Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 11
13.02.2020 г.
гр. Средец
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Районен съд – гр. Средец, гражданска колегия,
в открито съдебно заседание на 14.01.2020 година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА
ДОНЕВА
Секретар Костадинка Лапова
Като разгледа докладваното от съдия Кр. Донева
гражданско дело № 257 по описа на 2019 г.
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба /ведно с уточнителни молби вх. №№ 1467/20.06.2019 г. и 1714/15.07.2019
г./ на цесионера „ОТП
Факторинг България“ ЕАД – гр. София /като частен правоприемник на „Банка ДСК“
ЕАД по силата на цесия/, с която се претендира на основание чл. 422 от ГПК
съдът да приеме за установено, че ответникът Г.В.С. дължи на ищеца част от сумите, за които по ч. гр. дело № 507/2012
г. по описа на РС – Средец е издадена Заповед № 379/15.10.2012 г. за незабавно изпълнение на
задължения по сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008
г., ведно с Допълнително споразумение
от 11.08.2010 г., които вземания
са
прехвърлени на ищеца по силата на Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
10.12.2012 г., а именно: непогасена
изискуема главница в размер на 19 953,16 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417
от ГПК до окончателното й изплащане. С влязло в сила Определение № 1212/21.08.2019 г.
производството по делото е прекратено в тази част, като недопустимо поради липса на
активна легитимация на ищеца.
При условията на евентуалност в случай, че съдът
прекрати производството по чл. 422 от ГПК като недопустимо, ищецът /в
качеството на частен правоприемник по силата на Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
10.12.2012 г./ предявява осъдителни искове с правно основание чл. 99, вр. чл.
79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 19 953,16 лева, представляваща непогасена
изискуема главница по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително
споразумение от 11.08.2010 г./, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане и с правно основание чл. 86 от ЗЗД
за сумата 3 436,38 лева, представляваща лихва за забава върху главницата,
начислена за периода 26.02.2015 г. – 22.03.2019 г. Позовава се на настъпила на
08.02.2012 г. предсрочна изискуемост на кредита, като счита, че ответникът е
потвърдил знанието си за нея с подписването на 2 бр. споразумения с ищеца на
07.06.2013 г. и 01.02.2015 г. за доброволно уреждане на отношенията, в
изпълнение на които е издължил обща сума 21 897 лева и е останал задължен
за търсения остатък.
При условията на евентуалност в случай, че съдът
отхвърли горепосочените осъдителни искове или прекрати производството по тях
като недопустимо, ищецът /в качеството на частен правоприемник по силата на Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 10.12.2012
г./ предявява осъдителни искове с правно основание чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 19 457,99 лева, представляваща изискуема главница с настъпил
на 31.07.2018 г. падеж по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително
споразумение от 11.08.2010 г./, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане и за сумата 7 242,52 лева,
представляваща изискуема възнаградителна договорна лихва, начислена за периода
22.03.2016 г. – 31.07.2018 г. Ищецът заявява претенция за присъждане на
деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В писмен отговор, депозиран чрез процесуален представител адв. Г.С.,
ответникът възразява против допустимостта на установителната претенция. Оспорва
основателността на установителната и първата осъдителна претенция с довод, че
предсрочната изискуемост на кредита не е обявена, поради което не е завършен
фактическият състав, пораждащ правопроменящия ефект на потестативното право. По
последните евентуални осъдителни претенции за главница и договорна лихва
релевира възражение за неоснователност предвид обстоятелството, че
задължението, произтичащо от Договор за кредит за текущо потребление от
31.03.2008 г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010 г./, е погасено
с извършването на новацията му по смисъла на чл. 107 от ЗЗД със Споразумение от
07.06.2013 г. /изм. със Споразумение от 01.02.2015 г./, на каквото основание
/споразумения/ ищецът не се е позовал с исковата молба. В алтернативност отправя
възражение за изтекла погасителна давност на вземанията по Договор за кредит за
текущо потребление от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително споразумение от
11.08.2010 г./. Разширява предмета на спора с предявяване на възражение за
прихващане по смисъла на чл. 103 – 105 от ЗЗД – при условията на евентуалност
/ако исковете не бъдат отхвърлени изцяло/, прави изявление на основание чл.
104, ал. 1 от ЗЗД за компенсиране по реда на чл. 298, ал. 4 от ГПК на недължимо
платени от него суми, отнесени за погасяване на лихви, начислени в резултат на
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 10 от ЗЗД клаузи за
анатоцизъм в Споразуменията от 07.06.2013 г. и от 01.02.2015 г. Възражението за
прихващане е индивидуализирано откъм твърдения за правопораждащите го юридически
факти, а след уточняването му е индивидуализиран и размерът на вземането –
2 000 лева, поради което съдът го е приел за съвместно разглеждане в
настоящото производство. Заявена е претенция за присъждане на направените по
делото разноски.
След преценка на
събраните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна
следното:
Предявените
осъдителни искове са с правни основания чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД. Вземанията, предмет на исковете произтичат от един и същ
кредитен договор, ведно със споразумение, като заявеното основание на първите искове
за гланица и лихва е предсрочна изискуемост по кредитния договор, а на вторите
– изтекъл краен срок на договора. Сумите се претендират от цесионер. Ответникът
не спори относно валидно възникване и съществуване на облигационно отношение въз
основа на договор за кредит и допълнително споразумение към договора за кредит,
с което кредитът е бил преструктуриран и обезпечен с поръчителство, а именно: на
31.03.2008 г. между „БАНКА ДСК“ ЕАД – гр. София и Г.В.С., като
кредитополучател, е сключен Договор за кредит за текущо потребление №
11/15390738, ведно с Общи условия, за сума в размер на 30 000 лева и срок
на издължаване 120 месеца. На 31.03.2008 г. кредитът е усвоен чрез постъпване
на отпуснатата сума по сметката на кредитополучателя. На 11.08.2010 г. между „БАНКА ДСК“ ЕАД – гр. София и Г.В.С., като
кредитополучател, е подписано Допълнително споразумение, с което кредитът е
преструктруриран и обезпечен с поръчителството
на Н. В. С. Със споразумението, ведно с
погасителен план и ГПР, по реда на чл. 365 от ЗЗД
страните са приели, че неизплатеният остатък по кредита е 26 965 лева и са
удължили са срока на издължаване на 96 месеца, считано от датата на подписване,
като е определена крайна падежна дата 31.07.2018 г. с общо месечни вноски в
размер на 48 380,85 лева.
В резултат на
неизпълнение на задължението по предоговорения кредит – допусната забава в
изплащането и настъпване на обстоятелствата по т. 20.2 от Общите условия, „БАНКА ДСК“ е приела кредита за предсрочно изискуем с дата
на настъпване на изискуемостта 08.02.2012 г. и съгласно Извлечение от
счетоводните книги/11.10.2012 г. на 11.10.2012 г. е подала заявление по реда на
чл. 417 от ГПК. Образувано е ч. гр. дело № 507/2012 г. по описа на Районен съд
– Средец, по което са издадени заповед за незабавно изпълнение № 523/15.10.2012
г. и изпълнителен лист № 452/15.10.2012 г., въз основа на които
кредитополучателят Г.В.С. и поръчителят Н. В. С. са осъдени солидарно на заплатят
на Банката главница 26 449,72 лева, ведно със законна лихва от датата на
заявлението, редовна лихва 2 722,90 лева и санкционираща лихва 51,45 лева,
начислени за периода 06.12.2011 г. – 10.10.2012 г., както и разноски по делото.
С влезли в сила определения от 16.07.2019 г. и от 03.10.2019 г. заповедта за
незабавно изпълнение и изпълният лист са обезсилени, а производството по ч. гр. дело № 507/2012 г. по описа на СРС прекратено.
Доколкото ищецът-цесионер се позовава на предсрочна изискуемост по първите осъдителни искове, съдът преценява от доказателствата, че са
налице обективните предпоставки за обвяването на същата, уговорени в т. 20.2 от Общите условия към кредитния договор,
а именно посрочена вноска с повече от 90 дни. Липсват обаче доказателства за уведомяване на ответника, че
Банката счита вземането си за предсрочно изискуемо. В тази връзка в т. 18
от Тълкувателно решение № 4/18.06. 2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
е посочено, че вземане, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в
договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва
да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение /в случая по прекратеното ч. гр. дело № 507/2012 г./,
като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. В тази връзка не следва
да се приема, че е налице обявяване на кредита за изискуем, ако не е последвало
уведомяване на длъжника. Предсрочната изискуемост има действие от получаване
от длъжника на изявлението на кредитора, че прави кредита предсрочно изискуем,
ако към този момент са настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки,
обуславящи настъпването й. В случая вземането по
първите осъдителни искове,
предмет на исковата
молба на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, следва да бъде изискуемо към момента на
депозирането й в съда, а това подлежи на доказване в хода
на исковото производство. Връчването на издадената заповед за изпълнение /по прекратеното заповедно
производство/ на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, защото заповедта за
изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в
посочения смисъл. Уведомяването
на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с
връчване на препис от исковата молба, не може
да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението. Поради обусловеността на предмета на делото, така, както е заявен – от различието в основанието и в размера по евентуалните осъдителни искове, съдът е сезиран и дължи произнасяне по
исковете /главен за
сумата 19 953,16 лева с основание предсрочна изискуемост, настъпила на 08.02.2012 г. и
акцесорен по чл. 86
от ЗЗД за сумата 3 436,38 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата, начислена за периода 26.02.2015 г. – 22.03.2019 г./ в отрицателен смисъл, т. е. с отхвърлителен диспозитив по
изложените съображения и следва да пристъпи към разглеждане и произнасяне по
евентуалните осъдителни претенции /за главница и възнаградителна лихва/ с
основание настъпил падеж на кредита.
На 10.12.2012 г. заявителят по ч. гр. дело № 507/2012 г. „БАНКА ДСК“ ЕАД по силата на Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ прехвърля на
ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД всички свои права и вземането си изцяло от
кредитополучателя Г.В.С., произтичащо от Договор
за кредит
за текущо
потребление от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010
г./, ведно с всичките му принадлежности, привилегии, изтекли лихви и
обезпечения, посочени в Приемо-предавателен протокол от 20.12.2012 г.,
индивидуализиращ дълга на ответника. На базата на изрично пълномощно/18.12.2012
г. от „БАНКА ДСК“
ЕАД ищецът е изпратил от името на цедента уведомително писмо за цесията,
лично получено от ответника на 14.01.2013 г. с известие за доставяне. Сключеният
между Банката-цедент и ищеца-цесионер договор за цесия е действителен и е
произвел уговорените между страните правни последици. Съобщението, извършено от
цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно, действително
и поражда правните си последици. Съгласно
разпоредбите на чл. 99 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това, като
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.
В случая общите условия на кредитния договор в чл. 24, с които ответникът се е
съгласил, полагайки подписа си, са предвиждали право на банката-кредитор да прехвърли на трето лице правата си по кредитния договор. На
следващо място, цесионният договор трябва да бъде съобщен от цедента
според установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение – в случая от цесионера
предвид цитираното по-горе пълномощно, делегиращо тези права на ищеца.
Срокът за
издължаване на прехвърлените вземания по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008
г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010 г./ е изтекъл на
определената със споразумението крайна падежна дата 31.07.2018 г. Според
заключението на изслушанато по делото и неоспорена от страните
съдебно-икономическа експертиза след датата на цесията на ищеца „ОТП Факторинг
България“ ЕАД са платени суми в общ размер 21 897 лева, като последното
плащане е на 31.01.2019 г. и остава дължима главница в размер на 19 756,86
лева. В случая посочената от ищеца в исковата молба предсрочна изискуемост е
без значение, тъй като към датата на исковата молба процесният договор за
кредит е падежирал изцяло и вземанията по него са изискуеми на краен падеж 31.07.2018
г. В обобщение и съобразно изчисленията на вещото лице, осъдителната претенция
за главница с настъпил на 31.07.2018 г. падеж по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008
г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010 г./ се явява основателна за
сумата 19 756,86 лева, но с оглед на диспозитивното начало следва да бъде
уважена в заявения размер 19 457,99 лева, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Вещото лице не е
установило ответникът да дължи суми по претенцията за възнаградителна лихва във
връзка с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, поради което съдът приема, че същата е издължена,
респективно искът за сумата 7 242,52 лева, представляваща изискуема
възнаградителна договорна лихва, начислена за периода 22.03.2016 г. –
31.07.2018 г., следва да бъде отхвърлен.
Тъй като ответникът
се е позовал на изтекла в негова полза погасителна давност, съдът следва да се
произнесе по така направеното възражение досежно главницата. Уговореното
връщане на предоставена в заем сума на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на
задължението на части. Това разбиране съответства
изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на
ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния
акт и разгледаните в него примери за периодични плащания се налага изводът, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са
относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на
двете страни по договора. По отношение на
договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на заемодателя за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл. 66 от ЗЗД/. Ето
защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по
чл. 110 от ЗЗД, изчислена от датата на уговорения
краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл.
111, б. „в“ от ЗЗД, изчислена от датата на падежа на
отделните погасителни вноски. С оглед уговорения в процесното споразумение към кредитния договор краен
срок на издължаване на заема 31.07.2018 г., към датата на подаване на исковата молба – 22.03.2019
г., общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД не е изтекла.
От неоспорената СИЕ
се установи основателност на релевиланото от ответната страна при условията на
евентуалност и прието за съвместно разглеждане в настоящото производство
възражение за прихващане. В тази връзка съдът следва да обсъди представените по
делото 2 бр. споразумения по чл. 365 от ЗЗД между страните по делото,
последващи коментираната по-горе цесия. Със Споразумение от 07.06.2013 г.,
подписано между „ОТП
Факторинг България“ ЕАД и Г.В.С., е
установено, че към 20.06.2013 г. задължението на последния възлиза на
26 449,72 лева – главница и 3 525,69 лева лихви, общо 29 975,41
лева, чиято дължимост е преструктурирана на 49 месечни вноски от по 400 лева, а
последната – 20 599,73 лева. С последващо
Споразумение от 01.02.2015 г., подписано между „ОТП Факторинг България“
ЕАД и Г.В.С., е установено, че към 01.02.2015
г. задължението на последния възлиза на 26 050,05 лева – главница и 173,84
лева лихви, общо 26 223,89 лева, чиято дължимост е преструктурирана на 29
месечни вноски от по 400 лева, а последната – 20 353,86 лева. По
погасителен план дължимите суми, ведно с лихвите, са в общ размер
31 353,86 лева, т. е. са начислени лихви не само върху главницата, но и
върху вече изтеклите лихви. В споразуменията се съдържа договорка за дължимост
на лихви по главницата, но липсва уговорка за капитализиране на лихвата. Като е
допуснал анатоцизъм, ищецът неоснователно е отнасял плащанията на ответника за
погасяване на лихва върху лихвите. Вещото лице е изчислило, че ако с платените
суми не са погасявани лихви, а сумите се съотнесат към неизплатената главница,
последната ще възлиза на 16 254,35 лева. Т. е. по споразуменията от 07.06.2013 г. и от 01.02.2015 г. ответникът е платил
суми за капитализирана лихва за разликата от 16 254,35 лева до
19 756,86 лева. По реда на чл. 298, ал. 4 от ГПК съдът следва да
компенсира недължимо платените от него по споразуменията суми в заявения размер
2 000 лева /забележка: с оглед на изчисленията в СИЕ ответникът не
предприе изменение на размера на възражението за прихващане по надлежния ред/
от непогасения остатък от кредита 19 457,99 лева или следва да присъди
сумата 17 457,99 лева. За неоснователно
се преценя възражението в отговора, че извънсъдебните споразумения от 07.06.2013 г. и от 01.02.2015 г., сключени между „ОТП
Факторинг България“ ЕАД и Г.В.С., освобождават
последния от задължението по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008
г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010 г. Споразуменията по чл.
365 от ЗЗД не са новация по смисъла на чл. 107, ал. 1 от ЗЗД, защото не са
засегнати съществени елементи на старото правоотношение. С цитираните
споразумения длъжникът С. се е съгласил, че задължението за главница е същото,
а нарастването на задължението за лихва и разсрочването на плащането не
представлява промяна в съществените елементи на договора, въз основа на който е
възникнало главното задължение, поради което не е налице новация.
При този изход на
спора и съобразно отправеното искане на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
следва да заплати на ищеца деловодни разноски съразмерно с уважената част от
исковете – 794,61 лева, в това число за платена държавна такса и възнаграждение
за вещо лице.
На основание чл.
78, ал. 8 от ГПК съдът определя юрисконсултско възнаграждение в полза на
ищцовата страна в общ размер 1 820,72 лева, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 и
т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАС, от които съразмерно на уважената част
от исковете е дължима сумата 1 168,79 лева.
Съдът намира за основателно направеното от ищеца в с. з. възражение за прекомерност
на адвокатския хонорар от 4 820 лева, който се претендира от ответника. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, при
възражение за прекомерност на хонорара, съдът може да намали същия съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото.
Съгласно чл. 7, ал.
2, т. 3 и т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минималният размер за защита в една инстанция по
оценяеми искове /каквито са предявените/, съобразно мателиалния интерес, който в случая е равен на
цената на евентуално уважените/отхвърлени искове, е 1 820,72 лева, до
който размер адвокатският хонорар следва да се намали от съда. Съразмерно с
отхвърлената част от исковете адвокатския размер се равнява на 631,92 лева. Настоящата хипотеза касае обективно
съединяване на искове в условията на евентуалност, при която производството е
прекратено по главния иск и делото е продължило по евентуалните искове. Непротиворечива е
съдебната практика, че отговорността за разноски се преценява с оглед
основателността на предявената претенция срещу ответника – предявена по главен
иск или по съединен с него евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по
главния иск, ответникът дължи направените от ищеца разноски, респ. ако главният
иск бъде отхвърлен или производството прекратено, тогава отговорността за
разноски по делото се определя от изхода по евентуалния иск. Евентуалното
съединяване на искове за присъждане на една и съща сума представлява форма за
защита, с която ищецът предявява взаимно изключващи се претенции като се
позовава на различни основания за пораждане на претендираното право. При такова
евентуално обосноваване на иска си ищецът цели да изчерпи в един процес защита
си, вместо да води поотделно дела. В тази ситуация защитата на ответника не е
затруднена, а напротив облекчена, като в едно единствено производство ще бъде
разрешен спорът. Ето защо, отговорността за
разноски по делото при евентуално съединяване се определя от изхода на делото,
независимо по коя от съединените претенции.
Съобразно
отправеното искане на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът следва да заплати
на ответника деловодни разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете – 666,63
лева, в това число за адвокатски хонорар и възнаграждение за вещо лице.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от “ОТП Факторинг
България“ ЕАД, със седалище и адрес на управление гр. София 1000, район
„Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, етаж 2, ЕИК *********,
представлявано от И. Г. Д. – М. – изп. директор и Е. Д. К. – прокурист, против Г.В.С.,
с ЕГН **********,***, искове с правно основание чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата
19 953,16 лева, представляваща непогасена предсрочно изискуема от 08.02.2012
г. главница по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително
споразумение от 11.08.2010 г./, във връзка с Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
10.12.2012 г., ведно със законната лихва от 22.03.2019 г. до окончателното й
изплащане и с правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата 3 436,38 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата, начислена за периода
26.02.2015 г. – 22.03.2019 г.
ОСЪЖДА Г.В.С., на основание чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД да заплати на “ОТП Факторинг България“ ЕАД – гр. София сумата
17 457,99 лева, представляваща неизплатена падежирала главница по
Договор за кредит за текущо
потребление от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително споразумение от 11.08.2010
г., във връзка с Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
10.12.2012 г., ведно със законната лихва от 22.03.2019 г. до окончателното й
изплащане, като за разликата от 17 457,99 лева
до пълния предявен размер 19 756,86 лева ОТХВЪРЛЯ иска като ПОГАСЕН
ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на Г.В.С. за
неоснователно платена лихва върху лихви по Споразумение от 07.06.2013 г. и
Споразумение от 01.02.2015 г. и ОТХВЪРЛЯ
иска с правно основание чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 7 242,52 лева, представляваща падежирала
възнаградителна договорна лихва, начислена за периода 22.03.2016 г. –
31.07.2018 г. по Договор за кредит за текущо потребление от 31.03.2008 г. /ведно с Допълнително
споразумение от 11.08.2010 г., във връзка с Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от
10.12.2012 г.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК Г.В.С. да заплати на “ОТП
Факторинг България“ ЕАД – гр. София сумата 794,61 лева – разноски по
делото и сумата 1 168,79 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК “ОТП
Факторинг България“ ЕАД – гр. София да заплати на Г.В.С. сумата 666,63 лева – разноски по делото, като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Г.В.С. за присъждане на адвокатски хонорар за
разликата от 631,92 лева до 4 820 лева.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр. Бургас в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: