О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
1181
гр.
Пловдив, 21.07.2020
г.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в закрито съдебно заседание на двадесет и
първи юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
като
разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. ч. гр. дело № 1326 по описа на
съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал. 2
от ГПК.
Образувано
е по частна жалба, подадена от „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Балша“ № 17, партер, представлявано от *** Б. И.
Н., чрез процесуалния представител юрисконсулт А.Г., срещу Разпореждане № 3480
от 12.06.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 715 / 2020 г. по описа на РС – Асеновград, с което е отхвърлено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Х. И.
А., ЕГН **********, за следните суми: 686,48 лв. главница, 136,14 лв. възнаградителна лихва, без посочен период, 601,70 лв.
неустойка по чл. 3 от Договора за кредит, 52,97 лв. лихва за забава от
10.06.2019 г. да 13.03.2020 г. всички дължими по Договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 199719 от 15.02.2018 г., както и за присъждане на
съдебно-деловодни разноски за държавна такса 32,54 лв. и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В
жалбата се поддържа, че неправилно заповедния съд е отказал издаване на заповед
за изпълнение с аргументите, че не са представени доказателства за
волеизявлението за сключване на договора за кредит и за извършеното плащане по
същия от страна на заявителя. Твърди се, че посочените обстоятелства не
подлежат на доказване в заповедното производство, а единствено в евентуалното исково
такова. Жалбоподателят счита, че по този начин заповедният съдът не се е
съобразил със законоустановените граници за проверка
редовността на заявлението по чл. 410 от ГПК и необосновано е отказал издаване
на заповедта. Въз основа на горното моли за отмяна на обжалваното разпореждане
и издаване на заповед за изпълнение съобразно подаденото заявление.
Настоящият
съдебен състав на Окръжен съд – Пловдив,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и взе предвид данните по делото,
намира следното:
Жалбата
е подадена от легитимирано лице, в законоустановения
срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна, като съображенията за това са следните:
Депозирано
е заявление по чл. 410 от ГПК от „Изи Финанс“ ЕООД, с което се иска от Районен съд – Асеновград да издаде заповед за
изпълнение срещу Х. И. А., ЕГН **********, за неплатени суми по договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 199719 от 15.02.2018 г., сключен между
жалбоподателя и Х. И. А., като се претендира сумата в общ размер от 1477,27
лв., от които 686,46 лв. главница по Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 199719 от 15.02.2018 г., 136,14 лв. договорна лихва за периода от
14.08.2018 г. до 06.01.2018 г., 601,70 лв. неустойка по чл. 3 от Договора за
кредит, 52,97 лв. лихва за забава от 10.06.2019 г. да 13.03.2020 г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на входиране
на заявлението в съда - 26.05.2020 г., до окончателното изплащане на
задължението, както и направените разноски по делото за заплатена държавна
такса от 32,54 лв. и 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение. На основание чл. 410, ал. 3 от ГПК към заявлението е
представено на хартиен носител съдържанието на постигнатите договорености между
„Изи Финанс“ ЕООД и Х.И.
А., както и общите условия към договора.
С
разпореждане от 02.06.2020 г. Районен съд – Асеновград е приел, че заявлението
не отговаря на изискванията на чл. 410, ал. 2 вр. чл.
127, ал. 1, т. 4 от ГПК и е оставил същото без движение до конкретизиране как е
постигнато съгласието за сключване на договора, изпълнен ли е от страна на
заявителя и по какъв начин, какво обуславя дължимостта
на разходите по договора и неустойката по него.
С
допълнителна молба от 11.06.2020 г. заявителят е уточнил, че допълнителните
разходи в размер на 40 лв., посочени в заявлението, са заплатени на основание
чл. 7 от Договора и са за извънсъдебно събиране на вземането, а неустойката е
предвидена в чл. 3, ал. 2 от Договора и е за непредоставяне от страна на Х. И.
А. на посочено в клаузата обезпечение. Със същата молба, като доказателство за
сключване на договора, е представен компактдиск, на който заявителят твърди, че
е записано постигането на съгласието.
Обжалваното
разпореждане е издадено на 12.06.2020 г., като заповедният съд е приел, че не
са изпълнени указанията за излагане на обстоятелствата във връзка с
възникването на главното задължение. Допълнително е приел, че е налице
обоснована вероятност вземането за неустойка да се основава на неравноправни
клаузи. Въз основа на горното е приел, че не са изпълнени изисквания на закона
за издаване на заповед за изпълнение.
Настоящият
състав приема, че заповедният съд незаконосъобразно е отказал да издаде заповед
за изпълнение с аргументите, че в заявлението не са изложени твърдения за това
как е постигнато съгласие за сключване на договора, изпълнен ли е от страна на
заявителя и по какъв начин. Твърдения за посочените обстоятелства се съдържат
както в заявлението - в т. 12 „Обстоятелства от които произтича вземането“,
така и в допълнителната уточняваща молба на заявителя. Дали в действителност
тези обстоятелства (постигането на съгласие за сключване на договора и начина
на изпълнение на кредиторовото задължение) са се
осъществили, подлежали на доказване в рамките на евентуален исков процес, но
този въпрос не се изследва в хода на заповедното производство. Поради
изложеното настоящият състав не се солидаризира с тази част от мотивите на
заповедния съд.
С
изменението на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК се вмени задължение на заповедния
съд да извърши проверка дали искането не е в противоречие със закона или с
добрите нрави, а в конкретния случай с императивните разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
Последното се извежда от това, че претендираното от
заявителя вземане произтича от договор за кредит, следователно длъжникът се
явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което и заповедният съд е процедирал
правилно, извършвайки проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, ако
искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител
или е налице обоснована вероятност за това.
Предвид
горното, настоящата инстанция намира, че извършената преценка за евентуална
неравноправност на клаузи от договора за
потребителски кредит е правилна, като аргументите на въззивнния
съд затова са следните.
В
договора за потребителски кредит е посочено, че годишният лихвен процент е
40,15%, а ГПР е 48,44%. Доколкото по делото липсват данни, касателно
риска за заемодателя вземането му да остане неудовлетворено, както и с оглед на
обстоятелството, че в настоящото производство не могат да се събират
доказателства в този смисъл, настоящият въззивен
състав не е в състояние да прецени дали размерът на така определения фиксиран
годишен лихвен процент е необосновано завишен, респ. че противоречи на
добросъвестността и добрите нрави. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП, а именно, че всяка клауза уговорена във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, следва да
се третира като неравноправна, се налага изводът, че е налице обоснована
вероятност искането на заявителя за договорна лихва да се основава на
неравноправна клауза в договора за кредит.
На
кредитополучателя е поставено и условие за предоставяне на обезпечение -
поръчителство или банкова гаранция, в тридневен срок след сключването на
договора и след изтичане на който срок е предвидено заплащане на неустойка в
необосновано голям размер, а именно 875,20 лв., представляващи 87,52% от размер
от заетата сума. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС
нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като за нищожността на неустойката съдът следи служебно. С
оглед предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението,
многобройни изисквания към евентуалните поръчители и големия размер на
неустойката, настоящият състав намира, че целта на посочената договорна клауза
не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по
договора за кредит - да върне предоставената му сума в уговорения срок и да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна
лихва/. В този смисъл същата се явява уговорена в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданския и търговския оборот, а клаузата, въз основа на
която се дължи, неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 и чл. 143, ал.
2, т. 19 от ЗЗП. Следователно е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК и по отношение вземането за неустойка.
Касателно
разходите и таксите за извънсъдебно събиране, настоящият въззивен
състав намира, че същите се дължат въз основа на неравноправни клаузи на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 и чл. 143,
ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Тези клаузи от договора също така са в противоречие и с
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, даколкото действията по
извънсъдебно събиране на задължението са такива по управление на кредита.
Разглежданият вид дейност на кредитора се компенсира и отчита при определяне
размера на възнаградителната лихва, чийто
ценообразуващ елемент е. Следователно уговарянето на бъдещите разходи във
фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна
такса за същата дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен
характер и предполага неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на
забраната на чл. 33 ЗПК.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. Дали процесните клаузи са
индивидуално уговорени не може да бъде преценено в рамките на заповедното
производство, поради което и за съда остава единственият възможен извод, а
именно, че е налице обоснована вероятност за наличие на неравноправни клаузи в
договора за кредит, респ. да откаже да издаде заповед за изпълнение.
В
заявлението се твърди, че по договора са постъпили плащания в размер на 771,42
лв., от които 313,54 лв. са разпределени за погасяване на главницата, 144,38
лв. за лихва, 273,50 лв. за неустойка и 40 лв. за разноски за извънсъдебно
събиране. В този смисъл не следва да се издава заповед за изпълнение и само
относно претендираната главница, доколкото са налице
данни за извършени плащания по кредита, част от които са послужили за
погасяване на възнаградителната лихва, неустойката и
разноските за извънсъдебно събиране, за които е налице обосновано съмнение, че
се основават на неравноправни клаузи. Следователно за определяне на точния
размер на вземането е необходимо да се назначи съдебно-счетоводна експертиза,
която да установи какво е плащано по договора и правилно ли са отнесени
платените суми като погашение по различните пера. Последното обаче е
недопустимо да се извърши в хода на заповедното производство.
Въз
основа на изложените съображения съдът намира, че следва да се приложи нормата
на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК и да се откаже издаване на заповед за
изпълнение, при което и с оглед нормата на чл. 415, ал. 3 от ГПК да се укаже на
заявителя, че може да предяви осъдителен иск за вземането си. Това е
постановено от съда и в обжалваното разпореждане, поради което същото следва да
бъде потвърдено. В този смисъл подадената частна жалба против отказа на
заповедния съд да издаде заповед за
изпълнение се явява неоснователна. Гореизложеното обуславя правилност на
атакувания съдебен акт, поради което същият следва да бъде потвърден.
Съгласно
т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК определението
на въззивния съд в заповедното производство не
подлежи на обжалване.
По
изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане от 12.06.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 715 / 2020 г. по
описа на Районен съд – Асеновград, с което е отхвърлено заявлението на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 17, партер,
представлявано от *** Б. И. Н., чрез процесуалния представител юрисконсулт
А.Г., за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Х. И. А.,
ЕГН **********, с адрес ***, за следните суми: 686,46 лв. главница по Договор
за предоставяне на кредит от разстояние № 199719 от 15.02.2018 г., 136,14 лв.
договорна лихва за периода от 14.08.2018 г. до 06.01.2018 г., 601,70 лв.
неустойка по чл. 3 от Договора за кредит, 52,97 лв. лихва за забава от
10.06.2019 г. да 13.03.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на входиране на заявлението в съда
- 26.05.2020 г., до окончателното изплащане на задължението, както и
направените разноски по делото за заплатена държавна такса от 32,54 лв. и 100
лв. юрисконсултско възнаграждение
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.