Р
Е Ш Е
Н И Е № 260175
09.02.2021г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІ-ти състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети
януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА
КУРШУМОВА
ТАНЯ
ГЕОРГИЕВА
при
участието на секретаря Елена Димова,
като разгледа докладваното от съдия Виделина Куршумова въззивно гражданско дело
№ 2490 по описа за 2020г. на ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на “Био Фреш” ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
с. ****, Местност „Три могили“, квартал 28 - № 42, чрез пълномощника по делото
адв. С.А., против Решение № 2720 от 30.07.2020 г. постановено по гр.д.№ 18623
по описа за 2018 г. /неправилно посочено гр.д.№ 14763 по описа за 2019 г./ на
РС - Пловдив, XI гр.с., с което се осъжда Био
Фреш” ООД, ЕИК **** да заплати на В.С.К., ЕГН **********,***, сумата от 8 000 лева,
представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания от трудова злополука, претърпяна от ищеца на
14.02.2018 г., заедно с мораторна лихва върху тази сума за периода от
14.02.2018 г. до 21.11.2018 г. в размер на
624, 49 лева; сумата 443 лева,
представляваща обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди,
изразяващи се в разходите му за прегледи и лечение на уврежданията му от
трудовата злополука, и сумата 893, 81
лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди
от трудовата злополука, изразяващи се в разликата между нетното трудово
възнаграждение, което ищецът би получавал, ако работеше, и полученото
обезщетение от общественото осигуряване за временна неработоспособност през
периода 14.02.2018 г. – 11.08.2018 г., заедно с мораторна лихва върху тази сума
за периода от датата на падежа на всяко едно вземане – 26-то число на следващия
месец до 21.11.2018 г. в размер общо на 38,
63 лева, заедно със законната лихва върху трите главници, начиная от
22.11.2018 г., до окончателното им изплащане, както и направените разноски за
производството по делото в размер на 1 440 лева с ДДС, а в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд - Пловдив – 520 лева ДТ И 783 лева депозити за СМЕ,
САТЕ, СТЕ, СГЕ и ССЕ, както и се
признават за неистински документи Книга за инструктаж по безопасност и здраве
(начален инструктаж), Книга за инструктаж по безопасност и здраве (инструктаж
на работното място, периодичен инструктаж, извънреден инструктаж) и Служебна
бележка № 87/26.09.2017 г., и се изключва същите от доказателствата по делото.
В жалбата се излагат
оплаквания, че решението е неправилно поради неотразяване на обективното
действително правно положение между страните, превратно тълкуване на събраните
по делото доказателства и липсата на логическа връзка между фактическите
констатации на съда и правните му изводи. Поддържа се, че намалената
трудоспособност на ищеца е била за периода от 14.02.2018 г.до 31.05.2018 г.,
въз основа на което се оспорва уважаването на исковата претенция изцяло. Възразява
се, че при постановяване на решението съдът не е обсъдил доводите на ответника
за спазване на общо установени правила и норми при извършването на конкретна
работа. По принцип последните следвало да бъдат известни на всички правни
субекти и те били длъжни да ги спазват независимо дали са инструктирани или не.При
наличието на такива правила те не можело да се бъдат дерогирани, поради това,
че работодателят не бил направил инструктаж за спазването им. Така се
възразява, че без да се коментират тези доводи на ответникът
първоинстанционният съд е приел, че не е налице съпричиняване и е уважил изцяло
претенцията по чл.200 КТ. Излагат се
доводи за необоснованост на решението при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, като се твърди, че не са взети предвид обстоятелства, обуславящи вредата.
Моли се да се отмени решението и вместо него да се постанови друго, с което да
бъдат отхвърлени искове изцяло, както и да бъдат присъдени разноските по
делото.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна В.С.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, чрез пълномощника си по делото адвокат С.А., с който жалбата се
оспорва като неоснователна. Взема се становище по конкретните оплаквания във
въззивната жалба и се излагат подробни доводи против същите. Посочва се, че
ищецът е бил в отпуск за временна неработоспособност за периода от 14.02.2018
г. до 11.08.2018 г., съгласно представените по делото болнични листове, през
който период е получавал обезщетение от НОИ. Поддържа се, че ищецът е претърпял
неимуществени и имуществени вреди под формата на претърпени загуби, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. Посочва се, че работодателят не е изпълнил задължението си да
осигури здравословни и безопасни условия на труд и не е инструктирал работника
за условията за боравене с работното оборудване. Оспорват се доводите за
липсата на причинно - следствена връзка между трудовата злополука и поставената
на ищеца диагноза „скъсан менискус“. Позовава се на приетата по делото СМЕ, от
която намира, че се доказва причинно-следствената връзка между инцидентът на работното място и
установените травматични увреждания. Поддържа се, районният съд правилно е
приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определянето на справедливото
обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. По съображенията в
отговора на жалбата се моли същата да се остави без уважение и да се потвърди
обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно като постановено в
съответствие с материалния и процесуалния закон, и обосновано. Претендират се
сторените разноски, включително и адвокатския хонорар във въззивната инстанция
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с обективно
съединени искове от В.С.К. против “Био Фреш” ООД с правно основание
чл.200 от КТ за присъждане на: обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания,
притеснения, унижения и неудобства от трудова злополука, настъпила на 14.02.2018
г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода от датата на увреждането
на 14.02.2018 г. до 21.11.2018 г., както и законна лихва за забава върху
главницата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й
изплащане; обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разходите за прегледи и лечение
на уврежданията на ищеца от трудовата злополука, ведно законна лихва за забава върху
главницата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й
изплащане; обезщетение за претърпените имуществени вреди от трудовата
злополука /пропуснати ползи/, представляващо разликата за всеки месец през
периода 14.02.2018 г. – 11.08.2018 г. между нетното трудово възнаграждение,
което би получавал ищеца ако работеше, и полученото за всеки месец през
посочения период обезщетение от общественото осигуряване за временна
неработоспособност, ведно с мораторна лихва за всеки месец през посочения
период върху главниците за периода от датата на падежа на всяко едно вземане –
26-то число на следващия месец до 21.11.2018 г., както и със законна лихва за забава върху главниците,
считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното им изплащане.
С обжалваното решение съдът е
приел за доказано от фактическа
страна, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника
като “****” от 26.09.2017 г. до 02.10.2018 г. и считано от последната дата
трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ – по взаимно съгласие на страните, със Заповед № 00591/02.10.2018 г. на
ответното дружество, връчена на ищеца на същата дата. Районният съд е приел за
безспорно установено, че на 14.02.2018г. около 10.30 часа ищецът е претърпял
трудова злополука, която е настъпила по време на разтоварването на два броя съдове (варели) с полуфабрикат,
които са били оборудвани с по четири
броя колелца за придвижване. Прието е, че поради голямата тежест на съдовете
(варели) и невъзможността на ищеца да се справи сам, в разтоварването се е
включил и колегата му И. М. Ищецът дърпал варела
отпред, а И. М. и ш. на микробуса са му помагали отстрани, но колелцата на съда
(варела) се запънали на прехода от микробуса към рампата и същият се е
преобърнал върху ищеца, вследствие на което В. К. получил контузия на дясната
коленна става. С Разпореждане № 5104-15-49/01.03.2018 г. на
Длъжностно лице от ТП на НОИ – гр. **** злополуката била призната трудова по чл.55, ал.1 от КСО.
Въз основа
на така възприетата фактическа обстановка, районният съд е приел за доказана причинно-следствена връзка между трудовата злополука и
установените травматични увреждания. За да уважи иска за присъждането на
обезщетение за неимуществени вреди, районният съд е достигнал до извода, че са
доказани болевите усещания на ищеца от травматичното увреждане,
продължителността на лечението, затрудненото предвижване и обслужване по време
на лечението, поради което и изхождайки от степента и характера на уврежданията
на ищеца, състоянието му и възрастта му, на осн.чл.52 от ЗЗД е приел за
справедлив претендирания размер на обезщетението от 8 000 лева, ведно със
законната лихва за забава заплащането на главницата. Исковете за присъждане на
имуществени вреди са уважени след като районният съд е приел за доказано, че
ищецът е направил разходи за лечението си от трудовата злополука в размер на 443, 30 лева, както и че от
заключението на СсчЕ се установява разликата
между нетното трудово възнаграждение, което ищецът би получавал, ако не беше
претърпял трудовата злополука и работеше, и полученото обезщетение от
общественото осигуряване за временна неработоспособност през периода 14.02.2018
г. – 11.08.2018 г. в общ размер на 893, 81 лева, ведно със законната лихва за този период
от 38, 63 лева.
Районният съд е уважил предявените искове за посочените
размери след като е изложил мотиви, че не се доказва съпричиняване на
злополуката от страна на ищеца поради неспазване на инструкции за безопасна
работа.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо, като при
постановяването му не е било допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и на
основание чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността
на решението съобразно оплакванията в жалбата, като
въззивният съд се произнесе
по правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от
онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея
липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна
на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
С въззивната жалба се оспорва
причинно-следствената връзка между трудовата злополука и временната нетрудоспособност
на ищеца за периода 31.05.2018 г. до 11.08.2018г. Възразява се, че районният
съд без да обсъди доводите на ответника досежно спазването на общо установени
правила и норми при извършването на
работата е приел, че не е налице съпричиняване на вредите от работника. Оспорва
се размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди на
осн.чл.52 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.200, ал.1
от КТ работодателят
отговаря имуществено за
вреди от трудова
злополука, които са причинили
временна неработоспособност, трайно
намалена работоспособност или
смърт на работника
или служителя, независимо
от това дали
негов орган или
друг негов работник или
служител има вина за настъпването им, а в чл.3 е разписано, че работодателят
дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и
имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по
общественото осигуряване.
Настоящият въззивен състав на ПОС
приема за правилни изводите на районния
съд за осъществяване на предпоставките
по чл. 200 КТ
за ангажиране на обективната отговорност на работодателя за неимуществени и
имуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на претърпяната от него
трудова злополука на 14.02.2018 г. По делото е безспорно установено трудовото
правоотношение между ищеца и ответното дружество, както и че ищецът е претърпял
трудова злополука в периода на трудовото му правоотношение и докато е полагал
труд в ответното предприятие. Не е спорно обстоятелството, че трудовата
злополука е причинила временна нетрудоспособност
на ищеца през периода 14.02.2018 г.- 31.05.2018 г., доколкото в жалбата
се сочи, че ищецът е бил с намалена трудоспособност в следствие на претърпяната
трудова злополука и получената от това контузия на дясното коляно за период от
три месеца, като лечението му е продължило до 31.05.2018 г. Спорна е причинно -
следствената връзка между трудовата злополука и временна нетрудоспособност на ищеца от 31.05.2018 г. до 11.08.2018
г. Съображения за това са изложени в отговора на исковата молба като ответникът
сочи, че диагнозата „прясно скъсване на мениска“ се появява за първи път в
болничния лист от 31.05.2018 г., а от датата на злополуката на 14.02.2018 г. до
този момент диагнозата във всички болнични листове е „контузия на коляното“, от
което се прави извод, че между трудовата злополука и скъсването на менискуса на
ищеца, ако имало такова, липсва причинно - следствена връзка. При това
оспорване, в срока по чл.143, ал.2 ГПК ищецът е пояснил и допълнил исковата
молба, че единствената претърпяна от него травма е тази на коляното, с която е
бил диагностициран според първите шест болнични листа. Поради допълнителни
изследвания и продължаващия оток в коляното, лекуващият лекар Ч. е заявил, че
се касае за скъсан менискус, която диагноза е посочена в останалите три
болнични листове, но това не се отнасяло за претърпяването на друга травма.
След самостоятелна преценка на
събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира за доказана
причинно - следствената връзка между трудовата злополука и временната
нетрудоспособност на ищеца за периода 14.02.2018 г.- 11.08.2018 г. По делото са
представени амбулаторни и болнични листове за временна нетрудоспособност на В. С.К.,
според които за периода от 14.02.2018 г. до 31.05.2018 г. /видно от амбулаторен
лист № 205/31.05.2018 г./ ищецът е бил с диагноза „контузия на коляното“ като
три пъти са му поставяни инжекции с кортикостероиден препарат и два пъти суплазин
вътреставно и е предписан Афламил, а за периода от 31.05.2018 г. до 11.08.2018 г. е бил с диагноза „пряско скъсване на мениска“ с
предписано лечение Арника гел и насочване за ЯМР. Изслушано и е прието като
компетентно и обективно изготвено, неоспорено от страните, заключение на
съдебно - медицинска експертиза с в.л. Д. М. При извършения клиничен преглед на
ищеца на 05.04.2019 г., СМЕ е установила, че същото е напълно възстановено, без
оплаквания, без отоци и без клинична признаци за вътреставни увреди, тоест в
момента на прегледа лицето е напълно здраво от страна на опорно – двигателния
апарат и в частност на дясното коляно. Липсват данни и характерната
симптоматика за травматична увреда на менискусите на дясна колена става. Вещото
лице е дало характеристики на увреждането „контузия на коляното“ и „скъсан менискус“.
Посочило е, че „контузията на коляното“ представлява травматично увреда на
меките тъкани на съответната става с оток и ограничени болезнени движения без
засягане на важни структури в нея, която се получава от тъп предмет. „Скъсан
менискус“ е прекъсване целостта на полулунните хрущялни буфери на коленната
става при резки движения. Вещото лице е категорично е поддържало, че разликата
между двата вида увреждания е, че „контузията“ преминава с консервативна
терапия, а „скъсания менискус“ се лекува само оперативно. Според вещото лице, в
следствие на трудовата злополука на лицето е причинена контузия на дясна
коленна става с посочената симптоматика деформация, оток, ставен излив и
ограничени болезнени движения, както и че травматичното увреждане на ищеце е
настъпило по посочения от него начин. Причинена е била болка със силно изразен
характер. Травмата е довела до болеви усещания, които са намалявали бавно с
времето. Страданията, които е изтърпял ищеца са били силно изразени, поради
продължителността на лечението, затрудненото предвижване и обслужване по време
на лечението. Вещото лице е посочило, че тези увреждания, при които липсва
засягане на важни структури – коленната става, се възстановяват, при спазване
на дадените указания в рамките на 1 до 2 месеца в зависимост от тежестта на
травмата, както и нямало данни лицето да е ползвало по време на лечението
помощни средства. По отношение лечението на скъсан менискус е преповторено, че
единственото лечение на същото е оперативно като в представената документация
няма никакви данни за извършването на оперативна намеса – артроскопия. Според
вещото лице, поради нестихване на болковия синдром на дясното коляно след третия
месец от травмата, лекуващият лекар проявява съмнение за допълнителни
вътреставни изменения в частност на „скъсване на менискуса“ като изисква
определения изследвания за доказване на тези опасения. Също така, вещото лице е
отговорило, че при наличие на скъсване на менискус, то задължително се
предхожда от контузия от съответната става като първоначално се проявяват
симптомите на обща контузия на коленната става и след преминаване на острия
период, излизат на преден план симптомите на увредения менискус, който трябва
да се потвърдени задължително от ЯМР и артроскопия. В конкретния случай, след
трудовата злополука на 14.02.2018 г. след отшумяване на острия период на
контузията, вещото лице сочи, че е възможна промяна на първоначалната диагноза,
като тази промяна, изразяващо се като първоначално предположение не е доказана.
Вещо лице поддържа, че лечението на „скъсан менискус“ е оперативно, тоест не
може да се самоизлекува с времето, а по време на клиничния преглед на
05.04.2019 г. лицето не дава никакви симптоми, признаци и последствия от
наличието на такава увреда. В съдебно заседание на 05.06.2019 г. в.л.Д. М.
поддържа, че няма доказателства за скъсан менискус на ищеца, а само съмнения за
това обстоятелство, като препоръчаното изследване ЯМР е подходящо според съмненията
на лекаря. Вещото лице отново сочи, че скъсването на менискуса не преминава
спонтанно, както че диагнозата на ищеца е контузия. Обяснява, че изследването
за „скъсан менискус“ струва 350 лева и
за да се получи безплатно, в практиката се е наложило, както вещото лице и
всички лекари, които искат това изследване по безплатна пътека, да пишат
диагнозата, за която се съмняват, за да послужи пред НЗОК. В случая е останало
съмнението за скъсан менискус. Поддържа, че не е възможно скъсан менискус да
зарастне от самосебе си. В същото съдебно заседание е разпитан св. Иво Чолаков,
който е бил лекуващ лекар на ищеца. Свидетелят посочва, че ищецът е имал оток
на коляното, кръв в него, болка и ограничени движения. Лечението е продължило
няколко месеца, като лекарят е очаквал състоянието на ищеца да се подобри, но към
края на първия месец коляното все още е било подуто, поради което му е изписал
кортикостероидни инжекции. След още един месец свидетелят посочва, че коляното
е било все още надуто като му е предложил допълнителни инжекции. Периодът
на лечението е станала по –дълъг
отколкото е характерно за навяхванията. Поради това свидетелят е предложил да
се направи ЯМР, за да се установи дали има увреждане на връзките. Посочва, че е
чакал касата да разреши безплатното извършване на изследването, което не е
станало.
Въз основа на изложеното, съдът намира,
че претърпяното от ищеца увреждане от трудовата злополука се изразява в
контузия на дясното коляно, като в заключението си СМЕ изрично констатира причинно
– следствената връзка между злополуката и това увреждане. Съдът намира, че
контузията на дясното коляно е и увреждането, поради което ищецът е бил във временна
неработоспособност за целия процесен период от 14.02.2018 г. до 11.08.2018 г. Това е така, защото макар за
периода от 31.05.2018 г. – 11.08.2018 г. ищецът да е бил с диагноза „прясно скъсване на
мениска“, от заключението на СМЕ и св.показания на доктор Ч. се установява, че
посочената диагноза не съответства на действителното обективно състояние на
ищеца през посочения период. В заключението си вещото лице принципно посочва,
че контузията на коляната става е следвало да отшуми за около 1 – 2 месеца при
спазване на лечението, каквито са били и очакванията на доктор Ч., според
неговите показания. Същевременно обаче вещото лице заключава, че понякога
контузията на коляното предхожда скъсването на менискуса, като последното
излиза на преден план се отшумяване на острия период и за това следва да се
направи ЯМР. Така по отношение на ищеца се установява от показанията на доктор
Ч., че след като ищецът не се е бил възстановил в очаквания едномесечен период,
му е било приложено допълнително лечение и е предложено извършването на ЯМР, поради
съмнение за скъсани връзки. Обичайната практика в тези случай, доколкото
изследването ЯМР е скъпоструващо, е вписването на съмнението за скъсване на
менискуса като диагноза, за да бъде обосновано разрешаването му от НЗОК, според
вещото лице. Така очевидно е било постъпено и по отношение на ищеца, доколкото
в амбулаторните и болничните му листове е вписана диагноза „прясно скъсване на
мениска“ без да има данни същата да е била потвърдена. Както се сочи в
заключението на СМЕ, в представената медицинска документация не се съдържа нито
една от посочените от вещото лице методики за установява скъсването на
менискуса, поради което това е останало като едно съмнение. Така не се установя
нито преди постановянето на диагнозата „прясно скъсване на мениска“ на 31.05.2018 г., нито след това, да са
извършени необходимите изследвания, доказващи посочената диагнозана. Тази
диагноза не само не се установява, но и се опровергава доколкото вещото
категорично посочва, че лечението при скъсване на менискуса е само оперативно,
а при клиничния преглед на ищеца на 05.04.2019
г. е констатирано, че същият е напълно здрав и не дава симптоми, признаци и
последствия от наличието на такава увреда. Следователно, налага се извода, че ищецът се е възстановил
без да се извършва оперативна интервенция, тоест въз основа само на
консервативна терапия, което единствено е възможно при контузия на коляното, но
не и при скъсване на менискуса.
Ето защо, по делото се доказва, че временната
неработоспобност на ищеца през периода
от 14.02.2018 г. до 11.08.2018 г. е поради контузия на дясното коляно, което
увреждане е настъпило от трудовата злополука на 14.02.2018 г., тоест доказва се
причинно – следствената връзка между трудовата злополука и увреждането на ищеца
за целия процесен период. Поради това и неоснователно се възразява в жалбата
срещу присъждането на претендираните обезщенията за целия процесен период.
Във въззивната
жалба се съдържат оплаквания за необоснованост на решението при определяне на
размер на осн. чл.52 от ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди, съгл.
чл.52 ЗЗД, се определя от съда по справедливост, което понятие не е абстрактно.
То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението-т.2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС.
В конкретния
случай при определяне на размера на следващия се паричен еквивалент на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, въззивният съд взема предвид, че ищецът е изживял болка със силно изразен характер, според заключението
на СМЕ. Ищецът не се е възстановил в очаквания срок от един месец, като болките
и страданията му са продължили по - продължителен период, поради което според
показанията на доктор Ч. се е наложило да го насочи за извършване на ЯМР.
Същевременно се е наложило имобилизация на ищеца, били са му поставени три инжекции с кортикостероиден препарат и
вътрешноставни инжекции, като се констатира, че трудовата злополука е довело да
временна неработоспособност на работника за срок от 179 дни, като за тези обстоятелства
свидетелстват представените амбулаторни и болнични листове. Претърпените от
работника болки и страдания се удостоверяват и от показанията на св. С. К. /баща на ищеца/ и Д. К. /на
който ищецът е племенник/, които се кредитират от съда като преки и непосредствени, същите са ясни, точни и
безпротиворечиви, дадени са в логична последователност, както и кореспондират
със заключението на СМЕ и показанията на св.д-р Ч., който удостоверяват силните болките на ищеца от
процесното увреждане и продължилия период на възстановяване. Според на св.С. К., ищецът е носил шина 15 дни, по
време на което не е могъл да се обслужва сам и е бил подпомаган от родителите
си, при посещенията си при лекар е имал нужда от придружител. След свалянето на
шината ищецът не е могъл да ходи самостоятелно в порядъка на 2 месеца, а от третия месец е започнал да
ходи, но като походил малко, като стоял прав, започвало да го боли, през този период ползвал патерици. След третия месец
ищецът започнал да ходи самостоятелно, но и след това изпитвал болка при
натоварване на крака, като се е оплаквал, че му хрупа крака. Започнал е да
шофира след три месеца и половина. В този смисъл са и показанията на св. К., който при посещенията си при ищеца е видял,
че същият лежи, бил е неподвижен, изпитвал е силни болки, и е бил подпомаган от
баща си, носил е патерици около месец и половина, след 3-4 месеца е започнал да
шофира. Съдът отчита и възрастта на ищеца от 32 години, както и
обстоятелството, че същият преди настъпването на трудовата злополука е бил
активен спортист с медали от републикански първенства. Според св.К. и св.К.,
след злополуката ищецът е преустановил тренировките си, вече не можел да бяга,
а само се разхождал. Свидетелите удостоверяват също така, че ищецът е поддържал постоянни контакти с двете си деца преди
трудовата злополука, но вследствие на същата са се нарушили личните му контакти
с двете му деца, тъй като ищецът вече не можел да кара колело с дъщеря си и не
излизали както преди това. По отношение на по - малкото дете, се установява, че
доколкото ищецът не можел да шофира, то същият бил възпрепятсва да взема
детето, а така и да се вижда с него. Отделно от това се установява, че са били
нарушени социалните контакти на ищеца, тъй както както посочва св.К., преди
инцидента са тренирали заедно, разхождали са децата, карали са колелета, а
състоянието на ищеца след това се е отразило отрицателно на техните виждания. Трудовата
злополука се е отразила и на психиката на ищеца, тъй като според св.К. ищецът е
бил в негативно настроение.
При определяне на справедливия размер на обезщетението следва да се има и
предвид, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като
израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда
на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява
и съдебната практика в сходни хипотези. В Решение
№ 167 от 30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 591/2020 г., III г. о., ГК при увреждане на дясно коляно и дясна подбедрица на сладов
работник, при което се е наложило оперативно лечение и два пъти хоспитализация
на работника, който е бил в временна нетрудоспособност от 180 дни, предвид
неговата възраст от 33 години и претърпените болки и страдания, справедливият
размер на обезщетението е определен на 20 000 лв. В решение № 58 от 20.04.2018
г. на ВКС по гр. д. № 2037/2017 г., IV г. о., ГК при увреждане на десен долен
крайник, при което се е наложило
оперативно лечение и временна нетрудоспособност от 7
месеца, включително нуждата в първите месеци от подпомагане от друго лице, неприключилото в
пълна степен отзвучаване на последиците от травмата, справедливият размер на обезщетението е определен на 30 000 лв. Настоящият въззивен състав на ПОС е длъжен да отбележи,
че посочените съдебни актове са само сравнителен ориентир, а не коректив,
какъвто са фактите и обстоятелствата по конкретния казус. Отчитайки аналогични
случаи, но вземайки предвид, че в случая ищецът се е възстановил въз основа на
консервативна терапия, тоест не се е наложило оперативно лечение, както и при
преценка на изложените по – горе конкретни обстоятелства по настоящото дело,
съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца
неимуществени вреди е в размер на 8 000 лева.
В жалбата се излага
оплакването, че районният съд не е обсъдил доводите на ответника за спазването
на общо установени правила и норми при извършването на работата, с което се оспорва извода в
решението, че не е налице съпричиняване. Въззивният съд констатира, че в срока
за отговор на исковата молба, ответникът не е направил възражение за
съпричиняване от страна на работника, а неговата защитна позиция е била, че
трудовата злополука е фатално стечение на обстоятелствата. Посочено е, че на
ответника е направен първоначален и последващ инструктаж, но не се твърди, че
ищецът е действал в нарушение на установените правила и норми и че носи
отговорност за настъпването на злополуката, съответно и не е искано намаляване
отговорността на работодателя на осн.чл.201, ал.2 КТ. Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на пострадалото лице представлява правоизключващо възражение като защитно
средство в процеса - позоваване на обстоятелство, което изключва правото на
пострадалия да претендира пълно обезщетение за претърпените вреди. Съобразно разпоредбата
на чл. 131, ал.
1 ГПК това възражение следва да бъде релевирано от ответника по иска
в срока за отговор на исковата молба, а когато не стори това, съгласно чл. 133 ГПК
той губи възможността да го направи по-късно. Или с изтичане на срока за
отговор по чл. 131, ал.1 ГПК, невъведените от ответника възражения срещу предявения иск се
преклудират, в т.ч. възражението за съпричиняване от страна на пострадалия. В
този смисъл са и Решение № 17/06.03.2015 г. по гр.д. 3174/2014 г. IV ГО на ВКС
и Решение № 163/31.10.2013 г. по т.д. 82/2012 г., II ТО на ВКС. Ето защо, след
като ответникът не е въвел възражение за съпричиняване в срока по чл.131 ГПК,
районният съд не е следвало да се произнасяне по същото и поради това въззивният
съд също не дължи произнасяне по доводите за неговото уважаване. Доколкото се настоява
от въззивника за спазването на установени правила и норми, които не са
кредитирани от районния съд, следва да се отбележи, че единствените заявени
такива в отговора на исковата молба са за извършването на начален и последващ
инструктаж на работника, но същите напълно се опровергават от приетото като
неоспорено заключение на съдебно-почерковата експертиза.
С оглед на изложеното и
доколкото не се оспорват останалите фактически и правни изводи на районния съд
за уважаване на исковете претенции, първоинстанционното решение като краен
резултат се явява правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да
се остави без уважение.
При този изход на
делото, основателно е искането на въззиваемата страна за присъждането на
разноските за въззивната инстанция, които претендира в размер на 960 лева с
включен ДДС, от които 800 лева - адвокатско възнаграждение и 160 лева - ДДС по
фактура от 09.10.2020 г., платена в брой. Въззивникът е направил възражение
по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност,
което съдът намира за неоснователно. Съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения,
възнаграждението се определя за всеки един от предявените искове поотделно.
Конкретно се изчислява, че минималният размер на адвокатското възнаграждение по
иска за обезщетение за неимуществени вреди е 730 лева, а за всеки един от
исковете за обезщетение за неимуществени вреди е по 300 лева, тоест общо от
1330 лева без ДДС. С оглед на изложеното, адвокатското възнаграждението от 960
лева с ДДС е договорено под минималния размер, поради което не е налице
основание за намаляването му.
По изложените съображения
съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2720 от 30.07.2020 г. постановено по
гр.д.№ 18623 по описа за 2018 г. на Районен съд - Пловдив, XI гр.с.
ОСЪЖДА “Био
Фреш” ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: с. ****, Местност „Три
могили“, квартал 28 - № 42, да заплати на В.С.К., ЕГН **********,***, сумата в размер на
960 лв./деветстотин и шестдесет лева/ - разноски за въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд, в едномесечен
срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.