Р Е Ш Е Н И Е
№ 331
гр.Пловдив, 10.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно
заседание на 13.02.2020г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ
ИВАН АНАСТАСОВ
при
участието на секретаря: Валентина Василева
като
разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело №
4/2020г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по въззивна
жалба от „Изи Асет мениджмънт“АД против решение № 3632/03.10.2019г. по гр.д.№
17620/2018г. на ПдРС, ХVІІІ гр.с., с което е признато за установено по
отношение на въззиваемата С.Д., че сключен между страните договор за паричен
заем от 9.10.2015 г. е недействителен и дружеството жалбоподател е осъдено да
заплати на въззиваемата сумата от 676.61 лв., като такава платена при начална
липса на основание, ведно със съответните законни лихви и разноски. Във
въззивната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. На първо място се твърди, че е постановено
при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като не са
изложени изчерпателни мотиви по всички спорни въпроси. Твърди се неправилно
приложение на материалния закон и по-конкретно погрешно тълкуване на
разпоредбите на чл. 11, ал. 1 от ЗПК спрямо клаузите по договора за паричен
заем. Обръща се внимание на това, че договорът е сключен при фиксирана лихва,
поради което погрешно РС приел, че в погасителния план е следвало да се съдържа
разбивка на погасителните вноски по главница и лихви. Оспорват се и всички
останали решаващи мотиви на І–инстанционния съд, иска се отмяна на обжалваното
решение и отхвърляне на исковете.
От въззиваемата
С.Д. не е подаден отговор на въззивната жалба. В публично съдебно заседание на
13.03.2020г. пълномощникът й адв.К. заяви, че оспорват жалбата като
неоснователна.
ПОС, ХІV гр.с.,
като се запозна с материалите по делото, намира следното:
По първоинстанционното дело са предявени обективно
съединени искове по чл.22 от ЗПК, вр.
чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.124, ал.1 от ГПК и по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД. В
исковата молба се твърди, че между
страните бил подписан договор за паричен заем № 2403134 от 09.10.2015г., по
силата на който ответното дружество предоставило на ищцата в заем сумата от 1200
лева, като била определена фиксирана възнаградителна лихва в размер от 30%
годишно. В договора било уговорено задължение за заемополучателя в срок от три
дни от сключването на договора да осигури обезпечение – двама поръчители или
банкова гаранция, като в противен случай се дължала неустойка в размер от
1047,96 лева. Общата дължима сума по договора следвало да бъде върната на 12 месечни
погасителни вноски в размер от по 116,98 лева. Твърди се, че сключеният между
страните договор бил недействителен, тъй като общите условия не били подписани
от кредитополучателката, договорът бил с шрифт по- малък от 12, не бил посочен
начина на прилагане на лихвения процент, не била посочена и общата дължима
сума, не бил ясен размерът на възнаградителната лихва и на ГПР, както и
участието на главницата и лихвите в погасителните вноски. Твърди, че независимо
от цялостната недействителност на договора, в частност клаузата за неустойката
е нищожна, тъй като нарушава добрите нрави и надхвърля присъщите й наказателна,
обезщетителна и обезпечителна функции. Освен това клаузата за неустойка била
нищожна поради противоречие със закона, доколкото разпоредбата на чл.71 от ЗЗД
предвиждала възможност при непредставяне на обезпечение кредиторът да търси
цялата дължима сума по договора, но не и неустойка.
В отговора на исковата молба се твърди, че ответното
дружество не работило с общи условия, като отделен документ на хартиен носител.
Общите разпоредби били поместени в индивидуалния договор за паричен заем, който
бил подписан на всяка страница. По възражението за неспазване на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК ответникът твърди, че размерът на ГПР бил изрично посочен в
договора и размерът му бил изцяло съобразен с императивните разпоредби на ЗПК.
Посочен бил и общият размер на всички дължими плащания, изчислени към момента
на сключването на договора. Ответното дружество не било длъжно да включва в
общата дължима сума и вземанията за неустойка, тъй като към момента на
сключването на договора не било ясно, дали същата ще бъде начислена на
длъжника. Отделно от това размерът на дължимото вземане за неустойка бил
изрично посочено в договора. Изискването на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК за
посочване на условия за прилагане на договорения лихвен процент се отнасяло за
случаите на уговарянето на различни лихвени проценти, а в настоящия случай
лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК също
не намирала приложение, тъй като задълженията по процесния договор за кредит се
погасявали при фиксирани лихвен процент, поради което не се изисквало
предоставяне на информация за последователността на разпределяне на вноските
между различните неплатени суми. По
отношение на възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва
ответникът излага съображения, че единственото ограничение на размера на същата
се съдържало в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който размер в настоящия случай не бил
надвишен. Твърди че клаузата за възнаградителна лихва не противоречала на
добрите нрави, тъй като същата представлявала цена за ползването на парични средства,
която се формира от няколко фактора- разходи на търговеца за определен период
от време, конкуренция на пазара, риск от неизпълнение от страна на
заемополучателя. Възражението за нищожност на клауза за неустойка било
неоснователно, тъй като ищцата се задължила да предостави едно от двете
обезпечения, описани в договора. Освен това в стандартния европейски формуляр,
който кредитополучателят получавал преди сключване на договора подробно били
описани изискванията към обезпечението, както и размерът на неустойката и
възнаградителната лихва. Посочва се, че ответното дружество било поело
значителен риск, като е предоставило процесната сума без предварително
осигуряване на обезпечение.
Безспорно между страните е
обстоятелството, че между същите е сключен приложеният към исковата молба
договор за паричен заем № 2403134 от 09.10.2015г., по силата на който
дружеството- жалбоподател е предоставило на въззиваемата сумата от 1200 лв. за
срок от месеца, платим на 12 вноски с размер от по 116,98 лева, фиксиран годишен
лихвен процент 30 %, годишен процент на
разходите- 34,82 %, общ размер на всички плащания 1403,76 лева. Безспорно е
също така, че въззиваемата е платила по договора сума в общ размер от 1876,61
лева.
От приетото по делото заключение по СТЕ,
изготвено от вещо лице С. М. се установява, че текстът на горепосочения договор
за паричен заем е изписан с шрифт с големина 12 пункта, като по този начин е
спазено изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
задължително следва да съдържа следната информация: лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти; годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
На л.21- 24 по първоинстанционното дело
е налице заверено копие от екземпляр от договора за паричен заем, ведно с
погасителен план към същия, който договор е подписан и от двете страни на всяка
една страница. Спазени са изискванията на чл.11, т.т.9, 10 и 11 от ЗПК за
предоставяне на информация за лихвения процент по кредита, годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, както и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Доколкото кредитът
е отпуснат при фиксиран годишен лихвен процент, не е налице основание от кредитодателя
да се изисква посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент.
Не е спазено обаче изискването по чл.11,
ал.1, т.9 и т.11 от ЗПК за посочване на условията за прилагането на лихвения
процент и за изготвяне на погасителен план, съдържащ информация за последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Действително в
текста на т.11 следва уточнението „дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването“, което дава известно основание да се счита, че
изискването за посочване на последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми важи само в случаите на договорена променлива
възнаградителна лихва. И при фиксиран лихвен процент обаче следва да е налице
яснота относно начина на изчисление на възнаградителната лихва- на база на
целия размер на кредита към датата на неговото сключване, на база на
остатъчната част от главницата при нейното последователно плащане или др..
Погасителният план би следвало да съдържа разбивка на погасителните вноски, от
която да е видно, каква част от тях съставлява главница и каква-
възнаградителна лихва. Освен това не е налице и категорично основание да се
приеме, че е спазено изискването на чл.11, ал.2 от ЗПК за подписване на всяка
една страница от общите условия към договора от всяка една от страните. Видно
от съдържанието на договора, след чл.5 от същия клаузите придобиват общ
характер, но не е изрично отбелязано те да съставляват общи условия на
дружеството, които да се считат именно като такива за неразделна част от
договора. От дружеството- жалбоподател не са представени общите му условия, при
които е отпуснат заемът, поради което не е възможно да се извърши сравнение с
отразените в индивидуалния договор текстове. Няма пречка индивидуалният договор
да съдържа общите условия, но следва те да бъдат обозначени ясно, а относно индивидуалния
договор следва да бъдат спазени всички изисквания по чл.11, ал.1 от ЗПК,
независимо от това, дали същата информация се съдържа и в общите условия.
Съобразно с разпоредбата на чл.23 от ЗПК кредитополучателят дължи само чистата
стойност по кредита- в конкретния случай 1200 лева, при което разликата до
пълния размер на платената от въззиваемата сума от 1876,61 лева следва да й
бъде възстановена.
По изложените мотиви първоинстанционното
решение ще следва да бъде потвърдено, като в полза на пълномощника на
въззиваемата адв.Д.Б. ще следва да бъде определено и присъдено
адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 360 лева, с включен ДДС.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3632/03.10.2019г.
по гр.д.№ 17620/2018г. на ПдРС, ХVІІІ гр.с., с което е признато за установено
по отношение на въззиваемата С.А.Д., че сключен между нея и жалбоподателя „Изи
Асет мениджмънт“АД договор за паричен заем от 09.10.2015г. е недействителен и
дружеството- жалбоподател е осъдено да заплати на въззиваемата сумата от 676,61
лева, като такава платена при начална липса на основание, ведно със съответните
законни лихви и разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет мениджмънт” АД, ЕИК: ****, със седалище и
адрес на управление гр. ****, да заплати на адвокат Д.Г.Б.,
с адрес ***, сумата от 360 лева- адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: