Решение по дело №644/2021 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 662
Дата: 5 ноември 2021 г.
Съдия: Зорница Хайдукова
Дело: 20211001000644
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 30 юни 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 662
гр. София, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова

Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Въззивно търговско дело
№ 20211001000644 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Застрахователна
компания „Лев Инс” АД срещу решение № 260495/22.03.2021г. по т.д. №
2430/2018г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI – 2 с-в, в частта, с
която е уважена претенцията на ищеца „ЗАД „Алианц България” АД по иск
по чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ за горницата над сумата 60 000 лв. до пълния уважен
размер от 129 414,40 лв. – част от заплатено от ищеца застрахователно
обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“, сключен за лек автомобил „Фолксваген“ „Туарег“ рег.н.
***, на пострадалите лица С. К. М. и Т. Д. М. за търпените неимуществени
вреди от смъртта на Д. М. М. в резултат на ПТП на 09.12.2012г., която част
ответникът му дължи като застраховател по договор за застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена за лек автомобил
„Хонда“ „Сивик“ с рег.н. ***, и в частта за присъдени лихви за забава върху
последната разлика по предявения иск по чл. 86 ЗЗД горницата над сумата
3 316,67 лв. до пълния уважен размер от 3 316,67 лв. и под формата на
законни лихви за периода след подаване на исковата молба в съда на
1
16.11.2018г. до окончателното и изплащане. Жалбоподателят поддържа
решението в обжалваната му част да е неправилно предвид неговата
необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон.
Излага необосновано съдът да е достигнал до неправилни изводи за
механизма на процесното ПТП и наличието на съпричиняване на процесното
ПТП при равен принос за настъпването му и за двамата участвали в ПТП
водачи. Сочи от събраните по делото писмени доказателства и САТЕ в
тяхната съвкупност да се установява основателността на възражението на
ответника, че застъпваната от ищеца теза за равен принос на причинилите
процесното ПТП делинквенти е неправилна. Поддържа с оглед установения
механизъм на ПТП и обстоятелството, че застрахованият при ищеца водач на
ПТП е могъл да предотврати процесното ПТП, на последния да следва да
бъде признат принос от 70 %, а за застрахования при ответника водач принос
от 30 % за настъпването на процесното ПТП. Сочи съдът да е бил длъжен да
изследва възражението му относно процента съпричиняване на вредите и като
не е изложил мотиви в тази насока да е постановил необоснован съдебен акт.
Излага от събраните по делото доказателства да се установява и поведение на
пострадалия М., което е в противоречие с правилата за движение по пътищата
– намирал се е на пътното платно в непосредствена близост до две спрели в
нарушение на ЗДвП и необозначени МПС, и в този смисъл последният е
допринесъл за настъпване на процесното ПТП. Сочи да не е участвал във
водените от наследниците на пострадалия срещу ищеца дела за ангажиране на
отговорността му за причинените им вреди от процесното ПТП, предвид на
което и да не е обвързан от приетото с решенията по последните искове, че не
е налице съпричиняване на вредите от пострадалия. Излага пострадалият сам
да се е поставил в условията на повишен риск от увреждане, по която
причина и съдът да е следвало да признае, че е съпричинил вредите наравно с
деликвентите. Оспорва като неправилно и решението в частта, с която е
уважена исковата претенция за сторените от ищеца съдебни разноски, като
поддържа такива да не могат да бъдат претендирани срещу ответника.
Поддържа неправилно съдът да е присъдил и законни лихви върху
присъдената част от претенцията на ищеца, която последният е претендирал
като платени от него законни лихви на пострадалите лица. Излага последните
лихви да не са част от застрахователното обезщетение и да е недопустимо
върху тях да бъдат присъждани други лихви, с което се постига анатоцизъм
2
признат само с нормата на чл. 294, ал. 2 ТЗ, неприложима в процесния случай.
