Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/………..2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и първи февруари през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 9173 по
описа за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 366435 от 20.03.2018 г., постановено по
гр.д. № 67101/2017 г. на СРС, 40 състав, е признато за установено,
на основание чл.415,
ал.1 във вр. с чл.124, ал.1
от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД въввр. с ЧЛ.9 от ЗПК, ЧЛ.92, ал.1
от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, по предявените от „А.з.с.н.в.” ООД, срещу
Т.Г.Д., че ответницата дължи на ищеца следните суми: 1199,68 лева -главница по договор за
кредит „Бяла карта“ №433503 от
26.06.2015г.,ведно със законната
лихва, считано от 30.05.2017г. до изплащане навземането, 88,44 лева - възнаградителна лихва за периода
от06.09.2015г. до 06.11.2015г., неустойка
в размер на 239,94 лева запериода от 06.10.2015г. до 06.11.2015г., такса разходи за
събиране вразмер на 80 лева, такса
дейност на служител в размер на 120 лева,обезщетение за забава в размер
на 185,24 лева за периода от06.01.2016г. до 30.05.2017г., за които суми е издадена
заповед заизпълнение на парично задължение
по реда на
чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№34624/2017г. по описа
на СРС, 40 състав , като на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, е осъдена ответницата да заплати на ищеца 211,72 лв. разноски в исковото и 138,27 лева разноски в заповедното производства.
Решението е обжалвано само от
ответника Т.Г.Д. чрез пълномощник, с искане за отмяната му и отхвърляне на исковете.
Излагат се доводи за неправилност поради нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд
изводи, както и нарушение на материалния закон. Възразява, че е заплатила
търсената от нея сума. Евентуално/алтернативно, изразява несъгласие с извода на
първоинстанционния съд, че е настъпила предсрочната изискуемост на задължението
на ответника по договора за потребителски кредит, че ответникът е надлежно
уведомен за цесията на вземанията между ищеца като цесионер и праводателя му
–цедент и кредитодател, за което по делото не били събрани доказателства. Оспорва
и действителността на клаузите по договора за кредитна карта относно
договорната лихва и годишния процент на разходите /ГПР/ като нищожни, противоречащи
на добрите нрави и изискването за еквивалентност н апрестациите съгласно чл.26,
ал.1, предл. трето от ЗЗД, и поотделно поради противоречие на ГЛП с чл.19, ал.5
от ЗПК и на годишния лихвен процент като противоречащ н адобрите нрави и
нарушаване принципа на справедливост, определящи договорната свобода по чл.9 от ЗЗД. Моли да се отмени първоинстанционното
решение и искове да се отхвърлят. Претендира и разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна – ищец „А.з.с.н.в.“
ЕАД чрез пълномощник, а оплакванията по жалбата са неоснователни. Възразява, че
доказателствмо за плащане, представено с въззивната жалба, е преклудирано
съгласно чл.266 от ГПК. Моли решението да се потвърди.Претендира разноски по
списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
При произнасянето си по правилността на решението в останалите
обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира следното:
Ищецът твърди, че има вземане
срещу ответника като цесионер на кредитодателя „А.Ф.“ ООД за исковите суми,
поради неизцпълнение на дотговорнизадължения
по договор за кредитна карта с револвираща кредитна
линия, и настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора поради
неизпълнение.
Ответницата оспорва исковете като възразява , че не е уведомена за цесията,
че няма предсрочна изискуемост, прави възражения и за нищожност на клаузи от дотовора за кредит относно лихвения процент и ГПР.
За да уважи предявения иск,
първоинстанционният съд е изложил фактически и правни изводи за наличието на
договорни отношения между ответника и „А.Ф.“ ООД по договор за потребителски револвиращ кредит от 26.06.20-15 г. с кредитен лимит 1200
лв. като ответникът е получил кредитната карта,
усвоил е сумата по кредита, и дължи връщане на 1199,68 лв., че вземането
на кредитодателя е било прехвърлено на
ищеца с договор за цесия, за което ответникът той бил уведомен, както и че с връчване
нответника-длъжник на заповедта по чл.410 от ПК е бил уведомена същата за обявяване
на длъжника кредита за предсрочно изискуем съгласно договора, поради
неизпълнение на задълженията по договора. Намерил е за неоснователно
възражението на ответната страна за нищожност на клаузата за размера на ГЛП,
тъй като същият е в размер на 45,90% и е под 5 кратния размер по чл.19, ал.5 от ЗПК /който е в случая 50,05%/. При което не е нарушен ЗПК.
Въззивният съд споделя част от
тези мотиви- отнасящите се до валидността на договора за цесия, до съобщаването
на цесията на дължника, до получаване на кредитната карта от длъжника.
Неоснователно е оплакването по въззивната жалба за липсата на доказателства за
съобщаване цесията на длъжника- това е направено с писмото до длъжника Т.Д.
изх.№ УПЦ-П-АФ/433503 от 15.08.2016 г. от цесионера /въз основа на валидно упълномощаване
по чл.99, ал.3 от ЗЗД/ връчено на длъжника на 22.08.2016 г. съгласно обратната
разписка. Но дори и да не е налице такова валидно уведомление, то с връчване на
ответницата на преписа от исковатамолба с прилбоженията, предвид и изрично
съдържащото се в исковата молба изявление за това, същата е уведомена за
цесията на 26.10.2017 г., който факт
съдът отчита като настъпил в хода на делото.
Направеното с въззивната жалба
възражение за погасяване на вземанията, предмет на делото, както и представеното
с нея писмено доказателство, като преклудирани съгласно чл.146 от ГПК и чл.266,
ал.1 и ал.2 от ГПК, не следва да се обсъждат от въззивния съд, като писменото
доказателство и не е допуснато с определението по чл.267 от ГПК.
Въззивинят съд обаче, намира оплакванията
с въззивната жалба, свързани с нищожност на клаузата за възнаградителната
лихва, за основателни.
Договор за револвиращ кредит
", респ. на "договор за револвиращ заем" няма легална дефиниция
в законодателството. Правната теория го определя като вид банков кредит, който
представлява възобновяем банков кредит в рамките на предварително уговорена
кредитна линия. Регламентацията на договорите за кредит се съдържа в Търговския
закон, Закона за кредитните институции и в специалния Закон за потребителския кредит,
поради което разпоредбите на тези актове следва да бъдат съобразени, и според
тях следва да се приеме, че договорът за револвиращ кредит по своята правна
характеристика е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който
целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на
самия договор. Въззивният съд приема, че договорът за револвиращ кредит, както
и останалите търговски сделки се подчинява на общите правила за сключването и
действителността на сделките, установени в гражданското право с разпоредбите на
ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са предвидени особени правила за
сключването и действителността му. Съгласно легалното определение в чл. 9, ал.
1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Ответницата има качеството на
потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП / тъй като договорът
за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по смисъла на
дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на ЗЗП. Договорът за кредит/заем/, е финансова
услуга по смисъла на легалната дефиниция в т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите, при което за него се прилагат и изискванията на ЗПК.
Настоящият въззивен състав
споделя установената съдебна практика, според която няма установен универсален
критерий кога договорената лихва е неморално висока и надхвърля границите на
нравствено допустимото; че този въпрос се решава конкретно за всеки отделен
случай, като се съобразяват всички доказателства по делото, не само размера на
лихвата, но и размера на валутата по предоставения капитал, срока на
ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва,
нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора,
които евентуално биха имали значение за размера й/ напр. Решение 906 от
30.12.2004 година по гр. д. № 1106/2003 година, II ГО на ВКС, Решение № 1270 от
09.01.2009 година по гр. д. № 5093/2007 г. ГК, II ГО, ВКС, Определение № 29 от
06.01.2015 година по гр. д. № 3947/2014 г. ГК, III ГО на ВКС, Определение № 901
от 10.07.2015 година по гр. д. № 6295/2014 година, ГК, IV ГО, ВКС/. Няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва, като максималният размер на договорната лихва (била
възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Приема се от съдилищата, че уговарянето на
лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, протоворечи на добрите нрави. Ето защо, тълкувайки както
уговорената лихва от 43,2% /фиксиран годишен лихвен процент по заема съгласно
чл.4, ал.1, т.2 от договора за кредитна карта съдът същата за нищожна като
противоречаща на добрите нрави. Нищожността на тази клауза не може да се
замести от размера на законната лихва. В действащото законодателство липсват
императивни норми, с които да може да бъде заместен размера на нищожната
възнаградителна лихва, поради което настоящата инстанция намира, че същият не
следва да бъде определян произволно. Не е налице и основание за заместване на
възнаградителната лихва с размера на законната лихва. Законовата и
възнаградителната лихва имат съвсем различно предназначение и функция, поради
което се явява невъзможно правоприлагането по аналогия с механично заместване
едната лихва с другата. Ето защо тази нищожност влече след себе си и
недействителност на целия договор, доколкото същият не би бил сключен без тази
клауза. Оплакването са нищожност на уговорката за размера на ГПР се явява неоснователно,
доколкото той в случая не надвишава максималния размер по чл.19, ал.4 от ЗПК,
но независимо от това договорът се счита изцяло за недействителен по вече
изложените съображения.
Въззивният съд, при извършената служебната
проверка за правилното прилагане на императивни правни норми, намира и следното
: Съгласно чл. 11 от ЗПК, договорът
трябва да съдържа погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. От доказателствата по
делото не се установи, на ответницата при сключване на договора, е бил предоставен погасителен план, съдържащ
посочената информация. В самия тект на договора също няма данни за такъв
погасителен план. Налице е нарушение на императивна норма на специалния закон
следователно, което обуславя недействителност на договора за заем и на
основание чл. 22 от ЗПК, което е отделно, самостоятелно основание за нищожност
да процесния договор. Макар това да не е изрично оплакване по въззивната жалба,
съдът е длъжен служебно за изследва прилагането на императивните материално
правни норми на ЗПК, отнасящи се до валидността на договора за потребителския
кредит, в изпълнение на правомощията си по чл.269 от ГПК и съобразно задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР
№ 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. В случая, доколкото с въззивната жалба на ответницата не е направено
оплакване относно факта, приет за установен с обжалваното решение, че
ответницата дължи на ищеца връщане на усвоен размер на главница от 1199,68 лв.,
то въззивният съд съгласно ограничението по чл.269 от ГПК е задължен да приеме,
че тази сума е дължима от ответницата като чиста остатъчна стойност на усвоения
кредит. Само за тази сума искът се явява основателен, а исковете за
установяване вземане на ищеца за останалите суми , предмет на сиковата молба,
се явяват неоснователни поради приетата от въззивния съд нищожност на договора
за кредит.
Поради частично разминаване
изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди в частта,
в която е уважен иска за сумата 1199,68 лв. главница със законната лихва от
заявлението по чл.410 от ГПК, и се
отмени в останалите части и останалите искове се отхвърлят.
При този изход на
спора следва да се определят отново и разноските по делото, като се намалят
дължимите от ответницата на ищеца разноски за заповедното производство и за
първата инстанция, на 132,74 лв. за исковото и 86,70лв. за заповедното
производство, което налага отмяна на решението и в частта за разноски от
ответника над тези намалени размери. Ищецът дължи на адв.Красимира
Билева-пълномощник на ответницата, сумата 300лв. за адвокатско възнаграждение
за осъществената безплатна защита съгласно договора за правна помощ, в
минимален размер по Наредба № 182004 г. на ВАдвС, съобразно интереса.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение
№ 366435 от 20.03.2018 г., постановено по гр.д. № 67101/2017 г. на СРС, 40
състав, В ЧАСТИТЕ, в които е
признато за установено по предявените
от „А.з.с.н.в.” ООД, ЕИК *******, срещу
Т.Г.Д., ЕГН **********, че Т.Г.Д. дължи н.„А.з.с.н.в.” ООД следните суми : 88,44 лева - възнаградителна лихва за периода от06.09.2015г. до
06.11.2015г., неустойка в размер на 239,94 лева запериода
от 06.10.2015г. до 06.11.2015г., такса разходи за събиране в размер на 80 лева, такса дейност
на служител в размер на 120 лева,обезщетение
за забава в размер на 185,24 лева за периода от06.01.2016г. до 30.05.2017г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№34624/2017г. по описа на СРС, 40 състав, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „А.з.с.н.в.” ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, офис сграда „*******, срещу Т. Г.Д., ЕГН **********, с адрес
***, че Т.Г.Д. дължи н.„А.з.с.н.в.” ООД следните суми: 88,44 лева - възнаградителна лихва за периода от06.09.2015г. до
06.11.2015г., неустойка в размер на 239,94 лева запериода
от 06.10.2015г. до 06.11.2015г., такса разходи за събиране в размер на 80 лева,
такса дейност на служител в размер на 120 лева,обезщетение за забава в размер
на 185,24 лева за периода от06.01.2016г. до 30.05.2017г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК
по ч.гр.д.№34624/2017г. по описа на СРС, 40 състав,
ПОТВЪРЖДАВА решение № 366435 от 20.03.2018 г., постановено по
гр.д. № 67101/2017 г. на СРС, 40 състав В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.”
ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, офис сграда „*******,
да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК и чл.38, ал.1,
т.2 от ЗАдв, за осъществява правна помощ на ответника безплатно, на адв.К. И. Б. ЕГН **********
от АК-Русе, сумата 300 лв. за адвокатско
възнаграждение в исковото производство за първата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.