Р Е Ш Е Н И Е
№ ………..
гр. С., 08.08.2016
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІI-Г въззивен състав, на двадесет и първи
април през две хиляди и шестнадесета година в публично заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА
НЕНОВА
мл. с-я ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
секретар
И.К.,
като
разгледа докладваното от мл.съдия Димчева в.гр.д. № 14081 по описа за 2015 год.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба с
вх. № 1078316/10.08.2015 г. на А.Х.С. – ответник в първоинстанционното производство, срещу Решение от 20.07.2015 г., постановено по гр. д № 26520/2012 г. на СРС, 24-ти състав,
в частта с която е признато за
установено по отношение на А.Х. М., че ищецът Й.Н.В. е собственик на първи етаж
от двуетажна жилищна сграда със застроена площ 89 кв.м., с идентификатор
68134.8270.355.1.2, заедно с ½ ид.ч. от общите части на сградата, заедно
с ½ ид.ч. от правото на строеж върху държавна земя на 310 кв.м. и на
½ ид.ч. от 320 кв.м. от дворното място в което е построена сградата,
съставляващо УПИ I-338 от кв. 28 „а“ по плана на гр. С., местността „С.“, с
идентификатор 68134.8270.355 и с площ 646 кв.м. и на основание чл. 108 ЗС,
въззивницата е осъдена да предаде на Й.Н.В. владението върху описания имот,
както и в частта с която е прието за установено по отношение на А.Х.С., че Й.Н.В.
е собственик на ½ ид.ч. от гараж с идентификатор 68134.8270.355.2, на
½ ид.ч. от селскостопанска сграда с идентификатор 68134.8270.355.4, като
е осъдена на осн. чл. 108 ЗС да предаде владението на ищеца върху тях.
В
депозираната въззивна жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо,
тъй като съдът се бил произнесъл по нередовна искова молба. За да обоснове
нередовност въззивникът изхожда от липсата на надлежно посочване на фактите въз
основа на които ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху
гаража и двете селскостопански постройки. Въззивникът сочи, че по отношение на
тези имоти разваленият договор за прехвърляне на право на собственост срещу
издръжка и гледане няма обратно действие, тъй като същите не са били предмет на
сделката. Освен това договорът за продажба на самостоятелния парцел от 310
кв.м. не бил загубил своето действие. В жалбата се излагат съображения и че в
съдебно заседание проведено на 23.06.2014 г. изрично е заявила, че поддържа
становището си изложено в отговора на исковата молба, от което следвало, че
въззивницата била оспорила факта, че владее първия етаж от процесната двуетажна
жилищна сграда. Моли решението да бъде обезсилено в обжалваната част, като при
извод за обратното – същото да бъде отменено, а предявените искове –
отхвърлени.
Подадена е и въззивна жалба с вх. № 1079472/12.08.2015 г. от Х.Н.М. – ответник в
първоинстанционното производство, чрез адв. Б., срещу първоинстанционното
решение в частта с която е признато за установено по отношение на Х.Н.М., че
ищецът Й.Н.В. е собственик на първи етаж от двуетажна жилищна сграда със
застроена площ 89 кв.м., с идентификатор 68134.8270.355.1.2, заедно с ½
ид.ч. от общите части на сградата, заедно с ½ ид.ч. от правото на строеж
върху държавна земя на 310 кв.м. и на ½ ид.ч. от 320 кв.м. от дворното
място в което е построена сградата, съставляващо УПИ I-338 от кв. 28 „а“ по
плана на гр. С., местността „С.“, с идентификатор 68134.8270.355 и с площ 646
кв.м. и на основание чл. 108 ЗС, е осъден да предаде на Й.Н.В. владението върху
описания имот; в частта с която е прието за установено по отношение на Х.Н.М.,
че Й.Н.В. е собственик на ½ ид.ч. от гараж с идентификатор
68134.8270.355.2, на ½ ид.ч. от селскостопанска сграда с идентификатор
68134.8270.355.4, като ответницика е осъден на осн. чл. 108 ЗС да предаде
владението на ищеца върху тях, както и в частта с която е отхвърлен иска на
Х.Н.М. за
разликата над присъдената сума от 11 717,40 лв. до пълния предявен размер
от 29 355 лв. и е оставено без уважение искането му за задържане на
недвижимите имоти до заплащане на подобренията и разноските.
Излагат се съображения за неправилност
на атакуваното решение, поради неправилно прилагане на института на
придобивната давност. В
жалбата се излага становище, че именно знанието на въззивника, че правата му се
оспорват с оглед висящността на делото по отношение на неговите праводатели,
което било знание, че имотът е чужда собственост, е необходима предпоставка за
установяване на владение, тъй като именно защото владелецът знае, че имотът не
е негов, той установява владение върху него, с цел след изтичане на определения
от закона срок да го придобие по давност. Въззивникът бил получил владението
върху процесния имот на 16.12.1997 г., от който момент го е владеел за себе си,
като е демонстрирал поведение на собственик. По делото не били налице
доказателства, че ищецът се е противопоставил на владението на
ответника-въззивник, като в този смисъл първоинстанционният съд бил направил
неправилен извод, че владението е било смутено от наличието на дело със страни
ищеца и праводателите на Х.М. – наличието на този правен спор не било пречка за
своене на недвижимите имоти. Съгласно ППВС № 6/94 г., презумпцията за
субективния елемент на владението била в полза на владелеца, поради което
оборването и било в доказателствена тежест на оспорващия. Неправилно било
прието от първата инстанция и че владението е смутено с изпращане на нотариални
покани. Не били предствени по делото доказтелства за спиране или прекъсване на
давността, а ищецът бил бездействал да упражни или защити правата си относно
процесните имоти, които се намирали във владение на въззивника, поради което
съдът неправилно бил отхвърлил възражението за придобиване на имота по давност.
На следващо място в жалбата се възразява и относно допустимостта на
първоинстанционния съдебен акт по съображения идентични с доводите на другия
въззвиник и посочени по-горе. В жалбата се сочи още, че съдът в нарушение на
чл. 202 ГПК не бил изложил мотиви защо не приема заключението на вещото лице
Кошева, както и по какъв начин е преодолял противоречията между двете експертни
заключения.
Ответникът по въззивните
жалби Й.Н.В. не е подал
отговор.
В проведено съдебно
заседание на 21.04.2016 г. е разпитан свидетелят С.К., който заявява, че когато
е посещавал дома на въззивника Х.М., неговата майка – А.С. не се е намирала на
първия етаж от къщата.
При извършената служебна проверка по
реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на наведените с въззивната
жалба доводи.
След като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, и след като обсъди наведените от страните доводи по
реда на въззивното производство, съдът намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
За
да бъде уважен иск, с правно основание чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице
следните кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на вещта,
предмет на иска (т.е.
да докаже фактите, от които твърди да възниква за него право на
собственост върху имота); вещта да се
намира във владение или държане на ответника и ответникът да владее или държи
вещта без основание. Установяването при
условията на пълно и главно доказване на първите две предпоставки е в тежест на
ищеца, а при въведено възражение от ответниците относно третия елемент от
фактическия състав на иска по чл. 108 ЗС, то същите носят тежестта да го
докажат.
Първоинстанционният
съд е уважил изцяло ревандикационните искове така както са предявени от ищеца и
е осъдил последния да плати на ответника Х.Н.М. сумата от 1 320,80 лв.,
представляваща стойността на направени необходими
разноски за имота, както и сумата от 10 396,60 лв. – по-малката измежду
двете суми – за направени разноски и за увеличената стойност на имота,
вследствие на извършените подобрения. Възражението на ответника за задържане на
имота до заплащане на подобренията и разноските е оставено без уважение.
Ищецът
извежда правото си на собственост от учредено право на строеж върху държавна
земя с площ от 310 кв.м., съобразно представен договор от 01.09.1968 г.;
придобиване по регулация на 318 кв.м., съобразно НА от 03.11.1981 г. и
наследяване. Ответникът Х.М. твърди, че е придобил собствеността върху целия
претендиран имот въз основа на давностно владение, отделно за 310 кв.м. от
процесното УПИ сочи придобиване чрез покупко-продажба.
Съобразно
разпоредбата на чл. 15 (отм.) във вр. чл. 13 ЗС (отм.) е съществувала
възможността Държавата да отстъпва на граждани правото на строеж върху
държавни/общински дворни места. В настоящия случай се установява, че в полза на
наследодателя на ищеца е отстъпено право на строеж върху общински парцел I, от
кв. 28, по плана на с. С. от 310 кв.м. Правото на строеж е реализирано, като в
имота е построена двуетажна жилищна сграда, собствеността върху която е
придобита от Г. В., въз основа на учредената суперфиция.
Видно
от представения НА за собственост на недвижим имот, придаден по регулация по
нот.дело № 1304/03.11.1981 г. на нотариус при СРС, Г. В. е признат за
собственик на 318 кв.м., които се взимат от съседни имоти и се придават към
парцел I-ви, кв. 28-а, по плана на с. С.. Така представеният нотариален акт за
собственост не е оспорен от страните нито в първоинстанционното нито във
въззивното производство, поради което съдът не следва да прави преценка относно
констатациите на нотариуса относно правото на собственост, отразени в цитирания
нотариален акт.
Съобразно
горните обстоятелства безусловно следва извода, че наследодателят на ищеца се
легитимира като титуляр на право на строеж върху процесния УПИ I-338 от кв.
28-А по плана на с.С., както и на собственик на 318 кв.м. от дворното място на
същия имот.
От
представения по делото НА за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и
издръжка от 12.04.1993 г., се установява, че Г.Н.В. е прехвърлил собствеността
върху построената жилищна сграда, ведно с учреденото право на строеж в полза на
Н.К. М. и А.Х. М., срещу задължение за издръжка и гледане. Договорът е развален
по съдебен ред с Решение на САС от 07.10.2010 г., по гр.д. № 243/2009 г.,
влязло в законна сила на 27.12.2011 г., като исковата молба е вписана на
03.04.1997 г. Действително владението на ответника върху процесния имот е
започнало фактически считано от 16.12.1997 г., когато е сключен договор за
покупко-продажба, обективиран в НА № 56 от 16.12.1997 г. Основателно е
възражението, че давността не може да бъде прекъсната посредством отправените
нотариални покани за предаване на имота или чрез предявяването на иск за
разваляне на договора за прехвърляне на собствеността срещу задължение за
издръжка и гледане. За да се приеме, че давността се прекъсва с предявяването
на иска, както посочва чл. 116, б. „б” ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС, е необходимо
собственикът да е предявил установителен или ревандикационен иск срещу
владелеца, а последният да се позове на придобивна давност. Ако искът не бъде
уважен давността не се смята за прекъсната, а при уважаване – след влизане в
сила на решението, може да започне да тече нова придобивна давност, а изтеклата
губи своето значение. Само когато
ревандикационният или установителният иск е предявен от собственика срещу
владелеца на имота, това води до прекъсване на придобивната давност (така
Решение № 401 от 12.01.2012 г. на ВКС, по гр.д. № 895/2010 г., I г.о.; Решение
№ 82 от 01.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6873/2014 г. на I г.о. и др.).
Независимо
от горните съображения настоящият съдебен състав намира, че възражението на
ответника за придобивано на имота въз основа на изтекла в негова полза
придобивна давност е неоснователно
по следните съображения:
За
придобиване по давност правото на собственост върху дадена вещ може да се
говори когато това право не е придобито вече по друг начин. Недопустимо е
собственикът на имота да може да придобие имота на друго основание след като го
е придобил. Правилно е съждението във въззивната жалба (което всъщност води до
неблагоприятни за страната правни последици), че знанието, че имотът е чужда
собственост е необходима предпоставка за установяване на владение, тъй като
именно защото владелецът знае, че имотът не е негов, той установява владение с
цел след изтичане на определения в закона срок да го придобие по давност. Това
е така, тъй като правото на собственост може да бъде придобито по давност само
от лице което не притежава това право на друго правно основание. Собственикът
упражнява фактическата власт върху имота като елемент от това право, но не и с
цел да придобие това право повторно – на друго правно основание (в този смисъл
– Решение № 159 от 01.07.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1435/2014 г. I г.о.). С
оглед на тези правни изводи следва, че в конкретния случай ответникът, който е
владял имота, въз основа на договор за покупко-продажба не би могъл да се
позове на давност до момента на разваляне на сделката по силата на която имотът
е придобит от неговите праводатели, тъй като упражняваната от него фактическа
власт не представлява владение по смисъла на чл. 68 ЗС и не е основание за
придобиването по давност на имота съгласно чл. 79 ЗС. Следователно за периода
от 16.12.1997 г. до 27.12.2011 г. (когато е влязло в законна сила решението на
САС за разваляне на договора за издръжка и гледане), в полза на
ответника-владелец не е текла придобивна давност. Такава е започнала да тече
след 27.11.2011 г. и съответно е спряна на 31.05.2012 г. с предявяване на
ревандикационния иск по настоящото производство. Този срок е недостатъчен за
придобиване на собствеността въз основа на давностно владение и прави възражението
в този смисъл – неоснователно, поради което същото е отхвърлено правилно от
първата инстанция.
Неоснователно
е възражението за нередовност на исковата молба по следните съображения:
Страната (в случая това е ищецът) не е длъжна да сочи конкретна правна разпоредба
на която се позовава. Същият следва да посочи изчерпателно фактите и
обстоятелствата от които черпи правата си и въз основа на които твърди
настъпване на определени правни последици, като правната квалификация следва да
бъде дадена от съда. В случая ищецът твърди и се легитимира като носител на
правото на строеж върху парцела и собственик на 320 кв.м. от процесното дворно
място, въз основа на нотариален акт за собственост на недвижим имот, придаден
по регулация № 168 от 03.11.1981 г., от които обстоятелства претендира правото
на собственост върху гаража и селскостопанските постройки. В този смисъл
недвусмислено следва, че при установяване на горните факти, същият съобразно
разпоредбата на чл. 92 ЗС се легитимира като собственик на постройките по силата
на приращението. С оглед на горното и независимо, че в исковата молба не е
цитирана конкретно разпоредбата на чл. 92 ЗС, не е налице нередовност на
исковата молба и съответно недопустимост на първоинстанционното решение в тази
част. За пълнота следва да бъде посочено, че съобразно задължителната съдебна
практика правото на ползване на държавен/общински парцел от страна на
суперфициарния собственик се разпростира в рамките на целия парцел за който е
учредено правото на строеж. В настоящия случай правото на строеж е учредено
върху 310 кв.м. (колкото е бил парцелът), но когато след учредяване на правото
на строеж е настъпило изменение на регулацията и имотът е увеличил или намалил
размерите си, това рефлектира върху обема на правото, което суперфициарът има
относно ползването на терена, и което по аргумент от чл. 111 ЗС може да
защитава с искове по чл. 108 и 109 ЗС (в този смисъл – Решение № 16 от
18.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5579/2014 г. на II г.о.; Решение № 461 от
27.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1316/2010 г. I г.о. и др.). Или с други думи,
лице което се легитимира като носител на правото на строеж върху парцела,
разполага с активна материално правна легитимация да защити правата си чрез
предявяване на ревандикационен (или петиторен) иск по отношение на целия парцел
(независимо от настъпили промени по регулация във връзка с площта на имота).
Що
се отнася до възражението по отношение на собствеността върху „самостоятелния”
парцел от 310 кв.м., (който всъщност представлява реална част от целия парцел),
то такива претенции за право собственост не са предявявани в исковата молба и
съответно не са присъждани на ищеца.
На
последно място следва да бъде разгледано възражението относно твърдение за
налично противоречие между двете приети по делото заключения на СТЕ и липса на
мотиви в първоинстанционното решение защо съдът съобразява едното от тях. В
съдебно заседание проведено на 30.10.2014 г., по делото е прието заключение по
СТЕ, възложена на в.л. Кошева. Заключението е оспорено от представителя на
ищеца с аргумент, че същото е неточно, като е поискано допускане на нова СТЕ на
която да бъдат възложени и допълнителни въпроси. Процесуалният представител на
насрещната страна се е присъединил към направеното искане за назначаване на
вещо лице. С протоколно определение съдът е допуснал повторна СТЕ, която да отговори
на задачите поставени на първоначалната експертиза, както и на поставени в
същото съдебно заседание въпроси. С повторната
експертиза е ангажирано друго вещо лице
– инж. Пальов. Повторното заключение е изслушано в съдебно заседание проведено
на 28.05.2015 г., като е прието без възражения от страните. Съгласно
разпоредбата на чл. 201 ГПК, допълнително заключение се възлага, когато
заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно - когато не е обосновано
и възниква съмнение за неговата правилност. Когато съдът прецени, че
представеното заключение е необосновано и възниква съмнение за неговата
правилност, той възлага повторно заключение, като назначава друго или повече
вещи лица. Не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането
на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение
от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна
или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното
първоначално заключение - Решение № 542 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1083/2010 г., IV г. о. Следователно действията на съда – назначаване на
повторна СТЕ изготвена от друг експерт, която да отговори отново на същите въпроси
недвусмислено сочат, че съдът е намерил, за основателно възражението на
страната, че първоначално изготвената СТЕ е необоснована и/или са налице
съмнения относно нейната правилност. За разлика от първата, втората по ред
експертиза е приета без възражения и от двете страни. Процесуалният закон не
задължава съда да се съобрази непременно с експертното заключение и именно в този
случай, решаващият съдебен състав е длъжен
да изложи мотиви защо не е съгласен и не възприема представеното му заключение.
Настоящият случай не е такъв – съдът е възприел изцяло повторната неоспорена от
страните експертиза, поради което не е налице порок на постановения съдебен
акт, който да доведе до неговата необоснованост.
Възраженията
изложени във въззивната жалба депозирана от другия ответник – А.С. съвпадат
изцяло с тези на които бе даден вече отговор, поради което не следва да бъдат
повтаряни. Единствено следва да бъде даден отговор относно въведеното
възражение, че ответницата не владее имота, като в мотивите на атакувания
първоинстанционен акт, неправилно този факт бил отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване. Възражението е
неоснователно. Това е така тъй като в съдебно заседание, проведено на
23.06.2014 г. първоинстанционният съд е изложил на страните проекта си за
доклад по делото, в който изрично е посочено, че „приема за безспорно между
страните, че и към настоящия момент процесните имоти се владеят от двамата
ответници”. Съдът е предоставил възможност на страните да изложат становището
си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат
съответните процесуални действия и съответно е предупредил същите за
последиците по чл. 146, ал. 3 ГПК. И двете страни, включително ответницата,
която е присъствала лично в
съдебната зала са заявили изрично, че нямат възражения по доклада. За пълнота
следва да бъде посочено, че от показанията на разпитания св. Карагаев, който е
ходил на гости в дома на отв. Х.М., не може да се установи дали ответницата А.С.
живее на първия или на втория етаж от къщата.
С
оглед изложените по-горе аргументи следва, че крайните изводи на двете съдебни
инстанции съвпадат, след проверка съобразно правомощията на въззивния съд по
изложените в жалбата оплаквания. Поради това първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба оставена
без уважение, като неоснователна.
По разноските. С оглед изхода от спора
разноски се дължат единствено на ответника по въззивната жалба, но такива не се
претендират от страната.
Водим
от горното и на основание чл. 269 и сл. ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 20.07.2015 г., постановено по гр. д № 26520/2012 г. на СРС, 24-ти състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията
на чл. 280 ГПК.
Председател:
Членове: 1.
2.