№ 795
гр. София, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Ц. П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100512960 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20183864/10.09.2021 г., постановено по гр. д. № 32586/2020 г. по описа
на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 169 състав, са отхвърлени предявените
от Г. С. А. /малолетен, действащ чрез законния представител Ц. М. З./, М. С. А. /малолетен,
действащ чрез законния представител Ц. М. З./ и А. С. А. /непълнолетен, действащ лично и
със съгласието на своята майка Т. Г. А./ срещу „ОТП Ф.Б.“ АД субективно и обективно
съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че всеки един от ищците не дължи на ответника „ОТП Ф.Б.“
АД 1/3 от сумите по изпълнителен лист от 01.12.2011 г., издаден по ч. гр. д. № 41485/2011 г.
по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 61 състав.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата от
300 лева – разноски в производството пред СРС за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, е депозирана въззивна жалба от тримата ищци, чрез пълномощника адвокат П. С.,
САК. В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на
обжалваното решение. Оспорват се изводите на районния съд досежно валидността и
годността на част от извършените в хода на инициираните срещу праводателя им три
изпълнителни производства да прекъснат погасителната давност. Конкретно се твърди, че
единствените изпълнителни действия, извършени в рамките на ИД № 9432/2011 г. по описа
на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ, които са годни да прекъснат погасителната давност, са
налагането на запор на трудовото възнаграждение на длъжника и запор на вземанията му в
търговски банки на 16.01.2012 г., депозираната от длъжника молба за разсрочване на
задълженията му от 24.01.2012 г. и последващо наложения запор на трудовото му
възнаграждение на 16.03.2012 г. Сочи се, че в продължение на две години, считано от
16.03.2012 г., не са били извършвани други изпълнителни действия по ИД № 9432/2011 г. по
описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ, поради което същото е прекратено на 16.03.2014
г. по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Жалбоподателите считат, че съобщението за
1
опис на движими вещи от 04.03.2014 г. не е прекъснало течението на погасителната давност,
тъй като нито е било връчено на длъжника, нито опис е бил действително извършен.
Поддържат, че изпълнителните действия, извършени след 16.03.2014 г., доколкото са
предприети по прекратено дело, следва да се считат за неизвършени. Позовавайки се на
практиката на ВКС, обективирана в Решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. по
описа на ВКС, и задължителните разяснения на ВКС, дадени в т. 10 от ТР № 2/2013 г. по
тълк. дело № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, въззивниците твърдят, че при
прекратяване на изпълнителното производство на основание „перемпция“ по смисъла на чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, всички предприети в рамките на последното изпълнителни действия се
обезсилват по право, поради което правят извод, че давността изобщо не е била прекъсвана
по време на перемираното изпълнително дело. Считат, че извършените изпълнителни
действия в хода на второто образувано срещу наследодателя им изпълнително дело – ИД №
6213/2017 г. по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ, не са от естество да прекъснат
погасителната давност, тъй като към датата на неговото образуване – 22.08.2017 г.,
давността вече е била изтекла. Допълнително излагат, че по ИД № 6213/2017 г. по описа на
ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ, не са били извършени валидни действия, тъй като макар
такива в действителност да са извършвани, те са били опорочени от липсата на надлежно
връчена на длъжника покана за доброволно изпълнение. Изпълнителните действия по
третото изпълнително дело – ИД № 13/2020 г. по описа на ЧСИ Г.К., с рег. № 924 на КЧСИ,
също били осъществени след изтичането на погасителната давност досежно процесните
вземания. В заключение се сочи, че считано от 01.12.2011 г. до 06.02.2020 г. приложимата в
процесната хипотеза тригодишна погасителна давност не е била прекъсвана, респ. спорните
вземания са погасени по давност. Твърди се също, че в нарушение на процесуалните
правила и при изрично направено от ищците оспорване, първоинстанционният съд е приел,
че между страните не се спори относно обстоятелството, че процесните вземания са били
прехвърлени на ответното дружество чрез договор за цесия, за което длъжникът е бил
надлежно уведомен. Сочат, че районният съд е допуснал и друго процесуално нарушение,
като не е уважил своевременно направеното искане за допускане на повторна съдебно –
графологична експертиза, която да установи дали подписът в споразумение от 02.07.2013 г.
е положен от праводателя им С. А., при наличие визираните в чл. 201 ГПК предпоставки за
това. В този смисъл правят доказателствено искане пред въззивната инстанция за
изслушване на исканата повторна експертиза. При тези аргументи молят за отмяна на
обжалваното решение и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени.
Претендират разноски по делото за осъществено безплатно процесуално представителство.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната
страна – „ОТП Ф.Б.“ АД, чрез юрисконсулт Л.Г. /с пълномощно по делото/, с който същата
се оспорва като неоснователна. Излагат се съображения за законосъобразност и
обоснованост на обжалваното решение, като постановено при правилно приложение на
материалния закон и съобразно с ангажираните по делото доказателства. Моли се за
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски пред въззивната
инстанция.
С определение от 25.11.2021 г., постановено по реда на чл. 267 ГПК, въззивният съд е
оставил без уважение направеното доказателствено искане за изслушване на повторна
съдебно – графологична експертиза с въпрос, конкретизиран във въззивната жалба, като е
счел, че същата не е необходима за изясняване на правния спор.
В проведеното на 10.10.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция, въззивниците Г. С. А. /малолетен, действащ чрез законния представител Ц. М.
З./, М. С. А. /малолетен, действащ чрез законния представител Ц. М. З./ и А. С. А.
/непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своята майка Т. Г. А./, редовно
призвани, не се явяват лично и не изпращат представител.
В проведеното на 10.10.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция, въззиваемата страна „ОТП Ф.Б.“ АД, редовно призвана, се представлява от
юрисконсулт Николета Шереметева /с пълномощно по делото/. Поддържа отговора на
въззивната жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира
разноски съгласно представен списък на разноските по чл. 80 ГПК. Прави възражение за
прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски.
2
Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Софийски градски съд е бил сезиран със субективно и обективно съединени искове с
правно основание чл. 439 ГПК.
С влязло в сила определение № 10078/30.06.2020 г., постановено по гр. д. №
5946/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I – 25 състав,
производството по делото е прекратено и изпратено по подсъдност на Софийски районен
съд на основание чл. 103 ГПК, вр. чл. 104, т. 4 ГПК.
По делото е изискано и приложено ч. гр. д. № 41485/2011 г. по описа на Софийски
районен съд, II Гражданско отделение, 61 състав, от което се установява, че на 30.09.2011 г.
„Банка ДСК“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК срещу С. Г. А. за следните суми: 1./ 33 150,36 лева – главница по договор за
кредит от 04.02.2008 г. и допълнително споразумение към него от 12.07.2010 г., ведно със
законната лихва от 30.09.2011 г. до изплащане на вземането; 2./ 7 776,48 лева – лихва за
забава за периода 11.08.2010 г. – 29.09.2011 г. С разпореждане от 21.11.2011 г. заповедният
съд е постановил издаване на исканата заповед за незабавно изпълнение, като е присъдил на
заявителя и сторените в заповедното производство разноски в общ размер на сумата от
1 677,81 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. На 01.12.2011 г. е
издаден изпълнителен лист за присъдените суми.
По делото е изискано и представено копие от изпълнително дело № 20118380409432
по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ. От материалите по него съдът установи
следните обстоятелства:
Въз основа на процесния изпълнителен лист от 01.12.2011 г., с молба от 20.12.2011 г.
„Банка ДСК“ ЕАД е поискала образуването на изпълнително дело срещу С. Г. А. пред ЧСИ
М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ. В молбата се съдържат искания от взискателя при липса на
доброволно изпълнение от страна на длъжника да се пристъпи към принудително такова
чрез извършване на удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника; за извършване на
справки относно имущественото съС.ие на длъжника и за насочване на принудителното
изпълнение върху установеното имущество; за насочване на изпълнението върху движимото
имущество на длъжника, като едновременно с изпращането на поканата за доброволно
изпълнение да бъде насрочен опис на движимото му имущество. С молбата е възложено на
ЧСИ извършването на всички действия по чл. 18 ЗЧСИ.
До длъжника С. Г. А. е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. №
01543/11.01.2012 г., ведно с постановената заповед за незабавно изпълнение, която е
връчена лично на длъжника на 16.01.2012 г. /л. 13 от ИД № 20118380409432/. Със същата,
на основание чл. 428, ал. 1 ГПК, съдебният изпълнител е поканил длъжника в двуседмичен
срок от получаването на поканата да изпълни доброволно задължението си по подлежащия
на изпълнение акт, приложен към поканата.
По делото не се твърди и не се установява от събраните доказателства в
законоустановения двуседмичен срок от връчване на поканата за доброволно изпълнение /в
приложимата редакция на разпоредбата на чл. 414, ал. 2 ГПК – ДВ, бр. 59/20.07.2007 г./ да е
постъпило възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение. Поради това и по
аргумент от чл. 416, ал. 1 ГПК заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила на
31.01.2012 г.
На 11.01.2012 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до различни
търговски банки в страната.
На 11.01.2012 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, получавано от „Р.“ ЕООД. На гърба на запорното съобщение
се съдържа отбелязване, че същото е връчено на адресата на 16.01.2012 г.
На 24.01.2012 г. по изпълнителното дело е депозирана молба от длъжника, с която се
прави искане за разсрочване на изпълнението на задължението. В молбата се съдържа
искане за вдигане на запора, наложен върху банковата сметка на длъжника в „Сосиете
Женерал Експресбанк“ АД, както и запора, наложен върху получаваното от него трудово
възнаграждение.
3
С Разпореждания от 24.01.2012 г. съдебният изпълнител е вдигнал запора, наложен
върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от работодателя „Р.“ ЕООД,
както и запора, наложен върху вземанията на същия по банкова сметка, открита в „Сосиете
Женерал Експресбанк“ АД.
На 13.03.2012 г. съдебният изпълнител е наложил отново запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, получавано от „Р.“ ЕООД. На гърба на запорното съобщение
се съдържа отбелязване, че същото е връчено на адресата на 16.03.2012 г. С уведомление от
28.08.2012 г. „Р.“ ЕООД е уведомил съдебния изпълнител, че считано от 07.08.2012 г.
длъжникът не е негов служител.
На 04.03.2014 г. съдебният изпълнител е изпратил съобщение до длъжника, с което го
е уведомил, че пристъпва към принудително изпълнение чрез опис на движими вещи на
посочен в съобщението адрес. Съгласно разписка от 15.03.2014 г. призовкар е посетил
адреса на длъжника на три различни дати след работно време, но не е намерил последния,
поради което е залепил уведомление.
На 03.09.2014 г. по делото е постъпила молба за конституиране на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД
като взискател по делото въз основа на представен договор за цесия от 16.08.2013 г. между
цедента „Банка ДСК“ ЕАД и цесионера „ОТП Ф.Б.“ ЕАД.
На 03.09.2014 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до различни
търговски банки в страната.
От приложени в кориците на делото разписки за извършени плащания се установяват
плащания по ИД на 18.01.2012 г., 29.02.2012 г., 16.03.2012 г. На гърба на процесния
изпълнителен лист се съдържат отбелязвания за постъпили суми по ИД на 16.03.2012 г.,
10.12.2012 г., 28.01.2013 г., 27.02.2013 г.
С Постановление от 13.05.2015 г. на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ,
производството по изпълнително дело № 20118380409432 е прекратено на основание чл.
433, ал. 1, т. 5 ГПК.
Препис от постановлението за прекратяване е връчен на взискателя „ОТП Ф.Б.“ ЕАД
на 13.05.2015 г. Върху постановлението се съдържа отбелязване, че същото е влязло в сила
на 21.05.2015 г.
По делото е изискано и представено копие от изпълнително дело № 20178380406213
по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ. От материалите по него съдът установи
следните обстоятелства:
Въз основа на процесния изпълнителен лист от 01.12.2011 г. /ведно с приложени към
него договор за покупко-продажба на вземания от 16.08.2013 г., потвърждение за
извършеното прехвърляне на вземанията, пълномощно за цесионера, уведомление до
длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 ГПК/, с молба от 22.08.2017 г. „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е
поискало образуването на изпълнително дело срещу С. Г. А. пред ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на
КЧСИ. В молбата се съдържат искания за извършване на справки относно имущественото
съС.ие на длъжника и насочване на принудителното изпълнение върху вземанията на
длъжника чрез налагане на запор върху трудовото му възнаграждение, получавано от
посочен в молбата работодател, и запор върху вземанията по банкови сметки, открити в
„Уникредит Булбанк“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД.
С Разпореждане от 22.08.2017 г. ЧСИ М.Б. е разпоредил образуване на изпълнително
дело, изпращане на покана за доброволно изпълнение, проучване имущественото съС.ие на
длъжника и налагане запор на вземанията му.
С молба от 30.08.2017 г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника.
На 02.10.2017 г. съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение до „Обединена
българска банка“ АД, връчено на 04.10.2017 г.
До длъжника С. Г. А. е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. №
138164/02.10.2017 г., ведно с постановената заповед за незабавно изпълнение от 21.11.2011
г. и изпълнителен лист от 01.12.2011 г. Видно от отбелязването на гърба на поканата за
доброволно изпълнение, същата не е връчена на адресата, тъй като на 28.10.2017 г. при
посещение на известния по делото адрес призовкарят е установил, че на адреса няма такова
4
лице. Съгласно разписка от 28.10.2017 г. призовкарят е залепил уведомление на адреса на
длъжника.
До длъжника С. Г. А. е изпратена нова покана за доброволно изпълнение изх. №
20790/22.02.2018 г., ведно с постановената заповед за незабавно изпълнение от 21.11.2011 г.
и изпълнителен лист от 01.12.2011 г. Видно от разписка от 24.02.2018 г. призовкарят е
залепил уведомление на адреса на длъжника, тъй като последният не е открит на адреса.
На 22.10.2019 г. производството по изпълнително дело № 20178380406213 по описа
на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ, е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
По делото е изискано и представено копие от изпълнително дело № 20209240400013
по описа на ЧСИ Г.К., с рег. № 924 на КЧСИ . От материалите по него съдът установи
следните обстоятелства:
Въз основа на процесния изпълнителен лист от 01.12.2011 г. /ведно с приложени към
него договор за покупко-продажба на вземания от 16.08.2013 г., потвърждение за
извършеното прехвърляне на вземанията, пълномощно за цесионера, уведомление до
длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 ГПК/, с молба от 07.01.2020 г. „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е
поискало образуването на изпълнително дело срещу С. Г. А. пред ЧСИ Г.К., с рег. № 924 на
КЧСИ. В молбата се съдържат искания за извършване на справки относно имущественото
съС.ие на длъжника и насочване на изпълнението върху откритото имущество, за налагане
на запор върху трудовото му възнаграждение, получавано от посочен в молбата
работодател.
С Разпореждане от 08.01.2020 г. съдебният изпълнител е разпоредил образуване на
изпълнително дело, изпращане на покана за доброволно изпълнение, извършване на справки
в ЕСГРАОН, БНБ, НОИ, уведомяване на НАП за започнатото изпълнение, налагане запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника.
На 14.01.2020 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до различни
търговски банки в страната, най – късно от които наложеният на 06.02.2020 г.
На 14.01.2020 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, получавано при работодателя „С.“ ООД. Запорното
съобщение е получено на 10.02.2020 г.
До длъжника С. Г. А. е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. №
487/14.01.2020 г., ведно с постановената заповед за незабавно изпълнение от 21.11.2011 г. и
изпълнителен лист от 01.12.2011 г. Със същата, на основание чл. 428, ал. 1 ГПК, съдебният
изпълнител е поканил длъжника в двуседмичен срок от получаването да изпълни
доброволно задължението си по издадената заповед. Видно от разписката, съдържаща се на
гърба на поканата за доброволно изпълнение, последната е връчена на длъжника, чрез
неговия работодател, на 10.02.2020 г.
С молба от 17.02.2020 г. длъжникът С. Г. А. е поискал разсрочване на изпълнението
на задължението си по изпълнително дело № 20209240400013 по описа на ЧСИ Г.К., с рег.
№ 924 на КЧСИ.
По делото е представено удостоверение за наследници от 10.03.2020 г., издадено от
Столична община – район „Надежда“, видно от което С. Г. А. е починал на 02.03.2020 г. и е
оставил за свои наследници по закон своите деца Г. С. А. /малолетен/, М. С. А. /малолетен /
и А. С. А. /непълнолетен/.
С молба от 30.03.2020 г. взискателят е направил искане за конституиране в
изпълнителното дело на наследниците на починалия длъжник.
С Разпореждане от 22.05.2020., на основание чл. 429, ал. 2 ГПК, ЧСИ Г.К., с рег. №
924 на КЧСИ, е конституирал Г. С. А., М. С. А. и А. С. А. на мястото на починали им
наследодател и длъжник в ИД.
С Разпореждане от 09.06.2020 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху лек
автомобил марка „Пежо“, модел „206:, рег. № СА 1201 СА, собственост на С. Г. А..
С определение от 20.08.2020 г., постановено по реда на чл. 389 ГПК по гр. д. №
32586/2020 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 169 състав, е
допуснато обезпечение на предявените от Г. С. А. /малолетен, действащ чрез законния
5
представител Ц. М. З./, М. С. А. /малолетен, действащ чрез законния представител Ц. М. З./
и А. С. А. /непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своята майка Т. Г. А./, срещу
„ОТП Ф.Б.“ АД субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК,
чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по ИД № 20209240400013
по описа на ЧСИ Г.К., с рег. № 924 на КЧСИ.
С Разпореждане от 21.08.2020 г. частният съдебен изпълнител, съобразявайки
определението на СРС и издадената обезпечителна заповед от 20.08.2020 г., е разпоредил
спиране на изпълнението по процесното ИД. Липсват данни по делото разпореждането на
ЧСИ за спиране на изпълнението да е обжалвано от страните по ИД.
В производството пред СРС е прието като писмено доказателство споразумение от
02.07.2013 г., сключено между „ОТП Ф.Б.“ ЕАД и С. Г. А., носещ подписите на страните по
него, съгласно което по силата на договор за покупко-продажба на вземания от 16.08.2012 г.
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД е придобило от „Банка ДСК“ ЕАД вземанията на последната срещу С. Г.
А. – кредитополучател, и Д.И. М. и Ц. М. З. –поръчители, произтичащи от договор за кредит
и текущо потребление от 04.02.2008 г. и допълнително споразумение от 12.07.2010 г. към
него, чийто общ размер към датата на споразумението възлиза на 46 301.25 лева /посочен по
пера/; като страните се уговарят кредитополучателят да погаси изцяло задълженията си към
кредитора на 13 месечни вноски, с падеж – 20-то число на текущия месец, съгласно
приложен погасителен план; уговорен е краен срок за погасяване на дълга 20.07.2014 г.
В производството пред СРС е изслушано заключението на вещо лице инж. С.Ц. по
допуснатата съдебно – графическа експертиза /СГЕ/ със задача да установи дали подписите,
изхождащи от името на С. Г. А., положени за кредитополучател на всяка от страниците на
споразумението от 02.07.2013 г., са в действителност положени от С. Г. А.. На поставения
въпрос експертното заключение е дало утвърдителен отговор.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани
страни, срещу подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол съдебен акт, поради което
е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията за това са
следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена служебна проверка настоящият въззивен състав установи, че
обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо. Не се констатират и допуснати
нарушения на императивни материалноправни или процесуалноправни норми при негово
постановяване.
Относно неговата правилност, предвид релевираните оплаквания във въззивната
жалба, въззивният съд намира следното:
В предмета на делото са включени субективно и обективно съединени отрицателни
установителни искове за установяване в отношенията между страните, че всеки един от
ищците не дължи на ответното дружество по 1/3 от процесната сума, за която е бил издаден
изпълнителен лист (ИЛ) на 01.12.2011 г. по ч. гр. д. № 41485/2011 г. по описа на СРС, II ГО,
61 състав, индивидуализирана по пера в молба от 03.08.2020 г.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнително основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се
ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
6
основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК
следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не е било
провеждано – в този смисъл Определение № 956/22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на
ВКС, I ТО. Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез
предявяване на иска по чл. 439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че
изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното
му установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване. Ето защо не
всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет,
а само тези, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение (в този
смисъл и Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, ІV ГО).
По изложените съображения, в съответствие с императивните изисквания на
процесуалния закон, на изследване подлежат само онези факти, които са настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен
лист, по силата на който е образувано изпълнително производство.
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването от
длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е било
подадено в срок, какъвто е и разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила.
Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в
този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче
обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.
414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта за изпълнение влиза в сила, като се получава
ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване
на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК – при новооткрити
обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е и трайната и непротиворечива
съдебна практика на ВКС – напр. Определение № 480/9.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г.
на ВКС, IV ГО. Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма
на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от
възможността да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за
изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК
(отм.) във връзка с издаването на ИЛ въз основа на несъдебно изпълнително основание, в
който е била предвидена възможност за предявяване искове – чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254
ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта за изпълнение се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен
правен спор относно съществуването на вземането.
Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни
основания по ГПК (отм.) и на заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на
действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо
поставянето на знак за равенство помежду им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение
произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК (отм.).
Съгласно т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК, ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния
процес и поради това заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, ако е бил
спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след
изтичането на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, давността не се счита прекъсната със
заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че
вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на
нея се издава изпълнителен лист съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК.
По изложените съображения настоящият въззивен състав намира, че нормата на чл.
7
117, ал. 2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице
постановена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК,
респ. приложима в процесната хипотеза е установената в чл. 117, ал. 2 ГПК 5 – годишна
погасителна давност, а изложените за първи път във въззивната жалба доводи за
приложимост на 3–годишната погасителна давност относно процесните вземания са
неоснователни.
В конкретния случай на 01.12.2011 г. е бил издаден изпълнителният лист въз основа
на постановената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Поканата за доброволно
изпълнение е била изпратена на длъжника С. Г. А. от ЧСИ М.Б., ведно с подлежащия на
изпълнение акт – заповедта за незабавно изпълнение, и е била връчена лично на длъжника
на 16.01.2012 г. /л. 13 от ИД № 20118380409432/. С оглед така констатираното, настоящият
въззивен състав приема, че двуседмичният срок по чл. 414, ал. 2 ГПК /в приложимата към
този момент редакция/ за подаване на възражение от длъжника е изтекъл на 30.01.2012 г.
(присъствен ден – понеделник), респ. заповедта за изпълнение е влязла в сила на
31.01.2012 г. (присъствен ден – вторник). В конкретния случай между страните не е спорно
обстоятелството, че издадената заповед за изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл.
416, пр. 1 ГПК.
С оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната
заповед за изпълнение – 31.01.2012 г., е започнала да тече нова 5 - годишна погасителна
давност.
Съгласно предвиденото в чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането
на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.
д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е било предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят
има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес,
извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ,
включително и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането
на нови изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването
на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали
да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да
не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по силата на закона, без
значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за неговото прекратяване, тъй
като актът има единствено декларативен, но не и конститутивен характер. Поради това
новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на
изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на
последното по време валидно изпълнително действие.
С Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, е
обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд (ППВС).
Според даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не
тече. С т. 10 от цитираното ТР е дадено противоположно разрешение, като е прието, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко едно действие по принудително
изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не
спира. С Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. по описа на ВКС, IV ГО,
8
Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. дело № 2917/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО, и др., е
прието, че прилагането на даденото с посоченото ТР тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени вземания, които
са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за
период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата
преди момента на постановяване на ТР, но въз основа на даденото с него тълкуване, което
би довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това
даденото с отмененото ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да намери
приложение и след отмяната на ППВС, когато спорът се отнася до последиците от нормата,
които са били реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като новото ТР
ще се прилага от този момент за вбъдеще. С оглед на това, извършената с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, отмяна на
ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с
т. 10 разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този
момент изпълнителни производства, но не и за тези, които са приключили преди това.
Настоящият въззивен състав изцяло споделя практиката на ВКС, обективирана в
горепосочените съдебни решения.
В контекста на гореизложеното настоящият състав приема, че процесните вземания
не са погасени по давност поради следното:
Както се посочи по-горе, въз основа на процесния изпълнителен лист от 01.12.2011 г.,
и за принудително събиране на вземанията по него, са образувани три изпълнителни дела,
както следва:
На първо място, по молба на „Банка ДСК“ АД от 20.12.2011 г., е образувано
изпълнително дело № 20118380409432 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ .
Видно от приложеното копие от цитираното дело същото е прекратено на основание чл. 433,
ал. 1, т. 5 ГПК с Постановление на съдебния изпълнител от 13.05.2015 г., влязло в сила на
21.05.2015 г. Така инициираното изпълнително производство е образувано и прекратено
изцяло при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, поради
което по отношение на него приложение следва да намерят постановките на именно
цитираното ППВС.
Според даденото с Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае
изпълнителното производство давност не тече. С оглед на това въззивният съд приема, че за
периода, в който изпълнително дело № 20118380409432 е било висящо, давност за
вземанията не е текла. Спорен между страните на етапа на въззивното производство е
въпросът дали в рамките на неговата висящност са настъпили предпоставките на чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК за неговото прекратяване поради „перемпция“. След съвкупен анализ на
доказателствата по делото съдът установи следното:
Въз основа процесния изпълнителен лист от 01.12.2011 г., по молба на „Банка ДСК“
АД от 20.12.2011 г., е образувано изпълнително дело № 20118380409432 по описа на ЧСИ
М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ. В молбата за образуване на изпълнителното дело се съдържа
изрично възлагане на съдебния изпълнител по смисъла на чл. 18 ЗЧСИ, по силата на което
същият е предприемал изпълнителни действия, както следва: 1./ на 11.01.2012 г. е изпратил
запорни съобщения до различни търговски банки в страната; 2./ на 11.01.2012 г. е наложил
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Р.“ ЕООД – запорното
съобщение е връчено на работодателя на 16.01.2012 г.; 3./ на 13.03.2012 г. е наложил отново
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Р.“ ЕООД – запорното
съобщение е връчено на адресата на 16.03.2012 г.; 4./ на 03.09.2014 г. съдебният е изпратил
запорни съобщения до различни търговски банки в страната. Всяка от тези действия на
съдебния изпълнител е прекъснало погасителната давност по арг. от т. 10 от Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС. На следващо място,
установява се, че на 24.01.2012 г. по изпълнителното дело е депозирана молба от длъжника
С. Г. А., с която се прави искане за разсрочване на изпълнението на задължението. Тази
молба по своето естество съдържа признание на дълга от страна на длъжника, поради което
и на основание нормата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД с нейното депозиране също се прекъсва
теченето на погасителната давност. Същевременно от приложени в кориците на ИД №
9
20118380409432 разписки за извършени плащания, както и извършените отбелязвания на
гърба на процесния изпълнителен лист се установяват плащания по ИД на следните дати:
18.01.2012 г., 29.02.2012 г., 16.03.2012 г., 10.12.2012 г., 28.01.2013 г., 27.02.2013 г.
Гореизброените изпълнителни действия, предприети от ЧСИ, както и констатираните
доброволни плащания и отбелязванията, извършени от ЧСИ на гърба на процесния
изпълнителен лист, сочат, че периодично са осъществявани принудителни способи, в
резултат на които е налице частично погасяване на задълженията на длъжника към
взискателя. Всяко от посочените плащания, съставлява действие, предприето в изпълнение
на успешно приложен от ЧСИ изпълнителен способ, поради което по своето същество
представлява годно и валидно изпълнително действие по смисъла на т. 10 от цитираното ТР,
и на самостоятелно основание прекъсва течението на срока на перемпцията и на
погасителната давност /в този смисъл и определение № 731/13.12.2018 г. по т. д. №
1325/2018 г. на ВКС, II ТО/. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се
посочи, че основателно въззивниците поддържат, че давността по отношение на длъжника
не е била прекъсната със съобщението за опис на движими вещи от 04.03.2014 г., тъй като
видно от събраните по делото доказателства опис не е бил осъществен, а от друга страна
самото насрочване на опис на движими вещи не е изпълнително действие и не прекъсва
давността /в този смисъл Определение № 60523/24.06.2021 г. по гр. д. № 3532/2020 г. на
ВКС, IV ГО/. Както се констатира вече, с Постановление на ЧСИ от 13.05.2015 г., в сила от
21.05.2015 г., производството по ИД № 20118380409432 е било прекратено на основание чл.
433, ал. 1, т. 5 ГПК. Видно от така установеното 5-годишната погасителна давност за
процесните вземания не е изтекла по отношение на ищците за времето от 31.01.2012 г.,
когато е влязла в сила заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и е започнала да
тече новата 5-годишна погасителна давност за вземанията по изпълнителния лист от
01.12.2011 г., до датата на прекратяване на ИД на 21.05.2015 г. Това е така, тъй като считано
от 31.01.2012 г. периодично са били предприемани изпълнителни способи и действия, годни
да прекъснат както срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, така и погасителната давност, които
разгледани в хронологичен ред са, както следва: 1./ запор върху трудовото възнаграждение
на длъжника, получавано от работодателя „Р.“ ЕООД – запорното съобщение е връчено на
адресата на 16.03.2012 г.; 2./ плащания на 16.03.2012 г., 10.12.2012 г., 28.01.2013 г.,
27.02.2013 г.; 3./ запор на вземания по банкови сметки на 03.09.2014 г. Предвид изложеното
въззивният съд приема, че в рамките на първото образувано изпълнително дело срещу
наследодателя на ищците по делото – ИД № 20118380409432 по описа на ЧСИ М.Б., с рег.
№ 838 на КЧСИ, не са настъпили предпоставките на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за перемиране на
делото, поради което и съобразно задължителните указания, дадени с действащото към този
момент ППВС № 3/1980 г., следва извод, че в хода на изпълнителното производство давност
не е текла, като тя е започнала да тече от момента на прекратяване на изпълнителното дело –
от 21.05.2015 г. С оглед тези изводи за неоснователни следва да бъдат счетени доводите във
въззивната жалба, че предприетите в рамките на второто изпълнително дело – ИД №
20178380406213 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ, изпълнителни действия са
негодни да прекъснат погасителната давност по изложените от въззивниците съображения,
че към момента на неговото образуване давността за процесните вземания е изтекла, поради
което всички извършени след това действия са безпредметни и невалидни.
След извършен съвкупен анализ на доказателствата по делото въззивният съд
установи, че в рамките на ИД № 20178380406213 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на
КЧСИ, също са били предприети изпълнителни действия, препятствали изтичането на
погасителната давност, както следва: 1./ ИД е образувано по молба от 22.08.2017 г., в която
се съдържат искания за насочване на принудителното изпълнение върху вземанията на
длъжника чрез налагане на запор върху трудовото му възнаграждение, получавано от
посочен в молбата работодател, и запор върху вземанията по банкови сметки, открити в
„Уникредит Булбанк“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД; 2./ с молба от 30.08.2017 г.
взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника; 3./
на 02.10.2017 г. съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение до „Обединена
българска банка“ АД, връчено на 04.10.2017 г. Всяко едно тези действия е от естество да
прекъсне погасителната давност по арг. от т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, респ. съгласно задължителните указания на същото
ТР от момента на извършване на всяко едно от тези действия давността е била прекъсвана и
10
е започвала да тече нова 5-годишна погасителна давност. Поради изложеното, считано от
датата на извършване на последното от изброените действия – на 02.10.2017 г., е започнала
да тече нова 5-годишна погасителна давност. Същевременно теченото на давността е спряно
на 20.08.2020 г. със спирането на принудителното изпълнение, постановено от
първоинстанционния съд за обезпечение на предявените искове по настоящото дело. За
времето от 02.10.2017 г. до 20.08.2020 г. е изтекъл период, по-кратък от 5 години, което
обстоятелство е достатъчно, за да обуслови крайния правен извод на въззивния съд за
неоснователност на исковете с правна квалификация чл. 439 ГПК. С оглед формиране на
този извод настоящият съдебен състав намира за безпредметно обсъждане на конкретно
предприетите изпълнителни действия по третото изпълнително дело – ИД №
20209240400013 по описа на ЧСИ Г.К., рег. № 924 на КЧСИ, доколкото във всички случаи
към момента на спиране на принудителното изпълнение по делото, 5 – годишната
погасителна давност не е изтекла /за пълнота следва да се отбележи, че несъмнено се
установява и в хода на третото ИД да са били предприети изпълнителни действия, годни да
прекъснат погасителната давност, а именно: на 14.01.2020 г. – запор на трудово
възнаграждение, 06.02.2020 г. – запор на банкови вземания, на 17.02.2020 г. – молба за
разсрочване на дълга, която съставлява признание на същия по смисъла на чл. 116, б. „а“
ЗЗД/.
Във връзка с конкретно въведените във въззивната жалба оплаквания досежно
валидността на действията по второто изпълнително дело, обосновани с твърдения за
ненадлежно връчване на покана за доброволно изпълнение на длъжника, съдът намира
същите за неоснователни и некореспондиращи с доказателствата по делото. Видно от
приложеното копие от ИД № 20178380406213 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ,
покана за доброволно изпълнение по това изпълнително дело е била връчена надлежно на
длъжника по реда на чл. 47, ал. 7 ГПК – чрез залепване на уведомление. За пълнота следва да
се посочи, че поначало така наведените оплаквания не представляват основание за
обявяване на действията по принудително изпълнение за недействителни. Евентуалната
незаконосъобразност на изпълнителните действия в рамките на изпълнителното дело не е
равнозначна на бездействие на взискателя и не води до перемиране на изпълнителното дело,
респ. до погасяване на вземанията по давност.
Неоснователни са и доводите във въззивната жалба относно доказателствената
стойност на приетото като писмено доказателство извънсъдебно споразумение от 02.07.2013
г. По делото е изслушана и приета съдебно – графологична експертиза /СГЕ/, която
преценена по реда на чл. 202 ГПК въззивният съд кредитира като обективно и компетентно
изготвена, въз основа на която се установява, че подписите, положени в споразумението за
кредитополучател принадлежат на наследодателя на ищците. С оглед съдържанието на това
споразумение и предвид постановките на Тълкувателно решение № 4/2019 г. по тълк. д. №
4/2019 г. на ОСГТК, ВКС, въззивният съд намира, че в него по същество е обективирано
признание на задължението от страна на длъжника, годно да прекъсне давността на
основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Същевременно нужно е да се отбележи, че приложеното
споразумение не е от решаващо значение за преценката на съда за неоснователност на
предявените отрицателни установителни искове, тъй като по делото се установиха други
изпълнителни действия, също предприети през 2013 г., които на самостоятелно основание са
препятствали изтичането на 5-годишната погасителна давност.
Не могат да бъдат споделени и съображенията на въззивниците, въведени за първи
път с въззивната жалба, с които се обосновава тезата, че за длъжника договорът за цесия не е
породил действие поради ненадлежното му уведомяване за настъпилото прехвърляне на
вземанията по договора за кредит. Възраженията не кореспондират със събраните по делото
и неоспорени от страните писмени доказателства.
Съгласно чл. 99, ал. 3 ГПК предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Съобщението за извършената цесия е едностранно изявление, с което длъжникът се
известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. С цел да бъде
гарантирана сигурността на длъжника да изпълни на овластения кредитор, законът изисква
уведомяването на длъжника за сключения договор за цесия да бъде извършено от
11
предишния кредитор – цедент. Задълженото за уведомяване на длъжника по цедирано
вземане не е за лично незаместимо действие, с оглед което на общо основание страната
може да упълномощи друго лице, което от нейно име и за нейна сметка да изпълни
задължението, като уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията, предмет на
договора за цесия /в този см. Определение № 213 от 16.03.2016 г. на ВКС по т. д. №
1745/2015 г., II т. о., ТК/.
В конкретния случай по делото е представен Договор за покупко-продажба на
вземания от 16.08.2012 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД – като продавач, и „ОТП Ф.Б.“
ЕООД – като купувач, по силата на който продавачът продава и прехвърля на купувача
вземанията, посочени в приемо – предавателен протокол, срещу уговорена между страните
покупна цена. По делото не е спорно, а и се установява от приложения приемо –
предавателен протокол, че сред тези вземания е и процесното вземане срещу С. Г. А..
Съгласно предвиденото в чл. 5.4 от договора за цесия, продавачът се съгласява да
упълномощи изрично купувача, последният от негово име, да изпраща писмени
уведомления до длъжниците за прехвърленото вземане/вземания. Съобразно постигнатата
договореност по делото е представено и прието като писмено доказателство пълномощно
към договор за цесия от 16.08.2012 г., с което „Банка ДСК“ ЕАД, чрез изпълнителните си
директори, е упълномощила „ОТП Ф.Б.“ ЕООД да уведоми от името на стария кредитор
всички длъжници по вземанията на дружеството, които са били прехвърлени по силата на
сключения договор за цесия от 16.08.2012 г. Като доказателство в производството е прието и
писмено потвърждение за извършено прехвърляне на вземания /цесия/ от „Банка ДСК“ ЕАД
за „ОТП Ф.Б.“ ЕООД.
Видно е от ангажирано по делото известие за доставяне ИД PSFABG002PMNX,
кореспондиращо с посочения в приложеното уведомление до С. Г. А. номер на пратка, от
което се установява, че адресираната до ответника пощенска пратка, изпратена на известния
по делото адрес на длъжника, е получена лично от С. Янев, срещу положен саморъчен
подпис, неоспорен по делото. С получаването на уведомлението, то се счита връчено на
адресата, с оглед което съдът приема, че длъжникът е бил надлежно уведомен за
прехвърлянето на вземането. В подкрепа на този извод настоящият състав съобрази и
представеното по делото извънсъдебно споразумение между С. Г. А. и цесионера от
02.07.2013 г., в което са обективирани изявления на длъжника за знание за сключения
договор за покупко-продажба на вземания от 16.08.2012 г.
При горните мотиви и с оглед липсата на други конкретни оплаквания във въззивната
жалба, съобразно правомощията на настоящата инстанция съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да се
потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има въззиваемата страна. На
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на
въззиваемия „ОТП Ф.Б.“ АД разноски във въззивното производство в размер на сумата от
300 лева – юрисконсултско възнаграждение.
По отношение на обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на предявените обективно и
субективно съединени искове, въззивното решение подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV A
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20183864/10.09.2021 г. по гр. д. № 32586/2020 г. по
описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 169 състав.
12
ОСЪЖДА Г. С. А., ЕГН **********, М. С. А., ЕГН **********, малолетни,
действащ чрез законния представител Ц. М. З., ЕГН **********, и А. С. А., ЕГН
**********, непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своята майка Т. Г. А., ЕГН
**********, на основание чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, да заплатят на „ОТП
Ф.Б.“ АД, ЕИК ****, сумата в размер на 300 лева – разноски във въззивното производство за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от получаване на съобщението, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13