Решение по дело №2009/2023 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 203, ал. 3 и сл. от Административнопроцесуален кодекс (АПК), вр. чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Образувано е по искова молба на Н.Н.А., с която се иска осъждане на Административен съд – Пазарджик да заплати сумата в размер на 1 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания (унижение, изтезание, малоценност, главоболие, безсъние, нервност и тормоз) за периода от 07.02.2022 г. до 04.08.2023 г., причинени от правораздавателна дейност на съда, ведно със законната лихва, считано от 04.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

В обстоятелствената част на исковата молба са въведени твърдения, че по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик е постановен съдебен акт, с който е отказано на Н.Н.А. да се предостави правна помощ по делото и да бъде освободен от внасянето на държавна такса във връзка с подадена от него жалба. Твърди, че съдебният акт е оставен в сила с постановяване на определение по адм. д. № 68/2022 г. от Административен съд – Пазарджик - тричленен състав. Впоследствие производството по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик е прекратено поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса. Счита, че правораздавателната дейност на АС – Пазарджик противоречи на чл. 47 и чл. 52, пар. 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл. 6 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Ответникът Административен съд – Пазарджик не е подал отговор на исковата молба.

Представител на прокуратурата изразява становище за неоснователност на исковата претенция.

Съдът, след като прецени становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Не се спори, че ищецът Н.Н.А. изтърпява наказание лишаване от свобода „доживотен затвор“ в Затвора гр. Пазарджик. Не се спори, че за определени периоди от време ищецът е пребивавал в затвори в гр. София, гр. Пловдив и гр. Стара Загора.

От приложеното адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик се установява, че на основание чл. 256 АПК Н.Н.А. е подал искане за осъждане на началника на Затвора гр. София да преустанови незаконното бездействие по чл. 90, ал. 4 ЗИНЗС и да се определи срок за изпращане на писмата му за сметка на Затвора гр. София.

Установява се, че по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик е подадена молба от Н.Н.А. за освобождаване от внасянето на държавни такси и разноски по делото. В тази връзка е приложена декларация, с която ищецът декларира за липсата на доходи и имущество, добро здравословно състояние и неосъществяване на трудова дейност. Посочено е, че съдебен изпълнил е наложил запор върху сметката му в Затвора гр. Пазарджик. Изложено е още, че през 2014 – 2015 г. е сключил договор за цесия, с което е прехвърлил вземания от ГДИН във връзка с присъдено му обезщетение.

Налични са писмо рег. № 6649/04.07.20218 г. на главния директор на ГДИН и писмо изх. № 7033/19.07.2021 г. на началник на Затвора гр. Пазарджик, в които е отразено, че ищецът води множество дела срещу ГДИН и други институции, за което изпраща множество писма и желае кореспонденцията да е за сметка на затвора, а същевременно през 2016 г. е сключил два договора за цесия, с които е прехвърлил две вземания в общ размер на 3 029,37 лева. По тези съображения в двете писма е прието, че ищецът не попада в категорията на лицата, на които кореспонденцията им следва да е за сметка на затвора. В второто писмо допълнително се цитира решение № 6523/17.05.2018 г. по адм. д. № 12764/2016 г. по описа на ВАС, което е постановено по спор дали се дължи обезщетение за неизпращане на кореспонденция за сметка на съответния затвор.

С определение № 1914/22.11.2021 г. по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик е изискана информация от Затвора гр. Пазарджик за доходи на ищеца и за други обстоятелства.

С писмо вх. № 9829/26.11.2021 г. на началника на Затвора гр. Пазарджик се посочва, че ищецът има поставена диагноза „Разстройство на адаптацията със смесено нарушение в емоциите и поведението“. Посочено е, че ищецът не работи и не получава трудови доходи, както и че през 2016 г. е получил четири парични превода от майка си в общ размер на 180 лева. През 2016 г. е сключил два договора за цесия с майка си, с които е прехвърлил две вземания в общ размер на 3 029,37 лева. Отразено е, че от съдебни изпълнители са наложени запори върху паричните средства, постъпващи по личната партида на ищеца.

