Присъда по дело №369/2021 на Окръжен съд - Варна

МОТИВИ
към ПРИСЪДА по НЧХД № 369 / 2021 г. по описа на ВОС, постановена в открито
съдебно заседание на 27.05.2021 г. от VI въззивен наказателен състав

Производство по реда на чл. 313 и сл. от НПК.
С Присъда № 260008 / 21.01.2021 г. постановена по НЧХД № 3725 / 2020 г., НО,
1 състав, Варненски районен съд е признал подс. Д. Н. Ч., родена на 27.04.1982 г. в гр.
Казанлък, живуща в гр. Варна, български гражданин, неомъжена, с висше образование,
работеща, неосъждана, ЕГН: ********** за виновна в това, че в периода 01.08.2020 г.
до 03.08.2020 г. в гр. Варна, като родител, не е изпълнила съдебни решения относно
лични контакти на детето М. К. Б.а с баща й К. М. Б., а именно - Решение № 705 /
16.05.2016 г. по в.гр.д. № 2627 / 2015 г. по описа на ОС-Пловдив, Решение № 4638 /
15.11.2018 г. по гр.д. № 17617 / 2017 г. на ВРС и Решение № 808 / 01.07.19 г. по в.гр.д.
№ 213 / 2019 г. на ВОС -престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК, като я оправдала по
първоначално повдигнатото й обвинение, че извършването на деянието е продължило
до 10,30 ч. на 04.08.2020 г.. Подсъдимата е освободена от наказателна отговорност,
като и е наложено административно наказание глоба в размер на 1000,00 /хиляда/ лева.
Възложени са и направените по делото и от частния тъжител разноски.
́
Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба, с искане за
отмяна и постановяване на нова присъда, с която подс. Ч. да бъде призната за
невиновен по повдигнатото и обвинение.
́
В съдебно заседание пред настоящия въззивен състав защитникът на подс. Ч., в
лицето на адв. Бъчварова поддържа жалбата и допълнението към нея на посочените в
тях основания. Акцентира върху липсата на съставомерност на деянието, поради
наличната уговорка между страните по отношение деня на предаване на детето. На
това основание се пледира за оправдаване на подс. Ч.. В условията на евентуалност, да
бъде приложен чл. 9, ал. 2 от НК с търсене на същия резултат.
Въззивният съдебен състав, след като обсъди доводите на страните,
доказателствата по делото и при цялостна проверка на обжалваното решение на
основание чл. 314, ал. 1 от НПК, намира за установено следното:
В рамките на първоинстанционното производство, при съответния процесуален
ред е събран обем доказателствен материал за обективно, всестранно и пълно
изясняване на фактическата обстановка по делото.
При извършения собствен анализ на доказателствената съвкупност, ВОС приема
фактическата обстановка така както е описана в първоинстанционния акт, а тя е
следната:
През периода от м.09.2011 г. до м.10.2013 г. подс. Ч. и тъжителят живели на
семейни начала в гр. П., като на 31.05.2012 г. се родило общото им дете - М. К. Б.а.
След раздялата на родителите, с Решение № 705 / 16.05.2016 г., постановено по в.гр.д.
№ 2627 / 2015 г. по описа на ОС-Пловдив упражняването на родителските права по
отношение М. Б.а било предоставено на подс. Ч.. Бил определен режим на лични
отношения на тъжителя с детето, включващ по 45 дни от лятото, които да не съвпадат
1

с платения годишен отпуск на майката и по които да се постигне споразумение с
майката, а ако такова не бъде постигнато - от тридесет и първи юли до четиринадесети
септември всяка година. Впоследствие, с Решение № 4638 / 15.11.2018 г., постановено
по гр.д. № 17617 / 2017 г. по описа на ВРС режимът на лични контакти с бащата бил
изменен частично, но бил запазен първоначално определения режим за контакти през
лятото. Посоченият съдебен акт бил потвърден с Решение № 808 / 01.07.2019 г.,
постановено по в.гр.д.№ 213 / 2019 г. на ВОС в обжалваната му част, като в частта,
касаеща режима на лични отношения между детето М. и неговия баща решението на
ВРС било обявено за влязло в сила. По силата на цитираните съдебни актове тъжителят
следвало да взема и връща детето в началото и в края на всеки от съответните периоди
от жилището на майката, намиращо се на адрес: гр.***.
Поради дълбоко конфликтните отношения между страните, двамата обикновено
не постигали споразумение за промяна на периода на лични контакти през лятото,
поради което се придържали към определения от съда период от 31.07. до 14.09.
Страните също така контактували основно чрез размяна на съобщения по Viber.
През 2020 г. тъжителят очаквал пристигането в началото на м.август на негови
приятели - германски граждани, с които имал уговорка да му гостуват през лятото.
Същият планирал да отиде на почивка на черноморското крайбрежие, заедно с гостите
си, с други свои приятели и с дъщеря си М.. На 23.06.2020 г. Б. и подсъдимата
разменили съобщения по Viber, в които тъжителят настоявал детето да остане при него
за една седмица, вместо за три дни. Посочил също, че ще вземе М. на 03.08.2020 г..
Размяната на съобщения между двамата бил възобновен 28.06.2020 г., без да се поставя
въпроса за началото на личните контакти с бащата за летния период. На 21.07.2020 г.
кореспонденцията по този въпрос била подновена, като тъжителят съобщил, че поради
настояване на М., ще дойде да я вземе на 31.07.2020 г.. Подсъдимата изразила
несъгласие, като заявила, че тъжителят е задържал детето повече през този месец и го
уведомила, че има резервация за почивка на планина до 03.08.2020 г., поради което
няма да е в гр. Варна на 31.07.2020 г.. Размяната на съобщения с остър тон
продължила. Тъжителят бил склонен да вземе детето на 03.08.200 г. сутринта, но
подсъдимата изразила готовност да предаде малолетната едва вечерта на трети август
или на следващия ден. След известни пререкания тъжителят заявил, че иска да вземе
детето на първи август или на трети август до единадесет часа, като попитал откъде в
гр.Варна да го вземе, но не получил конкретен отговор.
На 01.08.2020 г. тъжителят, придружен от св. Г. Т. Г., отишъл до жилището на
подсъдимата, но не я открил на адреса. На същата дата в 10,10 ч. Б. изпратил на
подсъдимата съобщение, че е в гр. Варна, но не може да я намери и попитал къде се
намира детето, за да вземе същото съобразно определения му режим на лични
отношения. Тъй като не получил отговор, малко по-късно същият се обадил на
„Национална система 112-МВР“ и уведомил за случая, след което подал и жалба до
началника на Първо РУ при ОД на МВР-Варна. В жалбата помолил за съдействие за
установяване на местонахождението на дъщеря му, като заявил и че се притеснява за
детето, тъй като майката е залавяна и задържана след откриване на наркотични
вещества в автомобила й. Била образувана преписка с № 14270 / 2020 г. по описа на
ВРП, по която на 04.12.2020 г. бил постановен отказ да се образува наказателно
производство, тъй като за престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК наказателно
преследване се възбужда по тъжба на пострадалия до съответния първоинстанционен
съд. Междувременно на 18.09.2020 г. Б. депозирал тъжба, въз основа която било
образувано НЧХД № 3725 / 2020 г. по описа на ВРС.
2

Изложената фактическа обстановка се установява от събраните по делото
писмени и гласни доказателства – показанията на свидетелите Е. Я. Я., Г. Т. Г. и Д. П.
П., заключението на назначената съдебно-техническа експертиза, справка съдимост,
решения.
Приетите за установени фактически положения от въззивния съд принципно не
се различават от фактическите констатации на ВРС, а те са изведени въз основа на
анализ на събраните относими и допустими доказателства за обстоятелствата,
включени в предмета на доказване.
На тях обаче е дадена правна оценка, каквато те нямат.
Верни са правните изводи на ВРС относно състава на чл. 182, ал. 2 от НК,
спецификата на субекта, както и възникналите задължения за подс. Ч. от съдебните
актове, определящи режима на лични контакти.
Тук идват различията в изводите на въззивния и проверявания съд, което пък
удовлетворява искането залегнало в жалбата. ВРС е приел, че не е постигнато
съответно споразумение между подс. Ч. и ч.т. Б., при което подсъдимата е останала
задължена да предаде детето на баща му в посочения в съдебното решение период, а
именно - от тридесет и първи юли до четиринадесети септември.
Както недвусмислено е развито в приетата от ВРС фактология на 23.06.2020 г. Б.
и подсъдимата разменили съобщения по Viber, като тъжителят заявил, че ще вземе
детето М. на 03.08.2020 г.. След подновената на 28.06.2020 г. размяната на съобщения
между двамата не е поставян въпроса кога ще бъде взето детето от бащата. Едва на
21.07.2020 г. отново чрез съобщение Б. заявява на подсъдимата, че ще дойде да я вземе
детето М. на 31.07.2020 г., т.е както е определен режима лични контакти в съдебните
решения.
Очевидно, че съгласие относно датата на предаване на детето е имало между
страните още 23.06.2020 г.. Израз на краен формализъм са разсъжденията на ВРС
относно това, че в случая няма насрещно волеизявление, поради което и не било
постигнато съгласие. Ясно е, че определената дата за предаване на детето /03.08.2020
г./ към момента на уговарянето й, е удовлетворявала изяло и двете страни, както и
техните претенции. За това недвусмислено говори обстоятелството, че подс. Ч. е
направила резервация за почивка с начало и край изцяло съобразена с тази дата – тя и
детето са се завърнали в гр. Варна ранния следобед на 03.08.2020 г.. Това разбира се не
е ново обстоятелство за Б., доколкото в цялата кореспонденция между двамата, Ч. е
разяснявала поетите от нея ангажименти, датата на прибирането и в гр. Варна и
́
възможното време за предаване на детето.
Това, че Б. решава 10 дни преди датата на предаване, определена в решението на
съда да заяви друга дата, изобщо не го прави изправна страна, още по – малко подобен
начин на действие следва да се толерира. В крайна сметка става дума за дете и
неговото предаване за лични контакти с родител, а този процес не би следвало да бъде
подчинен на формализъм, особено изразен в часове или минути.
Изхождайки от установените по делото между страните изключително влошени
отношения, съпътствани от постоянни конфликти и пререкания, използване на всички
налични възможности за институционален натиск върху другия е ясно, че поведението
на Б. и в този случай не е било по различно. След размяна на остри реплики и
3

съзирайки законовата възможност, породена по –скоро от бланкетно оформяне на
диспозитивите по конкретния тип брачни съдопроизводства, Б. е решил, че следва да
извърши всички действия – търсене на детето, явяване в деня и часа на посочения в
решението адрес и т.н., както и е официализирал неизпълнението чрез обаждане до тел.
112, подаване на жалба до съответното РУ на МВР и АСП. Очевидна е целта на тази
кампания, което прозира от предприетите действия – съобщаване на оператора и
изложение в жалбата, че детето не му е предоставено от майката, силно притеснен за
него, поради това, че упражняваща родителските права майка употребява наркотици и
пр. Една скоба. На въпроса за наркотиците е обърнато сериозно внимание, както от ч.
тъжител, така и от ВРС, а той няма никакво отношение към настоящото дело. Отделно
от това е изключително спорно съществуването изобщо на този факт. ВРС е цитирал
документи на стр. 94 и 103, но е отказал да коментира справка на стр. 95 на ВРП –
последна по дата, със съдържание изцяло в обратната насока.
При всичко това обаче прозира същинския проблем, който и не е свързан с
наказателното правораздаване, а самото то е използвано в случая за цели, неразписани
в чл. 1 от НК.
Касае се за изключително изострени и влошени междуличностни отношения
между страните, ескалацията на които е свързана с факта на предаване на малолетното
дете М.. И това е важният въпрос – личните контакти между детето и родителя. Много
ясно е посочена основната цел на закона в цитираното от ВРС ТР № 3 / 1983 г. на
ОСНК, а това е осигуряване на по-ефикасна наказателноправна защита интересите на
децата, с цел да се създадат възможно най-благоприятни условия за тяхното
отглеждане и правилно възпитание. И доколкото се касае за предаване или връщане на
дете, формалният подход е абсолютно неуместен. В тази връзка даже и да се приеме, че
подс. Ч. е закъсняла с три дни да предаде детето, това в случая изобщо не може да бъде
основание за реализиране на наказателната й отговорност. Нека не омаловажаваме и
факта, който не е отречен от ч.т., че същият е извършил идентично деяние – закъснение
за връщане на детето, от което е и произлязло искането на подсъдимата за компенсация
в размер на три дни. Противно на разбиранията на проверявания съд, даже и да се
приеме, че формално тя е осъществила състава на разглежданото престъпление, то
генерираната от деянието обществена опасност е явно незначителна, което го
категоризира като малозначително.
Основните доводи на въззивния съд в тази насока са свързани с оценката
обществената опасност на деянието, която намери за занижена, до степен да елиминира
престъпния му характер. ВРС е приел, че последиците от деянието изобщо не били
незначителни, като посочва, че непредаването на детето е създало значителни
затруднения не само на тъжителя, но и на негови гости и други приятели. Б. също е
имал планове за почивка с дъщеря си, координирани и с други лица, направени месеци
преди летния сезон.
Създадените трудности за Б., а още повече за неговите приятели изобщо не са
основание за завишаване обществената опасност на деянието. Освен, че не може да се
съгласи с този извод, то наличието на цитираните факти е твърде спорен, предвид
проведените първоначални разговори и визираните в тях дати.
Поради горното съдът застъпва и тезата за явна незначителност на обществената
опасност на деянието по смисъла на от гледна точка на липсата на каквато и да е
последователност или системност, наличие на упорита престъпна воля у подс. Ч., като
най-вече се посочи степента на накърняване на семейно брачните отношения, която е с
4

далеч по-ниска степен в сравнение с обикновените случаи от този вид.
Тези отношения се оказват засегнати в една твърде незначителна степен, а от
това следва, че конкретното деяние няма характера на престъпно, съобразно
критериите на чл. 9, ал. 2 от НК
С оглед изложеното съдът прие, че подс. Ч. следва да бъде оправдана.

Горното мотивира съда да постанови присъдата си в този смисъл.

Присъдата е окончателна.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

5

Номер на акта:	45
Дата:	28 май 2021 г. (в сила от 28 май 2021 г.)
Съдия:	Стоян Константинов Попов

Дело:	20213100600369
Тип на делото:	Въззивно наказателно дело от частен характер
Дата на образуване:	5 април 2021 г.

Присъда по дело №369/2021 на Окръжен съд - Варна

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите