РЕШЕНИЕ
№ 1841
гр. София, 04.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. П.А
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110136597 по описа за 2024 година
Предявени са кумулативно обективно съединени осъдителни искове по чл.
61, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът Д. П. С. е предявил срещу ответника М. П. С. кумулативно обективно
съединени искове по: 1/ чл. 61, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 17 801,99 лева - главница, представляваща заплатени от ищеца
месечни лизингови вноски за периода от 13.05.2019 г. до 20.12.2022 г., дължими от
ответника по договор за обратен лизинг от 2019 г., сключен с „Амиго Лизинг“ ЕАД,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата молба
до погасяването и 2/ чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 2207,07 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 06.07.2021 г. до 18.06.2024 г.
Ищецът Д. П. С. твърди, че ответникът М. С. е сключил договор за обратен
лизинг с „Амиго Лизинг“ ЕАД през 2019 г. за предоставяне на ползването на лек
автомобил „Мерцедес Е280“ с рег. № , срещу което се е задължил да заплаща
ежемесечни лизингови вноски. В периода от 13.05.2019 г. до 20.12.2022 г.
лизингополучателят бил заплатил само 2 от общо 31 вноски, други 2 вноски били
заплатени от застрахователя „Евроинс“ АД като обезщетение, при което останали
неплатени 27 месечни вноски и застрахователни премии на стойност общо 18 651,99
лв., които били заплатени от ищеца. Посочва, че на 20.12.2022 г. е заплатил и
последната лизингова вноска в размер на 5 000 лв., след което лизингополучателят М.
С. е придобил собствеността върху лизинговата вещ според условията на договора.
Посочва, че размерът на заплатените от ищеца лизингови вноски (без
застрахователните премии, дължими по договора за лизинг) възлиза на 17 801,99 лв. С
последваща уточнителна молба излага твърдения, че плащанията са направени от
ищеца с негови лични средства, със знанието и съгласието на ответника. Счита, че
1
сумата следва да му бъде възстановена от ответника, тъй като задълженията към
„Амиго Лизинг“ ЕАД били на ответника, а не на ищеца, който реално е изпълнил
неговите задължения. Посочва, че ответникът е изпаднал в забава за връщане на
заплатената от ищеца сума, поради което претендира и обезщетение за забава върху
процесната сума. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявения иск като недопустим
и неоснователен. Посочва, че искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен и се прилага
единствено, когато обеднелият няма друг иск, с който да се защити, а в случая това не
е така. Оспорва твърденията на ищеца в исковата молба, че ответникът е придобил
собствеността върху процесния лек автомобил, както и че ищецът е заплатил последна
лизингова вноска на стойност 5 000 лв., както и че е заплатил останалите вноски по
договора за лизинг. Твърди, че ищецът и ответникът са братя и по време на действие
на процесния договор за лизинг са били в отлични взаимоотношения, поради което
ищецът, заедно с жената, с която живее във фактическо съпружеско съжителство, са
ползвали процесния лек автомобил и между страните е имало неформална уговорка
ищецът да заплаща лизинговите вноски, но поради финансови затруднения ищецът
често е забавял плащането на лизинговите вноски, поради което се е налагало
ответникът да заплаща лизингови вноски или да дава пари на ищеца, за да може той
да заплати лизинговите вноски. Посочва, че предвид доверието между страните
ищецът е разполагал с пълномощно за представителство на дружеството „Фул мобайл
сървисиз“ ООД, включително право да оперира с парични средства на дружеството, в
което съдружник и управител е ответникът и поради това ищецът често е теглил пари
от банковата сметка на дружеството, с които е погасявал не само свои лични
задължения, но и суми по договора за лизинг. Твърди, че в периода от 17.09.2019 г. до
08.12.2020 г. ищецът е изтеглил около 15 000 лв. от сметка на дружеството и с част от
тази сума директно е заплатил задължения по договора за лизинг. Въпреки уговорката
между страните, ищецът не е погасявал лизинговите вноски, поради което
лизингодателят „Финансити“ ЕАД (с предишно наименование „Амиго лизинг“ ЕАД) е
изпратил съобщение на ответника, че ако не заплати сумата от 5 598,27 лв., договорът
ще бъде прекратен, както и ще бъдат начислени значителни по размер неустойки,
както и следва лизинговият автомобилът да бъде върнат. Поради това на 10.01.2023 г.
ответникът е заплатил сума в размер на 6750,17 лв. След това отношенията между
страните силно се влошили. Оспорва, че заплащането на процесните суми от страна на
ищеца е без основание, тъй като с договора за лизинг се предоставя ползване на
лизинговата вещ, а макар страна по договора да е ответникът, процесния автомобил е
ползван от ищеца. Поради това заплащането на лизинговите вноски е насрещна
престация за осъщественото от ответника ползване на лизинговата вещ, поради което
не е налице обедняване на ищеца. Оспорва размера на иска. Релевира възражение за
давност на всички претендирани суми (главници и лихви) с настъпил падеж преди
18.06.2021 г., като твърди, че вземанията, претендирани от ищеца са периодични
вземания, тъй като касаят заплащане на лизингови вноски. Оспорва изпадането на
ответника в забава, тъй като последният не е получавал покана за плащане. Посочва,
че някой от вземанията за лихва за забава се претендират за период, преди да е
изплатена съответната сума, върху които се начисляват. Поради тези и останалите
подробно изложени съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Приети като писмени доказателства по делото са представените от ищеца
справка за движение по сметки за периода от 01.04.2019 г. до 04.01.2023 г., справка за
2
движение по сметки за сметка с титуляр Д. С. с клиентски № за периода 01.01.2021 –
31.12.2021 г., както и таблица за синхронизиране на преводите. Ответникът представя
като писмено доказателство по делото уведомление от „Финансити“ ЕАД /с предишно
наименование „Амиго Лизинг“ ЕАД/ за просрочени задължения по договор за
финансов лизинг № от 01.04.2019 г., вносна бележка с референтен № от 10.01.2023 г.;
както и извлечение за движение по разплащателна сметка за търговско предприятие с
IBAN за периода от 01.01.2019 – 31.12.2020 г.
От представените от ищеца справки за движение по сметки за сметка с
клиентски № с титуляр Д. С. се установява, че в периода 01.01.2021 – 31.12.2022 г. от
посочената сметка са направени преводи на обща стойност на 10 420 лв. по банкова
сметка с IBAN B от които превод от 5 000 лв. с посочено основание „изплащане на
лизинг по дог.
От представените от ищеца 2 бр. идентични справки за движение по сметки за
периода от 01.04.2019 г. до 04.01.2023 г. /л.5 и л. 6/ се установява, че в периода
13.05.2019 – 19.01.2021 г. са направени вноски в брой от Д. П. С. на обща стойност
5663,59 лв., но не може да се установи от представеното извлечение, нито от коя
сметка са излезли средствата, нито кой е издател на документа, нито по коя сметка са
постъпили направените плащания или кой е приел извършените плащания. Поради
това посоченото извлечение не удостоверява нито основанието на плащането, нито кой
е получил плащането, нито по коя банкова сметка е постъпило или наредено. Ето
защо, и при направено от страна на ответника изрично оспорване, че ищецът е
погасявал лизинговите вноски, съдът не може да кредитира представеното извлечение
като доказателство за извършено плащане по банкова сметка на „Амиго Лизинг“ ЕАД.
От представеното извлечение се удостоверява и получаването на два парични превода
от страна на ответника М. П. С в общ размер от 850 лева.
От представените от ответника като доказателство извлечение по разплащателна
сметка за търговско предприятие с IBAN BG се установява, че от сметката на „Фул
Мобайл Сървисиз“ ООД Д. П С. е изтеглил сумата от 14 970 лв. за периода от
01.01.2019 – 31.12.2020 г. Видно от представените като писмени доказателства от
ответника уведомление „Финансити“ ЕАД /с предишно наименование „Амиго Лизинг“
ЕАД/, се установява, че лизингодателя е изпратил уведомление до М. С., с което
претендира заплащане на просрочени и непогасени задължения по договор за
финансов лизинг № от 01.04.2019 г. в размер на 5 598,27 лв., като на М. С. в качеството
на лизингополучател по договора е даден 7-дневен срок за изплащане на посочената
сума от получаване на уведомлението, в противен случай се посочва, че договорът ще
бъде развален по реда на т. 16.3 от общите условия и чл. 87 ЗЗД, лизингополучателят
ще следва да заплати неустойка в размер на 15 % от доставната цена по договора,
заплатените до този момент лизингови вноски ще се считат за заплатена наемна цена
и ще се иска връщане на предоставения лизингов актив – лек автомобил марка и модел
„Мерцедес Е 280“ с шаси №: и регистрационен № в срок до 3 календарни дни от
датата на разваляне на договора.
Видно от представена като доказателство вносна бележка за касов превод с реф.
№ от 10.01.2023 г. се установява, че М. П. С. на 10.01.2023 г. е наредил по банкова
сметка сумата от 6750,17 лв. с посочено основание „пред. пог. нагл. ФЛ№так. пр. лог.
и прехв. собств.“
По делото са събрани обяснения на ищеца, дадени по реда на чл. 176 ГПК, в
които посочва, че за периода от м. май 2019 г. до м. януари 2023 г. автомобилът е
ползван от ищеца и приятелката му около 5 пъти, когато са имали нужда от него, но
автомобилът не се е намирал постоянно при ищеца.
Събрани в производството са и гласни доказателствени чрез разпита на един
3
свидетел – Л, живееща на семейни начала с ответника М. С.. От показанията на
свидетелката се установява, че познава ищеца Д. от 2018 г., както и че ищецът и
ответникът са братя. Посочва, че в началото Д. и М. С.и са били в нормални братски
отношения. По това време приятелка на ищеца Д. С. е била М, като в периода от 2018
г. до 2022 г. тя е управлявала лек автомобил „Мерцедес Е280“, предоставен по договор
за лизинг. Свидетелката споделя, че е разбрала, че договорът за лизинг е сключен с
приятеля й М., когато са започнали обажданията от лизинговата компания за
просрочени вноски по договора в края на 2022 г. Посочва, че един ден М. е получил
писмо, с което бил уведомен, че ако в 7-дневен срок не заплати просрочена сума по
договора за лизинг, ще бъде осъден да заплати лихви и неустойки. Излага, че след
получаване на уведомлението ответникът се опитал да се свърже с Д. по телефона, но
той не е отговарял на обаждания му. Ето защо свидетелката, заедно с ответника М.
отишли в кв. „Дружба“, където работила приятелката на ищеца – М, която е ползвала
автомобила и са поискали дистанционното на същия, но Мария отказала да предаде
автомобила. Няколко дни по-късно М. и свидетелката отишли с автомобил тип „паяк“
и натоварили процесния автомобил, оставили го на охраняем паркинг, извадили
дистанционно и ключове за колата, за което са заплатили около 800 лв., поради това,
че М е отказала да им предаде старите ключове. На автомобила бил извършен ремонт
и около 1 година по-късно, през началото на 2023 г., автомобилът бил продаден.
Свидетелката посочва, че е сключила договор за кредит на стойност от 8 000 лв., за да
изплати последната лизингова вноска, а след продажбата на автомобила, погасила
кредита с получената продажна цена. Посочва, че през цялото време, докато е
действал лизинговият договор, автомобилът се е ползвал от Мария, приятелката на
ищеца Д. С., понякога е виждала и Д. да го управлява, като само веднъж свидетелката
и М. са ползвали автомобила, за да отидат заедно на морето.
Съдът отчита вероятната заинтересованост на свидетелката по смисъла на чл.
172 ГПК, поради което не кредитира показанията в частта относно посочените от
свидетелката обстоятелства, че през цялото време на договора автомобилът е ползван
от приятелката на ищеца – М и от самия ищец. Съдът намира, че ищецът е ползвал
автомобила по време на срока на договора (обстоятелство, което се признава от самият
ищец в дадените от него устни обяснения по реда на чл. 176 ГПК), но намира, че по
делото не са ангажирани достатъчно доказателства за установяване на факта, че
автомобилът е ползван само от ищеца Д. и неговата приятелка М, както и че през
цялото време е бил в тяхна фактическата власт. В останалата част съдът намира, че
показанията на свидетелката като цяло са вътрешно логични, в тях не се наблюдават
вътрешни противоречия и несъответствие с останалия по делото доказателствен
материал. Относно посоченото от ищеца в писмена защита по делото противоречие –
че свидетелката посочва, че е изтеглила кредит, за да заплати дължимите суми по
договора за лизинг, а в преводното нареждане като наредител на последната вноска по
договора за лизинг е посочен М. С., а не свидетелката, съдът намира, че в посочената
част свидетелските показания не са компрометирани като недостоверни и вътрешно
противоречиви, тъй като е житейски логично сумата, дори да е получена в заем от
свидетелката, то като платец на лизингодателя да е посочен ответникът, доколкото
същият е страна по договора за лизинг. Съдът кредитира изцяло показанията на
свидетелката в частта, в която посочва, че заедно с ответника са превозили автомобила
с репатрак, оставили са го на охраняем паркинг, извършили са ремонт и са го продали
след около 1 година, като през това време са го ползвали.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 61, ал. 1 ЗЗД:
4
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: 1/ че ответникът е страна по договор за лизинг на процесния
автомобил в процесния период; 2/ че ищецът е извършил твърдяната работата /със
собствени средства/ за заплащане на дължимите лизингови вноски на автомобила в
процесния период; 3/ че е предприел работата уместно, същата е била добре
управлявана и е била в интерес на ответника; 4/ размера на направените разходи за
предприетото управление на чуждата работа.
При доказване на горните факти, в тежест на ответника е да докаже погасяване
на задължението си към ищеца.
С проекта за доклад на делото, обективиран в определение № 47160/19.11.2024
г., изменен в открито съдебно заседание от 19.11.2024 г. и приет за окончателен след
съобразяване възражението на ответника, съдът на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е
отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните
обстоятелството, че ищецът и ответникът са братя, както и че между М. П. С. и
„Амиго лизинг“ ЕАД през 2019 г. е сключен договор за лизинг на лек автомобил марка
„Мерцедес“ с рег. № . Поради това по делото първият елемент от спорния фактически
състав се явява доказан в производството.
Страните също така не спорят относно извършено на 22.12.2022 г. от ищеца
плащане на стойност 5 000 лв. по договора за лизинг, макар че с отговора ответникът
оспорва твърденията в исковата молба, че с посоченото плащане ищецът е заплатил
последната вноска по договора за лизинг, като поддържа, че с посоченото плащане са
погасени част от стари забавени плащания по договора за лизинг. Посоченото плащане
се установява и от представено като писмено доказателство по делото от страна на
ищеца извлечение от движение по сметка на Д. С. (л. 8 по делото). Посочените суми са
заплатени от личната банкова сметка на Д. С. за погасяване на задължения по
процесния договор за лизинг, лизингополучател по който е ответникът по настоящото
дело. Поради това досежно посочената сума в размер на 5000 лв. се доказва и вторият
елемент от фактическия състав – заплащане на дължими лизингови вноски от страна
ищеца с негови собствени средства.
По отношение на останалите суми, претендирани от ищеца съдът намира
следното: видно от представените от ищеца справки за движение по сметки за сметка с
клиентски № с титуляр Д. С. (л. 7-8 по делото) се установява, че в периода 01.01.2021
г. – 31.12.2022 г. от посочената сметка са направени преводи на обща стойност на 10
420 лв. по банкова сметка с IBAN, в които се включва и горепосоченият превод от 5
000 лв. Ответникът с отговора на исковата молба изрично оспорва, че посочените
плащания са погасявали задължения по процесния договор за лизинг, като поддържа,
че с извършвани плащания е възможно да са погасявали други задължения на ищеца.
Ответникът, чрез упълномощения си процесуален представител адв. М., в откритото
съдебно заседание, проведено на 16.01.2025 г. поддържа оспорването си, че ищецът е
заплащал лизингови вноски в размера, който твърди в исковата молба, като възразява
срещу проекта за доклад в частта, в която посоченото обстоятелство е обявено за
безспорно, вследствие на което е приет окончателен доклад съобразно възражението. В
практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, изразена в Решение №
188/09.10.2015 г. по гр.д. 6561/2015 г., ВКС, III г.о. е прието, че когато е налице спор
между страните по въпроса за изпълнение на какво задължение се отнася едно
документирано плащане, длъжникът на паричното задължение трябва да докаже
точното - конкретно и пълно изпълнение. Възприето е, че когато основанието за
плащане не е ясно посочено в платежния документ, то е налице възможност това
основание да бъде доказано с други доказателствени средства, като се отчетат
5
становищата на страните. Подобно тълкуване е дадено и в постановеното по реда на
чл. 290 ГПК Решение № 84 от 04.04.2013 г. по гр.д.585/2012 г, ВКС, IV г.о., в което се
приема, че доказването на точното и цялостно изпълнение на задължението е в тежест
на длъжника, като когато е налице спор между страните, както е по настоящото дело,
по въпроса за изпълнение на какво задължение се отнася едно документирано
плащане, длъжникът на паричното задължение, следва да докаже точното - конкретно
и пълно изпълнение.
Следователно, при оспорване на основанието за плащане на парична сума и
договорът, по който е извършено плащането, при липса на данни в посоченото
основание за плащане при нареждане на превода, следва да се приеме, че е в
доказателствена тежест на лицето, което твърди извършено плащане, да докаже
основанието за плащане, т.е. за погасяване на кои задължения е направено плащането
и по кой договор е извършено съответното плащане – така както съдът е разпределил и
тежестта на доказване. Доказването от страна на ищеца следва да бъде пълно, т.е. да
създава верига от доказателства, които да водят до еднозначния и непротиворечив
извод, че плащането, удостоверено в представените от ищеца извлечения, е направено
за погасяване на посочените от ищеца задължения за лизингови вноски по процесния
договор за лизинг на лек автомобил. В случая единственото косвено доказателство по
делото е, че плащането по преводите, по които не е посочено основание за превода или
посоченото основание е бланкетно посочено: „по договор за лизинг“, без да бъде
посочен договорът, страните, автомобилът или други индивидуализиращи плащането
белези. С изключение на сумата от 5000 лева, за която е посочено в основанието
договорът за лизинг и за която сума ответникът признава, че касае процесния договор,
за останалите вноски, макар и да са направени по същата банкова сметка, не е
достатъчно да създаде категоричен и убедителен извод за съда, че посочените
плащания са извършени в погашение на процесния договор за финансов лизинг № от
01.04.2019 г. В тази връзка следва да се отчете и поддържаното от ответника оспорване
на посоченото обстоятелство. Ищецът не е провел пълно доказване на оспореното от
ответника основание за извършване на посочените преводи от личната си сметка, т.е.
не е доказал такива обстоятелства, които да създават непротиворечиво убеждение за
съда, че преводите са извършени на посоченото основание – напр. да изиска
извлечение за получени плащания по договора и от коя сметка е получено всяко от
плащанията от лизингодателя „Амиго Лизинг“ ЕАД по реда на чл. 192 ГПК или да
поиска назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, която да установи идентичност
между направени от сметката на ищеца преводи и постъпили по сметка на
лизингодателя по процесния договор плащания. Такива доказателствени искания в
производството обаче не са ангажирани. Поради това не е доказано, че извършените
преводи по представените от ищеца справки за движение по сметки за сметка с
клиентски № л. 7-8 по делото) на стойност 5 420 лв. (преводи на стойност общо 10 420
лв. по представените извлечения, от които се изважда превод на стойност 5 000 лв.,
направен на 20.12.2022 г., който е безспорен между страните) са извършени на
твърдяното в исковата молба основание – погасяване на лизингови вноски и
застрахователни премии по договор за финансов лизинг №
Не се доказва извършване на плащания по договор за лизинг и от представените
от ищеца като писмено доказателство по делото 2 бр. справки за движение по сметки
за периода от 01.04.2019 г. до 04.01.2023 г., тъй като от представените извлечения не
може да се установи нито от коя сметка са излезли средствата, нито кой е издател на
документа, нито по коя сметка са постъпили направените плащания или кой е приел
извършените плащания на каса и в чия полза са направени посочените в извлечението
плащания. Поради това посоченото извлечение не удостоверява нито основанието на
плащането, нито кой е получил плащането, нито по коя банкова сметка е постъпило
6
или наредено.
Не се установява, че средствата в размер от 14 970 лв., които ищецът Д. С. е
изтеглил от разплащателната сметка на „Фул Мобайл Сървисиз“ ООД за периода от
01.01.2019 – 31.12.2020 г., са били използвани за заплащане на лизинговите вноски по
процесния договор за финансов лизинг. Ответникът не ангажира каквито и да е
доказателства за корелацията между изтеглените от ищеца суми от сметката на
търговското дружество и заплатените вноски по договора, поради което посоченото
възражение, че средствата, с които са заплатени лизинговите вноски не са лични
средства на ищеца, а са изтеглените суми от търговското дружество, в което
ответникът е съдружник и управител, остава недоказано.
Въз основа на посоченото съдът намира, че не е доказан по делото вторият
елемент от спорното материално право, а именно – че ищецът е извършил твърдените
плащания за лизингови вноски по посочения договор за финансов лизинг за сумата
над 5 000 лв. до пълния предявен размер от 17 801,99 лв.
Съдът намира, че направеното плащане в размер на 5 000 лв. по договора за
лизинг е направено в интерес на ответника. Лизингополучател по договора за
финансов лизинг № от 01.04.2019 г., е М. С. и именно той е задължено лице за
заплащане на лизингодателя на лизинговите вноски по договора. Макар по делото да
не е представен договорът за лизинг, от съдържанието на представено от ответника
като писмено доказателство уведомление от „Финансити“ ЕАД от 29.11.2022 г. се
установява, че при неизпълнение на задължението на лизингополучателя да внася
лизингови вноски, лизингополучателят има право да развали договора, да начисли
неустойка в размер на 15% от доставната цена по договора и да получи владението на
лизинговия лек автомобил, а лизингополучателят губи възможността да придобие
собствеността на лизинговия актив, а заплатената до момента наемна цена остава за
лизингополучателя като платена наемна цена за ползване на лизинговата вещ. Дори да
не се стигне до прекратяване или разваляне на договора за лизинг, при забава за
плащане на лизингова вноска лизингодателят има право да начисли обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху неплатените в срок суми. При плащане на
всички лизингови вноски по договора, от друга страна, част от която е заплатената от
ищеца сума в размер на 5 000 лв., ответникът има право съгласно условията на
договора да придобие собствеността върху лизинговия актив. От показанията на
свидетелката Мандаджиева, се установява, че в края на срока на лизинговия договор
ответникът е придобил собствеността върху лизинговия лек автомобил „Мерцедес“ и
след това през 2023 г. е продал автомобила и се е удовлетворил от продажната цена.
Макар договорът за финансов лизинг да представлява по правната си същност договор
за възмездно предоставяне на ползването на вещта и договор за поръчка, при
уговорката за придобиване на собствеността договорът за лизинг придобива елементи
и на договор за продажба на изплащане, а по икономическата си същност представлява
кредит в стокова форма (в този смисъл напр. Герджиков, О. Търговски сделки.
Четвърто преработено издание, ИК „Труд и право“, С., 2015 г., с. 149-150). Следва да
се посочи, че дори да се беше установило твърдението на ответника, че по време на
срока на договора за лизинг автомобилът се е намирал изцяло във фактическа власт на
ищеца, това не означава, че заплащането на сумите от страна на ищеца не е в интерес
на ответника. Доколкото договорът за лизинг не е единствено предоставяне на
възмездно ползване на вещта (в такъв случай щеше да е налице договор за наем на
движима вещ, а не финансов лизинг), а съдържа елементи и на договор за поръчка и на
продажба на изплащане, възмездното ползване на вещта не е единствената престация,
която се предоставя на лизингополучателя на основание посочения договор. Предвид
установеното по делото придобиване на собствеността на лизинговата вещ от
7
лизингополучателя на основание именно процесния договор за лизинг, по който
ищецът е заплатил част от лизинговите вноски, следва да се приеме, че и при
доказване на ползването на вещта изключително от ищеца и приятелката му през срока
на договора, ответникът отново има интерес от извършеното плащане на лизингови
вноски, но заедно с него интерес има и ищецът – за да продължи да ползва
лизинговата вещ.
Съдът намира, че от представено от ответника като писмено доказателство
пълномощно с нот. заверка на подписа от М. С. в полза на упълномощения Д. С. (л. 63
по делото) не се установява, че при заплащане на лизинговата вноска ищецът е
действал не като управител на чужда работа, а като пълномощник на ответника. В
пълномощното в полза на представлявания е учредено правото да го представлява
пред изрично изброени в т.1 държавни институции за съставяне, подписване и
получаване на документи във връзка със МПС, собственост на упълномощителя, както
и да сключва договори за покупка и продажба на МПС от името на пълномощника си.
Процесният договор за лизинг не е от изброените в пълномощното сделки, за които на
ищеца да е учредена представителна власт. Няма представени никакви доказателства,
че при изпълнение на договора ищецът е действал по пълномощие. Следователно, не
може да се приеме, че при заплащане на процесните лизингови вноски ищецът е
действал като пълномощник на ответника и не е вършел чужда работа. Заедно с това,
следва да се отбележи, че изпълнението на задължение за плащане на сума по договор
не представлява правна сделка и може да бъде изпълнено от всяко трето лице (чл. 73
ГПК), без да е необходимо пълномощно. Дори обаче ищецът да беше заплащал сумите
по договора като пълномощник, а не като управител на чужда работа, ответникът във
всеки случай е длъжен да върне заплатените от ищеца суми.
Поради това съдът намира, че заплащането от страна на ищеца на лизингови
вноски в размер на 5 000 лв. по посочения договор за финансов лизинг е направено в
интерес на ответника М. П. С., който е лизингополучател по договора, а впоследствие
и собственик на лизинговия актив – лек автомобил „Мерцедес“, модел „Е280“ с рег. №.
Поради това искът за главница по чл. 61, ал. 1 ЗЗД се явява основателен до размер от 5
000 лв., като следва да се отхвърли за горницата над 5 000 лв. до пълния предявен
размер от 17 801,99 лв., като неоснователен и недоказан.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже
възникването на главен дълг и изпадането на длъжника в забава.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже погасяване на
дълга на падежа или след получаване на поканата, за което не сочи доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал., 1 ЗЗД при уместно водена работа изцяло в
чужд интерес, заинтересованият (наречен още „господар на работата“ или „доминус“)
е длъжен да възстанови на управителя на работата (наречен още „гестор“) сторените
от него необходими и полезни разноски, заедно с лихвите от деня на изразходването
им. Следователно, с посоченото законово правило се установява специално правило,
че обезщетение за забава се дължи не от датата на изпращане на покана до кредитора
(чл. 84, ал. 2, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД), а от датата на заплащане на сумата. От
представените доказателства по делото се установява, че сумата от 5 000 лв. е
заплатена по сметка на лизингодателя „Амиго Лизинг“ ЕАД на 20.12.2022 г.
Следователно лихва се дължи от ответника като господар на водената чужда работа за
периода от 21.12.2022 г. до 18.06.2024 г. (когато е крайният заявен период на
начисляване на законната лихва). Изчислена посредством общодостъпния лихвен
калкулатор на сайта на НАП: https://portal.nra.bg/embed/interest-
calculator/main.html, законната лихва за посочения период е в размер на 964,62 лева.
8
Искът за обезщетение за забава е основателен за периода от 20.12.2022 г. до 18.06.2024
г. и за размер от 964,62 лв., като за периода от 06.07.2021 г. до 19.12.2022 г.
включително, както и за горницата над уважената част от 964,62 лв. до пълния
претендиран размер от 2 207,07 лв., искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен и
следва да се отхвърли.
Относно възражението за давност:
Ответникът прави възражение за погасяване по давност на всички заплатени от
ищеца вноски с падеж преди 18.06.2021 г., като посочва, че вземанията, претендирани
от ищеца са периодични вземания по смисъла на чл. 11, б. „в“ ЗЗД, тъй като се отнасят
за заплащане на лизингови вноски. Съдът намира, че заплатените от ищеца суми за
лизингови вноски по посочения договор се погасяват с общата 5-годишна давност, а не
с кратката 3-годишна давност за периодични задължения. Основание за възникване на
вземанията на ищеца спрямо ответника не е договорът за лизинг, а предприемането на
работа, за която знае, че е чужда без да е натоварен за това. Безспорно по делото е, че
ищецът не е страна по процесния договор за финансов лизинг. Въпреки, че
управителят на чужда работа следва да изпълнява договора така, все едно е
упълномощен по него (чл. 60, ал. 2 ЗЗД), ако не иска да носи отговорност пред
господаря на работата за лошото водене на работата, но вземанията му по иска срещу
господаря (управителя) на работата (actio negotiorum gestorum contraria) не са
зависими от сроковете и падежите по договора, чието изпълнение управителят на
чуждата работа е поел. Давността по иска по чл. 61, ал. 1 ЗЗД тече от деня на
извършване на плащането от управителя на работата и се погасява с общата 5-годишна
давност. Доколкото исковата молба по настоящото дело е предявена на 18.06.2024 г., по
давност се явяват погасени всички суми, заплатени от ищеца на основание водене на
чужда работа без пълномощие пред 18.06.2019 г. Сумата от 5 000 лева, за която съдът
прие, че следва да бъде осъден ответинкът да заплати, е заплатена от ищеца на
20.12.2022 г., поради което възражението за давност се явява неоснователно.
Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията за лихви се погасява с изтичането на
тригодишен давностен срок, като в случая от момента на възникване на вземането
/20.12.2022 г./ до подаването на исковата молба /18.06.2024 г./ е изтекъл срок, по-
кратък от три години, поради което вземането не е погасено по давност.
По разноските:.
При този изход на спора ищецът има право на разноски на осн. чл.78, ал. 1 ГПК
съразмерно на уважената част от иска, а ответника – съразмерно на отхвърлената част
от иска на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Ищецът доказва по настоящото дело следните направени съдебно-деловодни
разноски: 1000 лв. – възнаграждение за адвокат по договор за правна защита и
съдействие от 14.06.2024 г. (л. 61 по делото), 800,40 лв. – заплатена държавна такса за
разглеждане на исковата молба и такса за изготвяне на копие от исковата молба и
приложенията към нея по чл. 102з, ал.3 ГПК, претендирана съгласно представен
списък по чл. 80 ГПК. Ответникът в хода на устните състезания изрично посочва, че
не прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца. Поради това на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер от 536,70 лв., пропорционално на
уважените искове, от които: 238,60 лв. държавна такса и 298,10 лв. адв.
възнаграждение.
Ответникът представя доказателства за заплатено възнаграждение в брой (л.65)
по договор за правна защита и съдействие бланков № и индивидуален № г. (л.66) в
размер на 2200 лв. Процесуалния представител на ищеца в хода на устните състезания
9
прави изрично възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ответника по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът е
задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от 24.01.2024г.
по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери
на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, §1 ДЕС, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение,
включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги
и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от
размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В процесния случай предвид ниската фактическа и по-висока
правна сложност на делото, като съобрази извършените от процесуалния представител
на ответника действия и взе предвид, че делото е приключило с провеждането на едно
открито съдебно заседание, намира възражението за основателно. Адвокатското
възнаграждение, претендирано от ответника, следва да бъде намалено до размера от
1700 лв., който размер съдът намира за справедлив и обоснован. Поради това, в полза
на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1193,24 лв. на осн. чл.
78, ал. 3 ГПК и съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА М. П. С. с ЕГН ********** да заплати на Д. П. С., ЕГН **********
сумите, както следва:
сумата от 5 000 лева на осн. чл. 61, ал. 1 ЗЗД, представляваща заплатени от
ищеца месечни лизингови вноски за периода от 13.05.2019 г. до 20.12.2022 г.,
дължими от ответника по договор за лизинг от 2019 г., сключен с „Амиго
Лизинг“ ЕАД на лек автомобил „Мерцедес“ с рег.№ , ведно със законна лихва от
датата на предявяването на исковата молба – 18.06.2024 г. до окончателно
погасяване на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния предявен
размер от 17 801,99 лева като неоснователен;
сумата от 964,62 лева на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху сумата по чл. 61, ал. 1 ЗЗД за периода
от 20.12.2022 г. до 18.06.2024 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния
претендиран размер от 2207,07 лева, както и за периода от 06.07.2021 г. до
19.12.2022 г. включително като неоснователен;
сумата от 536,70 лева на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща направени
разноски по делото, пропорционално на уважената част от предявените искове.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК Д. П. С., ЕГН ********** да заплати на М.
П. С. с ЕГН ********** сумата от 1193,24 лева, представляваща направени по делото
разноски, пропорционално на отхвърлената част от предявените искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
10
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11