Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 216
гр.Горна Оряховица, 17.07.2020г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Горнооряховският районен съд, втори
състав, в публично заседание на шести юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: Еманоел Вардаров
при секретаря М.Къцаркова и в
присъствието на прокурора …………..…., като разгледа докладваното от съдията
Вардаров гр.дело№40/2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен иск по реда на чл.415 от ГПК относно установяване на вземане по
чл.55 ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищeцът А.А.Д.(чрез
адв.Р.С.Т.от САК) твърди в исковата молба, че между „А1 България“ЕАД и А.А.Д. е
сключен Договор№*********/10.02.2017г. Предмет на договора е предоставяне от
ответника-оператор на ищеца-абонат електронни съобщителни услуги чрез една или
няколко електронни съобщителни мрежи, при условията на посочения договор и
общите условия между оператора и потребителите на съответната услуга и/или
мрежа. Договорът е влязъл в сила от
07.03.2017г. за срок от две години, а впоследствие срокът на договора е удължен
като действал и към настоящия момент. Бил избран и тарифен план Мтел безкрай 2XL, условията за
ползване на който са уредени в подписаното между страните по спора Приложение
№1 към Договор№*********/10.02.2017г., а било и подписано и Приложение№3,
представляващо ценоразпис на „Мобилтел“ЕАД за ползване на допълнителни
електронни съобщителни услуги, съгласно който цените, посочени в него, се
прилагат единствено, ако операторът и абонатът не са се съгласили изрично за
прилагане на друга цена. Ищецът и ответникът сключили договора „от разстояние“.
Твърди се, че ищецът не бил разписвал никакви други анекси, тарифни планове,
ценови листи и пр. В случая планът влиза в сила от следващия месец, като
абонатът има право в 14-дневен срок от подписването му да се откаже от Договора.
За ползваните услуги за периодите 07.05.2017г.-06.06.2017г.;
07.07.2017г.-06.08.2017г. и 07.09.2017г.-06.10.2017г. операторът издаде 3бр.
фактури: фактура№**********/09.06.2017г. на стойност 43.98лв. с ДДС;
фактура№**********/10.08.2017г. на стойност 42.06лв. с ДДС и
фактура№**********/10.10.2017г. на стойност 40.64лв. с ДДС. Твърди се, че
стойността по фактурите, заедно с
Приложение А към всяка, били заплатени от ищеца. Във всяка една от посочените
фактури операторът включил като задължение заплащането на сумата 1.49лв. с ДДС
на „Други общи такси и услуги(1бр.)“. Съгласно представените приложения А към
всяка фактура тази такса съставлява „Такса уведомяване за просрочено
задължение”. Твърди се, че по никакъв
начин не било уговоряно съществуването и плащането на тази такса, в т.ч. кога
се дължи, както и нейният размер.
Съгласно чл.4.8 от Приложение №1 към договора, „Условия за ползване на тарифен
план Мтел безкрай 2XL”, „за услугите по това приложение се прилагат съответно
Общите условия на взаимоотношенията между „Мобилтел“ЕАД и абонатите и
потребителите на обществените мобилни наземни мрежи на „Мобилтел“ЕАД по
стандарти GSM, UMTS и LTE (наричани за краткост „Общи условия“). Ищецът
отрича такива Общи условия да са му
връчени и категорично не бил обвързан от тяхното съдържание. Съгласно чл.147а
ал.5 от ЗЗП клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на
получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е
доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване на
екземпляр от потребителя. В посочените
от оператора Общи условия не се съдържало подробно описание на посочената такса
- при какви условия се начислява, какъв е нейният размер и как се събира от
абоната. Страните не били уговорили възникването и съществуването на посоченото
задължение, още повече условията му за дължимост(кога, при какви условия, колко
пъти ответникът има право да изпраща това уведомление). Дори такава клауза да
съществувала, то би била неравноправна
клауза, наложена от оператора в тежест
на потребителя и то на няколко от възможните основания, посочени в чл.143 от
ЗЗП. Съгласно сключения тарифен план, месечната такса за първите две години от
срока на договора е 17.00лв. с ДДС, а посочената такса уведомление е 1.49лв. с
ДДС или почти 10% от стойността на месечната такса, 5 пъти стойността на
изходящ разговор към всички стационарни мрежи и 7.5 пъти стойността на изходящ
от ищеца SMS към всички мобилни оператори. Посоченото уведомление за просрочено
задължение се материализира в кратко изпратено съобщение-SMS от oператора до
aбоната(SMS-ите които абонатът mu изпраща
струват 0.20лв. с ДДС, а SMS-ите, които oператорът му изпраща, струват
1.49лв. с ДДС. Счита, че „едностранно“ въведената такса от oператора цели
единствено и само облагодетелстването му, тъй като той нямал разходи за
уведомяването, не е длъжен да го прави и въпреки това ме таксува и си получава
таксата. Неплащането на таксата водело до прекъсване от oператора на
електронните услуги. Ответникът таксувал три пъти с посочената такса.
Така, наред с месечната такса по
посочения тарифен план и потреблението си, ищецът заплатил още 1.49лв. с ДДС по всяка фактура
повече, или за трите фактури - общо 4.47лв. с ДДС за едностранно въведената и
начислена от Оператора такса без правно основание. Счита, че били налице
предпоставките на неоснователното обогатяване: -обедняване на молителя с
4.47лв.; -обогатяване на ответника, получил 4.47лв. без правно основание;
-причинна връзка между обедняването и
обогатяването - плащане без основание. На основание на депозираното заявление
било образувано ч.гр.дело№48740/2019г. на СРС. Била издадена полза на А.А. против “А1 България”ЕАД Заповед за изпълнение на парично задължение
за: сумата 4.47лв., представляваща заплатена и получена без основание от “А1
България”ЕАД сума с вписано основание „Други общи такси и услуги (1бр.)“ -
всяка на стойност 1.49лв. с ДДС, начислени по фактура №**********/09.06.2017г.;
фактура №**********/10.08.2017г. и фактура №**********/10.10.2017г., издадени
съгласно Договор№*********/10.02.2017г.
за предоставяне на електронни съобщителни услуги. В срока по чл.414 от ГПК било
депозирано възражение от длъжника. Предявен е иск от страна на А.А. против “А1 България” ЕАД по реда на чл.415 от ГПК относно установяване
на вземане по чл.55 ал.1 от ЗЗД по издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение, издадена по ч.гр.дело №48740/2019г. на СРС за: за сумата 4.47лв., представляваща заплатена и
получена без основание от “А1 България”ЕАД сума с вписано основание „Други общи
такси и услуги (1бр.)“ - всяка на стойност 1.49лв. с ДДС, начислени по фактура №**********/09.06.2017г.;
фактура №**********/10.08.2017г. и фактура №**********/10.10.2017г., издадени
съгласно Договор№*********/10.02.2017г.
за предоставяне на електронни съобщителни услуги. Претендират се направените
разноски в исковото и в заповедното производство. Прави възражение за
прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение за процесуалния
представител на ответното дружество.
Ответникът “А1 България”ЕАД с ЕИК:****(чрез юрисконсулт Петър Ив.Петков) оспорва
предявения иск. Твърди се, че така
посочените такси представлявали такси уведомяване за просрочено задължение от
действащ ценоразпис на „А1 България“ЕАД(„Мобилтел“ЕАД), който бил на
Internet-страницата на дружеството. Kъм ценоразписa реферирала разпоредбата на
чл.3.2 от Договор№*********/10.02.2017г. - „всяка услуга или пакет от услуги, в
това число срок на ползване, ценови условия, приложими общи условия и др. се
описват в приложения, представляващи неразделна част от договора, както и на
интернет страницата на оператора – www.mtel.bg“, а също така и чл.4.7 от
Приложение№1 към Договор№*********/10.02.2017г. - „всички останали услуги, които не са посочени
в това приложение, се таксуват, съгласно действащия ценоразпис на Мобилтел за
съответната услуга, публикуван на www.mtel.bg”. Съгласно чл.20а ал.1 от ЗЗД
договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. С полагането на
подписите си под Договор№*********/10.02.2017г. за предоставяне на електронни
съобщителни услуги и приложенията към него А.А.Д. и „А1 България“ЕАД се
задължили стриктно да спазват разпоредбите му и са се съгласили безусловно с
неговото съдържание, така, между страните била уговорена въпросната „такса
уведомяване за просрочено задължение“, както и нейния размер. Право на
кредитора било да кани длъжника да му плати дължимото, когато този длъжник е
изпаднал в забава. В конкретния случай, преди да бъде начислена въпросната
„такса уведомяване за просрочено задължение“ от страна на дружеството били извършени няколко действия: -съгласно
условията на Договор№*********/10.02.2017г. и приложенията към него, била
издадена фактура№**********/10.04.2017г.
на стойност 44.98лв. с ДДС и падеж - до 30.04.2017г.; -след като не е
постъпило плащане, на 01.07.2017г. на А.А.Д. бил изпратен SMS(безплатен) с
текст с латински букви, който гласи, че към 02.05.2017г. има забавено плащане
на стойност 44.98лв. и с препращане към Internet-страницата; -след като не
последвало плащане на задължението, на 07.05.2017г., на А.А.Д. бил изпратен
втори SMS(безплатен) с текст с латински букви, който гласи, че към 07.05.2017г.
има забавено плащане на стойност 44.98лв., като бил уведомен, че при наличие на
депозит, той ще бъде използван; -след като не последвало плащане на
задължението, на 14.05.2017г. на А.А.Д. бил изпратен трети SMS с текст с
латински букви, който гласи, че към 14.05.2017г. са просрочени 44.98лв. и че от
17.05.2017г. ще могат да се ползват само входящи разговори и SMS-и от България.
Едва след изпращането на този трети SMS е била начислена „такса уведомяване за
просрочено задължение“ за сумата от 44.98лв., начислена с
фактура№**********/10.04.2017г. Задължението било отразено във
фактура№**********/09.06.2017г. с период на отчитане: 07.05.2017г.-06.06.2017г.
Фактура№**********/10.04.2017г. била платена на 16.05.2017г., като върху
платената сума не е начислявана лихва за забава, независимо, че задължението е
било просрочено с 16 дни. Така, А.А.Д. бил поканен да заплати задължението си
по фактура №**********/10.04.2017г. -
веднъж с падежа на фактурата и още три пъти със SMS-и. Аналогичен бил и
случаят с издадените фактура №**********/09.06.2017г. на стойност 43.98лв. с
ДДС и с падеж - до 29,06.2017г., като А.А.Д.
бил поканен да заплати задължението си по фактурата - веднъж с падежа на фактурата и още три пъти
със SMS-и. Съгласно условията на Договор №*********/10.02.2017г. и приложенията
към него били издадени сметка №**********/10.08.2017г. и сметка №**********/10.08.2017г.,
представляващи неустойки за невърнато оборудване на обща стойност 200.00лв. с
ДДС и с падеж - до 10.09.2017г. След
като не било постъпило плащане по тях, на 25.09.2017г. на А.А.Д. е изпратен
SMS(безплатен) с текст с латински букви, който гласи, че към 25.09.2017г. има
забавено плащане на стойност 200.00лв. Уведомен бил, че при наличие на депозит,
той ще бъде използван, а за актуална информация отново е препратен към
Internet-страницата на дружеството. На 26.09.2017г. следвало плащане на
задължението по сметка №**********/10.08.2017 г. в размер на 100.00лв.
Останалата сума от задължението, обаче не била заплатена и на 27.09.2017г., на А.А.Д.
бил изпратен втори SMS с текст с латински букви, който гласи, че към
27.09.2017г. били просрочени 100.00лв. и че от 28.09.2017г. ще могат да се
ползват само входящи разговори и SMS-и от България. След изпращането на
този втория SMS била начислена „такса уведомяване за
просрочено задължение“ за сумата от 100.00лв., начислена със
сметка№**********/10.08.2017г. Задължението било отразено във
фактура№**********/10.10.2017г. с период на отчитане: 07.09.2017г.-06.10.2017г.
Сметка№**********/10.08.2017г. била платена
на 23.10.2017г., като върху платената сума не била начислявана лихва за забава,
независимо, че задължението е било просрочено с 43 дни. Така, А.А.Д. бил поканен да заплати задължението си
по сметка№**********/10.08.2017г. веднъж с падежа на сметката и още два пъти със
SMS-и. Счита, че така начислените такси били уговорени, както като задължения,
така и като размер и са уговорени с ясното съгласие на А.А.Д.. Освен това и
таксите били в справедлив размер, предвид времето на забава за заплащане на трите
задължения и усилията, положени от дружеството да събере дължимото му плащане. Моли
съда да отхвърли предявения иск. Претендират се направените по делото разноски.
Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за
процесуалния представител на ищеца.
Съдът,
след като взе предвид становищата на страните, събра необходимите доказателства
за изясняване на делото от фактическа и правна страна и преценявайки ги в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Mежду „А1 България“ЕАД и А.А.Д. е
сключен Договор№*********/10.02.2017г. Предмет на договора е предоставяне от
ответника-оператор на ищеца-абонат електронни съобщителни услуги чрез една или
няколко електронни съобщителни мрежи, при условията на посочения договор и
общите условия между оператора и потребителите на съответната услуга и/или
мрежа. Договорът е влязъл в сила от
07.03.2017г. за срок от две години, а впоследствие срокът на договора е
удължен като действал и към настоящия момент. Бил избран и тарифен план Мтел безкрай 2XL, условията за
ползване на който са уредени в подписаното между страните по спора Приложение
№1 към Договор№*********/10.02.2017г., а било и подписано и Приложение№3,
представляващо ценоразпис на „Мобилтел“ЕАД за ползване на допълнителни
електронни съобщителни услуги, съгласно който цените, посочени в него, се
прилагат единствено, ако операторът и абонатът не са се съгласили изрично за
прилагане на друга цена. Ищецът и ответникът сключили договора „от разстояние“.
В случая планът влиза в сила от следващия месец, като абонатът има право в
14-дневен срок от подписването му да се откаже от Договора. За ползваните
услуги за периодите 07.05.2017г.-06.06.2017г.; 07.07.2017г.-06.08.2017г. и
07.09.2017г.-06.10.2017г. операторът издаде 3бр. фактури:
фактура№**********/09.06.2017г. на стойност 43.98лв. с ДДС;
фактура№**********/10.08.2017г. на стойност 42.06лв. с ДДС и
фактура№**********/10.10.2017г. на стойност 40.64лв. с ДДС. Във всяка една от
посочените фактури операторът включил като задължение заплащането на сумата
1.49лв. с ДДС на „Други общи такси и услуги(1бр.)“. Съгласно представените
приложения А към всяка фактура тази такса съставлява „Такса уведомяване за
просрочено задължение”. Според чл.4.7. от Приложение№1 към договора „всички
останали услуги, които не са посочени в това приложение, се таксуват, съгласно
действащия ценоразпис на Мобилтел за съответната услуга, публикуван на сайта
www.mtel.bg. Съгласно чл.4.8 от Приложение №1 към договора, „Условия за
ползване на тарифен план Мтел безкрай 2XL”, „за услугите по това приложение се
прилагат съответно Общите условия на взаимоотношенията между „Мобилтел“ЕАД и
абонатите и потребителите на обществените мобилни наземни мрежи на
„Мобилтел“ЕАД по стандарти GSM, UMTS и LTE(наричани за краткост „Общи
условия“). Съгласно сключения тарифен план, месечната такса за първите две
години от срока на договора е 17.00лв. с ДДС, а посочената такса уведомление е
1.49лв. с ДДС или почти 10% от стойността на месечната такса, 5 пъти стойността
на изходящ разговор към всички стационарни мрежи и 7.5 пъти стойността на
изходящ от ищеца SMS към всички мобилни оператори. Посоченото уведомление за
просрочено задължение се материализира в кратко изпратено съобщение-SMS от
oператора до aбоната(SMS-ите които абонатът mu изпраща струват 0.20лв. с ДДС, а SMS-ите, които
oператорът му изпраща, струват 1.49лв. с ДДС.
На
основание на депозираното заявление било образувано ч.гр.дело№48740/2019г. на
СРС. Била издадена полза на А.А.
против “А1 България”ЕАД Заповед за изпълнение на парично задължение
за: сумата 4.47лв., представляваща заплатена и получена без основание от “А1
България”ЕАД сума с вписано основание „Други общи такси и услуги (1бр.)“ -
всяка на стойност 1.49лв. с ДДС, начислени по фактура№**********/09.06.2017г.;
фактура№**********/10.08.2017г. и фактура№**********/10.10.2017г., издадени
съгласно Договор№*********/10.02.2017г.
за предоставяне на електронни съобщителни услуги. В срока по чл.414 от ГПК било
депозирано възражение от длъжника.
