Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260019
гр. Пловдив, 17.08.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, ХІ н.с., в
публично съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди и двадесета
година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВАН БЕКЯРОВ
при участието на секретаря Анелия Деведжиева като
разгледа докладваното от съдията АНД № 2088/2020 г. по описа на Районен съд
Пловдив, ХІ н.с., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
59 и сл. от ЗАНН.
Обжалвано е наказателно
постановление /НП/ № 19-1030-011061/22.11.2019 г. на началник Началник група
към ОД на МВР Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което на М.Ж.Ж., ЕГН **********
на основание чл. 179, ал. 2, пр. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) е
наложена глоба в размер на 200 лв. за нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, на
основание чл. 175, ал. 1, т. 2 от ЗДвП е наложена глоба в размер на 200 лв. и е
лишен от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за нарушение на чл. 103 от ЗДвП и на основание чл. 185 от ЗДвП е наложена глоба в размер на 20 лв. за
нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП.
Жалбоподателят моли да се отмени
НП. Изложените в допълнителна молба мотиви са свързани с нарушаване на
процесуалния закон, предвид липсата на посочване на конкретни обстоятелства от
фактическа страна, недоказване извършването на нарушение, разминаване между
словесното и фактическо описание на нарушението, вкл. и посочване на признаци
от друг нарушен състав – всичките по т. 1 от НП, с различна фактическа обстановка
от описаната, неосъществяването на нарушение от субективна страна, неяснота от
фактическа страна – по т. 2 от НП, и с непосочване на конкретните осъществени
от нарушителя факти, описанието на две нарушения от фактическа страна и
неправилна санкционна норма. Претендират се разноски и лихви върху тях.
Въззиваемата страна взема
становище по жалбата с писмото, с което преписката е изпратена на съда, в което
посочва, че обжалваният акт е законосъобразен, а нарушенията доказани и моли да
бъде потвърден. Не изпращаa представител в съдебно заседание.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на жалбоподателя.
Съдът като съобрази
доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност прие за установено
следното:
Жалбата е подадена в срок и
изхожда от лицето, което е санкционирано, поради което се явява допустима.
От фактическа съдът намери за установено следното:
На 26.10.2019 г. около 17:00 ч. жалбоподателят М.Ж.Ж.
управлявал лек автомобил „Додж Калибер“ с рег. № **** в гр. Пловдив по бул.
„Шести септември“. Когато приближил кръстовището с бул. „Цар Борис III Обединител“ предприел маневра завой надясно в посока
хотел „Тримонциум“ и тунела на бул. „Цар Борис III Обединител“. При извършването на завоя водачът на автомобила избрал
скорост, която не му позволила безпрепятственото маневриране, той изгубил
контрол над колата и се сблъскал с бордюра на пътния остров, който е в ръкава
за десния завой.
По същото време на изхода от
ръкава за десен завой, но на бул. „Цар Борис III Обединител“ до знака „Предстоя и паркирането забранени“ се намирали
полицейските служители А.Т. и Ю.Ч., които изпълнявали служебните си задължения.
Т. възприел поведението на лек автомобил „Додж Калибер“ и удара му в бордюра на
острова и подал сигнал със „Стоп“ палка. Водачът обаче не се съобразил с
подадения сигнал и продължил движението си в посока хотел „Тримонциум“ като
преди тунела възникнала опасна ситуация с възможност за сблъсък с друг автомобил
– на Общинска полиция. Т. и Ч. веднага го последвали. Когато водачът достигнал
кръстовището с ул. „Света Петка“ предприел маневра завой наляво, въпреки че
светофарната уредба не позволявала това. След това завил надясно по ул. „Петко
Д. Петков“, като на първия светофар с ул. „Капитан Райчо“, поради преминаването
на пешеходци, полицейските служители успели да препречат пътя на водача и да го
задържат, при което като превантивна мярка служебното оръжие е било извадено от
тях от мястото му за държане. Жалбоподателят бил отведен в районното
управление, където бил тестван за употреба на алкохол и наркотици, които
тестове се оказали отрицателни. Обяснил поведението си с включване на турбото
на колата и изтъкнал това като причина, че не е могъл да спре. Установено е, че
по автомобила на водача са налични щети от удара.
За установените нарушения бил
съставен АУАН бл. № 432388/26.10.2019 г., в който е описано, че жалбоподателят
е нарушил чл. 20, ал. 2, чл. 103 и чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. В акта нарушителят
не е отразил да има възражения.
За извършеното нарушение било
издадено и обжалваното НП, с което му била наложена глоба в общ размер на 420
лв. и лишен от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за отразените в акта
нарушения съответно на основание чл. 179, ал. 2, пр. 1, чл. 175, ал. 1, т. 4 и
чл. 185 от ЗДвП.
Описаната фактическа обстановка
се установява от показанията на свидетеля А.Т. - актосъставител, както и от
приложените към административнонаказателната преписка писмени доказателства,
надлежно приобщени към доказателствения материал по делото, включително АУАН,
протокол за ПТП № 1727835 от 26.10.2019 г., докладна записка от 26.10.2019 г.,
справка за нарушител/водач оправомощителни заповеди №№ 8121з-515/14.05.2018 г.
и № 8121з-825/19.07.2019 г.
Разпитан в съдебно заседания
свидетелят Т. потвърждава авторството на АУАН и поддържа констатациите в него.
В допълнение изяснява, че лично е възприел поведението на водача на автомобила,
който преминаването си в завоя се е ударил в бордюра, не е спрял на подадени от
него сигнал със „Стоп“ палка и е предприето преследване, в хода на което е
възникнала опасност от настъпване на произшествие.
Показанията на свидетеля съдът
намира за обективни, подробни, логични, непротиворечиви и в пълно съответствие
с приетите по делото писмени доказателства, поради което им дава вяра. Същите
съответстват на съставения АУАН, не опровергават фактическите констатации в
него и затова съдът отчете презумптивната му сила, регламентирана в нормата чл.
189, ал. 2 от ЗДвП. Затова те са достоверен източник на информация. Не се
ангажираха доказателства от страна на жалбоподателя за осъществяването на друга
фактическа обстановка.
Относно приложението на процесуалните правила:
При съставяне на АУАН и издаване
на атакуваното НП са спазени изискванията, визирани в разпоредбите на чл. 42 и
чл. 57 от ЗАНН. Не се констатираха нарушения на процедурата по съставянето на
АУАН и НП, който да са съществени, като опорочават административнонаказателното
производство, самите актове и да нарушават правата на санкционираното лице.
Актът е съставен изцяло в
съответствие с разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН, като нарушенията са изчерпателно
описани и подробно са посочени обстоятелствата, при които са извършени. Актът е
съставен от компетентно лице при спазване на процедурата за съставянето му по
чл. 40 и чл. 43 от ЗАНН, в присъствието на свидетел очевидец и нарушителя, като
не е нарушено правото му да направи възражения, вкл. в 3-дневен срок от съставяне
на акта. В същия е дадена правна квалификация на установеното нарушение.
Постановлението е издадено от
компетентен орган в кръга на неговата компетентност, за което е представена и
съответната заповед на Министъра на вътрешните работи, в предвидената от закона
форма, при спазване на материалноправните и процесуални разпоредби и е
съобразено с целта на закона. Спазени са сроковете по чл. 34 от ЗАНН. В
съдържанието му се съдържат задължителните реквизити и не се откриват пороци,
водещи до накърняване на правото на защита на наказаното лице.
Нарушенията са описани надлежно в
НП от фактическа страна, като административнонаказващият орган е посочил ясно и
подробно в обстоятелствената част всичките им индивидуализиращи белези (време, място, авторство и обстоятелства, при
които са извършени). Затова не може да се приеме, че е засегнато правото на
защита на нарушителя и последният е имал пълната възможност да разбере за какво
точно е ангажирана отговорността му.
По възраженията, свързани с
нарушаване на процесуалните правила по т. 1 от НП, съдът намира следното:
В АУАН, така и в НП е конкретно
посочено, че водачът е изгубил контрол поради несъобразена скорост и се е
блъснал в бордюра край пътя. Това са и фактите, които актосъставителят е приел
за съставомерни. Въз основа на тях е приел, че нарушената норма е тази на чл.
20, ал. 2 от ЗДвП. Последната норма съдържа примерно, но не изчерпателно
изброяване на факторите, с които всеки един водач следва да се съобразява при
движението си с ППС. Същевременно ал. 2 се намира в отношение на специална към
обща с правилото на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, доколкото последната обхваща всеки
един момент и начин на контрол върху ППС, а за приложението на ал. 2 е
необходим и допълнителен признак – избраната скорост на движение. В този смисъл
и двете алинеи на чл. 20 от ЗДвП съдържат в себе си правило за поведение, с
което следва да се съобразяват водачите и което е свързано с упражняването на
контрол върху управлявания автомобил. Като за разлика от ал. 1, то ал. 2 на чл.
20 от ЗДвП изисква упражняването на контрол да е свързано и със съобразена със
всички възможни фактори скорост на движение. В този смисъл актосъставителят е
посочил всички установени от него обстоятелства, които се обхващат от
посочената от него правна квалификация и затова не е допуснато нарушение на
процесуалните правила по описанието на обстоятелствата около нарушението, а
оттам и възраженията, свързани с това, са неоснователни.
Не се възприе и възражението,
свързано с установяването на конкретната скорост на движение на водача. Преди
всичко друго освен скоростта и съществуването на бордюр не е въведено в АУАН и
възприето по-късно в НП. В този смисъл не следва да се установяват
обстоятелства по състоянието на пътя и интензивността на движение. Задължение
за установяване на конкретна скорост не съществува за административнонаказващия
орган и не е съществено за засегнатата норма, тъй като последната не е свързана
с конкретни стойности на скоростта на движение, както е при чл. 21 от ЗДвП
например. В този смисъл несъобразената скорост за всеки конкретен случай може
да е различна. Достатъчно от формална страна е да е посочено в обжалвания акт,
че скоростта не е съобразена с обстоятелствата, за да се приеме, че НП отговаря
на изискванията на чл. 57 от ЗАНН, респ. чл. 42 от ЗАНН за АУАН.
По възраженията, свързани с
нарушаване на процесуалните правила по т. 3 от НП, съдът намира следното:
От фактическа страна в акта и
постановлението е посочено, че водачът с цел осуетяване на проверка създава
опасност за останалите участници в движението и поставя в опасност живота на
пешеходците и същото поведение е съотнесено към нормата на чл. 5, ал. 1, т. 1
от ЗДвП. Не се възприема възражението, свързано с нарушаване на правилото на
чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН нарушението е достатъчно ясно описано.
Отделно от това описанието и
конкретното нарушение е свързано с поставянето в опасност на живота и здравето
на другите участници в движението, а целта на такова поведение е ирелевантна с
оглед на осъществените факти. Затова и не е нарушено правото на жалбоподателя
да разбере дали е образувано производство, за това да е осуетил проверка
(каквото не е и посочено от фактическа страна) или да е поставил в опасност
живота и здравето на останалите водачи и пешеходците.
По възражението, че е нарушено
правилото на чл. 18 от ЗАНН, следва да се изтъкне, че е квалифицирано по едно
нарушение и всяко едно от тях е наложена по една санкция. В правомощията на
органите на административнонаказателното производство е да преценят за кои
факти дали да образуват производство и да бъде наказано конкретно лице, като
описанието на несъставомерни факти не представлява нарушение на правата на
санкционираното лице, тъй като за тях не му е ангажирана отговорност.
От правна страна съдът намери следното:
На
базата на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, съдът е на
становище, че правилно, както съставителят на акта, така и наказващият орган,
са квалифицирали поведението на жалбоподателя.
По
точка 1 от НП за нарушение на посочената разпоредба на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП гласи,
че водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на
движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността,
със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с
характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за
да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са
длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато
възникне опасност за движението. От обективна и субективна страна
жалбоподателят е осъществил всички съставомерни признаци на нарушението.
Безспорно
се установява, че Ж. като водач на МПС на 26.10.2019 г. около 17:00 часа в гр.
Пловдив на кръстовището на бул. „Шести септември“ с бул. „Цар Борис III Обединител“
при маневра завой надясно е изгубил контрол над автомобила си поради
несъобразена скорост и се е блъснал в бордюра, от което е последвало ПТП с
материални щети, което е възприето от намиращите се там полицейски служители,
изпълняващи, а именно актосъставителя и свидетеля по АУАН. В този смисъл
актосъставителят ясно посочва в показанията си, че скоростта на движение на
жалбоподателя му се е сторила висока и именно затова последният не е успял за
вземе завоя. Като взе предвид събраните доказателства съдът счита, че
жалбоподателят не е съобразил поведението си и поради несъобразената си скорост
с релефа на местността е настъпил удар между автомобила му и бордюра, от което
са настъпили материални щети и вследствие на което е настъпило пътно-транспортно
произшествие.
По
точка 2 от НП за нарушение на посочената разпоредба, чл. 103 от ЗДвП гласи, че
когато при подаден сигнал за спиране от контролните органи водачът на пътно
превозно средство е длъжен да спре плавно в най-дясната част на платното за
движение или на посоченото от представителя на службата за контрол място и да
изпълнява неговите указания. От обективна и субективна страна жалбоподателят е
осъществил всички съставомерни признаци на нарушението.
Безспорно
се установява, че М.Ж. като водач на МПС при подаден сигнал от униформен
служител, който е бил на редовна служба полицията и е изпълнявал служебните си
задължения, със стоп палка тип МВР не е спрял плавно в най-дясната част на
пътното платно, като е продължил движението и е последвало преследване от
страна на органите на реда до установяването му на място чрез използване на
външни фактори за него, препречване на пътя със служебен автомобил и изваждане
на служебното оръжие на служителите. Следователно на посоченото място
жалбоподателят не е съобразил движението си с нарежданията и задължението му за
спиране съобразно тях и е нарушил вмененото му задължение.
По
точка 3 от НП за нарушение на посочената разпоредба, чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП
гласи, че всеки участник в движението по пътищата с поведението си не трябва да
създава опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност
живота и здравето на хората и да причинява имуществени вреди. От обективна и
субективна страна жалбоподателят е осъществил всички съставомерни признаци на
нарушението.
Безспорно
се установява, че жалбоподателят като водач на МПС при движението му и след
като не се е съобразил с подадения сигнал със „Стоп“ палка е последвало
преследване, в което е преминал при забранен сигнал на светофарна уредба, с което
е поставил в опасност пешеходците, и е предприел маневра, с която е поставил в
опасност друг участник в движението, а именно опасност да настъпи произшествие
с автомобил на „Общинска полиция“. Цялостното му поведение следва да бъде
отразено като опасност за всички участници в движението, включително за себе си
и за полицейските служители.
Нарушителят
е съзнавал общественоопасния характер на деянията си, предвиждал е, че
неизпълнението на задълженията му може да доведе до настъпване не
общественоопасни последици – както за движението, като не е спрял след
сигнализиране от съответните контролни органи, които са изпълнявали
правомощията си и с избиране на несъобразена скорост на движение спрямо релефа
на местността, от което са настъпили последици, а именно щети от ПТП, така и за
живота и здравето на хората, вследствие на проведеното преследване, и е целял
настъпването на тези последици, поради което е извършил деянията си с пряк
умисъл. Изводите за формираната вина у жалбоподателя съдът изведе от конкретното
му поведение. За неоснователни се приеха възраженията за липса на субективна
страна на деянията на нарушителя. Преди всичко съдът намира за необходимо да
посочи, че незнанието по принцип не извинява. Същевременно от показанията на
разпитания на съдебното следствие свидетел се доказва, че след установяване на
водача, същият е оправдал поведението си не чрез незнание за подадения сигнал
със „Стоп“ палка или качеството на контролните органи, а посредством включване
на „турбото“ на автомобила. Тоест през цялото време той е съзнавал, че е
настъпило произшествие с колата му (в какъвто смисъл са и твърденията на
страница 4 от жалбата за това, че е наблюдавал какви да повредите след удара и
по тази причина не е видял подадения към него сигнал с палка), както и че не се
е съобразил с подадения сигнал, тъй като е оправдал поведението си с
характеристика на автомобила му, както и че при последвалото преследване е
възникнала непосредствена опасност за движението и за живота и здравето на
другите участници в него, както и за пешеходците. Затова и не могат да се
възприемат възраженията за липса на проявена вина от страна на жалбоподателя.
За размера на наложеното наказание:
Правилно
описаното нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е съотнесено към съответстващата
му санкционна разпоредба по чл. 179, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП, която предвижда, че
който поради движение с несъобразена скорост, неспазване на дистанция или
нарушение по ал. 1 причини пътнотранспортно произшествие, се наказва с глоба в
размер 200 лв., ако деянието не съставлява престъпление. В конкретния случай се
установи настъпилото ПТП вследствие на несъобразената скорост на водача на МПС.
Размерът на глобата е фиксиран. Съобразени са критериите за определяне на
наказание, доколкото фиксираният му размер позволява това, и определеното
наказание отговаря на целите, които се стреми да постигне законодателят чрез
предупредителната и възпитателна функция на наказанието и възпиращата спрямо
обществото.
Правилно
описаното нарушение по чл. 103 от ЗДвП е съотнесено към съответстващата му
санкционна разпоредба по чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП, която предвижда, че
водач, който откаже да изпълни нареждане на органите за контрол и регулиране на
движението, се наказва с лишаване от право да управлява моторно превозно
средство за срок от 1 до 6 месеца и с глоба от 50 до 200 лв.
По
отношение на това нарушение по чл. 103 от ЗДвП съдът счита, че определеното за
него наказание глоба в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС
за срок от 6 месеца е явно несправедливо и като такова незаконосъобразно.
Отделно от това законодателят е предвидил възможност за наказващия орган да
определи наказанието в конкретни рамки, като наказанието не е фиксирано. Затова
при определяне на наказанието следва да се съобразяват критериите за оразмеряване
на наказанието и при определяне на по-висока санкция да се изложат мотиви за
това.
Административнонаказващият
орган не е съобразил критериите за оразмеряване на административната санкция по
чл. 27 от ЗАНН, основният сред които е тежестта на нарушението. Нарушението не
се характеризира с белези, които да сочат, че то е с по-висока обществена
опасност от другите нарушения, нито че деецът е такава личност. Установеното
нарушение е типично и по нищо не се различава от обичайните нарушения от този
вид. Нещо повече, определената глоба е в нейния максимум, което следва, че
нарушението би трябвало да е изключително тежко и с висока степен на обществена
опасност, която не се установи и не може да се установи за първи път от
въззивната инстанция Затова съдът счита, че определената санкция, за да
отговори и постигне целите, предвидени в чл. 12 от ЗАНН, следва да бъде
изменена и намалена. За справедлив съдът намира размера на глобата и лишаването
от право да управлява МПС да не е в минимално предвидения в закона, предвид все
пак поведението на жалбоподателя съгласно справката му за нарушител/водач, но
ориентиран малко над минимума, а именно глобата в размер на 100 лв., а
лишаването от право да управлява в размер на 2 месец.
Правилно
описаното нарушение по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП е съотнесено към
съответстващата му санкционна разпоредба по чл. 185 от ЗДвП, която предвижда
нарушителят да се наказва с глоба в размер на 20 лв. Съдът намира, че
наказанието е точно определено, а не в определени граници. Размерите на
наложената глоба са фиксирани от законодателя, поради което не могат да се
ревизират от съда. Затова и се приемат за правилно определени.
Съдът
намира, че не са налице основания за прилагане разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН
по отношение всички нарушения, т.е. не е налице „маловажен случай” на
административно нарушение.
Съобразно
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2007 г. на ОСНК на ВКС, съдът
трябва в пълнота да изследва релевантните за изхода на спора факти, като това
включва и преценка за наличието, респективно отсъствието на такива
обстоятелства, дефиниращи случая като „маловажен“. Преценката на
административнонаказващият орган за „маловажност“ се прави по законосъобразност
и подлежи на съдебен контрол.
Съгласно
чл. 93, т. 9 от НК „маловажен случай“ е този, при който извършеното
престъпление /в конкретния случай административно нарушение/, с оглед на
липсата или незначителността на вредните последици, или с оглед на други
смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в
сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид. Тази
разпоредба е приложима и в процеса, развиващ се по реда на ЗАНН, съобразно
изричната препращаща норма на чл. 11 от ЗАНН.
В
настоящия случай се касае за формално нарушение, поради което факторът липса на
вредни последици не може да бъде взет предвид при преценката за маловажност на
случая. Самото деяние и на трите нарушения не разкрива и други смекчаващи
отговорността обстоятелства, които да обосноват по-ниска степен на обществена
опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение от съответния вид. С
оглед на изложеното съдът приема, че не са налице основанията за прилагане на
чл. 28 от ЗАНН, което по правните си последици представлява освобождаване на
нарушителя от административнонаказателна отговорност.
По разноските:
Предвид
изхода на спора и възприетото от съда становище за незаконосъобразност на
наложеното наказание за нарушението по чл. 103 от ЗДвП, то и разноските на
жалбоподателя следва да бъдат определени съобразно това. Действително съгласно
чл. 143, ал. 1 от АПК вр. чл. 63, ал. 3 от ЗАНН се предвижда възстановяване на
разноските на жалбоподателя само при отмяна на акта или на отказа. Същевременно
чл. 144 от АПК предвижда препращане за неуредените случаи към правилата на ГПК,
където в чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК се предвижда присъждане на разноски по
съразмерност съобразно уважената, респ. отхвърлена част. Следователно при
изменение на определеното в НП наказание следва да се приложат разпоредбите на
ГПК, доколкото АПК не урежда подобна хипотеза. Като се взе предвид, че
единствено за нарушението на чл. 103 от ЗДвП съдът ревизира наказателното
постановление и то само в частта на определеното наказание, следва разноските
да бъдат присъдени по съразмерност съобразно съотношението между отменената
част от санкцията и потвърдената. По този повод следва изрично да се подчертае,
че в конкретния случай се касае за административнонаказателно производство и
чл. 18 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения не
предвижда възможност за определяне на възнаграждение за всяко нарушение
поотделно, камо ли за всяка санкция. Такова правило изрично е въведено само за
гражданските дела, в който смисъл е текста на чл. 2, ал. 5 от Наредбата. Тази
разпоредба не може и не следва да бъде тълкувана разширително или и при
условията на обжалване на наказателно постановление. Напротив, прочита на чл.
18 от Наредбата следва да се свърже с обжалването на наказателното
постановление, независимо дали е в неговата цялост или само за някое от
определените наказания. Отделно от това препращането към частта от наредбата,
свързана с гражданските дела, е само за приложението на чл. 7, ал. 2 от нея.
Затова и е недопустимо да се определя възнаграждение за всяко
нарушение/наказание поотделно, а определеното възнаграждение следва да е едно и
на базата на съвкупния размер на наказанията. Действащата към момента на
сключване на представения договор за правна защита и съдействие, 09.05.2020 г.,
редакция на чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 сочи, че възнаграждението се определя
по правилата на чл. 7, ал. 2 въз основа на размера на санкцията, но
определеното възнаграждение не може да е по-малко от 300 лв. Съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредбата при интерес до 1000 лв., какъвто е настоящия случай,
доколкото общото наказание в размер на 420 лв., възнаграждението е 300 лв.
Същевременно с представения договор за правна защита и съдействие е определено
възнаграждение в размер на 1200 лв., което е определено за всяко наказание (а
според страните те са четири) по 300 лв. Предвид изложеното до тук становище
съдът счита определеното възнаграждение следва да е за обжалването на
наказателното постановление в цялост и възнаграждението следва да се определи
като едно на базата на общия размер на наказанията. Това по своята същност води
и до извод за прекомерността на възнаграждението с оглед фактическата и правна
сложност на делото и същото следва да бъде намалено до минималния му размер по
Наредбата от 300 лв. Отделно от това и предвид изменение на решението в размера
на санкцията следва и да се присъдят на жалбоподателя направените разноски по
съразмерност с намалената част на санкцията на базата на цялостния размер на
наказанията, а именно от 420 лв. Следователно на жалбоподателя следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 70 лв. за осъщественото процесуално
представителство.
Поради
изложеното наказателното постановление е обосновано и законосъобразно,
определеното наказание за нарушаването на чл. 20, ал. 2 и чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП е справедливо и затова следва да бъде
потвърдено. Колкото до наказанието за нарушаване на чл. 103 от ЗДВП, съдът
счита за несправедливо и като такова за незаконосъобразно, което следва да бъда
изменено и намалено до посочения вече размер.
По изложените съображения и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН съдът
Р Е
Ш И:
ИЗМЕНЯ наказателно постановление №
19-1030-011061/22.11.2019 г. на началник Началник група към ОД на МВР Пловдив,
сектор „Пътна полиция“ в частта, с която на М.Ж.Ж. с ЕГН ********** на
основание чл. 175, ал. 1, т. 2 от ЗДвП е наложена глоба в размер на 200 лв. и е
лишен от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за нарушение на чл. 103 от ЗДвП, като за същото нарушение и на същото основание налага глоба в размер на 100 лева и лишаване от право да
управлява МПС за срок от два /2/ месеца.
ПОТВЪРЖДАВА
наказателното постановление в останалата част.
ОСЪЖДА ОД на
МВР Пловдив да заплати на М.Ж.Ж. с ЕГН ********** сумата от 70 лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в
14–дневен срок от получаване на съобщението за изготвянето му пред
Административен съд Пловдив по реда на гл. XII от АПК на касационните основания, предвидени в НПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
А. Д.