Р Е Ш Е Н И Е
№
260337/18.09.2020 г.
гр.
Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVII с-в, в публично
заседание на осемнадесети август две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ИВАН СТОЙНОВ
при секретар Валентина Милчева
като разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 2305 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по подадена искова
молба от „А.з.с.н.в." ЕАД, с която срещу Ц.Т.Р. е предявен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване за установено между страните, че
ответницата, в качеството й на кредитополучател по Договор за кредит „*“ № 431210
от 13.05.2015 г., сключен с „*“ ООД, дължи на ищеца следните суми в общ размер
на 1 002,21лв., присъдени в издадената срещу нея Заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 20182/2019 г. на ВРС, а именно: 638,07 лв. -
неизплатената главница; 225,26 лв. – договорна лихва за периода 20.03.2017 г.-06.01.2018
г. и 138,88 лв. - лихва /обезщетение/ за забава, дължима за периода 11.07.2018 г.
- 10.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда - 10.12.2019 г. до окончателното й изплащане.
В условията на евентуалност предявява осъдителен иск за посочените суми.
Ищецът твърди, че на 13.05.2015 г. между „*“ ООД и Ц.Т.Р.
бил сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № 431210, по силата на който
кредитодателят се задължил да предостави на ответницата револвиращ кредит в
максимален размер на 700 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се
усвоява чрез международна кредитна карта Access Finance/iCardCard/Visa, а
кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на
договора. На ответницата бил предоставен платежен инструмент-кредитна карта с №
431210, ведно със запечатан плик, съдържащ ПИН-кода за ползване на картата, с
което задълженията на дружеството били изпълнени. Договорът бил сключен за срок
от две години, като заплащането на текущото задължение, дължимо за предходен
месец, следвало да се извършва до 2-ро число на месеца. Ответницата усвоила
заемни суми по дати, както следва: 200 лв. на 27.07.2015 г; 300 лв. на
30.09.2015 г; 400 лв. на 30.12.2015 г; 137.62 лв. на 01.02.2016 г; 200 лв. на
07.02.2016 г; 100 лв. на 05.08.2016 г; 400 лв. на 06.08.2016 г; 50 лв. на
07.08.2016 г.; 300 лв. на 14.09.2016 г; 200 лв. на 20.09.2016 г; 50 лв. на
13.10.2016 г..; 200 лв. на 28.11.2016 г; 50 лв. на 30.11.2016 г, или обща сума
в размер на 2 587,62 лв. Страните се договорили, че върху усвоената сума по
кредита кредитополучателят дължи договорна лихва, в размер посочен в договора,
която се начислява ежедневно. Поради забава при заплащането на текущото
задължение на ответницата била начислена договорна лихва в размер на 407,28
лв., за периода от 28.07.2015 г. до 6.01.2018 г. По същата причина и поради непредставяне на
уговорено за подобен случай обезпечение чрез поръчителство, на ответницата била
начислена неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 934,31 лв.
за периода от 06.10.2016 г. до 06.01.2018 г. Начислена била и такса разходи за
събиране на задължението в общ размер на 507,50 лв., за периода от 07.01.2017 г.
до 06.01.2018 г. Поради неизпълнение на задължения по договора и по силата на
съответна клауза, на 06.03.2018 г. настъпила предсрочна изискуемост на всички
договорни задължения. На ответницата била начислена лихва за забава в размер на
161,38 лв. за периода от 06.03.2018 г.
до датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
съда. Поради настъпването на предсрочна изискуемост на договорните й задължения
ответницата дължала и еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв.,
включваща разходи по извънсъдебно събиране на задължението. На 11.09.2018 г.
било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., сключен между
ищцовото дружество и „*“ ООД, по силата на което вземането, произтичащо от
процесния Договор за кредит „*“, било прехвърлено в полза на ищеца. На
ответницата било изпратено уведомление по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за
извършената цесия, но същото било върнато като непотърсено. В съответствие с
налична съдебна практика, ищцовото дружество моли ответницата да се счита за
уведомена с връчването на исковата молба и останалите документи по делото.
Твърди, че ответницата не е извършила плащане на процесните суми в посочения
по-горе размер, поради което за същите била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 20182/19 г. на ВРС, 30-ти състав
по описа на Районен съд – Варна. Срещу заповедта било подадено възражение и с
разпореждане на ВРС на ищеца било указано да предяви иск за установяване на
вземането си, на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което за него е
налице правен интерес от провеждане на избраната форма на искова защита. По
изложените съображения ищецът моли да бъде прието за установено в отношенията
между страните, че ответницата дължи на ищцовото дружество процесните суми,
ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда, до окончателното изплащане на задължението. В условията на евентуалност
прави искане за осъждане на ответницата да заплати процесните суми. Претендира
присъждане на съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата Ц.Т.Р. е
депозирала отговор на исковата молба, в който исковите претенции се оспорват по
основание и размер. Ответницата счита, че не дължи претендираните от ищеца
суми. Твърди, че не е била уведомена за извършената цесия, поради което
договорът за цесия не е влязъл в сила. Поддържа, че е изпълнила изцяло
задълженията си по договора и е погасила дължимите суми. Счита всички начислени
такси и неустойки за незаконосъобразни като противоречащи на закона и добрите
нрави. Изтъква, че неустойката е в прекалено голям размер и намира, че размерът
й следва да бъде коригиран, както и че останалите начислени такси са включени в
ГПР. Моли за отхвърляне на предявените в отношение на евентуалност искови
претенции.
Настоящият състав на съда,
въз основа на твърденията и
възраженията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и по
вътрешно убеждение, формира следните фактически изводи:
От представения
Договор за кредит „*“ от 13.05.2015 г. се установява, че между кредитодателя „*“ ООД и кредитополучателя Ц.Т.Р. е налице
облигационно правоотношение, по което кредиторът се е задължил да предостави
револвиращ кредит в максимален размер на 400 лв., под формата на разрешен
кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта, а
кредитополучателят се задължава да го ползва и върне. На кредитополучателя е предоставен
платежния инструмент – кредитна карта № 431210, заедно с ПИН-код. Валидността
на картата е две години. В договора е уговорено кредитополучателят да заплаща
до всяко второ число на месеца текущото си задължение, дължимо за предходния
месец. Уговореният срок на кредита е 6 години, при фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 43,2 %, като върху усвоения размер на кредита се дължи и
дневен лихвен процент в размер на 0,12 %, а ГПР е записан като 45,9 %. В чл. 8
от Договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава да върне усвоения
кредит, ведно с начислената договорна лихва, лихва за
забава, неустойка за неизпълнение на задължения по настоящия договор и разходи
за събиране. Всички такси, които произтичат от използването на картата са за
сметка на кредитодателя, с изключение на изрично
посочените в Тарифата. В чл. 12, ал. 1 от Договора е уговорено задължение за
предоставяне на обезпечение, както и неустойка в размер на 15 % от максималния
кредитен лимит, при неизпълнение на задължение по договора на посочения падеж.
В чл. 16 от Договора е уговорено, че при неизпълнение на задължението си на
падежа кредитополучателят е длъжен в срок от три дни да предостави на кредитора
допълнително обезпечение поръчител, който да отговаря на подробно описани в
договора условия. В чл. 21 от Договора е уговорено, че при неизпълнение на
задължението за предоставяне на допълнително обезпечение по чл. 16 се дължи
неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена
в текущото задължение за настоящия месец. В чл. 22, ал. 1 е уговорено, че при
забава на плащането с повече от 10 дни и при незаплатени минимум 15 % от
одобрения кредитен лимит в рамките на два последователни месеци, като в поне
един месец да бъдат внесени общо 15 % от сумата по одобрения кредитен лимит,
кредитодателят има право да обяви цялото задължение за предсрочно изискуемо. В
ал. 3 е уговорено, че при забава на плащане, на което и да е задължение по
договора, се дължи законна лихва за забава за всеки ден. В ал. 4 е уговорено,
че при забава на плащане на текущо задължение или на сумата по чл. 12, се
дължат разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за
всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл.
12. В случай, че кредитополучателят не представи допълнително обезпечение по
чл. 16 от Договора, но заплати 15 % от кредитния лимит, същият не дължи
разходите по действия за събиране, но дължи неустойка по чл. 21 в размер на 10
%. В ал. 5 е уговорено, че след настъпване на предсрочна изискуемост
кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв. за
администриране на дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитодателя.
От
подписания на 18.11.2016 г. Анекс към Договора се установява, че страните по
сделката са се съгласили, че размерът на револвиращият
кредит е 700 лв.
От
подписания на 13.06.2017 г. Анекс към Договора се установява, че
кредитополучателят е подал молба за преиздаване на предоставената му кредитна
карта.
От
представения Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г. се установява, че „*“ ЕООД е продал вземания н.
„А.З.К.Н.П.З.“ ЕООД. Н. 11.09.2018 г. страните са сключили анекс към договора,
с който се предоговорили цената по цесията, и с който
вземането към длъжницата е било прехвърлено. /видно от извлечението – л. 35
гръб/
От
представения Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
03.05.2019 г. се установява, че „А.З.К.Н.П.З.“ ЕООД е продал в.н. „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, включително вземането си към Ц. * Р. /видно от преписа извлечение - л. 26/. Прехвърлянето е потвърдено на
същата дата с изричен документ. Цесионерът е
упълномощил цедента да уведоми длъжниците за цесията.
На ответницата е изпратено уведомително писмо за цесията по препоръчаната поща,
което не е потърсено от нея.
От
приетото по делото експертно заключение на вещото лице К.К.
по допуснатата от съда съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че ответницата
е извършвала плащания по процесния кредит, но след 10.05.2018 г. плащанията са
преустановени. Към 11.09.2018 г. неплатената главница по договора за кредит е в
размер на 638.07 лв., какъвто е и нейният размер към деня на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.12.2019 г. Размерът на
договорната лихва за периода 20.03.2017 г. – 06.01.2018 г. в 307,40 лв. (82,14
лв. събрани + 225,26 лв. дължими). Размерът на обезщетението за забава за периода
от 11.07.2018 г. до 10.12.2019 г. върху главницата е 91,81 лв. За периода
06.01.2018 г. до 10.12.2019 г. е 103,14 лв. Остатъкът от главницата е в размер
на 638,07 лв. Общият остатък на задължението по Договора е в размер на 988,02
лв., от които 638,07 лв. главница, 225,26 лв. договорни лихви за периода от
20.03.2017 г. – 06.01.2018 г., 8,41 лв. остатък от неустойка по чл. 21 от
Договора, 13,14 лв. остатък от еднократна такса за разходи по събиране на
вземанията след предсрочна изискуемост по чл. 22, ал. 5 от Договора и 103,14
лв. обезщетение за забава – законна лихва.
Въз основа на горната фактическа установеност, настоящият
състав на съда формира следните правни
изводи:
Предявени са искове по реда на чл. 422 от ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, с който се търси съдебно
установяване на дължимостта на вземания, претендирани от ищеца „*“ ЕАД по отношение на ответницата Ц.Т.Р..
В разпоредбата на чл. 422 ал. 1 ГПК се съдържа
специална процесуална норма, относима към заповедното
производство, с която се предоставя правото за предявяване от кредитора на
установителен иск за съществуване на вземането. Първоначално ищецът се е
снабдил за претендираните вземания със Заповед за изпълнение № 9282 от 11.12.2019
г., издадена по ч.гр.д № 20182/2019 г. на ВРС, поради което е заведено
настоящото дело за доказването на претенцията по общия ред. Настоящият съдебен
състав намира така предявения положителен установителен иск за допустим, тъй
като е предявен в законоустановения срок по чл. 415 ГПК от надлежна страна,
срещу лице, за което се твърди, че дължи на ищеца процесните суми,
представляващи главница, договорна лихва и обезщетение за забава по Договор за кредитна
карта. Ищецът, цесионер по прехвърленото вземане, има
правото да поиска плащане на задълженията по кредита от ответницата - кредитополучател
и потребител, което с оглед липсата на доброволно изпълнение, е извършено по
съдебен ред в заповедно производство по чл. 410 ГПК.
Разгледан по същество предявения иск се явява неоснователен.
В настоящето производство ищецът е следвало да
установи, че е налице валидно сключен договор за потребителски кредит;
изпълнение на задълженията на кредитора по него; размера на претендираните
суми; валидно сключен договор за цесия, по силата на който е придобил
процесните вземания, както и уведомяване на ответника за цесията от страна на цедента. В тежест на ответницата е било да установи, че изпълнение
на задължението си за плащане процесните суми, в случай, че ищецът докаже
тяхната дължимост.
Няма спор по делото и се установява от
доказателствата, че на 13.05.2015 г. ответницата е сключила Договор за кредитна
карта с праводател на ищеца. Кредитната карта е
предадена и е била използвана. Последното плащане от страна на ответницата по
кредитната сметка е на 10.05.2018 г., видно от заключението на вещото лице.
Няма данни за плащания след тази дата от страна на длъжницата.
По
отношение на надлежността на уведомяването на длъжницата
за цесията съдът споделя становището в съдебната практика, че длъжникът може
успешно да възразява срещу цесионера за
неуведомяването си за прехвърлянето на вземането единствено ако твърди, че е
заплатил суми след цесията на стария кредитор (цедента),
каквито твърдения в случая не се навеждат. В този смисъл ищецът по делото
валидно е придобил правата по прехвърленото вземане и е легитимиран да търси
същото от ответницата.
В
съдебно заседание съдът е допълнил проекта за доклад по делото, като е указал
на страните, че ответницата има качеството на потребител по договора и съдът
следи служебно за наличието на неравноправни клаузи, както и за спазването на
императивни правни норми от публичен характер, каквито са разпоредбите,
предвидени в ЗПК. В случая са налице и релевирани
възражения от страна на ответницата в отговора на исковата молба.
Настоящият
състав намира, че част от уговорените между кредитната институция и ответницата
клаузи от Договора за кредитна карта са нищожни, който извод води до
недължимост на основаните на тях вземания. По този начин кредитополучателят е
заплатил суми, които са отнесени за погасяване на тези недължими вземания, а с
тези суми е следвало да се погасят други дължими вземания по договора, които се
претендират в настоящото производство.
Клаузата на чл. 12, ал. 1
от Договора, с която е уговорено задължение за предоставяне на обезпечение по
чл. 16, самата клауза на чл. 16, в която са уговорени условията, на които
следва да отговаря поръчителя, както и клаузата на чл. 21, в която е уговорена
самата компенсаторна неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена
главница, са нищожни. Вземането описано като неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение несъмнено следва да се квалифицира
като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от
фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради
неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Тази уговорка
противоречи на чл. 16 ЗПК и чл. 19 ЗПК.
Нищожна е и клаузата на
чл. 12, ал. 1 от Договора, с която се предвижда, че при непогасяване на
задължението на посочения падеж кредитополучателят следа да заплати сума в
размер на 15 % от максималния кредитен лимит. Тази клауза отново има характера
на компенсаторна неустойка, която при потребителски кредити противоречи на
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и 2, вр. чл. 21 ЗПК,
доколкото обезщетението за неизпълнение на задължения по договора надвишава
законовия максимум.
Клаузите на чл. 22, ал. 4
и ал. 5 от Договора, с които е уговорено задължение на кредитополучателя да
заплаща разходи за събиране на задълженията също са нищожни. Сборното вземане
за разходи и такси за извънсъдебно събиране се обосновава като възникнало в
резултат на уговорена допълнителна услуга, но самото естество на действията на
кредитора, посочени като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя
престация изключва квалификацията им като допълнително благо, за което е
обосновано насрещно възнаграждение. Дейността, описана като предоставяна услуга
не съпътства и не обслужва ползването на изцяло вече получения кредит като
допълнително благо за клиента. Напротив, тази дейност изцяло обслужва интереса
на кредитора. Както уведомяването на длъжника за допусната от него забава и
предупреждение за последиците от нея, така и поддържането на нарочен служител,
натоварен да търси доброволно, макар и забавено изпълнение от длъжника са
типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния
предмет на договора, а не допълнителен разход. Тази уговорка противоречи на чл.
10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 33 ЗПК.
Предвид тези изводи на
съда потребителят не е следвало да дължи всички тези вземания, като плащанията
по тях е следвало да се отнесат към възникналите задължения за главница,
договорна лихва и обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Видно от заключението на
вещото лице ответницата е изтеглила с кредитната карта суми в общ размер от
2 587,62 лв. за периода 26.07.2015 г. – 30.11.2016 г., които са главницата
по договора. Платила е по кредитната сметка суми в общ размер от 3 694,33 лв. Начислена
е сумата от 407,28 лв. за договорни лихва за периода 28.07.2015 г. – 06.01.2018
г. Начислена е сумата от 934,31 лв. неустойка за периода 06.10.2016 г. –
06.01.2018 г. Начислена е сумата от 507,70 лв. за разходи за събиране на вземанията.
Предвид нищожността на
клаузите, с които са уговорени вземания за неустойки и разходи за събиране, то
ответницата е била задължена единствено за сумите в размер на 2 587,62 лв.
главница, 407,28 лв. договорна лихва (дори и не за цялата сума, предвид условията,
при които е начислявана и недължимостта на другите
вземания), както и обезщетение за забава върху главницата в размер на законната
лихва, за което липсва изчисление по настоящето дело, доколкото плащанията по
кредитната сметка са отнасяни за различни нищожни вземания и длъжницата не е
била освобождавана от последиците на забавата. При общ дълг от 2 994,90 лв. за
главница и договорна лихва и плащания в общ размер от 3 694,33 лв., които
надхвърлят дължимата сума с 699,43 лв. настоящият състав приема, че при
определен императивно в чл. 33, ал. 2 ЗПК размер на обезщетението за забава до
размера на законната лихва, то за процесният период същото не би следвало да
надхвърля тази сума, дори и да не е установено като размер по делото. Ищецът
носи доказателствена тежест да установи размерът на дължимите в негова полза
вземания, като в случая това не е сторено, поради което и само на това
основание искът подлежи на отхвърляне.
В този смисъл ответницата
е погасила изцяло тези дължими към кредитната институция вземания, които не са
нищожни. Претендираните в настоящото производство суми в общ размер от 1 002,21
лв. не се дължат, поради което предявеният положителен установителен иск за
установяване на тези вземания е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.
Неоснователни
се явяват и предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за същите
суми, доколкото резултатът от отхвърлянето на установителните
искове в случая не води до последица уважаването на осъдителните такива за тези
суми, доколкото се касае до преценката на едни и същи факти.
С
оглед изхода на спора разноските следва да се възложат в тежест на ищеца.
Ответницата е представила списък с разноски и доказателства за плащане на
адвокатско възнаграждение в размер на 380 лв. Ищецът е релевирал възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Същото е неоснователно, доколкото
минимално предвидения размер на възнаграждението в Наредбата е 300 лв., а
претендираното от ответницата не надвишава съществено минимума. Съдът не следва
всякога да редуцира възнаграждението до минималния размер.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения на основание чл. 422 ГПК положителен
установителен иск от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:***, *, срещу Ц.Т.Р., ЕГН **********,***, за ПРИЕМАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че ответницата дължи на
ищеца сумата от 638.07 лв.
/шестстотин тридесет и осем лева и седем стотинки/, представляваща неплатена
главница по Договор за кредит „*“ № 431210 от 13.05.2015 г., сключен между „*“
ООД и Ц.Т.Р., като вземането по договора е прехвърлено на заявителя с
Приложение № 1/11.09.2018 г., представляващо допълнително споразумение към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г. в полза н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД /понастоящем „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, който прехвърля процесното вземане в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК * по
силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
03.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 10.12.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане; сумата 225.26 лв. /двеста
двадесет и пет лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща договорна лихва
за периода 20.03.2017 г. - 06.01.2018 г. и сумата 138.88 лв. – обезщетение за забава за периода 11.07.2018 г. –
10.12.2019 г., за които суми е издадена Заповед № 9282 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.12.2019 г. по ч.гр.д № 20182/2019
г. на ВРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените на основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД евентуални осъдителни искове от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление:***, офис сграда *, срещу Ц.Т.Р., ЕГН **********,***, за ОСЪЖДАНЕ на ответницата да заплати на
ищеца сумата от 638.07 лв.
/шестстотин тридесет и осем лева и седем стотинки/, представляваща неплатена
главница по Договор за кредит „*“ № 431210 от 13.05.2015 г., сключен между „*“
ООД и Ц.Т.Р., като вземането по договора е прехвърлено на заявителя с
Приложение № 1/11.09.2018 г., представляващо допълнително споразумение към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г. в полза н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД /понастоящем „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, който прехвърля процесното вземане в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК * по
силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
03.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 10.12.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане; сумата 225.26 лв. /двеста
двадесет и пет лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща договорна лихва
за периода 20.03.2017 г. - 06.01.2018 г. и сумата 138.88 лв. – обезщетение за забава за периода 11.07.2018 г. –
10.12.2019 г.
ОСЪЖДА „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление*, ДА ЗАПЛАТИ на Ц.Т.Р., ЕГН **********,***, сумата от 380 лв. /триста и осемдесет лева/, дължими разноски в исковото
производството за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС
от решението да се
обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
СЪДИЯ В РАЙОНЕН
СЪД: