Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 09.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 10.04.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Димитър Цончев
при секретаря Теодора
Вутева, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 89 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 127/01.08.2018г.,
постановено по гражданско дело № 1258/2017г. по описа на РС- гр. Ихтиман, на
основание чл. 135 от ЗЗД, е
обявен за относително недействителен по
отношение на „Г.“ АД договорът за покупко-продажба на недвижим имот,
обективиран в нотариален акт № 83, т. ІІ, рег. №
2900, дело № 242/2012г. на нотариус Румен Генев, с който Н. Ц., действащ в
качеството си на ЕТ „О. - Н. Ц.“ е продал на С.Н.В. поземлен имот с
площ от 26,844 дка., IX категория,
с начин на трайно ползване - изоставена нива, в местността „Ч. с.“,
представляваш имот с № 037007 по картата на землището, идентичен с част и
образуван от разделянето на бивш имот № 037007, целият с площ от 29,444 дка в
местност „Ч. с.“, ведно с построените в имота бензиностанция с 3 колонки,
търговска част и гараж и масивна сграда – бърза закуска.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба от ЕТ „О. - Н. Ц.“ и С.Н.В. срещу горното решение.
Жалбоподателите считат същото за необосновано и неправилно поради нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Анализират фактическия състав на чл.
135 от ЗЗД и считат за неправилен извода на ИРС, че са налице всички елементи
от него. Изтъкват, че не било налице намерение за увреждане на ищеца от тяхна
страна. Намират, че ЕТ „О. - Н. Ц.“ не е знаел за негови задължения към „Г.“ АД, тъй
като не бил уведомен за воденото срещу него арбитражно дело, а узнал за него
едва след образуване на изпълнително дело. Считат,
че липсата на надлежно уведомяване води до отсъствие на увреждане поради
незнанието на двете страни по сделката за наличие на вземане на „Г.“
АД срещу ЕТ „О.
- Н. Ц.“. Изтъкват, че, след като действието е възмездно, насрещната страна е
трябвало да знае за увреждането. Намират, че искът е заведен след изтичане на
петгодишния давностен срок, за което били направили
надлежно и своевременно възражение. Оспорват извода на първоинстанционния
съд в обратен смисъл. Молят съда да отмени обжалваното решение. Претендират
разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор от насрещната страна. В
открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателите се представляват от адв. Д., която поддържа жалбата и моли съда да отмени
обжалваното решение
по изложените в нея съображения. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемиото дружество се представлява от адв. Т., който оспорва
жалбата. Твърди, че насрещният
иск, по който впоследствие е било образувано настоящото производство, е бил
подаден в рамките на преклузивния срок. Изтъква, че
още пред първата инстанция е възразил, че насрещната претенция е предявена
заедно с отговора на исковата молба по гр.д. № 204/2017 г., по което все още
няма постановено решение. Твърди, че документи, доказващи това твърдение, били
приложени по делото в последното открито заседание пред РС- Ихтиман и този съд
ги бил анализирал в обжалвания съдебен акт, но понастоящем не могат да се
открият по делото. Представя писмени доказателства за доказване на това
обстоятелство и намира, че те оборват тезата на жалбоподателите. Моли съда да
остави в сила обжалваното решение. Счита, че е налице презумпцията за знание,
тъй като по делото била доказана правнорелевантна връзка
между страните по атакуваната сделка и ответници в
настоящото производство. Оспорва твърденията на ответниците,
че не били знаели за действията, насочени срещу тях и срещу процесния
имот. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, е описана коректно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В хода на въззивното производство съдът
е приел като писмени доказателства представените от въззиваемия
документи - съдебно
удостоверение издадено по гр.д. № 204/2017 г. на РС Ихтиман, насрещна искова
молба вх.№ 2586 от 22.06.2017 г., искова молба вх.№ 1073 от 17.03.2017 г. и
определение на РС Ихтиман от 13.10.2017 г. по гр.д. № 204/2017 г., от които се
установява, че 17.03.2017г. в ИРС е образувано гр.д. № 204 по описа на съда за
2017г. с ищци С.В. и ответници ЕТ „О. - Н. Ц.“ и „Г.“ АД по предявен иск с правна
квалификация чл. 124 вр. ч. 440 от ГПК. По него,
заедно с подадения от „Г.“ АД отговор, на 22.06.2017г. е предявен и насрещен
иск по чл. 135 от ЗЗД срещу ЕТ „О. - Н. Ц.“ С.В.. С определение на съда от
13.10.2017г. насрещната претенция е отделена в самостоятелно производство под №
1258/2017г. по описа на ИРС.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от него воля е ясно и разбираемо
формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявените искове.
ІІІ. По същество
Предявен е иск с
правна квалификация чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. В проекта за доклад (впоследствие
обявен за окончателен доклад на делото) първоинстанционният
съд е квалифицирал иска правилно, и също така правилно е разпределил доказателствената тежест в съответствие с тази правна
квалификация.
От събраните по
делото доказателства се установява, че този иск е бил предявен като насрещен в
производство по чл. 440 от ГПК, образувано по искова молба на единия от
настоящите ответници (С.В.) срещу взискателя
по изпълнителното дело („Г.“ АД) и длъжника по същото (ЕТ „О. – Н. Ц.“), за
установяване, че процесните имоти не принадлежат на
длъжника. В това исково производство „Г.“ АД е предявило насрещен Павлов иск за
признаване спрямо него за относително недействителен на договора за покукпо- продажба, с който едноличният търговец е продал
имотите на С.В.. С определение от 13.10.2017г. насрещният иск е бил отделен за
разглеждане в настоящото самостоятелно производство.
При тези данни
следва да се сподели крайния извод на първоинстанционния
съд, че за дата на предявяване на иска следва да се счита датата, на която
молбата за предявяването му като насрещен иск по гр.д. № 204/2017г. е постъпила
в ИРС. Видно от отбелязването върху тази молба (л. 5 от първоинстанционното
дело), предявяването му е станало на 22.06.2017г., т.е. преди изтичане на пет
години от датата на атакуваната сделка (11.09.2017г.), поради което правото да
се иска обявяването й за относително недействителна по реда на чл. 135 от ЗЗД не
е погасено по давност. Без значение е фактът, че впоследствие районният съд е
разделил производството по главния и по насрещния иск. Върху тази негова
преценка ищецът не би могъл да влияе, и поради това няма основание, на нейните
последици да се придава релевантност относно момента,
в който той е упражнил правото си по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а още по- малко –
за такъв момент да се приеме моментът на образуване на самостоятелното ново
производство по този иск (17.10.2017г.), както претендират жалбоподателите.
В случая е без
значение, дали е бил спазен срокът за предявяване на насрещен иск (чл. 133, вр. чл. 211 от ГПК), тъй като така предявеният иск не е бил
разгледан като насрещен в производството, в което е бил предявен.
С оглед
гореизложеното, съдът намира за неоснователен наведения във въззивната
жалба довод, че правото на ищеца по чл. 135 от ЗЗД е погасено по давност.
По съществото на
правния спор настоящият съдебен състав споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение,
както и в отговор на наведените в жалбата доводи, съдът излага следните
съображения:
За уважаване на
иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, е необходимо да се установи кумулативното наличие
на следните предпоставки:
·
действително
вземане на ищеца срещу ответника, което е възникнало преди извършване на
действието, чиято недействителност се претендира по съдебен ред,
·
правомерно
и действително правно действие, което уврежда ищеца в качеството му на кредитор
на ответника - длъжник, извършил това действие,
·
знание
на длъжника за увреждането на кредитора.
Съгласно
правната теория (Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2018г., стр. 220 - 222) и съдебната практика (Решение № 35 от 12.04.2018 г. на ВКС
по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о., ГК), за да има „Г.“ АД качеството кредитор
на ЕТ „О. – Н. Ц.“, е достатъчно да има неудовлетворено вземане срещу него, без
да е необходимо, то да е ликвидно и изискуемо, респ. установено със сила на
присъдено нещо, или да има издаден изпълнителен лист за него. По този въпрос
правилно районният съд е приел, че за наличието на качеството кредитор е
достатъчно, ищецът да твърди, че е такъв, както и съществуването на вземането
му да произтича от твърдените факти в исковата молба, без да е необходимо,
същото да е ликвидно и изискуемо или установено с влязъл в сила съдебен акт,
както и не е необходимо, ищецът да провежда пълно и
главно доказване за него. Поради това съдът
намира, че по делото се установява качеството на кредитор на ищеца по отношение
на първия ответник към момента на осъществяване на сделката, атакувана в
настоящото производство по чл. 135 от ЗЗД (11.09.2012г.), а с това – и първата
от горните предпоставки.
Налице е и втората
предпоставка, тъй като процесната сделка е правомерно
и действително правно действие, чието съществуване не се оспорва от нито една
от страните. Същата има увреждащ характер, тъй като отчуждаването на недвижим
имот затруднява удовлетворяването на кредитора (парите биха могли да се укрият
и срещу тях да бъде по- трудно провеждането на принудително изпълнение) - арг. от съдебната практика (напр. Решение № 219 от
17.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 752/2009 г., II т. о., ТК) и правната теория
(Марков М., „Облигационно право” изд. „Сиби”, 2004г.,
стр. 186 - 187)
По отношение на
третата от горните предпоставки съдът намира за неоснователен довода на
жалбоподателя ЕТ „О. – Н. Ц.“, че не е знаел, че е длъжник на ищеца „Г.“ АД и
че с отчуждаването на имота го уврежда. За наличие на задължение към ищеца –
предмет на производството по ВАД № 488/2010г. – ЕТ „О. - Н. Ц.“ е несъмнено е
знаел, след като е упълномощил адвокат да го представлява по това дело – видно
от пълномощните на л. 91 и л. 99 от първоинстанционното
дело, както и от подадения отговор – л. 92-98 от първоинстанционното
дело. С решение от 28.08.2012г., постановено по това арбитражно дело,
едноличният търговец е бил осъден да заплати на „Г.“ АД сумата 84913,12 лв. –
главница, и 18521,07лв. – лихви. Съгласно 41, ал. 3 от ЗМТА, решението е влязло
в сила със съобщаването му на една от страните, което е станало на 30.08.2012г.
(л. 149 от първоинстанционното дело). Молбата за
допълване и тълкуване на решението е била впоследствие отхвърлена. Също отхвърлена
е била и молбата до ВКС за неговата отмяна (л. 178 – 182 от първоинстанционното
дело). Поради това то е запазило първоначалния си вид.
Поради това съдът
намира, че първият ответник е знаел, че с отчуждаването на имота затруднява
удовлетворяване на свой кредитор.
С оглед доказаната
по делото близка родствена връзка между двамата ответници
(л. 189 – 190 от първоинстанционното дело), приложима
е презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, която в настоящото
производство не е била оборена.
Неоснователни са
доводите на двамата жалбоподатели, че по делото не било доказано тяхно намерение
за увреждане на кредитора. Видно от разпоредбите на чл. 135, ал. 1 – 4 от ЗЗД,
законът придава правно значение на такова намерение само в хипотезата на ал. 3,
но не и в хипотезата на ал. 1, каквато е настоящата. Поради това намерението на
страните по атакуваната сделка е ирелевантно и не
следва да се обсъжда, нито да се събират доказателства за него.
В исковата молба
са наведени и доводи, че купувачът по сделката не е имал пари да заплати
продажната цена. Това обстоятелство, обаче, не е част от фактическия състав на
иска по чл. 135, ал. 1 от ГПК, поради което съдът не обсъжда експертното
заключение за установяване на действителната пазарна стойност на имотите към момента
на разпореждането с тях на 11.09.2012г.
По така изложените съображения съдът
намира, че въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
жалбоподателите следва да заплатят на въззиваемия
направените от него разноски във въззивното
производство, каквито се установяват в размер на 1800 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 127/01.08.2018г., постановено по гражданско дело № 1258/2017г. по описа на
РС- гр. Ихтиман.
ОСЪЖДА ЕТ „О.
- Н. Ц.“ и С.Н.В. да заплатят на „Г.“ АД сумата 1800 лв., представляваща
направените от дружеството разноски във въззивното
производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.