Решение по дело №967/2022 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 91
Дата: 13 февруари 2023 г.
Съдия: Величка Борилова
Дело: 20221001000967
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 17 ноември 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 91
гр. София, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Величка Борилова
Членове:Зорница Гладилова

Мария Райкинска
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20221001000967 по описа за 2022 година
взе предвид следното:

Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по съвместна
въззивна жалба от «Вегер - 08»ООД, ЕИК ********* и Т. П. Н., и двамата жалбоподатели
чрез адв.Д. Д. от САК насочена Решение № 989/10.08.2022 г., постановено по т.д. №
1042/2021 г. по описа на СГС, ТО, с което въззивниците са осъдени да заплатят солидарно
на „Омникар Рент“ООД, ЕИК ********* сумата от 46 321,64 лв., представляваща главница
по споразумение от 28.02.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
завеждане на исковата молба - 14.06.2021 г. до окончателното й плащане, както и сумата от
7 853 лв. разноски по делото.
Във въззивната жалба се правят оплаквания, които могат да се квалифицират като
такива за постановяване на първоинстанционния съдебен акт в обжалваните му части при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в едностранчива и
превратна преценка на приобщените по делото доказателства, довела до неточно
установяване на релевантните факти, а от там и до неправилно приложение на материалния
закон.
Поддържа се, че първоинстанционният съд правилно приел, че на изследване в
производството пред него подлежи само размера на предявения иск, но неправилно приел,
че неговият размер е 51 321,64 лв., предвид че с влязлото в сила Решение № 539/28.10.2021
г. на СГС, ГО по предявен частичен иск за сумата от процесното споразумение било
установено, че посоченият размер от 51 321,64 лв. не бил доказан. При осъществения
инстанционен контрол върху посоченото решение състав на СГС приел, че иск в посочения
размер не е доказан от страна на ищеца, поради което и неправилно в настоящето
производство първоинстанционният съд кредитирал изслушаната по приключилото друго
такова експертиза само с оглед данните от счетоводните записвания на ищец, а
пренебрегнал данните от счетоводните записвания при ответника.
1
Вън от изложеното неправилни били и изводите, че в случая се касае за сума в
определен размер при договореното й частично изплащане, а не за периодични платежи,
доколкото договореното в споразумението вземане произтичало от договор за наем и лихви,
които имали такъв характер.
Неправилни били и изводите на СГС за неоснователност на въведеното от
въззивниците-ответници възражение за погасяване на претендираното парично вземане по
давност, т.к. се касаело именно за периодични платежи, за които приложение намирала
кратката тригодишна давност. И т.к. споразумението било от 28.02.2017 г., то към момента
на предявяване на иска тя била изтекла.
По изложените подробни доводи в подкрепа на тези основни оплаквания за
неправилност на обжалваното решение се иска отмяната му и по съществото на спора
отхвърляне на предявения осъдителен иск.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна е оспорила развитите в нея доводи и
е навела подробни такива в подкрепа твърдението й за правилност на обжалвания съдебен
акт.
Предмет на настоящето производство е и подадената частна жалба от въззивниците
срещу Определение № 3170/11.10.2022 г., постановено по т.д. № 1042/2021 г., с което съдът
е оставил без уважение искането им за изменение на постановеното по същото дело решение
в частта му относно разноските.
В частната жалба се поддържа неправилност на определението, поради
постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила и поради
необоснованост.
Въведени са оплаквания за необоснованост на изводите на СГС в насока, че
възражението на частните жалбоподатели за прекомерност на присъденото адвокатско
възнаграждение в полза на насрещната страна е несвоевременно заявено и се поддържа в
тази връзка, по арг. от мотивите на ТР № 6/2013 г. на ВКС по т.д. № 6/2012 г., че ако
страната е нямала обективна възможност да формира мнение относно необходимостта от
отправяне на възражение за прекомерност на претендирано адвокатско възнаграждение да
приключване на устните състезания, когато се представя списъкът по чл.80 ГПК, то тя имала
право по изключение да направи това в рамките на производството по чл.248 ГПК.
Отделно от изложеното се твърди, че ищецът не доказал извършването на разноски в
размер на 6 000 лв. за платено адвокатско възнаграждение по първоинстанционното
производство, предвид че в договора за правна защита и съдействие упълномощеният
адвокат не конкретизирал предмета на защитата.
Като правен резултат от тези оплаквания е поискана отмяна на обжалваното
определение и по същество отмяна и на постановеното решение в частта му, с която в полза
на ищеца са присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 6 000
лв., а в условието на евентуалност - намаляване на на претендираното адвокатско
възнаграждение от насрещната страна, поради неговата прекомерност, до минималния
предвиден размер по Наредба № 1/2004 г., т.к. делото не се отличавало с никаква фактическа
и правна сложност.
Насрещната страна е оспорила твърденията на частните жалбоподатели в отговора си
по жалбата и поддържа правилност на атакуваното определение.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав, като съобрази данните
по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен при условието на субективно пасивно съединяване с
осъдителен иск чл.79, ал.1 ЗЗД от «Омникар Рент»ООД против «Вегер 08»ООД и Т. П. Н..
Твърдяло се е в обстоятелствената част на исковата молба, че двете търговски
дружества - ищец и първи ответник, се намирали в търговски правоотношения, основани на
сключен в дългосрочен договор за отдаване на автомобили под наем, по силата на който
ищцовото дружество предоставяло на ответното за възмездно ползване леки автомолиби, а
последното заплащало наемна цена за това по издадени от наемодателя фактури.
2
Поради влошаване на финансовото му състояние «Вегер 08»ООД спрямо да изпълнява
задълженията си договора, а във връзка с това на 28.02.2017 г. се сключило споразумение
между двете дружества, както и втория ответник Т. П. Н., в качеството му на солидарен
длъжник. Според условията на споразумението страните установили, че «вегер 08»ООД
дължи на «ОмникарРент»ООД сумата от 87 721,57 лв. главница и 4 500 лв. лихви за забава,
която сума общо длъжникът следвало да заплати разсрочено на кредитора при условието на
погасителен план от 12 равно вноски в размер на по 7 310,13 лв., платими на падеж - 5-то
число на съответния месец, като първата била дължима за м.03.2017 г., а последната -
м.03.2018 г. по банков път, по конкретно посочена банкова сметка на кредитора.
Според условията на споразумението вземането се обезпечавало и с встъпването в
дълг на Т. П. Н..
Твърдяло се е, че към момента на предявяване на исковата молба ответниците не
изпълнили поетото задължение по споразумението.
В първоначалната искова молба е наведено твърдение, че ищцовото дружество е
предявило против ответниците частичен осъдителен иск за сумата от 5 000 лв.
представляваща част от цялото вземане по споразумението от 28.02.2017 г., ведно с лихвата
за забава, по което е образувано гр.д. № 22640/2019 г. по описа на СРС, ГО. В
допълнителната искова молба, а в последствие и преди провеждане първото по делото о.с.з.
е поддържано, че посоченото дело е приключило с влязло в сила съдебно решение, с което
предявеният иск е бил уважен.
Поискано е от съда да постанови решение, с което да осъди ответниците да заплатят на
ищеца собидарно сумата от 46 321,64 лв., представляваща окончателния размер на
вземането в общ такъв от 51 321,64 лв. по сключеното споразумение между страните от
28.02.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване
на исковата молба да окончателното й заплащане, както и спорените по делото разноски.
Ответниците са подали съвместен отговор по исковата молба, чрез адв.Д. от САК, в
която е оспорена допустимостта на предявения иск по отношение на ответника Т. Н. с
аргумент, че споразумението от 28.02.2017 г. не е подписано от него, а в условието на
евентуалност - дори да е подписано, последното не сочело на изразена от него воля да
встъпи като съдлъжник, а само като волеизявител на волята на юридическото лице „Вегер
08“ООД.
Оспорена е основателността на иска с твърдения, че нито едно от задълженията по
споразумението не е изискуемо, т.к. първата падежна вноска е била дължима на 05.03.2017
г., а последната - на 05.02.2018 г., от която дата до 05.02.2021 г. /преди предявяване на иска/,
е изтекла погасителната давност за претендиране на вземането при приложение на чл.111,
б.“в“ ЗЗД, т.к. споразумението уреждало периодични плащания.
Това защитно възражение е оспорено в допълнителната искова молба на ищеца с
доводите, че постиганото съглашение между страните по споразумението е за заплащане на
едно вземане, но разсрочено, без да са уговорени периодични плащания по смисъла на
чл.111, б.“в“ ЗЗД, вкл. при тълкуване на чл.7 от споразумението, според което при забава на
длъжника на която и да е от уговорените погасителни вноски общия размер на вземането
става предсрочно изискуем.
В допълнителния отговор ответниците са доразвили правните си доводи в подкрепа на
вече въведените възражения за периодичния характер на уговорените плащания по
споразумението и погасяването им по давност, при приложение на чл.111, б.“в“ ЗЗД.
Софийският апелативен съд, ТО, 5-и състав, в изпълнение на правомощията си по
чл.269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
първоинстанционното решение и прецени доводите на страните във връзка със събраните по
делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната
жалба, приема следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно
процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивниците, ответници
в първоинстанционното производство, са останали недоволни от атакуваното решение в
3
неговата цялост.
Това решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен състав, в
рамките на правораздавателната му власт, по редовно предявен иск, в съответната писмена
форма и е подписано.
При преценка на оплакванията за неговата неправилност решаващият състав съобрази
следното от фактическа и правна страна:
Страните не са спорили и е установено от приобщените писмени доказателства, че с
Решение № 20115602/13.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 22640/2019 г. по описа на СРС –
168 състав, влязло в сила на основание чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД сумата от 5 000
лв. – предявен частичен иск от пълния претендиран размер от 73 101.41 лв. – главница по
сключено между страните споразумение от 28.02.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 16.04.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата от 1000 лв. – съдебни разноски.

От съдържанието на решението /мотивите му/ се установява, съдът да е преценил
всички приобщени пред него доказателства, като въз основа на техния анализ е извел от
правна страна, че по сключеното между страните споразумение, обвързващо надлежно както
дружеството, така и Т. П. Н. лично в условията на пасивна солидарност, след направените
от „Вегер 08“ООД плащания в периода 28.02.2017 г. - 05.10.2018 г. е останала дължима
сумата от 51 321,64 лв.
Със същото решение е признато за недоказано направеното от ответника Н. оспорване
истинността на Споразумението от 28.02.2017 г., като изложените мотиви в подкрепа на
този краен извод на съда са основани на изслушаните експертизи, установили
автентичността на подписа му под посочения документ.
Последният е ангажиран като доказателство и по настоящето производство, като от
съдържанието му е видно, че страни по него са „Омникар Рент“ООД,в качеството му на
кредитор, а съдлъжници са „Вегер 08“ООД и Т. П. Н., в лично качество, встъпил като
съдлъжник по задължението на „Вегер 08“ООД /чл.1, ал.1 от споразумението/.
Според съдържанието му страните са постигнали съгласие, че „Вегер 08“ООД дължи
на „Омникар Рент“ООД сумата от 87 721.57 лв., с вкл. ДДС, която сума представлява сбор
от 83 221,57 лв. – главница и 4 500 лв. – лихва за забава.
Постигнали са съгласие и общо дължимата сума от 87 721.57 лв. с вкл. ДДС да бъде
платена от „Вегер 08“ООД на „Омникар рент“ООД по банков път на равни месечни вноски
от по 7 310.13 лв. всяка, платима до 05-то число на месеца в периода от 05.03.2017 г. до
05.02.2018 г. /вкл./.
Че условията на постигнатото споразумение /спогодба - глава II/ касаят едно парично
вземане в общ размер от 87 721,57 лв., а не отделни парични задължения, платими
периодично /месечно/, се установява и от изразената воля на страните, обективирана в чл.3,
чл.4, чл.6 и чл.7 от споразумението, според които дължимата сума е определена ясно и
изрично - 87 721,57 лв., а начина на плащането й уговорено разсрочено /на отделни месечни
вноски/, като с изплащането на последната окончателно се уреждат отношенията по
спорното правоотношение между страните, а при забавяне на плащанията на която и да е от
уговорените погасителни вноски, задължението става изцяло изискуемо.
С представеното решение № 539/28.10.2021 г., постановено по в.гр.д № 9615/2021 г. по
описа на СГС, ГО, в качеството му на въззивна инстанция СГС е потвърдил обжалваното
пред него Решение № 20115602/13.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 22640/2019 г. по описа
на СРС – 168 състав.
Изложените в подкрепа на крайния извод на въззивния съд доводи са в насока, че
констатациите на изслушаната счетоводна експертиза от СРС и извършените от нея
проверки не са достатъчно подробни и задълбочени, за да се приеме категорично, че
ответниците дължат по споразумението сумата от 51 321,64 лв., доколкото вещото лице не е
имало за задача и не е изследвало отношенията между страните /наличието на други
договори и споразумение, всички платежно нареждания и др.първични счетоводни
документи на страните/, а се е задоволило да констатира какви са счетоводните записвания
4
при страните. И т.к. установило, че при настоящия въззивник има остатък за погасяване от
9 307,91 лв. е приел, че предявените частични искове за 5 000 лв. са основателни.
Решаващият състав не обсъжда останалите приобщени от първоинстанционния съд
като писмени доказателства документи, като счита същите не не са доказателствени
средства, с които да се установяват релевантни за настоящето производство факти.
Безсъмнено е, че те са документи, върху които са материализирани изявления на издателите
им, но по същество представляват експертизи, съдържащи волеизявление на издателите им -
вещи лица, по конкретно зададени въпроси по друг правен спор, различен от настоящия.
Гореустановените факти предпоставят извод за основателност на оплакванията във
въззивната жалба касателно неустановеност на предявения иск по размер, по следните
съображения:
Задължителните указания, дадени в т.2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. №
3/2016 г., ОСГТК отнесени към установеното по делото предпоставя, че в настоящия процес
със сила на пресъдено нещо трябва да се ползват правопораждащите факти на спорното
субективно материално право, като обективните предели на силата на пресъдено нещо на
влязлото в сила Решение № 20115602/13.05.2021 г. по гр.д. № 22640/2019 г. по описа на СРС
обхващат основанието на иска, страните по материалното правоотношение и съдържанието
му до признатия размер на спорното субективно материално право.
Тези факти са - облигационната обвързаност между страните по спора по
действително споразумение от 28.02.2017 г. и неизпълнение на задължението на
съдлъжниците за заплащане на уговорената обща дължима сума, чрез месечни вноски от по
7 310,13 лв. всяка, което неизпълнение е установено по размер за сумата от 5 000 лв.
В останалата му част - до пълния предявен размер от 46 321,64 лв. заявеното спорно
право не се ползва със СПН, и следва да се установи пълно и главно от ищеца в
производството /в каквато насока са и указанията на първоинстанционния съд в доклада по
чл.146 ГПК/, вкл. не са преклудирани правопогасяващите възражения на ответника за
недължимост на останалата част от вземането, каквото в случая /за погасяването му по
давност, а по-късно заявено и чрез плащане/ е противопоставил въззивника-ответник.
За разлика от първоинстанционния съд решаващият въззивен състав намира, че
анализът на приобщените доказателства по делото не установяват безсъмнено твърдения от
ищеца-въззиваем факт, че насрещните страни по споразумението от 28.02.2017 г. не са
изпълнили задължението си по същото за заплащане на дължимата цена до претендирания
размер от 46 321,64 лв., доколкото в подкрепа на тези негови твърдения не са ангажирани
никакви годни доказателства.
Това е така, защото изводът на първоинстанционния съд, че горния релевантен за
предмета на производството факт е установен от мотивите на постановеното и влязлото в
сила решение по частичния иск на СРС, а в мотивите на въззивния съд при осъществения
инстанционен контрол върху това решение не било изразено ясно и категорично становище
относно действително дължимия размер по остатъка от дълга, е изведен в категорично
несъответствие на действащите основни принципи на ГПК- принципа на непосредственост,
залегнал в чл.11 ГПК, принципа на равенство на страните, залегнал в чл.9 ГПК и принципа
на вътрешното убеждение, закрепен в чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК и тълкувани по
задължителен начин в т.18 от от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК
на ВКС. Този извод е изведен и в противоречие с установените съдопроизводствени правила
по събиране и проверка на доказателствата.
Така принципът на непосредственост изключва възможността по конкретен видящ
гражданско правен спор съдът да се позовава на доказателства, събрани извън висящия
процес, задължавайки го да постанови решението си въз основа на доказателствата, събрани
по конкретното дело, в открито заседание с участието на страните.
Приема се в съдебната практика / Решение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5839/2014 г., IV г. о., ГК/, че разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК задължава съда да формира
убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими
доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред. А това са тези доказателства,
които са събрани "пред и от оня съд, който ще решава делото". Само след цялостната им
5
преценка, поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на
доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за
недоказани.
В случая касателно основателността на предявения осъдителен иск по размер такива
доказателства, освен обсъдените вече съдебни решения, не са ангажирани.
Приложените към исковата молба експертизи, вкл. съдебно-счетоводната, са изготвени
по друго дело и са изслушвани от друг съд, което изключва възможността да бъдат ценени
като доказателство и по настоящето дело, защото действащият ГПК не ги урежда като
допустими доказателствени средства.
От друга страна - мотивите на постановените решения на първоинстанционния и
въззивния съд по предходно развилия се спор по частичния иск, също не са уредени от
действащите съдопроизводствени правила като допустими доказателствени средства. На
отделно основание те не се ползват със СПН, т.к. по отношение на съдържащите се в тях
констатации относно юридическите и доказателствените факти не се формира сила на
пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет /така цитираното ТР № 1/2001 г.
на ОСГК на ВКС/.
Като не е съобразил горното, първоинстанционният съд е действал в несъответствие с
цитираните императивни процесуални норми и оплакванията на въззивника в насока
недоказаност на предявения иск, се явяват основателни.
Основавайки крайните си изводи на недопустими доказателствени средства
първоинстанционният съд неправилно е приел, че предявеният пред него иск е установен по
основание и по размер и затова решението му следва да се отмени, а по съществото на спора
се постанови отхвърляне както на главния, така и на акцесорния иск /поради
неосонвателността на главния/ за заплащане на претендираните парични суми, поради
тяхната недоказаност по размер.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че останалите оплаквания за
неправилност на обжалваното решение са несъстоятелни, предвид че с обвързващото ги
валидно извънсъдебно споразумение страните са уговорили заплащане на едно парично
задължение, но на отдени /месечни/ вноски, който факт категорично сочи, че уговорените
месечни плащания нямат периодичен характер и по отношение на тях е приложима общата
5-годишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД.
Съобразно изходът от спора пред настоящата инстанция и по правилото на чл.78, ал.1
в тежест на въззиваемата страна следва да се поставят сторените от въззивниците по делото
разноски и пред двете инстанции, които, съобразно изявлението на процесуалния му
представител в о.с.з. са размер на 921 лв. за пред въззивната инстанция /само за платена ДТ
по въззивното производство/. За производството пред първоинстанционния съд тази страна
не е претендирала разноски, нито е представила списък за направени такива.
Като следствие на отмяната на първоинстанционното решение следва да се счита за
отменено и определението за отказа същото да бъде изменено в частта за разноските, поради
което и решаващият състав приема, че за частните жалбоподатели - въззивници в
настоящето производство, е отпаднал правния интерес от разглеждането на тази им жалба и
същата следва да се остави без разглеждане.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 989/10.08.2022 г., постановено по т.д. № 1042/2021 г. по описа на
СГС, ТО, и с което „Вегер 08“ООД, ЕИК ********* и Т. П. Н. - ЕГН ********** са осъдени
да заплатят солидарно на „Омникар Рент“ООД, ЕИК ********* сумата от 46 321,64 лв.,
представляваща главница по споразумение от 28.02.2017 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от завеждане на исковата молба - 14.06.2021 г. до окончателното й
6
плащане, както и сумата от 7 853 лв. разноски по делото и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният при условието на субективно пасивно
съединяване осъдителен иск от „Омникар Рент“ООД, ЕИК ********* против „Вегер
08“ООД, ЕИК ********* и Т. П. Н. - ЕГН ********** за осъждане на ответниците да
заплатят на ищеца в условието на солидарност сумата от 46 321,64 лв., представляваща
главница по споразумение от 28.02.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от завеждане на исковата молба - 14.06.2021 г. до окончателното й плащане, както и
направените по делото разноски.
ОСЪЖДА „Омникар Рент“ООД, ЕИК ********* да заплати на „Вегер 08“ООД, ЕИК
********* и Т. П. Н. - ЕГН ********** сумата от 921 лв. разноски по делото и пред двете
инстанции, за платена държавна такса по въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба на „Вегер 08“ООД, ЕИК ********* и
Т. П. Н. - ЕГН ********** срещу Определение № 3170/11.10.2022 г., постановено по т.д. №
1042/2021 г., с което е оставено без уважение искането им за изменение на постановеното по
същото дело решение в частта му относно разноските.


Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7