При така
установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
За
успешното провеждане на установителен иск с правно основание чл.415 ал.1 от ГПК в тежест на ищеца е да
докаже дължимостта на претендираната сума. В разглеждания случай ищцовата
страна е длъжна да установи при условията на пълно и главно доказване
наведените от нея твърдения, обуславящи допустимостта на исковата претенция, а
именно: учредено по нейна инициатива заповедно производство по реда на чл.410
от ГПК и издадена в нейна полза Заповед за изпълнение на парично задължение;
депозирано от длъжника възражение в срока по чл.414 ал.2 от ГПК и депозиране на
настоящата искова молба в срока по чл.415 ал.1 от ГПК; съществуването на
облигационно отношение между страните; фактическият състав на неоснователното
обогатяване. Според обвързващата съдебна практика - т.1 от Постановление№1/28.05.1979г.
на Пленума на ВС, при първия фактически състав на чл.55 ал.1 предл.I oт ЗЗД е налице
предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е.
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е
налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в
случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяване на
унищожаемостта. Налице е липса на основание и в случаите, когато предаването на
благото е станало без наличието на някакво правоотношение. Съобразно
установения принцип за разпределение на доказателствената тежест в гражданския
процес в тежест на ответника е да докаже наличието на тези предпоставки. По
исковете по чл.55 ал.1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже факта на плащането,
а задължение на ответника е да установи, че е налице основание за получаването,
респ. за задържането на полученото. В случая, в тежест на ищеца е да установи
по делото наличието на имуществено разместване, а именно: предаване и
получаване на имуществена облага, както и началната липса на основание за
имущественото разместване, какво е получено от ответника като стойност(размер).
Наред с това, доколкото ищецът твърди отрицателен факт, а именно, че не е
налице основание за плащане на ответника на сумата 4.47лв., представляваща
заплатена и получена без основание от “А1 България”ЕАД сума с вписано основание
„Други общи такси и услуги (1бр.)“ - всяка на стойност 1.49лв. с ДДС, начислени
по фактура №**********/09.06.2017г.; фактура №**********/10.08.2017г. и фактура
№**********/10.10.2017г., тежестта на доказване се обръща и в тежест на
ответника. Спорът между страните е съсредоточен върху наличието на правно
основание за начисляването на процесната сума.
Безспорен
факт е, че са налице договорни отношения между страните, kaто за ползваните услуги за периодите
07.05.2017г.-06.06.2017г.; 07.07.2017г.-06.08.2017г. и
07.09.2017г.-06.10.2017г. били издадени фактура №**********/09.06.2017г.,
фактура №**********/10.08.2017г. и фактура №**********/10.10.2017г., като във
всяка една от посочените фактури операторът включил като задължение заплащането
на сумата 1.49лв. с ДДС на „Други общи такси и услуги(1бр.)“. Съгласно
представените приложения А към всяка фактура тази такса съставлява „Такса
уведомяване за просрочено задължение”.
Характерно
за първата кондикция - чл.55 ал.1 предл.I oт ЗЗД, е че основанието, което е в
състояние да оправдае имущественото разместване между даващия и получаващия,
липсва изначално. Релевантен е моментът на получаването - към този момент между
даващия и получаващия не е налице валидно задължение, част от съдържанието на
валидно правоотношение, което да бъде погасено чрез даването, или, както е
определено в Постановление№1/28.05.1979г. на Пленума на ВС „при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго“. Тук намират място случаите, при които едно лице получава
нещо, без да има основание за това, като не се очаква то да възникне
впоследствие, поради което липсва и основание за задържане на полученото. На
първо място, основание липсва, когато получаването е въз основа на нищожен акт.
Получаване без основание е налице и в случаите на частична нищожност, когато
полученото е въз основа на отделна нищожна клауза, тъй като тя е основанието, с
оглед на което е получена сумата и нищожността и означава липса на основание.
Първоначална липса на основание ще е налице и при незавършен фактически
състав(случаите, когато е съществувало основание, но към момента на даването то
е вече отпаднало - договорът е развален, унищожен; задължението е било
изпълнено изцяло от един от солидарните длъжници, след което друг солидарен
съдлъжник изпълнява на кредитора същото задължение; дългът е платен от
поръчител, а след това кредиторът получава плащане и от длъжника; кредиторът е
прехвърлил вземането си на друг кредитор и въпреки че е бил уведомен, длъжникът
изпълнява на стария кредитор).
Спори се
съществува ли валидно задължение и основание за плащане на посочената сума - включена
услуга срещу заплащане, без искане от страна на потребителя. По делото липсват доказателства потребителят,
ищец да е поискал или активирал такава услуга срещу заплащане. Напротив
търговецът е активирал предоставяне на услуга чрез SMS срещу допълнително заплащане
без искане от страна на потребителя. Съдът не възприема изложените от страна на
ответника твърдения, че всички услуги, които не са посочени, се таксуват
съгласно действащия ценоразпис на оператора, както и че полагайки своя подпис
към приложенията по договора, ищецът се е запознал с Общите условия на
договора, респ. няма доказателства за формалното им предоставяне/връчване.
Невръчването на Общите условия не се опровергава от допълнение към Приложение№1,
което е типизиран образец, едностранно изготвен от оператора и в което
клиентът-абонат е декларирал, че от страна на оператора Общите условия са му
предоставени. Съгласно разпоредбата на чл.147а ал.5 от ЗЗП, клаузата за
съгласие с общите условия на договора и деклариране на получаването им от
потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство за
действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от
потребителя. Дори и Общите условия и Ценоразпис да са оповестени на интернет
страницата на дружеството, ищецът не е длъжен да ги познава, още по-малко да
ползва услуга, която не желае, а в резултат на това и да бъде ощетяван чрез
заплащането и. Ищецът е сключил индивидуален договор с ответника при ценови
условия и включени услуги, при които като абонат изрично се е съгласил. С оглед
на изложеното, съдът счита, че липсват правни основания, които да дават право
на ответника да начислява подобни такси, като този факт не се променя от
представения ценоразпис. Доколкото ищцовата страна в исковата си молба оспорва
основанието за заплащане на посочената такса, твърдейки, че начисляването на
такива суми за услуги, не е уговорено между страните, не е поискано и заявено
от него като потребител, то в тежест на ответника бе да установи факта на
съществуване на законово основание да начислява в процесните фактури - такса за
просрочено задължение. При наличието на предприето от другата страна оспорване
ответникът следваше да установи по пътя на пълното и главно доказване
основанието, въз основа на което претендира и ангажира отговорност на ищеца за
този вид услуги, каквото не успя да докаже.
За пълнота
на изложението следва да се добави и следното. При анализа на изложеното
правоотношение се установява, че ищецът има качеството „потребител”(съобразно
§.13 т.1 от ДР на ЗЗП „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор
по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност), а ответникът е търговец по смисъла на §.13 т.2 от ДР на ЗЗП. С оглед
именно на това качество
на ищеца като „потребител“ приложимите норми са и тези на чл.143-чл.148 от ЗЗП,
при все че чл.146 ал.1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни,
поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като
по-слаба в икономическо отношение страна.
Всеизвестно
е, че по принцип общите правни норми, в това число и законовите правни норми,
действат за напред(ex nunc). В съвременните правни системи това принципно
положение се разглежда като гаранция за предвидимост на правния ред и като
елемент от правната сигурност. Заложената в него идея е ясна – адресатите на
новоприетите правни норми да могат да се запознаят с тях и да съобразят своето
поведението с моделите на поведение, които те установяват. У нас, както е
известно, Конституцията на Р.България е уредила тази материя в разпоредбата на
чл.5 ал.5, според която всички нормативни актове подлежат нa обнародване и
влизат в сила три дни след обнародването, освен когато в тях е определен друг
срок. Така, съгласно новоприетата разпоредба - чл.7 ал.3 от ГПК(ДВ
бр.100/2019г.), съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител. В този смисъл, задължение на съда е да прецени
служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори - наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор
и да се произнасе, независимо дали страните са навели такива възражения или
не(в този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в
българското законодателство с §.13а т.9 от ДР на ЗЗП). Освен това, нормите,
уреждащи нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението
им съдът следи служебно(не е ограничен от доводите на ищеца), когато страна се
позовава на договор, и е също задължение
на съда да провери неговата действителност от гледна точка на формалните
основания за нищожност(форма, предмет) и без да има позоваване на нищожност(т.1
и т.3 от Тълкувателно решение№1/09.12.2013г. по тълк.дело№1/2013г. - ОСГТК на
ВКС; Решение№198/19.11.2010г. по т.дело№473/2010г. – ВКС;
Решение№384/02.11.2011г. по гр.дело№1450/2010г. - Iг.о. ВКС; Решение№23/07.07.2016г. по
т.дело№3686/2014г, - Iт.о. ВКС; Решение№237/20.01.2017г. по т.дело№2927/2015г.
– Iт.о. ВКС), kaто се съобрази и с
разпоредбата на чл.411 ал.2 т.3 от ГПК, предвид характера на производството за
установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение. Правната
квалификация на ищеца и доводите му на кои точно разпоредби на ЗЗП противоречи
процесната разпоредба не обвързват съда. Съгласно чл.143 от ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Недопустимо
е под формата на „такса” да се начисляват и други дължими суми на потребителя. Налице
е противоречие и с чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като процесната разпоредба задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо - спрямо срока на забавата - обезщетение. За периоди само от 29 дни
потребителят се оказва задължен да заплати три различни такси(„месечна
такса”, „такса повторно включване” и
„друга такса”, и то за една и съща забава(всеки от трите периода). Освен, че „такса
уведомление“(„други общи такси и услуги - 1.99лв. с ДДС – 1бр.) е повече от 10%
от стойността на месечната такса, над 6 пъти стойността на изходящ разговор към
всички стационарни мрежи и 10 пъти стойността на изходящ от ищеца смс към
всички мобилни оператори(лист 63, лист 66, лист 68 от делото), то е налице е
противоречие с логиката на чл.143 т.8. т.13 от ЗЗП, защото процесната
разпоредба(чл.4.7. от Приложение№1 към договора е посочено, че „всички останали
услуги, които не са посочени в това приложение, се таксуват, съгласно
действащия ценоразпис…) фингира мълчаливо съгласие на потребителя за изменение
на договора, но при по-тежки условия. В потребителското право е напълно
изключен принципа на търговското право, че в определени случаи мълчанието може
да е равно на съгласие. По ЗЗП, както и по всички директиви за потребителска
защита на ЕС е абсолютно недопустимо - под каквато и да е форма - от мълчание
на потребител да следва неблагоприятна последица и най-вече задължение за
плащане(в този смисъл е освен чл.143 т.8
от ЗЗП, също така и чл.143 т.8а от ЗЗП). Като цяло с процесната разпоредба са
нарушени множество нормативни актове, както и фундаментални принципи на
потребителската защита. Поведението на ответника е недобросъвестно - същият
цели по всякакъв начин да събира от потребителите неправомерни такси. Формално
се променя „основанието” на таксата, но не и присъщото и икономическо
съдържание. Следователно клаузата в този смисъл по чл.3.2 от договора и
съответно чл.4.7 от Приложение№1 към договорите в частта относно „такса за
уведомяване за просрочено задължение“, е неравноправна на основание чл.143 т.5 от
ЗЗП и поради това е нищожна. Тя не поражда какъвто и да било правен ефект. В
този смисъл предявеният иск от страна
на А.А.Д. I против “А1 България”ЕАД за дължимост по издадената
Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело№48740/2019г. на СРС за сумата
4.47лв., представляваща заплатена и получена без основание от “А1 България”ЕАД
сума с вписано основание „Други общи такси и услуги (1бр.)“ - всяка на стойност
1.49лв. с ДДС, начислени по фактура №**********/09.06.2017г.; фактура №**********/10.08.2017г.
и фактура №**********/10.10.2017г., издадени съгласно Договор№*********/10.02.2017г. за
предоставяне на електронни съобщителни услуги, се явява основателен.
При този
изход на делото и на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца направените по
делото разноски. В настоящия случай
разноските представляват адвокатско възнаграждение, за което има доказателства,
че е изплатено на процесуалния представител на ищеца(според договора за правна
защита и съдействие с характер на разписка с отбелязване, че уговореното
възнаграждение в размер на 150.00лв.), а също така и ДТ по чл.1 от Тарифа към
ДТССГПК - 25.00лв. Съгласно чл.2 ал.5 от
Наредба№1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за
всеки един от тях поотделно. В т.3 от Тълкувателно решение№6/2013г. на ОСГК на
ВКС е прието, че при произнасяне по възражение за прекомерност на договореното
и заплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл.78 ал.5 от ГПК, съдът е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата минимален размер,
като вземе предвид действителната фактическа е правна сложност на делото. В
настоящия случай минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено
съгласно чл.7 ал.2 т.1 от наредбата(в редакцията към момента на уговарянето на
възнаграждението) при интерес при интерес до 1000.00лв. e 300.00лв.(при уговорено и изплатено
възнаграждение – 150.00лв. Всеизвестно е, че по принцип общите правни норми, в
това число и законовите правни норми, действат за напред (ex nunc).
Последващата редакция на Наредба№1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е с ДВ бр.45/15.05.2020г. с
Решение№13062/03.10.2019г. по а.дело03586/2016г. на ВАС и
Решение№5419/08.05.2020г. по а.дело№14384/2019г. на ВАС, като в конкретния
случай - чл.7 ал.2 т.1 от наредбата при интерес до 1000.00лв. e 100.00лв. Осъществената от пълномощника на
ищцата защита се изразява в изготвяне на искова молба и процесуално
представителство в съдебно заседание. В този смисъл съдът счита, че не е налице прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния
представител на ищците и същото не
следва да бъде намалявано по смисъла на чл.78 ал.5 от ГПК. В този
смисъл, съгласно чл.78 ал.1 от ГПК,
съдът следва да присъди в полза на ищеца сумата 175.00лв., представляваща
направените по делото разноски(адвокатско възнаграждение – 150.00лв. и ДТ по
чл.1 от Тарифа към ДТССГПК - 25.00лв.),
която да бъде заплатена от ответното дружество.
Разноските
в заповедното производство са законова последица от уважаването на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК и с оглед на това
отговорността за заплащането им е обусловена от изхода на заповедното
производство, а в случаите на предявен от заявителя-кредитор иск по чл.415 от ГПК - и от изхода на исковия процес. Предвид установения в чл.6 от ГПК принцип
на диспозитивното начало, произнасянето предполага изрично заявено в исковата
молба искане за разпределяне на отговорността за разноски в заповедното
производство. Съгласно т.10 от
Тълкувателно решение№4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГК – ВКС, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл.422 респ. чл.415 ал.1 от ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство. При този изход
в производството в полза на ищеца-заявител следва да бъдат присъдени разноски в
заповедното производство - ч.гр.дело№48740/2019г. на СРС в размер на 385.00лв.(ДТ и адвокатско възнаграждение), съразмерно на
уважените претенции.
Водим от
изложените съображения и на основание
чл.258 и сл. от ГПК и чл.7 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск
от страна на А.А.Д.
с ЕГН**********,***
против “А1 България”ЕАД с ЕИК:****, със седалище и адрес на управление гр.София, ПК-1309,
район Илинден, ул.„Кукуш”№1, представлявано от А. В.Д. и М.М.–
заедно, че “А1
България”ЕАД с ЕИК:****, със седалище и адрес на
управление гр.София, ПК-1309, район Илинден, ул.„Кукуш”№1, представлявано от А.
В.Д. и М.М.– заедно, дължи на А.А.Д.
с ЕГН**********,***,
по издадената Заповед
за изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.дело№48740/2019г. на СРС: сумата
4.47лв., представляваща заплатена и
получена без основание от “А1 България”ЕАД сума с
вписано основание „Други общи такси и услуги (1бр.)“ - всяка на стойност
1.49лв. с ДДС, начислени по фактура№**********/09.06.2017г.;
фактура№**********/10.08.2017г. и фактура№**********/10.10.2017г., издадени
съгласно Договор№*********/10.02.2017г.
за предоставяне на електронни съобщителни услуги.
ОСЪЖДА “А1 БЪЛГАРИЯ”ЕАД с
ЕИК:****, със седалище и адрес на управление
гр.София, ПК-1309, район Илинден, ул.„Кукуш”№1, представлявано от А. В.Д. и М.М.–
заедно, ДА ЗАПЛАТИ на А.А.Д.
с ЕГН**********,***:
сумата 175.00лв./сто седемдесет и пет лева/, представляваща направените
разноски по гр.дело №40/2020г. на ГОРС;
сумата 385.00лв./триста
осемдесет и пет лева/, представляваща направените разноски по ч.гр.дело №48740/2019г.
на СРС.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок, считано от датата на получаване на
съобщението, че е изготвено и обявено.
Препис от решението да се изпрати
на страните.
Районен съдия: