Решение по дело №10816/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№................

гр. София, 22.04.2021г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-15 с-в в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                         Председател:  ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ

                                                 ЧЛЕНОВЕ:    ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА

                                                                        СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ

 

като разгледа докладваното от съдия Теодосиев частно гражданско дело № 10816 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 437, вр. чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, образувано по жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу постановление от 11.09.2020г. по изп.д. №20207850400111 на ЧСИ с рег. №785.

С обжалваното разпореждане съдебният изпълнител е отказал да намали по възражение на жалбоподателя приетия размер на разноските на взискателя М.В.Н.за адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело.

Възраженията в жалбата са, че размерът от 400 лв. на приетите разноски на взискателя за адвокатско възнаграждение е прекомерен, тъй като изпълнителното дело не разкрива фактическа и правна сложност, по изпълнителното дело не са извършени изпълнителни действия, които да предпоставят необходимост от плащане на възнаграждение по чл. 10, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателят не дължи възстановяване на разноски на взискателя за адвокатско възнаграждение по чл. 10, т. 2 от цитираната наредба и тъй като не са приложени изпълнителни способи за принудително изпълнение на вземането по изпълнителния лист.

От преписите на документите по изпълнителното дело, изпратени на съда по реда на чл. 436, ал. 3 ГПК, се установява, че производството по изп.д. №20207850400111 на ЧСИ с рег. №785 е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на М.В.Н.срещу „Т.С.“ ЕАД, като вземането по изпълнителния лист е удовлетворено, но не като последица от доброволно плащане на длъжника, а именно като последица от наложен запор по искане на упълномощения представител на взискателя.

Изложеното е достатъчно да представи неоснователност на възраженията в жалбата за липса на основание за разходване на средства от взискателя за плащане на адвокатско възнаграждение за действия по водене на изпълнителното дело по смисъла на чл. 10, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и на възраженията, че част от разходите на взискателя за адвокатско възнаграждение са направени за изпълнителни способи, които не са приложени.

Независимо от това съдът намира необходимо да посочи, че в противовес на съображенията в жалбата, нормативното основание за отговорността на длъжника за възстановяване на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение, платено за образуване и водене на изпълнително дело, не представляват разпоредбите на чл. 10, т. 1 и 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (които регламентират правоотношения между възложителя и изпълнителя на адвокатски услуги, тоест правоотношения между взискателя и упълномощения адвокат, в които длъжникът не участва), а разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ГПК.

Част от правилата на тази разпоредба (чл. 79, ал. 1, т. 3 ГПК) действително предвиждат, че длъжникът не отговоря за разноски на взискателя, направени за изпълнителни способи, които не са приложени, но разноските за адвокатско възнаграждение за водене на изпълнително дело по смисъла на чл. 10, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения поначало не представляват разноски за извършване на конкретен изпълнителен способ, поради което и правилото на чл. 79, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение по отношение на тези разноски (изключение са хипотезите, при които договорът за правна помощ изрично регламентира възнаграждение за провеждане на конкретен изпълнителен способ, но процесният случай не е такъв).

Не на последно място цитираната наредба предвижда именно минимални, а не максимални размери на адвокатските възнаграждения, поради което и дори да се приеме, че по процесното изпълнително дело жалбоподателят не дължи възстановяване на разноски на взискателя за адвокатско възнаграждение за водене на делото, а единствено разноски за адвокатско възнаграждение за образуване на делото (каквито съображения са изложени в жалбата), размерът на приетите от съдебния изпълнител разноски на взискателя за адвокатско възнаграждение от 400 лв. не надхвърля минималния размер, предвиден в чл. 10, т. 1 от наредбата, в степен, която да обуслови извод за прекомерност на платеното възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

По-съществено в случая е, че по съображенията по-горе упълномощеният от взискателя адвокат е извършил и действия по водене на делото по смисъла на чл. 10, т. 2 от наредбата, а приетият от съдебния изпълнител и доказан с представените по изпълнителното дело договор за правна помощ и вносна бележка общ размер на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение от 400 лв. представлява именно минималния общ размер на възнагражденията по чл. 10, т. 1 и 2 от наредбата в редакцията й към датата на обжалваното постановление на съдебния изпълнител.

По изложените съображения Софийски градски съд

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на „Т.С.“ ЕАД срещу постановление от 11.09.2020г. по изп.д. №20207850400111 на ЧСИ с рег. №785.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                 ЧЛЕНОВЕ :  1.                                   2.