Постановено е определение № 1990/17.12.2021 г. по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което е оставена без уважение молбата на Н.Н.А. за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото. В мотивите на акта е прието, че ищецът е сключил два договора за цесия, с които е прехвърлил в полза на майка си свои вземания в размер на 3300 лева, поради което е направен извод, че внасянето на такса от 10 лева е във възможностите на ищеца.

Н.Н.А. се е възползвал от правото да обжалва съдебния акт за отказа да бъде освободен от внасянето на държавна такса. В тази връзка е постановено определение от 07.02.2022 г. по ч.к.адм. д. № 68/2022 г. по описа на Административен съд – Пазарджик – тричленен състав, с което е оставено в сила определение № 1990/17.12.2021 г. по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик. Касационният състав е приел, че размерът на таксата от 10 лева има символичен характер и същата има функция да индицира основателно намерение на страната да търси защита на своите права. Прието е, че Н.Н.А. сам се е разпоредил със своите вземания в полза на трето лице, което изключва извод за изпадане в затруднено финансово състояние по независещи от него причини и по – конкретно за заплащане на такса от 10 лева.

С разпореждане от 22.02.2022 г. по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик са дадени указания на Н.Н.А. в 7- дневен срок да внесе държавна такса от 10 лева, като е предупреден за неблагоприятните последствия при неизпълнението им. В указания срок Н.Н.А. не е изпълнил указанията за внасяне на държавна такса. Последвало е постановяване на определение № 491/15.03.2022 г., с което жалбата му е оставена без разглеждане и е прекратено производството по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик. Същото е влязло в сила, доколкото не е обжалвано в предвидения срок за това.

В настоящото производство е представено писмо рег. № 791/05.02.2024 г. на началника на Затвора гр. Пазарджик, от което е видно, че за периода от 01.01.2020 г. до 31.12.2021 г. ищецът е получил по личната си партида парични средства в общ размер на 1280,28 лева, които са запорирани и събрани от съдебен изпълнител.

Представена е справка, изготвена от съдебния статистик към Административен съд – Пазарджик, от която става ясно за образувани 38 бр. дела от Н.Н.А. за периода 2020 г. – 2021 г.

От ищеца са представени 5 броя съдебни актове за периода от 2019 г. – 2021 г., постановени от Административен съд – Пазарджик, с които Н.Н.А. е бил освободен от заплащането на държавна такса.

По делото са разпитани свидетелите Д.Г. и И.С., които заявяват, че ищецът се интересува от правна литература и помага на други лишени от свобода да защитават правата си пред съда. Посочват, че съдът не разглежда образуваните от ищеца съдебни производства, тъй като не заплаща дължимата държавна такса. Твърдят, че в резултат на това ищецът се ядосва, вика по коридорите, не може да спи и приема лекарства за главоболие. Допълнително посочват, че ищецът се чувствал тъжен и потиснат, за което не излизал на разходки в карето на затвора. Допълнително посочват, че Н.Н.А. има желание да се образова, тъй като имал завършен 8-ми клас.

Втрият свидетел допълнително уточнява, че ищецът „постоянно пише жалби“, които не му се разглеждат от съда, тъй като му се отказва освобождаване от внасяне на държавна такса.

Съдът кредитира показанията на свидетелите, тъй като са непротиворечиви и последователни. При преценката им се отчете субективна преценка на двамата свидетели относно интензитета на емоциите на ищеца и това, че същите са получавали от него правни съвети.

При така установените факти, съдът достига до следните правни изводи:

Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно чл. 2в, ал. 1, т.1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, по реда на АПК за вреди по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд.

