Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 06.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на осми юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12516
по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.03.2020
год., постановено по гр.дело №31160/2018 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, е
признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.В.“ АД
срещу В.С.К. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 725.84 лв.,
представляваща неизплатена стойност на потребена вода и предоставени от ищеца
услуги през периода от 14.12.2014 год. до 13.10.2017 год. включително, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 87284/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 120 с-в – 14.12.2017 год. до окончателното й изплащане,
като искът е отхвърлен в останалата му част до пълните предявени размер и
период /като неоснователен и погасен по давност/; отхвърлен е изцяло предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.В.“
АД срещу В.С.К. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 329.44
лв. /като неоснователен и погасен по давност/ и ответникът е осъден да заплати
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер
на 213.20 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер
на 33 лв.
Срещу решението в
частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника В.С.К.. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционният съд не бил взел предвид неизпълнението от
страна на ищеца на задължението му, свързани с отвеждането на отпадните води в
канализацията на жилищната кооперация, както и направените в тази връзка
искания на ответника за събиране на гласни доказателства и допускане на
експертиза – двете съдебни заседания по делото съвпадали с много сухо време,
през което вещото лице следвало да констатира случаите на неизпълнение. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът –
отхвърлен /изцяло, евентуално – частично/.
Ответникът по
жалбата „С.В.“ АД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявен е за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато
и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Както вече бе
посочено, според чл. 269 ГПК по отношение на правилността на обжалваното
решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни
субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната
инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба
процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на
посочените негови фактически констатации. В този смисъл са задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК. В т. 2 от посоченото Тълкувателно решение е
прието, че предвид съдържащата се в ГПК правна уредба на второинстанционното
производство като ограничено въззивно обжалване въззивният съд е длъжен да реши
спора по същество, като може да потвърди или отмени решението, като обект на
въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването
на материалноправния спор. Посочено е, че дейността на въззивния съд не е
повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение и ако са налице
опорочени извършени от първата инстанция процесуални действия, въззивният съд
следва да отстрани пороците чрез собствени действия по установяване на фактите
и прилагане на правото, включително да даде указания до страните относно
възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими
за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция
поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Изложени са и съображения, че в изпълнение на основополагащия принцип на
законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение
на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване
за неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1 вр. с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която
жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението, без да
конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи
произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по
съществото на материалноправния спор въз основа на установените от
първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или
отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/.
В разглеждания
случай във въззивната жалба на ответника е наведено само оплакване във връзка с
направеното от него възражение за прихващане с насрещно вземане по чл. 79, ал.
1 вр. с чл. 82 ЗЗД.
Следователно
при установените по делото фактически
положения – че през процесния период между страните е
съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на ВиК услуги с
включените в него права и задължения на страните, съгласно Наредба № 4 от 14.09.2004
г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи /обн., ДВ, бр. 88
от 08.10.2004
г./, както и Общите условия за
предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор „С.В.” АД, като на
името на ответника за процесния имот е била открита клиентска партида №**********,
че стойността на доставените ВиК услуги през исковия период от 14.12.2014 год.
до 13.10.2017 год. включително възлиза на 725.84 лв., които задължения не са
били платени, то предявеният иск се явява основателен до размер на посочената
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/,
както по същество е приел и първоинстанционният съд, чиито правни изводи
настоящият съдебен състав също споделя.
Релевираното от
жалбоподателя възражение за прихващане се явява неоснователно, поради следните
съображения:
За да възникне
задължение за плащане на обезщетение за договорно неизпълнение, следва да се
установи кумулативното наличие на следните елементи на сложен фактически
състав: 1/ наличието на облигационна връзка - двустранна правна сделка, валидно
договорно задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; 2/ виновно
неизпълнение /пълно или частично/ на договорното задължение; 3/ вреди
/ефективни, предвидими/, настъпили от неизпълнението и 4/ причинна връзка между
неизпълнението и настъпилите вреди.
С оглед правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответника е било да установи горепосочените
правопораждащи вземането факти /с изключение на втория/, но по делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства в тази насока. В този смисъл прилагайки неблагоприятните последици на правилата за разпределение на
доказателствената тежест, въззивният съд е длъжен да счита недоказаните факти
за неосъществили
се в обективната действителност.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.03.2020 год.,
постановено по гр.дело №31160/2018 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, в
обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/