Поддържа в тази част решението да е постановено и в нарушение на чл. 378,
ал. 6 КЗ. Оспорва като неправилно и решението в частта за присъдени
законни лихви върху оспореният размер на главницата по платено
застрахователно обезщетение предвид акцесорният характер на последните.
По изложените доводи моли решението в обжалваната му част да бъде
отменено и постановено друго, с което искът по чл. 213, ал. 1 КЗ да бъде
отхвърлен като неоснователен в обжалваната му част за горницата над сумата
60 000 лв. до уважения размер от 129 414,40 лв., както и в частта за присъдени
лихви над последната разлика. Претендира присъждане на разноски и заявява
възражение за прекомерност на уговореното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна, „ЗАД „Алианц България“ АД, оспорва жалбата като
неоснователна. Поддържа първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част
да е правилно и обосновано от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност.
Излага по делото безспорно да е установен механизма на процесното ПТП, включително
предвид влязлата в сила присъда, с която и двамата водачи, застраховани съответно при
ищцовото и ответното застрахователно дружество, са признати за виновни за настъпилите
вреди от процесното ПТП при условията на независимо съпричиняване, т.е. всеки има
еднакъв и независим принос за неговото настъпване. Поддържа последното да е изводимо и
от наложеното еднакво по вид и тежест наказание на двамата извършители, както правилно
е приел първоинстанционният съд. Възраженията на ответника за съпричиняване на вредите
от пострадалия оспорва като преклудирани на основание чл. 266, ал. 1 ГПК, доколкото не са
заявени и поддържани пред първоинстанционния съд. На самостоятелно основание
поддържа и възражение в последния смисъл да е разгледано и да не е уважено от съда в
производството, в което ищецът е осъден да заплати на пострадалите лица процесното
застрахователно обезщетение. Оспорва като противни на закона и оплакванията на
въззивника за недопустимо присъждане на законни лихви от съда като сочи съобразно
законовата уредба и трайната съдебна практика изплатените от застрахователя законни
лихви считано от датата на настъпване на вредите в полза на пострадалите лица да са част от
дължимото от застрахователя застрахователно обезщетение и след като ответникът е отказал
да заплати припадащата се на застрахования при него водач част и след покана следва да
понесе последиците от забавата си и да заплати на ищеца претендираните законни лихви за
забавата. По изложените доводи моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено
като правилно. Претендира разноски по приложен списък.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка
за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а
за правилността му единствено на въведените в жалбата основания и при
3
съобразяване правилното приложение на относимите императивни
материалноправни норми.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната
му част.
Решението в обжалваната му част е правилно, а поддържаните в
жалбата на ответника доводи са неоснователни, по следните мотиви:
Първоинстанционното решение е влязло в сила на основание чл. 296, т.
2 ГПК в необжалваната му част, с която е уважена претенцията на ищеца
„ЗАД „Алианц България” АД по иск по чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ за сумата 60 000
лв. – част от заплатено от ищеца застрахователно обезщетение по договор за
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен за лек
автомобил „Фолксваген“ „Туарег“ рег.н. ***, на пострадалите лица С. К. М. и
Т. Д. М. за търпените неимуществени вреди от смъртта на Д. М. М. в резултат
на ПТП на 09.12.2012г., която част ответникът му дължи като застраховател
по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“,
сключена за лек автомобил „Хонда“ „Сивик“ с рег.н. ***, и в частта за
присъдени лихви за забава върху последната сума. Съобразно разясненията
по ТР 3/2016г. по описа на ОСГТК на ВКС обективните предели на силата на
пресъдено нещо на първоинстанционното решение във влязлата му в сила
част по частично уважения иск по чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ обхващат
основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите
факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните
по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на
спорното субективно материално право. Поради това, че общите
правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск,
така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците
на силата на пресъдено нещо при разглеждане на иска за останалата част от
вземането. В този смисъл и за правопораждащите правото на ищеца по
предявения регресен иск факти е налице формирана сила на пресъдено нещо,
същите не могат да бъдат оспорвани пред въззивния съд и предмет на
проверка по подадената от ответника въззивна жалба е единствено
дължимостта на вземането за горницата над уважения размер от 60 000 лв.
Липсва оплакване от страните в подадените въззивна жалба и писмен
4
отговор на жалбата и срещу дадената от първоинстанционният съд правна
квалификация на иска. Същата и се възприема от съда като правилна при
съобразяване на съдебната практика по цитираното от първоинстанционният
съд постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 83 от 22.08.2016г. по т.д.
3426/2014г. по описа на ВКС, ТК, I отделение, както и по известното на
състава решение № 127 от 18.10.2019г. по т.д. 2835/2018г., ТК, I ТО.
Предвид нормата на чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ застрахователят, заплатил
застрахователно обезщетение по застраховка имущество, встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по
застраховка “Гражданска отговорност” до размера на платеното обезщетение
и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Уреденото в
закона суброгационно право е специално и в хипотеза като процесната, когато
застрахователното събитие е съпричинено от няколко лица, дава право на
изплатилия дължимото към пострадалите лица в пълния му размер
обезщетение застраховател да встъпи в правата на застрахования при него
делинквент и упражни регрес срещу останалите съпричинители, солидарно
отговорни за причиняване на вредите на основание чл. 53 ЗЗД, за разликата
над дела на застрахования при него съпричинител, респективно да
претендира последната от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ на другите съпричинители. Последното
право е упражнил и ищецът в настоящото исково производство и искът му е
уважен с влязло в сила решение за сумата 60 000 лв.
С подадената от ответника жалба спорът пред въззивния съд е пренесен
за горницата над сумата 60 000 лв. до уважения размер от 129 414,40 лв. с
оплаквания съдът да не е изследвал при нарочно оспорване от ответника
вътрешните отношения между съпричинителите и в каква степен поведението
на всеки от двамата делинквенти е допринесло за настъпване на вредоносния
резултат, респективно каква следва да е отговорността на всеки един от тях.
Общото оплакване по въззивната жалба за немотивираност и
необоснованост на съдебния акт в тази му част е неоснователно, доколкото
съдът е изпълнил задължението си да събере сочените от страните в тази
насока доказателства и да обсъди последните в тяхната съвкупност при
формиране на извода си досежно поведението на делинквентите, причинили
процесното ПТП.
5
На второ място, следва да бъде отбелязано, че предвид въведеното с
нормата на чл. 127 ЗЗД правило, доколкото не е установено друго от
отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на
кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. В този смисъл и обратно на
твърденията на жалбоподателя, не ищецът, който твърди, че платеното на
пострадалите следва да бъде понесено поравно от двамата делинквенти,
следва да доказва тезата си, а в тежест на въвелият твърдения за нещо друго,
следващо от отношенията между делинквентите, ответник е да докаже, че
застрахованият при него водач на МПС има по-малък принос за настъпилите
вреди. В отговора на исковата молба ответникът е поддържал само общо
оспорване на съотношението на отговорността на делинквентите във
вътрешните им отношения, без да сочи конкретни факти, за които съдът да му
укаже, че тежестта за доказването им е негова.
Независимо от гореизложеното, настоящият състав на съда приема от
събраните по делото доказателства – писмени, гласни и заключение по АТЕ,
да следва двамата делинквенти, чиято отговорност е застрахована по договор
за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при страните
по спора, да имат равен принос за настъпване на вредоносния резултат –
причиняване смъртта на Д. М. М. в резултата на настъпило на 09.12.2012г.
ПТП. Изводите си в тази насока съдът основава на представената по делото и
влязла в сила присъда от 20.05.2014г. по н.о.х.д. 178/2014г. по описа на ВОС,
изменена отчасти с решение № 135/07.10.2014г. по в.н.о.х.д. 187/2014г. по
описа на ВАС, с която са признати Я. Б. А. и К. М. М. за виновни за това, че
на 09.12.2012г. при условията на независимо съпричиняване по
непредпазливост са причинили смъртта на Д. М. М., за което на всеки от тях е
наложено наказание една година лишаване от свобода, като прилагането му е
отложено за изпитателен срок от три години. Предвид цитираната и от
жалбоподателя норма на чл. 300 ГПК наказателната присъда е задължителна
за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието,
относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. В този смисъл и по отношение на установеното като
извършено от дееца деяние, включително за механизма на последното и как
последното се намира в причинна връзка с настъпилите вреди, присъдата е
задължителна за гражданския съд. Присъдата е задължителна за гражданския
съд и в частта за признатата противоправност на деянието и обществената му
6
опасност, които рефлектират и на наложените на извършителите наказания,
предвид на което и неправилни са поддържаните в жалбата на ответника
доводи, че при определяне приноса на всеки от делинквентите за настъпилия
вредоносен резултат необосновано първоинстанционният съд се е позовал на
наказателната присъда, включително и на вида и тежестта на наложените
наказания на двамата извършители. Напротив, по горните мотиви на съда и
предвид нормата на чл. 300 ГПК съдът е длъжен да приеме за доказано в
гражданския процес деянието на извършителите така, както последното е
очертано в наказателната присъда, в случая, че и двамата извършители с
противопоравното си поведение, изразяващо се в нарушение на правила за
движение от ЗДвП, са причинили смъртта на М. при условията на независимо
съпричиняване. Съдът е обвързан и от приетото в присъдата досежно
противоправността на деянието и степента, в която е ангажирана
отговорността на двамата извършители – какво е наложеното на всеки от тях
наказание. В случая на двамата съизвършители е наложено еднакво по вид и
тежест наказание, което определя еднаквата обществена опасност на деянията
им и еднаквия принос на двамата в настъпването на съставомерния резултат –
смъртта на М..
Установеният с присъдата механизъм на процесното ПТП е възприет от
приетото по делото заключение по АТЕ и е обосновал извода на вещото лице,
че първопричината за настъпване на процесното ПТП от техническа и
професионална гледна точка е спиране на лек автомобил „Хонда“ „Сивик“ в
лентата за движение на лек автомобил „Фолксваген“ „Туарег“ с насочени
фарове срещу движението, с което е заслепил водачът на лек автомобил
„Фолксваген“ „Туарег“. Като втора причина вещото лице е посочил
поведението на водача на лек автомобил „Фолксваген“ „Туарег“, който не е
предприел маневра по намаляване на скоростта и спиране в момента, в който
е видял насочените срещу него фарове, а по-късно заслепен от последните не
е могъл да възприеме преди предприемане на маневра завой на дясно и
навлизане в банкета, за да избегне удара със спрелият на платното му за
движение автомобил, стоящият на пътя М. и удряйки последния му е
причинил смърт. Този механизъм на ПТП се потвърждава пред гражданския
съд и от събраните гласни доказателства при разпита на свидетеля К. М. М.,
който участва в процесното ПТП като водач на л.а. „Фолксваген“ „Туарег“.
Свидетелят дава показания управлявайки последния автомобил да е видял
7
светлини на насрещно движещ се автомобил от разстояние от около 100 м.
Когато приближил на около 20 метра вече бил сигурен, че автомобилът е в
неговото платно на движение. Не можел да прецени дали другият автомобил е
спрял или се движи срещу него. От дългия си стаж като шофьор решил, че
следва да реагира като отбие в дясно и да спре, заради препядствието на
неговото платно за движение. Това и направил, но заради многото валял дъжд
канавката била влажна и поднесъл. Тогава чул звук като от тъп удар. Не е
видял стоящият на пътя М. и не е знаел, че е там в никой момент преди удара.
След това видял, че в платното му има две коли, спрели на около метър от
банкета, по която причина и с оглед на включените фарове му изглеждали
като движещи се насреща в неговото платно. Липсвал триъгълник или друг
знак, който да възприеме, за да разбере, че колите са спрели и да спре и той.
При така установения по делото от събраните доказателства механизъм
на ПТП съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че
застрахованият при ищеца водач на л.а. „Фолксваген“ „Туарег“ има по-голям
принос за настъпване на вредоносния резултат от процесното ПТП. Както се
установява от влязлата в сила присъда и от показанията на св. М., той е
възприел светлини насреща си от друг автомобил, но е предполагал, че
автомобилът се движи и ще се прибере в своето платно за движение –
заобикалял е дупка или друго. Когато е наближил автомобила и е разбрал, че
е в неговото плато, е предприел маневра за избягване на удара със същия
автомобил, навлизайки в дясно в канавката на пътя, за да го заобиколи като
заслепен от пуснатите фарове на последният не е видял стоящият на пътя М..
Не почиват на събраните по делото доказателства твърденията на ответника
по въззивната му жалба, че водачът на л.а. „Фолксваген“ „Туарег“ е могъл да
избегне настъпилото ПТП с пешеходец. Напротив водачът не се установява
въобще преди удара да е могъл да възприеме пешеходеца, за да избегне удара
в него. Ударът е настъпил само по причина предприетата маневра за
заобикаляне на неправилно спрелият на пътя л.а. „Хонда“ „Сивик“ и предвид
липсата на видимост за водача на л.а. „Фолксваген“ „Туарег“ по причина на
неправомерно включените срещу посоката на движение къси светлини на л.а.
„Хонда“ „Сивик“. В този смисъл и установеното по делото във вътрешните
отношения на двамата съпричинители на процесното ПТП, при което е
причинена смъртта на М., е че и двамата водачи с поведението си в равна
степен са причинили последния вредоносен резултат и следва да понесат по
8
равно отговорността за платеното обезщетение на пострадалите наследници
на М. – Т. Д. М. и С. К. М..
С въззивната жалба ответникът „ЗК „Лев Инс“ АД въвежда оплакване за
допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо
се в необсъждане доказано съпричиняване на вредите от пострадалия Д. М., с
което при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД да бъде намалено дължимото от
делинквентите обезщетение.
Оплакването на въззивника е неоснователно. Предвид нормата на чл.
370 ГПК когато в установения срок за подаване на писмен отговор ответникът
не направи възражения по предявени иск, той губи възможността да направи
това по - късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени
обстоятелства. С нормата на чл. 266, ал. 1 ГПК е въведена забрана във
въззивното производство да се твърдят нови обстоятелства, които е могло да
бъдат посочени в първоинстанционното производство. Видно от преписката
по делото с депозирания по делото писмен отговор на исковата молба и в
срока по чл. 370 ГПК, а и по-късно в хода на първоинстанционното
производство, ответникът „ЗК „Лев Инс“ АД, не е въвел възражение за
съпричиняване от страна на пострадалия М., нито пък е сочил обстоятелства в
тази насока, предвид на което и правилно с оглед установения в гражданския
процес принцип на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК,
първоинстанционният съд с решението си по съществото на спора не е
изследвал такова правоизключващо възражение, нито е изследвал факти във
връзка с поведението на пострадалия и дали последното обективно е
допринесло за настъпване на вредата. Заявените възражения от ответника за
съпричиняване от пострадалия М. и за намаляване на дължимото обезщетение
за първи път с въззивната жалба пред възззивния съд на основание чл. 266, ал.
1 ГПК са преклудирани и като такива не следва да бъдат разглеждани от
настоящия състав на съда.
По вече изложените доводи на съда на основание чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./
застрахователят, заплатил застрахователно обезщетение по застраховка
имущество, встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на
вредата или неговия застраховател по застраховка “Гражданска отговорност”
до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне. В този смисъл и обхватът на регресното право на
9
застрахователя по чл. 213 КЗ/отм./ зависи от размера на застрахователното
обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, и от размера
на обезщетението, което третото лице дължи на застрахования. Отговорният
по чл. 45 ЗЗД дължи поправяне на действителните вреди. С въззивната жалба
на ответника не се излагат никакви възражения относно възприетия от
първоинстанционния съд действителен размер на вредите, които
пострадалите С. К. М. и Т. Д. М. търпят като наследници – съпруга и дъщеря
на починалия Д. М. М., в размер на 120 000 лв. за С. К. М. и 80 000 лв. за Т. Д.
М., или общо 200 000 лв. Ответникът и изрично е признал последния размер
да е действителният такъв, като въз основа на същия и е заявил дължимия
според него размер при сочения процент на съпричиняване, предвид на което
и въззивния съд при условията на ограничен въззив възприема фактическите
изводи на първоинстанционният съд за определеното обезщетение за
търпените от пострадалите лица неимуществени вреди. Липсва спор и
последното да е изцяло заплатено от ищеца на пострадалите лица.
Предвид нормата на чл. 223, ал. 2 КЗ/отм./ застрахователят по
застраховка “Гражданска отговорност” заплаща обезщетение, както за
вредите, резултат от непозволеното увреждане, така и за лихвите за забава,
когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред застрахованото
лице. С оглед разпоредбата на чл. 84, ал.3 ЗЗД, когато задължението е за
обезщетение за непозволено увреждане – какъвто е и процесния случай,
длъжникът е в забава и без покана, и застрахованият делинквент дължи лихви
за забава от датата на деликта – 09.12.2012г. Съобразно неоспорената част от
фактическите изводи на първоинстанционният съд, които се възприемат и от
настоящият състав на съда, общият размер на заплатените от застрахователя
ищец на основание чл. 223, ал. 2 КЗ/отм./ като част от застрахователното
обезщетение лихви е 58 828,82 лв. Или общо заплатеното от застрахователя
ищец застрахователно обезщетение е в размер на сумата 258 828,82 лв.
Противно оплакванията по жалбата на ответника първоистанционният
съд с решението си не е присъдил като част от застрахователното
обезщетение сторените от ищеца разноски във воденото срещу него съдебно
производство, като с влязло в сила в тази му част решение е отхвърлил
претенцията на ищеца в тази му част, предвид на което и възраженията по
жалбата на ответника за недължимост на съдебните разноски, няма да бъдат
обсъждани от въззивния съд.
10
По изложените доводи на съда и за половината от доказаното за
платено от застрахователя ищец на пострадалите лица обезщетение в размер
на общо сумата 258 828,82 лв. на основание чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ възниква
право на регрес срещу ответника или за сумата 129 414,41 лв., за която
правилно с решението в обжалваната му част – за горницата над 60 000 лв. до
129 414,41 лв., е уважен предявения иск.
Неоснователно е и последното поддържано с жалбата на ответника
възражение за присъждане на законни лихви върху уважения размер на
застрахователно обезщетение за горницата над 60 000 лв. в нарушение на
забраната за анатоцизъм.
По вече изложените доводи на съда застрахователят по застраховка
„Гражданска отговорност“ на основание чл. 223 КЗ/отм./ дължи заплащане на
застрахователно обезщетение за обезщетяване на вредите, явяващи се пряка
последица от непозволеното увреждане, като застрахователното обезщетение
е предназначено да поправи всички вреди от деликта към датата на
настъпването им, предвид на което и с последната норма като част от
дължимото застрахователно обезщетение – елемент от последното, са
включени и лихвите за забава, когато такива се дължат от делинквента.
Отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ е
производна от отговорността на делинквента – застрахователят дължи
обезщетение, което да покрие цялата отговорност на застрахования
делинквент до размера на уговорената застрахователна сума, като в
хипотезата на дължими лихви от застрахования, последните се заплащат като
част от застрахователното обезщетение по прекия иск по чл. 226 КЗ/отм./ от
застрахователя. Дължимото и платимо от застрахователя обезщетение е
единно, независимо от начина на формирането му, и след заплащане на
последното в хипотеза на регрес като процесната застрахователят има право
на застрахователното обезщетение в неговата му цялост и е недопустимо,
както ответникът предлага, в последствие платеното от застрахователя
обезщетение да бъде разделяно/сегментирано на главница и лихви, на което
основание да се прави възражение за погасеност на лихвите с кратка давност/
в който смисъл е разрешението по постановеното по реда на чл. 290 ГПК
решение № 149 от 29.12.2015г. по т.д. 1260/2014г. по описа на ВКС, ТК, I ТО/
или за недължимост на присъждане на лихви върху тази част от
11
застрахователното обезщетение по причина забраната за анатоцизъм, както се
заявява пред настоящият състав на съда.
По тези мотиви и предвид доказаната по делото покана от ищеца до
ответника да му заплати претендираното при условията на чл. 213, ал. 1
КЗ/отм./ застрахователно обезщетение, получена от ответника на 02.04.2018г.
– неоспорен фактически извод на първоинстанционния съд, и считано от
датата след изтичане срока по чл. 213а КЗ/отм./, или на 02.05.2018г.
ответникът е в забава да изпълни задължението си за заплащане на дължимата
по регреса сума от 129 414,40 лв. За горния период на забавата
първоинстанционният съд е изчислил обезщетение в размер на сумата
7 153,74 лв., като срещу самото изчисление на размера на обезщетението по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД възражения не се съдържат в жалбата на ответника и същият
при условията на ограничен въззив се възприема от настоящия състав на съда.
По същите мотиви и правилно съдът е присъдил лихви върху
дължимият размер на обезщетение по иска по чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ за
периода след депозиране на исковата молба в съда по искането на ищеца по
чл. 214, ал. 2 ГПК.
Въззивникът се е позовал общо на разпоредбата на чл. 378, ал. 6 КЗ, но
последната норма на материалния закон не е приложима към процесните
отношения на основание параграф 22 от ПЗР на КЗ, предвид на което и
оплакването по въззивната жалба, че първоинстанционното решение е
постановено при нейното нарушение са неоснователни.
Други възражения не се поддържат с жалбата на ответника, предвид на
което и с оглед съвпадението на изводите на двете инстанции решението, в
обжалваната му част, следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна.
Доказва извършването на такива съобразно списък по чл. 80 ГПК за сумата 4
941,95 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. От насрещната страна е
заявено немотивирано възражение за прекомерност на адвокатския хонорар,
което съдът намира за неоснователно предвид предмета на делото,
множеството поддържани в жалбата възражения и събраните пред първата
инстанция доказателства, предмет на обсъждане пред въззивния съд.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд
12

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260495/22.03.2021г. по т.д. № 2430/2018г.
по описа на Софийски градски съд, ТО, VI – 2 с-в, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ,
с която е уважен предявения от ищеца „ЗАД „Алианц България” АД, ЕИК
*********, срещу „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, ЕИК *********,
иск по чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ за горницата над сумата 60 000 лв. до пълния
уважен размер от 129 414,40 лв. – част от заплатено от ищеца
застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“, сключен за лек автомобил „Фолксваген“
„Туарег“ рег.н. ***, на пострадалите лица С. К. М. и Т. Д. М. за търпените
неимуществени вреди от смъртта на Д. М. М. в резултат на ПТП на
09.12.2012г., която част ответникът му дължи като застраховател по договор
за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена за
лек автомобил „Хонда“ „Сивик“ с рег.н. ***, и в частта за присъдени лихви за
забава върху последната разлика по предявения иск по чл. 86 ЗЗД за
горницата над сумата 3 316,67 лв. до пълния уважен размер от 3 316,67 лв. и
под формата на законни лихви за периода след подаване на исковата молба в
съда на 16.11.2018г. до окончателното и изплащане.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, ЕИК *********,
да заплати на „ЗАД „Алианц България” АД, ЕИК *********, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата 4 941,95 лв. – разноски по делото пред САС.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС при условията на основание чл. 280
ГПК.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13
14