PLUS-10720712/07.05.2014г. с договорен
срок на връщане на същия от 60 месеца, ведно с възнаградителната лихва,
като крайният срок за изпълнение на договора настъпва на 03.05.2019г.
(видно от представения по делото погасителен план). С приложение №1 от
13.05.2019г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
27.07.2017г. вземанията срещу ответника по посочения договор са
прехвърлени от кредитора „БНП П.П.Ф.“ ЕАД на ищцовото дружество.
Въззивната инстанция намира за правилен извода на
първоинстанционния съд, че клаузата в процесния договор относно
уговорената възнаградителна лихва е нищожна на основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. В трайно установената практика
на ВКС (в този смисъл Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д.
№ 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.
д. № 5093/2007г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.
д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС), приложима и след приемането на
разпоредбите на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, е възприето становището, че няма
пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва
над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 от ЗЗД, страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. В
цитираните по-горе съдебни актове е прието, че максималният размер на
договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги
от втората хипотеза на чл.9, касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
5
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва. В случая договорената
възнаградителна лихва е в размер 45,51% и надвишава трикратния размер на
законната лихва, поради което противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна.
Въззивната инстанция намира за неоснователни и доводите на
въззивника във връзка със свободата на договарянето. Автономията на волята
на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена
от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави,
което ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл.288 от ТЗ), като за спазването на тези принципи съдът
следи служебно (ТР №1/2009г. на ОСГК на ВКС).
Неоснователни са и доводите на въззивника във връзка с нормативното
лимитиране на ГПР, от което прави извод, че договорна клауза, предвиждаща
размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната
лихва, е всякога валидна. Ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е
поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи,
като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на
кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи,
комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
В случая посоченият в договора лихвен процент от 45,51% е над четири
пъти размера на законната лихва, и с така уговореното възнаграждение, което
се явява почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна
база, се създава значително неравновесие между престациите, които си
дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов
профил на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск
вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава
дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, дружеството
- кредитодател като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на
заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност
на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената
6
на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или
частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е
нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде
ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума
оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл
разпоредбите на чл.16, ал.1 и ал.2 от ЗПК предвиждат кредиторът да извърши
преценка за имуществeното състояние на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият
фиксиран лихвен процент от 45,51%, съдът намира за противоречащ на
добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата относно размера на уговорената
възнаградителна лихва по договора се явява нищожна на основание чл.26,
ал.1, предл.3 от ЗЗД.
Предвид извода за нищожност на клаузата относно възнаградителната
лихва вноските, направени от ответника и отнесени от кредитора за
погасяване на това задължение, следва да се зачетат като вноски по кредита,
при спазване правилото на поредност на погасяванията, установено в чл. 76,
ал. 2 от ЗЗД.
Поради изложеното и с оглед установеното от кредитираното
заключение на ССчЕ обстоятелство, че ответникът е платил по процесния
договор за кредит сумата от 9472,40 лева преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, съдът приема, че с
посочената сума е погасена изцяло главницата по договора в размер на 4000
лева, както е приел и първоинстанционният съд.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на основание чл.38, ал.2 от ЗА на процесуалния
представител на въззиваемата страна адв. М.Л. следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за предоставена на страната безплатна правна
помощ за въззивната инстанция в размер на 400 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
7
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №6685/17.06.2022г., постановено по гр.д.
№57929/2021г. по описа на СРС, 174 състав.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД да заплати на адв. М.Л. Л. адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева за предоставена на А. Х. Т. безплатна правна помощ за
въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8