Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 06.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети октомври
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илиана Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№5374 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ищеца П.В.Г. срещу решение от 14.11.2018 г. по гр.д. №
6138/2017 г. на Софийски районен съд, 36 състав, с което е отхвърлен предявеният
от жалбоподателя срещу М.И.Б., в качеството му на частен съдебен изпълнител, рег.
№838 КЧСИ, иск с правно основание чл.45 ЗЗД вр. чл.74 ал.1 ЗЧСИ за заплащане на
сума в размер на 11 112,00 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди, причинени от незаконосъобразни действия по изп.д №20158280404642 и
присъединените към него дела, ведно със законната лихва от 08.12.2016 г. до
окончателното изплащане, като ищецът е осъден да заплати разноски по делото.
В
жалбата се твърди, че решението на СРС е постановено при нарушение на
материалния и на процесуалния закон, както и че е налице свръхпетитум. Сочи, че
плащането на дълга е предхождало присъединяването на нови изпълнителни титули
по изпълнителното дело и ЧСИ е следвало да прекрати изп. дело. Поддържа, че към
момента на насрочване на публичната продан имотът не е бил собственост на
длъжника, защото на 18.09.2015 г. е придобил 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот
от длъжника. Твърди, че стойността на имуществото, към което е насочено
изпълнението, надхвърля размера на вземането, поради което е налице
свръхобезпеченост на дълга. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск за вреди.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна ЧСИ М.И.Б. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Претендира
разноски.
Третото
лице–помагач „ДЗИ-О.З.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата.
Предмет
на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 05.03.2019
г. в частта, в която е оставена без уважение молбата му от 30.11.2018 г. за
изменение на решението в частта за разноските. Това определение е обжалвано с
частна жалба от 25.03.2019 г., в която е посочено, че неправилно съдът не намалил
присъденото на ответника адвокатско възнаграждение до минималния размер, с
оглед фактическата и правна сложност на делото. Жалбоподателят
моли определението на СРС да бъде отменено, като бъде намалено присъденото
на ответника адвокатско възнаграждение до минималния размер по Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответната
страна ЧСИ
М.И.Б. в
законоустановения срок оспорва частната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба
относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По въззивната жалба:
Жалбата
е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, но е недопустимо в частта, в която съдът е
отхвърлил предявения иск за разликата над сумата от 8512,58 лв. до пълния
размер от 11 112,00 лв. С определение от 26.04.2017 г. СРС е прекратил
производството по делото за сумата от 2599,42 лв. Налице е произнасяне на
СРС свръхпетитум, което в приложение
правомощията на въззивния съд по чл.270
ал.3 изр.1 ГПК налага извод за обезсилване на решението в тази част.
Процесното
първоинстанционно решение е правилно в останалата му част, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Съгласно чл.441 ал.1 ГПК, частният съдебен
изпълнител отговаря при условията на чл.45 ЗЗД за вредите, причинени на
длъжника от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, в каквато
насока е и разпоредбата на чл.74 ал.1 ЗЧСИ, според която съдебният изпълнител
отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята
дейност. За да е основателен предявеният иск с правно основание чл.45 ЗЗД
следва кумулативно да са налице следните предпоставки: противоправно деяние,
вина, вреда и причинна връзка между деянието и вредата. Липсата дори и на една
от така изброените предпоставки води до неоснователност на предявения иск.
Причинната връзка не се предполага, тя трябва да бъде доказана във всеки
конкретен случай.
Спорът
по настоящото дело се концентрира върху фактическия въпрос дали плащането на
дълга от страна на ищеца предшества хронологично подадените молби за
присъединяване на други вземания към същия длъжник, както и върху правния
въпрос до кой момент е допустимо да бъде извършено присъединяването. С оглед
отговора на тези въпроси, следва да се прецени дали действията на ЧСИ са
законосъобразни.
Упражняването
на правото на присъединяване предполага неприключило или непрекратено
производство /„Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на
правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Второ преработено и допълнено
издание – 2017 г.“ – стр. 1248/. Във въззивната жалба са наведени оплаквания,
че ЧСИ не е прекратил делото на основание чл.433 ал.2 ГПК /изм. ДВ, бр.86 от
2017 г./. Въпреки, че законът употребява само понятието прекратяване на
изпълнителното производство, то в обхватът на тази разпоредба попадат и
случаите на приключването на изпълнението, което преди измененията с бр.86 на
ДВ от 2017 г. не е регламентирано в ГПК, а само в чл.115 ал.1 ПАС. При погасяване
на вземанията, описани в изпълнителния лист, изпълнителното дело се приключва,
тъй като изпълнителният процес е достигнал до типичният си и закономерен
резултат – притезанието на взискателя е удовлетворено. Така, както при
прекратяването, и при приключването ЧСИ постановява констативен акт, с който
слага край на производството. Вдигането на всички наложени обезпечителни мерки
се извършва след постановяване на този акт. Въпросът, който възниква при това
положение, е в какъв срок след постъпване на сумите от длъжника по сметка на
ЧСИ, съгласно чл.455 ал.1 ГПК, следва съдебният изпълнител да приключи
производството и да вдигне обезпеченията. Преди постановяване на крайния акт
съдебният изпълнител следва да е извършил удовлетворяване на интереса на
взискателя, като му е превел дължимите суми. Именно това заключение следва от
текста на чл.456 ал.1 ГПК, а срокът за превеждане на сумите на взискателя е
определен в чл.455 ал.2 ГПК – 7-дневен. Този срок започва да тече от
разпределението на събраните суми. Това е и най-късният момент за
присъединяване на нови кредитори или както е в случая на нови вземания на
първоначалния кредитор. Разпределение по смисъла на закона се изготвя само при
постъпване на сума от изпълнителни действия, която е недостатъчна за покриване
на конкуриращи се вземания, т.е. при наличие само на един взискател липсва
необходимост от разпределение на вземания, поради което правото за
присъединяване може да бъде упражнено само преди момента на насочване на
събраната сума за плащане към първоначалния взискател по реда на чл.455 ал.2 ГПК. Тук следва да се има предвид, че сумите, внесени по сметката на съдебния
изпълнител, са на длъжника, докато не бъдат изплатени на взискателя, а до
размера на внесените суми длъжникът има вземане срещу съответната банка, но не
може да се разпорежда с него, защото то се счита запорирано до удовлетворяване
на взискателите. Със сумите по сметката се разпорежда ЧСИ, който издава до
съответната банка нареждания за плащания /чл.455 ал.2 ГПК/ и отбелязва
плащането върху изпълнителния лист /чл.455 ал.2 изр.2 ГПК/. Именно понеже
сумите са на длъжника, съдебният изпълнител може да удовлетвори с тях
взискателите. Плащането се смята за получено от взискателя не от деня на
платежното нареждане, а от получаване или от превеждане на сумата. Плащането
погасява задължението на длъжника, защото то удовлетворява взискателя, а изпълняемото
право престава да съществува, но плащането погасява не само материалноправното
отношение, а и изпълнителното процесуално отношение. С плащането съдебният
изпълнител изпълнява последното свое задължение по висящия изпълнителен процес /„Българско гражданско процесуално
право“ – Ж. С., девето допълнено и преработено издание/. Ето защо, той приключва
след плащането поради това, че е постигнал своята цел.
В
процесния случай не е спорно, а и е установено от приложеното изп.д
№20158280404642 по описа на ЧСИ М.Б., че плащането на дължимите суми по
първоначалния изпълнителен лист е направено на 25.09.2015 г. по сметка на ЧСИ,
като от същата дата е депозирана пред последния молба от взискателя В.Б.С.за
добавяне на нови изпълнителни титули. С оглед изложеното и установеното от фактическа
страна, въззивният съд приема, че ЧСИ
законосъобразно е присъединил на основание чл.456 ГПК новите вземания на
първоначалния взискател преди насочване на постъпилите суми за плащане, т.е. не е налице виновно
и противоправно поведение от страна на съдебния изпълнител – липсва една от
предпоставките за ангажиране отговорността на съдебния изпълнител.
Направеното
възражение за несъразмерност на предприетите изпълнителни способи, с оглед размера
на първоначалното задължение, е преклудирано, тъй като същото е въведено за
първи път с въззивната жалба /чл.266 ал.1 ГПК/. Доводите на въззивника в
жалбата му, че прехвърлянето на възбранения имот е недействително само до
размера на дълга, също за заявени за първи път пред настоящата съдебна
инстанция, поради което не следва да бъдат разглеждани.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта, в
която предявеният иск за вреди в размер на сумата от 8512,58 лв. е отхвърлен.
По
частната жалба:
С
молба от 30.11.2018 г. ищецът е поискал съдът да измени решението в частта за
разноските, като присъденото на ответника за адвокатско възнаграждение бъде намалено
до минималния размер по
Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С
обжалваното определение СРС е оставил молбата без уважение, като е приел, че не
са налице основания за изменение на решението в частта за разноските – адвокатското
възнаграждение не следва да бъде определяно в минималния размер, с оглед
фактическата и правна сложност на делото, като същото още с постановеното по
делото решение е намалено до размера на сумата от 1200,00 лв.
По
силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните, може да измени
постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице основания за
това. Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради погрешно
изчисляване на размера им или частта, която се понася от съответната страна,
както и поради грешки във фактическите констатации и правните изводи на съда,
въз основа на които той се е произнесъл по разпределението на разноските.
Съгласно ТР №6/2012 от
06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът
не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло
изводите на първоинстанционния съд, че заплатеното от ответника адвокатско
възнаграждение не следва да бъде намалявано до минималния размер по Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед фактическата и правна сложност на делото /материалите по
делото са значителен брой/.
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд
правилно е приел, че не са налице предпоставки за изменение на постановения акт
в частта за разноските, поради което обжалваното определение следва да бъде
потвърдено.
С оглед
изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 1200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението
на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна защита
и съдействие, сключен между въззивника и адв. М.М., според който въззиваемият е
заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1200,00
лв. с ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване
на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по
реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело
адвокатско възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7
ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но с
оглед фактическата и правна сложност на делото /освен посоченото по-горе за
значителиня брой материали, предмет на въззивното производство са депозираните
от въззивника въззивна и частни жалби/, не следва да бъде намалявано до
минималния размер по Наредба №1/09.07.2004 г.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение №534650 от 14.11.2018 г., постановено по
гр.д. №6138/2017 г. на Софийски районен съд, 36 състав, в частта, в която е
отхвърлен предявеният от П.В.Г., ЕГН
**********, адрес: ***, срещу ЧСИ М.И.Б.,
адрес: ***, иск с правно основание чл.45 ЗЗД във вр. чл.74 ал.1 ЗЧСИ за разликата
над размера от 8512,58 лв. до
11 112,00 лв.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата му част.
ПОТВЪРЖДАВА определение №55967 от 05.03.2019 г., постановено
по гр.д. №6138/2017
г. на Софийски районен съд, 36 състав.
ОСЪЖДА П.В.Г., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на ЧСИ М.И.Б., адрес: ***,
на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1200,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ответника „ДЗИ
– О.З.” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.