Фактическият състав за ангажиране на отговорност се осъществява, когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. При липсата дори само на един от елементите на фактическия състав отговорността на ответника за обезвреда не може да бъде реализиран. В тази връзка в тежест на ищеца е да докаже следното: 1. Осъществено нарушение (чрез постановен съдебен акт) от ответника на правна норма на ЕС, предоставяща материални права на ищеца (сочените в исковата молба нарушение норми - чл. 52, пар. 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и по – конкретно правото на достъп до правосъдие); 2. Нарушението на тази норма да е достатъчно съществено; 3. Наличие на сочените вреди; 4. Съществуването на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от ищеца вреда.

Конкретните оплаквания на ищеца са свързани с ограничаване на правото на достъп до правосъдието, тъй като производството е прекратено поради неизпълнение на дадени указание за внасяне на държавна такса. В тази връзка оплакването е свързано с това, че съдът, нарушавайки правото на ЕС, е отказал освобождаване на ищеца от внасянето на държавна такса и разноски, въпреки че няма средства за заплащането им. Същите са и оплакванията за отказа за предоставяне на безплатна правна помощ, което също ограничавало правото на достъп до правосъдие.

В случая отговорността на съд за нарушение на правото на ЕС може да се ангажира само от съдебен акт, постановен в последна инстанция (в този смисъл решение от 30.09.2003 г., Kobler, C-224/01, EU:C:2003:513, точки 32-36 и 59; решение от 13.06.2006 г., Tragheti del Mediterraneo, C-173/03, EU:C:2006:391, точка 31; решение от 09.09.2015 г., Ferreira da Silva e Brito и др., C-160/14, EU:C:2015:565, точки 47 и решение от 28.07.2016, Tomasova, C-168/15,EU:C:2016:602). Това е така, тъй като съдът, произнасяйки се с окончателен съдебен акт, по дефиниция е последната инстанция, пред която могат да се предявяват правата, предоставени им от съответните съюзни норми. Следователно само решенията на последната инстанция, а не необжалваемите съдебни актове, могат да ангажират отговорност на съда. Това правило намира своето основание в идеята, че засегнатото лице трябва да положи необходимите грижи, за да предотврати вредата. Ако то не се е възползвало от средствата за защита, които са му били на разположение, следва да се счита, че не е положило дължимата грижа.

Тук е мястото да се посочи, че не е обжалвано определение № 491/15.03.2022 г. по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което жалбата на Н.Н.А. оставена без разглеждане и е прекратено производството. В тази връзка от съдебния акт по прекратяването на производството не може да се ангажира отговорност, доколкото ищецът не го е обжалвал, респ. не е положил дължимата грижа.

Следва да се разгледа правораздавателната дейност във връзка с постановяване на определение от 07.02.2022 г. по ч.к.адм. д. № 68/2022 г. по описа на Административен съд – Пазарджик – тричленен състав, с което е оставено в сила съдебният акт на първата инстанция, с който е отказано освобождаване от внасянето на държавна такса. Това е така, тъй като съдебният акт по косвен начин е дал отражение на последващото развитие на производството, а именно неговото прекратяване.

Понятието „достъп до правосъдие“ е заложено в член 6 и член 13 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и член 47 от Хартата на основните права на ЕС, които гарантират правото на справедлив съдебен процес и ефективни правни средства за защита, така както те се тълкуват съответно от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и на Съда на Европейския съюз.

Разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧ урежда правото на справедлив съдебен процес, което по определението на ал.1 предвижда, че всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

Съгласно чл. 13 ЕКПЧ всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.

По аналогичен начин са разпоредбите на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, според които всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван. На лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие. А според чл. 52, пар. 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз, доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита.

Правото на достъп до правосъдие е основно право и дава възможност на всяко лице да се обърне към съда, за да получи правна защита, ако се установи, че правата на това лице са били нарушени. Основните права не са абсолютни и според първичното право на ЕС упражняването им може да бъде ограничено. В чл. 52, пар. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз е регламентирано, че всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от настоящата Харта, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.

В тази връзка на държавните – членки е предоставена такава възможност за въвеждане на ограничения под формата на условия, като в настоящия случай едно от тях се изразява в задължението за заплащане на държавна такса за образуване на производство пред съд, което може да се преодолее, ако търсещият съдебна защита няма достатъчно средства. Държавната такса е финансово плащане със задължителен характер, което се налага едностранно от държавата. Тя е плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга. В случая е установен символичен размер от 10 лева за държавната такса, който има за цел да индицира основателното намерение на страната, че действително иска и търси не нещо друго, а защита на своите права. По този начин е постигнат баланс между правото на достъп до съд и пресичане възможността за водене на множество дела, без да се търси реална защита. Именно преследваната легитимна цел е да не се затрудни правосъдието чрез изразходване на средства и усилия за разглеждане на дела, по които инициаторът им реално не търси съдебна защита.

Ограничения (условия) са предвидени и чрез въвеждане на изисквания за предоставяне на безплатна правна помощ, а именно: липса на средства за заплащане на адвокат и интересите на правосъдието изискват това. По този начин се цели пресичане на възможността за необосновано изразходване на средства от бюджета за предоставяне на правна помощ на лица, които реално не търсят съдебна защита или предоставянето на на правна помощ не е оправдано с оглед претенцията.

Повдигнатият от ищеца въпрос е свързан с това, че е отговарял на изискванията за освобождаване от внасянето на държавна такса. По същността си е оплакване за неправилна преценка на критериите (чл. 83, ал. 2 ГПК) по повод неприлагане на условията за достъп до правосъдие (заплащане на държавна такса). Съдът намира, че освобождаването от такси и разноски по делото по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК е необходимо за обезпечаване достъпа до правосъдие и за да се гарантира функционирането на демократичното общество, основано на правовата държава. Противно на доводите на ищеца, настоящият съд намира, че преценката дали са налице условията за освобождаването от такси и разноски, което би довело до достъп до правосъдие, не следва да се прави само и единствено на база имущественото и материалното състояния на ищеца, а следва допълнително да се държи сметка дали са налице опити за злоупотреба с права. Именно наличието на злоупотреба с право следва да се прецени дори да не са разгледани от съда, от която правораздавателна дейност са оплакванията на ищеца.

Освобождаването от внасянето на държавна такса не означава, че предоставената от държавата правосъдна услуга е безплатна, а за нея заплаща обществото чрез държавния бюджет, поради което при преценката за освобождаване следва да се държи сметка доколко упражняването на правото на жалба, респ. на иск от Н.Н.А. е действително свързано с търсена от него защита на правата му, която следва да бъде осигурена в интерес на обществото, или представлява злоупотреба с право, която е забранена съгласно чл. 57, ал. 2 КРБ и чл. 3 ГПК. Според практиката на ЕСПЧ такава злоупотреба с право е налице при многобройни и сходни /повтарящи се/ жалби на едно лице, което не може да се приеме за съвместима с нормалното функциониране на съдебната система, нито отговаря на интересите на демократичното общество, поради което не следва да се допуска и подпомага, включително и чрез освобождаване от заплащане на такси и разноски по делата. От приложената по делото справка се установява за образувани 38 броя дела от Н.Н.А. за периода 2020 г. – 2021 г. (посоченото не се отрича и от ищеца, който поддържа за образувани множество дела със сходни предмети срещу ГДИН). Не се спори, че по всички тях е поискал освобождаване от такси и разноски (посоченото също не се отрича от ищеца, доколкото в съдебно заседание същият искаше да се установи, че по всички тях е направено искане за освобождаване от внасяне на държавни такси, като по някои дела му е отказано, а по други е уважено искането). Именно образуването на множество дела представлява липса на основателното намерение на страната, че действително търси защита на своите права. Касае се за необмислени оспорвания и воденето на множество дела, без да се търси реална защита. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че настоящият състав за 5 месеца разглежда 9 броя дела, образувани от ищеца срещу същия ответник, имащи еднакъв предмет (нарушение правото на ЕС), което представлява значителна част от разглежданите от същия състав дела с предмет ЗОДОВ, т. е. налице е тенденция да се образуват множество дела срещу съда, който не е уважил исканията на ищеца. Искането за освобождаване представлява злоупотреба с право и не е съобразено с обществения интерес и нормалното функциониране на правосъдната система. В тази връзка съдът не може да толерира и допуска злоупотреба с право. В случай, че ищецът има желание да образува множество дела (с цел извличане на доход, а не обезщетение), то същият следва да съобрази тези свои намерения с условията за достъп до правосъдие, сред които е внасянето на символична държавна такса от 10 лева.

Единствено за допълнение следва да се посочи едно обстоятелство, което не се поставя в основата на изводите на настоящият състав. Същото не взема предвид от съда, за да не се стигне до упрек в работата на съда, че не са допуснати съответните експертизи, а това би довело до ненужно разходване на средства от бюджета на съда за назначаване на експертизи по множество дела. Същото се посочва единствено, за да се илюстрират намеренията на ищеца и неговото отношение към образуваните от него дела. По адм. д. № 497/2020 г. по описа на Административен съд – Пазарджик е приложено заключение на психиатрична експертиза, с която настоящият състав се запозна във връзка с разглеждане на адм. д. № 2309/2023 г. по описа на Административен съд - Пловдив, което има същия предмет и страни. В това заключение експертът разяснява, че при ищеца се наблюдава сублимация, която представлява защитен механизъм, при който сексуалната енергия се трансформира в умствена и творческа в областта на правосъдието, която ищецът нарича в областта на „съдебния туризъм“ и припечелване на средства от даване на правни съвети. В този смисъл ищецът възприема като „съдебен туризъм“ образуваните от него множество дела, което несъмнено е липса на намерение за търсене на реална съдебна защита и представлява опит за „изява и разходка“ на ищеца пред съдебните органи. Търси се доход, а не обезщетение. На следващо място се поставят въпроси за материалното положение на ищеца, доколкото същият получава средства от даване на правни съвети, а според свидетелите, разпитани по настоящото дело, същите са получавали правни съвети от ищеца, макар да не посочват дали са заплащали за това. Обсъжданото обстоятелство не се поставя в основата на изводите на настоящия състав за изхода на делото, доколкото същите се формират единствено от обстоятелството за образуваните множество дела от ищеца пред Административен съд – Пазарджик.

Неоснователни са също оплакванията за ограничаване на достъпа до правосъдие, основани на разбирането, че не е предоставена безплатна правна помощ. Това е така, тъй като ищецът не е искал предоставяне на безплатна правна помощ, при което съдът не дължи служебно произнасяне. Дори да беше направено такова искане и е налице отказ от страна на съда, то в случая от важно значение е това, че съдът не се е произнесъл по същество на спора, което би имало значение за това каква е била защитата на ищеца и дали съшият е подпомогнат от адвокат. Производството е прекратено поради невнасянето на държавна такса, а за изпълнението на това указание на съда не са необходими правните знания на адвокат, т. е. интересите на правосъдието не налагат предоставяне на безплатна правна помощ. По този начин отказът за предоставяне на правна помощ не е рефлектира на изхода на делото (прекратяването му поради неизпълнението на указанията за внасянето на държавна такса), поради което не може да се говори за нарушение на правото на ЕС и в частност достъпа до правосъдие.

Горното налага извод, че претенциите на ищеца са неоснователни и като такива следва да се отхвърлят.

По изложените съображения, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователна исковата претенция на Н.Н.А. срещу Административен съд – Пазарджик, с които се иска осъждане на ответника да заплати сумата в размер на 1 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания (унижение, изтезание, малоценност, главоболие, безсъние, нервност и тормоз) за периода от 07.02.2022 г. до 04.08.2023 г., причинени от нарушението на правото на ЕС (правото на достъп до правосъдие) от правораздавателна дейност на съда (по адм. д. № 1274/2021 г. по описа на Административен съд – Пазарджик и по ч.к.адм. д. № 68/2022 г. по описа на Административен съд – Пазарджик – тричленен състав), ведно със законната лихва, считано от 04.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

Съдия: