Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа
докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 7098 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 237861
от 13.10.2017 г., постановено по гр. д. № 2918/2016 г. по описа на Софийски районен
съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 77-ми състав, е изнесен на публична
продан, допуснатия до съдебна делба недвижим имот, а именно: поземлен имот с
идентификатор 68134.1386.55 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр. София, общ. Столична, Област София/столица/, одобрени със Заповед №
РД-18-48/12.10.2011г., последно изменение със заповед:няма издадена заповед за
изменение на КККР, находящ се в гр. София, район „Надежда“, ул. „********, с
площ от 350 кв.м., трайно предназначение на територията:урбанизирана, начин на
трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, стар идентификатор:няма, номер
по предходен план: 55, при съседи с идентификатор
№ 68134.1386.2085;68134.1386.2086;68134.1386.56; 68134.1386.54, съгласно скица
на поземлен имот № 15-333772-05.08.2015г., издадена от СГКК-гр.София, заедно
със СГРАДА с идентификатор 68134.1386.55.1 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. София, общ. Столична, Област София/столица/,
одобрени със Заповед № РД-18-48/12.10.2011г., последно изменение със
заповед:няма издадена заповед за изменение на КККР, находящ се в гр. София,
район „Надежда“, ул. „********, разположена в поземлен имот с идентификатор
68134.1386.55, със застроена площ от 90 кв.м., брой етажи: 1,
предназначение:жилищна сграда - еднофамилна, стар идентификатор:няма, номер по
предходен план:няма, съгласно скица на сграда № 15-333570-05.08.2015г„ издадена
от СГКК-гр.София, с пазарна стойност към датата на заключението 102 000 лв.,
като получената от публичната продан сума се подели между съделителите,
съобразно квотите им, а именно: П.Б.З., ЕГН ********** - 1/6, М.Б.З., ЕГН **********-1/6,
и С.Н.Н., ЕГН ********** - 4/6.
С посоченото решение районният
съд е осъдил, на основание чл. 355 ГПК, П.Б.З., ЕГН **********, и М.Б.З., ЕГН **********,
да заплатят в полза на СРС всеки сума в размер на по 680 лв., представляваща дължимата
държавна такса.
На същото основание С.Н.Н.,
ЕГН **********, е осъдена да заплати в полза на СРС дължима държавна такса в
размер на 2 720 лв. С решението първоинстанционният съд е отхвърлил предявените
от нея против П.Б.З. и М.Б.З. искове с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за
осъждането им всеки от тях да и заплати припадащата му се част от 1/6 от сумата
от 30 500 лв., представляваща стойността на извършени приживе на
наследодателката подобрения в имота, както следва: ремонт на хола - шпакловка,
замазка, монтаж на дървен таван, направени през 2007 г.; подмяна на дограма на
сградата, направена през 2011 г.; поставяне на външна топлоизолация, сменен
водопровод, подменени и ремонтирани нови външни тротоарни плочки в двора през
2012 г. и подмяна на външна врата на къщата.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, С.Н.Н. е осъдена да заплати на П.Б.З. и на М.Б.З. направените от тях
разноски по иска по чл. 12, ал.2 ЗН за платено адвокатско възнаграждение – сума
в размер на по 590 лв. за всеки от тях. С.Н.Н. е осъдена да заплати и дължимата
държавна такса по уважените против нея искове по чл. 30, ал. 1 ЗН в размер на
327,96 лв.
С определение № 377889 от
03.04.2018 г., постановено по първоинстанционното дело, съдът е отхвърлил
депозирана от П.З. и М.З. молба за изменение на решението в частта за
разноските по реда на чл. 248 ГПК.
Срещу
постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл.
259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба
от С.Н.Н., действаща чрез надлежно упълномощен процесуален представител – адв. П.М.
(пълномощно – л. 106 от делото пред СРС), в която се излагат доводи за
неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Излагат се
подробни доводи, че исковата претенция с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за
осъждане на П.З. и М.З. да заплатят на въззивницата всеки сума в размер на по 1/6
от 30 500 лв., представляваща стойност на извършени от последната приживе
на общия им наследодател подобрения в процесния недвижим имот, неправилно и
необосновано е отхвърлена като неоснователна. Поддържа се, че неправилно
районният съд е кредитирал показанията на свидетеля Явор Велинов. Акцентира се,
че при разпита на свидетеля не било уточнено за кои точно ремонти прави
изявления и за кой период, както и че е срещал В.М.случайно на улицата, което
сочело към инцидентни срещи и разговори между тях. Поддържа се, че твърдението,
че самотна жена, пенсионер, без никакви допълнителни доходи, е направила ремонт
за 15 000 лв. в размките на две години е житейски неоправдано и очевидно
невярно. Твърди се, че общата наследодателка била пенсионер от 2002 г. и
пенсията й била около 250 лв. в процесния период, като по време на него внуците
й не се интересували от нея, поради което единствената възможност е дъщеря й и
семейството й да са финансирали ремонтите. Поддържа се още, че неправилно
районният съд е приел, че показанията на свидетеля Б.Н.не се подкрепят от други
доказателства и е заинтересован, поради което не е дал вяра на същите. В тази
връзка се сочи, че показанията му се покрепят от неоспореното заключение на
съдебно техническа оценителна експертиза (СТОЕ), в което вещото лице, след
посещение на имота, е констатирало извършените подобрения като количество и
видове. Сочи се, че от оценката на вещото лице е видно, че към момента на
извършването им стойността на ремонтите е 15 077 лв., както и че в периода
2009 г. – 2012 г., когато са извършвани, разходите за издръжка съгласно данни
от НСИ били в размер около 500 лв. В обобщение се сочи, че наследодателката на
страните не само не е могла да спести средства от пенсията си, за да направи
ремонтите, но и е живяла в недоимък, разчитайки на финансовата подкрепа на
въззивницата – нейна дъщеря. На следващо място се поддържа, че процесният имот
е със сантиментална стойност за последната, каквато няма за въззиваемите,
поради което изнасянето му на публична продан е явно несправедливо. Иска се в
случай че съдът приеме за основателно искането на основание чл. 12, ал. 1 ЗН за
пресметнато увеличение на имота, същият да се постави в дял на ответницата С.Н.,
за което било направено искане още с отговора на искова молба, като същата се
задължи да изплати дяловете на ищците съгласно оценката на имота, приета по
делото със СТОЕ. Направени са доказателствени искания, оставени без уважение от
въззивния съд като преклудирани с определение от 22.06.2018 г. (л. 23 от делото
пред СГС).
Съобразно
изложеното се иска да първоинстанционното решение да бъде отменено, като исковата
претенция с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН бъде уважена и процесният имот
бъде поставен в дял на въззивницата, а на ищците да бъде присъдено изплащане на
запазените им части съгласно определените в СТОЕ суми. Претендират се разноски
и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Прави се
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна, в който се излагат доводи, че първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Излагат се подробни
доводи, че въззивницата не е доказала при условията на пълно и главно доказване
искането си за сметки. Акцентира се, че по делото не е представено нито едно
писмено доказателство, установяващо извършени плащания или сключени договори за
процесните строително-монтажни работи (СМР), както и че показанията на
свидетеля Николов са противоречиви относно лицата, извършвали ремонтите. Сочи
се наличие и на явно противоречие между посочените от свидетеля като заплатени
суми за СМР и стойността на подобренията към датата на извършването им
съобразно заключението на неоспореното по делото СТОЕ.
Съобразно изложеното се
иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение и обжалваното решение да
бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за
адвокатско възнаграждение. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Срещу определението от
03.04.2018 г. в указания законоустановен срок е депозирана частна жалба, с
която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на същото по съображения,
подробно изложени в нея. Иска се атакуваното определение да бъде отменено и
съдът да измени атакуваното решени в частта за разноските, като присъди на
частните жалбоподателя, направените от тях разноски за платен адвокатски
хонорар в производството по чл. 12 ЗН и в производството по делба.
В указания едноседмичен
срок е депозиран отговор на частната жалба от С.Н., в който се излагат доводи
за неоснователност на същата и се иска обжалваното определение да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа
следното:
Производството е делбено, във фазата по извършване на делбата.
С влязло в сила на 10.02.2017
г. решение № 6626/13.01.2017 г., постановено по гр.д. № 2918/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, 77-ми състав, е допуснато извършването на съдебна делба
между П.Б.З., М.Б.З. и С.Н.Н., за следния недвижим имот: поземлен
имот с идентификатор 68134.1386.55 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. София, общ. Столична, Област София/столица/, одобрени със
Заповед № РД-18-48/12.10.2011г., последно изменение със заповед:няма издадена
заповед за изменение на КККР, находящ се в гр. София, район „Надежда“, ул. „********,
с площ от 350 кв.м., трайно предназначение на територията:урбанизирана, начин
на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, стар идентификатор:няма,
номер по предходен план: 55, при съседи с идентификатор
№ 68134.1386.2085;68134.1386.2086;68134.1386.56; 68134.1386.54, съгласно скица
на поземлен имот № 15-333772-05.08.2015г., издадена от СГКК-гр.София, заедно със СГРАДА, с идентификатор
68134.1386.55.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София,
общ. Столична, Област София/столица/, одобрени със Заповед №
РД-18-48/12.10.2011г., последно изменение със заповед:няма издадена заповед за
изменение на КККР, находящ се в гр. София, район „Надежда“, ул. „********,
разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1386.55, със застроена площ
от 90 кв.м., брой етажи: 1, предназначение:жилищна сграда - еднофамилна, стар
идентификатор:няма, номер по предходен план:няма, съгласно скица на сграда №
15-333570-05.08.2015г„ издадена от СГКК-гр.София, при квоти: за П.Б.З. - 1/6,
за М.Б.З. -1/6, и за С.Н.Н.- 4/6.
С посоченото решение, на основание чл. 30, ал. 1 вр.
чл. 29, ал. 1 ЗН, е възстановена запазена част от наследството на В.В.М.в
размер на по 1/6 за П.З. и за М.З., като съответно е намалено завещателното
разпореждане на В.В.М.в полза на С.Н.Н., направено със саморъчно завещание от
27.07.2009 г., обявено от нотариус на 01.06.2015 г.
В първото по делото съдебно
заседание във фазата по извършване на делбата ответницата С.Н.Н. е заявила претенция
по сметки за сумата в размер на 1/6 от 30 500 лв. от всеки от ищците,
представляваща стойност на извършени от нея приживе на общия наследодател
подобрения в процесния имот, както следва: ремонт на хола - шпакловка, замазка, монтаж на
дървен таван, направени през 2007 г.; подмяна на дограма на сградата, направена
през 2011 г.; поставяне на външна топлоизолация, сменен водопровод, подменени и
ремонтирани нови външни тротоарни плочки в двора през 2012 г. и подмяна на
външна врата на къщата, конкретиризирани в депозирания отговор на искова молба
по чл. 131 ГПК. Заявила е, че няма искане за възлагане на имота. Ищците
са оспорили искането претенциите по сметки.
От приетото в
първоинстанционното производство и неоспорено от страните заключение на съдебно-техническа
и оценителна експертиза (СТОЕ) – л. 75 и сл. от делото пред СРС, се установява,
средната пазарна стойност на имота е около 102 000 лв.. Вещото лице е
посочило, че предвид изискванията на действащата нормативна уредба, лицето и
конфигурацията на поземления имот и площта и разпределението на сградата,
същите са реално неподеляеми. Посочено е, че стойността на претендираните
ремонти работи към момента на извършването им е 15 077 лв., а настоящата
стойност на подобренията е в размер на 12 373 лв. Количествено –
стойностна сметка на същите е приложена като приложение № 1 към заключението,
съставляващо неразделна част от него. Въззивният съд кредитира заключението
като обективно и компетентно изготвено. Същото не е оспорено от страните в срока
по чл. 200, ал. 3 ГПК.
Видно от приетото по
делото удостоверение за наследници (л. 10 от делото пред СРС), общият
наследодател на страните – В.В.М., е починал на 16.04.2015 г., т.е. след
извършване на твърдяните подобрения в имота.
В открито съдебно заседание, проведено на 19.09.2017 г. (л. 95 и сл. от делото пред СРС), е проведен разпит на свидетелите Я.К.В.и Б.Г.Н.(съпруг на ищцата), показанията на които имат отношение към исковата претенция с правно основание чл. 354 ГПК вр. чл. 12, ал. 2 ЗН.
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
При постановяване на
oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във
връзка с непреклудираните възражения и доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Основен принцип при
извършване на делбата, установен в чл.
69, ал. 2 ЗН, е при възможност
всеки съделител да получи дял в натура. Когато броят на допуснатите до делба
имоти е равен или по-голям от броя на съделителите, такава възможност е налице.
В този случай делбата следва да се извърши чрез съставяне на разделителен
протокол и теглене на жребий, а ако това се оказва невъзможно или много
неудобно - чрез разпределяне на имотите между съделителите по реда на чл.
353 ГПК. Изнасянето на недвижим имот на
публична продан като способ за извършване на делбата
е приложим единствено
в случаите, в които този имот е реално неподеляем и не може да бъде поставен в един от
дяловете, каквато е и процесната хипотеза –арг. от
чл. 348 ГПК.
В процесния случай предмет на делбата са поземлен имот и построена върху него сграда, които съгласно заключението на СТОЕ, неоспорено от страните и кредитирано от въззивния съд като обективно и компетентно изготвено, са реално неподеляеми, т.е. не е възможно да бъдат поставени в дял на съделителите. Доколкото принципът за реален дял е водещ в делбата и предвид факта, че процесните поземлен имот и жилищна сграда са реално неподеляеми, включително и с оглед броя на съделителите – трима, и размера на техните дялове, първоинстанционният съдебен състав правилно е приел, че единственият приложим способ по отношение на извършването на делбата е изнасяне на имота на публична продан.Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че изнасянето на имота на публична продан се явява несправедливо, тъй като същият имал сантиментална стойност за въззивницата, а за останалите съделите ли – не. На първо място, подобен критерий при определяне на способа за прекратяване на съсобствеността не е предвиден от законодателя, поради което и не е приложим при неговия избор. На следващо място, предвид неподеляемостта на имота, единствен справедлив, съобразно нормите на закона, способ за делба се явява определеният от районния съд такъв, а именно изнасянето му на публична продан, като по аргумент от чл. 348 ГПК, страните в делбата могат да участват при наддаването в нея, т.е. за въззивницата съществува възможност да стане едноличен собственик на същия.
Във връзка със
заявеното във въззивната жалба искане за поставяне в дял на имота на
въззивницата и твърдение, че за това е било направено искане още с отговора на
исковата молба, е необходимо да посочи, че от С.Н. пред първоинстанционния съд
не е правено искане за възлагане на имота по чл. 349, ал. 2 ГПК, поради което
същото се явява преклудирано. Освен това, дори да беше релевирано в предвидения
в закона срок, същото би било неоснователно, предвид признанието на
въззивницата в отговора на искова молба, че при откриване на наследството не е
живяла в него, което признание кореспондира с показанията на свидетеля Николов
(л. 95 – гръб от делото пред СРС). Съобразно изложеното, неоснователно е и искането
за възлагане на имота на въззивницата при изплащане от нея на дяловете
останалите съделители, съгласно оценката им по СТОЕ.
В обобщение, въззивният съд намира решението за
първоинстанционния, в частта, в която процесните имоти са изнесени на публична
продан, за правилно и законосъобразно, а доводите на въззивника в обратна
насока – за неоснователни.
По претенцията с
правно основание чл. 346 ГПК вр. чл. 12, ал. 2 ЗН:
Разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН дава възможност на
сънаследник, който приживе на наследодателя е спомогнал да се увеличи
наследството и не е бил възнаграден по друг начин, да поиска при делбата на
наследственото имущество да се пресметне това увеличение в негова полза. Правилото
е проявление на принципа за недопускане на обогатяване за чужда сметка (чл. 59 ЗЗД) в отношенията между
призованите към наследяване лица. Увеличението трябва да е изразено в някаква
форма - постройка, посаждения, изплащане на дълг и да е налице към момента на
откриване на наследството. Когато приносът е под формата на подобрение на
недвижим имот е от значение подобренията да са извършени приживе на
наследодателя от евентуален негов наследник и да са довели до увеличаване
стойностния израз на наследството. Разпоредбата не поставя изискване
наследодателят да е собственик на имота към момента на извършване на
подобренията, въпреки че обикновено е така. Възможни са и хипотези, при които
към момента на подобряването наследодателят не е собственик на имота, а е
придобил собствеността по-късно (в този смисъл: Решение № 13 от 29.03.2018 г.
на ВКС по гр. д. № 1015/2017 г., II г. о., ГК).
Съобразно изложеното, по предявения иск с правно
основание чл. 346 вр. чл. 12, ал. 2 ЗН в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване, съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, материален
принос, довел до уголемяване имуществото на наследодателя преди откриване на
наследството, включително размер на вложените средства и стойност на твърдяното
уголемяване на имуществото на наследодателя.
Заявената претенция по сметки е за заплащане на всеки
от останалите съделите на сума в размер на 1/6 от 30 500 лв. (5 083,33 лв.), представляваща
стойност на извършени приживе на
общия наследодател подобрения в процесните имоти, направени в периода 2007 г. –
2012 г. Същите са индивидуализирани в писмения отговор на искова молба по чл.
131 ГПК, депозиран в първа фаза на делбата, и в първото съдебно заседание на
втора фаза на делбеното производство, като се изразяват в ремонт на хола - шпакловка,
замазка, монтаж на дървен таван, направени през 2007 г.; подмяна на дограма на
сградата, направена през 2011 г.; поставяне на външна топлоизолация, сменен
водопровод, подменени и ремонтирани нови външни тротоарни плочки в двора през
2012 г. и подмяна на външна врата на къщата. Районният съд правилно е приел, че
с оглед момента на извършване на претендираните разноски и посочването на
отделен размер на тези разноски, претенцията е самостоятелна такава и следва да
се квалифицира по чл. 346 ГПК вр. с чл. 12, ал. 2 ЗН.
Правилно съдът е приел за
доказано и наличието на увеличаване на имуществото на наследодателя чрез
извършване на претендираните подобрения в релевирания период. Извършването на
описаните от процесуалния представител на С.Н. в първото по делото съдебно
заседание дейности се установява от неоспореното заключение на СТОЕ. Вещото
лице, след посещение на имота, е установило действителното извършване на
същите, макар и на стойност към датата на извършването им, различна от
твърдяната такава от ищеца по исковата претенция.
Въззивната
инстанция намира, че правилно първоинстанционният съд е приел за недоказана по
делото втората предпоставка за основателност на иска, а именно материален
принос на въззивницата за извършените подобрения, констатирани със заключението
на СТОЕ. Възраженията във въззивната жалба касаят доказателствения анализ на
събраните гласни доказателствени средства от районния съд, на база на които
проверяваната инстанция е приела за недоказано, че извършените подобрения
приживе на общия наследодател са извършени от и със средства на С.Н..
Въззивният съд намира разсъжденията на районния в тази насока за правилни.
При
анализа на показанията на свидетеля Б.Н.(л. 95 – гръб от делото пред СРС),
районният съд правилно, съобразно чл. 172 ГПК, е ценил евентуалната
заинтересованост на същия, доколкото е съпруг на ищцата по обсъжданата искова
претенция. Въззивният съдебен състав намира, че няма пречка правнорелевантно
обстоятелство да бъде доказано единствено с показанията на един свидетел, но в
хипотеза, в която се доказва пълно и главно от тях и когато същите не са
опровергани от други доказателства по делото, каквато процесната хипотеза не е.
В конкретния случай показанията на свидетеля Б.Н.не са достатъчни за пълно и
главно доказване на исковата претенция за сметки не само заради евентуалната
заинтересованост на свидетеля, а и тъй като от една страна не кореспондират с
останалите доказателства по делото, а напротив – опровергани са от част от тях,
а от друга и предвид факта на съдържащото се в тях вътрешно противоречие относно
причините, поради които са били правени подобренията.
На
първо място, сумите, посочени от свидетеля, които се твърди да са платени за
извършените подобрения, значително се разминават със стойността на същите към
момента на извършването им – твърди се, че платените суми са в размер на
30 500 лв., а вещото лице сочи стойност на същите към датата на
извършването им в размер на 15 077 лв. На следващо място, с оглед вида и характера на
част от установените подобрения, които се твърди да са извършени от
въззивницата - подмяна на дограма на сградата,
поставяне на външна топлоизолация, сменен водопровод, житейски нелогично е от
нея да не е съхранен нито един документ, удостоверяващ закупуването и монтирането
на същите. Освен това, свидетелят сочи, че част от вложените суми са били от
кредити, като по делото не са ангажирани каквито и да е доказателства за получени
такива. Показанията на свидетеля съдът намира за недостатъчни за доказване на
правнорелевантните факти и предвид противоречивите данни, които изнася по
въпроса защо са направени подобренията. В началото на разпита свидетелят
заявява, че подобренията са извършени със съгласието на наследодателката, тъй
като свидетелят и съпругата му искали да й помогнат. След това, свидетелят
сочи, че след смъртта й се оказало, че е направила завещанието и за това са
решили да й помогнат. Посочените доводи в съвкупност дават основание на
въззивния съд да не кредитира показанията на свидетеля в частта, в която
заявява, че процесните подобрения са извършени със средства на него и съпругата
му. В обобщение от показанията на свидетеля въззивният съд не приема за
установен по делото материален принос на
въззивницата, довел до уголемяване на имуществото на наследодателя преди
откриване на наследството.
В тази насока доводите във въззивната жалба, че показанията
на Николов се подкрепят от заключението на СТОЕ са частично неоснователни.
Заключението на вещото лице потвърждава показанията на свидетеля единствено в
частта, в която заявява, че процесните подобрения са извършени. Съобразно
изложеното по-горе, обаче, заключението на вещото лице внася съмнение в
показанията на свидетеля в частта за финансов принос за същите, тъй като
действителните разходи за подобренията към датата на извършването им значително
се разминават със сочените от свидетеля.
На следващо място, съдът не намира основание да не кредитира
показанията на свидетеля Я.В.досежно факта, че В.М.му е споделила, че спестява
средства, с които ремонтира процесния имот. Същите не са опровергани от други
доказателства по делото в тази част. Действително свидетелят сочи, че е срещал
наследодателката няколко години преди смъртта й, както и че ремонтите са
правени през 2007 г., 2008 г. и 2009 г. Тази част от показанията на свидетеля
не сочи, че В.М.е заявила, че спестява средства, с които извършвала подобрения,
различни от процесните. В тази връзка съдът съобрази, че тя е починала през
2015 г., като процесните подобрения са извършвани в периода 2007г. – 2012 г.,
т.е. срещата й със свидетеля е била в периода, в който са извършвани, като
макар да посочва различен период на ремонтире, свидетелят описва извършването
на подобренията и от 2012 г.
Съществен за основателността на предявеното искане
за сметки е въпросът дали по делото е безспорно
установено, че материалният принос за извършените подобрения в имота е на
въззивната страна, т.е. че вложените средства за извършване на претендираните и
установени от вещото лице по СТОЕ подобрения са на ищцата по исковата претенция,
а не на различно и от нея лице.
Предвид изложените съображения във връзка с цененето
на показанията на свидетеля Николов относно произхода на вложените суми, както
и предвид данните, че наследодателката е разполагала със спестявания за ремонти,
включително и с оглед липсата на писмени документи, удостоверяващи извършване
на разходи за процесните подобрения от въззивница (например договори за
купуване на материали и/или извършване на услуга за влагане на същите, фактури,
касови бонове, гаранционни книжа, договори за кредити и т.н.), настоящата
инстанция намира, че претенцията с правно основание чл. 346 ГПК вр. чл. 12, ал.
2 ЗН е недоказана и като такава правилно е отхвърлена от районния съд.
Във връзка с доводите във
въззивната жалба, че тъй като наследодателката на страните била пенсионер от
2002 г., пенсията и била около 250 лв., при разходи, необходими за издръжка на
едно лице в периода 2009 -2012 г. в размер на 500 лв., е житейски неоправдано
да се приеме, че е имала средства да извърши процесните ремонтни дейности,
следва да се посочи, че съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, всяка страна е
длъжна да установи фактите, на които основава своите искания. При липса на
такова доказване съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната
действителност недоказаните по делото факти. Безспорното установяване на един
факт, съобразно изискванията на процесуалния закон, не може да бъде извършено с
хипотетични твърдения за неосъществяване на друг такъв.
В конкретния случай,
въззивницата е следвало да ангажира доказателства, че средствата за извършените
подобрения са вложени от нея и да докаже този факт по безспорен начин, което не
е сторено. В тази връзка е необходимо да се посочи и че в съдебно заседание,
проведено на 12.06.2017 г. (л. 89 от делото пред СРС) на въззивницата е указано, че не сочи доказателства за
извършване на подобренията съобразно твърденията в исковата молба. Независимо
от това, до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд въззивната
страна не е поискала събиране на допълнителни доказателства, като в последното
съдебно заседание изрично е заявила, че няма други доказателствени искания (за
справка – л. 95 – гръб от делото пред СРС).
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните и относими към
предмета на делото доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение на
един адвокат в размер на по 800 лв. за всеки един от въззиваемите. Искането е
направно своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, като разгледано по същество е неоснователно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се ангажира отговорността за разноски на въззивника,
следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по договор за правна
защита и съдействие мандатно правоотношение страните – въззиваем и адвокат, са
уговорили конкретен размер на
адвокатско възнаграждение и то е било
заплатено, каквато процесната хипотеза не е. По делото не е представен
договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемите и адвоката, в
който да е уговорен конкретен размер на възнаграждение, съобразно разясненията
в цитираното тълкувателно решение. Приложени са разписки от адв. С.М. – САК (л.
13 и л. 14 от делото пред СГС), в които последният заявява, че е получил сума в
размер на по 800 лв. от всеки въззиваем за изготвяне, подписване, подаване на
писмен отговор и процесуална защита пред СГС във връзка с депозираната въззивна
жалба. Посочено е, че разписката е съставена на основание договор за правна
помощ и съдействие, приложен по първоинстанционното дело. Видно съдържанието на
договорите за правна помощ и съдействие, приложени пред първоинстанционния съд,
страните са уговорили конкретни размери на възнаграждения за процесуално
представителство с различни основания и размери от претендирания. Предвид
факта, че разписките са подписани единствено от процесуалния представител на
страните, въззивният съд приема, че по делото не е доказано наличие на
двустранно съглашение (мандатен договор), с което адвокатът да е поел правно
задължение да осъществи процесуално представителство срещу конкретно уговорен
размер на адвокатско възнаграждение. Предвид изложеното, искането за присъждане
на разноски на въззиваемите е неоснователно.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски и адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, но предвид неоснователността на жалбата,
такива не му се дължат.
По депозираната
частна жалба:
Предмет на
въззивна проверка е определение № 377889 от 03.04.2018 г., постановено по гр.д. № 2918/2016
г., с което е оставено без уважение искане изменение, по реда на чл. 248 ГПК,
на решението от 13.10.2017 г. в частта за разноските.
Обжалваното определение е
постановено във втора фаза на съдебна делба.
В първа фаза на делбата от
всеки от жалбоподателите е представен договор за правна помощ и съдействие,
сключен с адв. С.Р. - САК, с предмет процесуално представителство по дело за
делба. Видно от съдържанието на договорите (л. 18 и л. 19 от делото пред СРС),
между адвоката и всеки едни от жалбоподателите е уговорено адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лв., което е посочено да е платено при подписване
на договора, без да е посочен конкретен начин на плащане.
В тази фаза на производството
от жалбоподателите не е представен списък по чл. 80 ГПК. В мотивите на влязлото
в сила съдебно решение от 13.01.2017 г., с което съдът е уважил предявените от
жалбоподателите искове с правно основание чл. 30, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1 ЗН и
е допуснал съдебна делба на процесния имот, съдът е приел, че няма данни за
сторени от ищците деловодни разноски по иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, а разноските по иска за делба се разпределят с извършването й.
Във втора фаза на делбата от
жалбоподателите са представени договори за правна помощ и съдействие (л. 93 и
л. 94 от делото пред СРС), с предмет изготвяне на отговор по предявен от С.Н.
иск за извършени подобрения в допуснатите до делба имоти и процесуално
представителство по делото. От съдържанието на договорите се установява
договорено възнаграждение между адвокат М. и всеки от тях в размер на по 590
лв., което е удостоверено да е платено в брой към датата на подписване на
договорите. Видно от представените списъци по чл. 80 ГПК, жалбоподателите са
претендирали във втора фаза на делбата разноски, както следва: 1000 лв. –
адвокатско възнаграждение за изготвяне на искова молба за делба и намаляване на
завещателно разпореждане и процесуално представителство, 50 лв. – делозит за
вещо лиц,е и 590 лв. – адвокатско възнаграждение за защита по иска с правно
основание чл. 12, ал. 2 ЗН.
С решението, постановено във
втора фаза на производството по делба, районният съд е осъдил, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, С.Н. да плати на всеки от ответниците сторените от тях разноски
в размер на по 590 лв., представляващи адвокатско възнаграждение във връзка със
защита по отхвърлената искова претенция с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН. В
мотивите на съдебния акт е прието, че разноските по извършване на делбата,
включително за платено адвокатско възнаграждение остават за съделителите така,
както са направени съобразно чл. 355 ГПК.
С оглед така установената
фактическа обстановка, въззивният съд намира обжалваното определение за
правилно и законосъобразно, като съображенията за това са следните:
За да остави без уважение искането
по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното
по делото решение в частта за разноските, районният съд е приел, че във връзка
с претендираните разноски за адвокатски хонорар за представителство по иска за
допускане на делбата и по иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН,
жалбоподателите е следвало да направят искане за изменение на решението, с
което съдът се е произнесъл по тях, т.е. по отношение на решението, с което е
приключила първа фаза на делбата. В мотивите на последното районният съд
мотивирал отказа за присъждане на претендираните суми, като в случай че не са
били съгласни с доводите на съда, жалбоподателите е следвало да искат изменение
в частта за разноските именно на него, което не се установява да е сторено.
Въззивният съд намира изложените съображения на районния съд за правилни,
поради което частната жалба следва да бъде оставена без уважение. Правилни са и
доводите на районния съд, че платените възнаграждения за адвокат по исковете за
делба, остават в тежест на съделителите, така както са ги направили, като в
този смисъл е и константната практика на ВКС (Определение № 47 от 29.01.2015 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 6919/2014 г., I г. о., ГК и др.). Цитираното в частната
жалба решение на върховната инстанция е неотносимо към предмета на спора.
За пълнота следва да се
посочи, че въззивният съд не споделя останалите, изложени от районния съд
доводи за неоснователност на искането по чл. 248 ГПК, по-конкретно, че не било
доказано плащане на сумите по договорите за правна помощ и съдействие,
представени в първа фаза на делбата, тъй като не бил посочен начин на плащане.
Видно от съдържанието на същите, договореното възнаграждение за защита пред СРС
е в размер на по 1000 лв. за всеки, и е отбелязано, че същото е платено.
Доколкото в тях не е предвидено плащането да бъде извършено по банков път,
договорите доказват получаване на сумите в брой (в този смисъл: Определение № 68 от 20.03.2017 г. на ВКС по гр. д.
№ 2868/2016 г., I г. о., ГК). Независимо от това, по изложените по-горе съображения, частната жалба
е неоснователна, съответно обективираното в нея искане за изменение на
решението, постановено във втора фаза на делбата, касаещо присъждане разноски
за искове, разгледани в първа фаза, е неоснователно. Предвид изложеното,
обжалваното определение по чл. 248 ГПК следва да бъде потвърдено, като правилно
и законосъобразно.
Съобразно изхода на спора, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по частната жалба се дължат разноски.
Такива не са претендирани, поради което и не следва да се присъждат.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 237861 от 13.10.2017 г., постановено по гр.
д. № 2918/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско
отделение (ІІ ГО), 77-ми състав
ПОТВЪРЖДАВА определение
№ 377889/03.04.2018 г., постановено
по гр. д. № 2918/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско
отделение (ІІ ГО), 77-ми състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС,
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.