№ 109
гр. Ловеч, 01.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на трети
май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
Членове:ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при участието на секретаря ЦВЕТОМИРА БАЕВА
като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20224300500152 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, съобрази:
Производство с правно основание чл. 258 и сл. от ГПК
Постъпила е въззивна жалба вх.№ 749/14.02.2022 г. от „Мого
България“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище: ********, чрез юрисконсулт
Л.Н., със съдебен адрес: *******, против решение № 7/21.01.2022г. по гр.д.
№ 135 по описа за 2021 год. на Районен съд Троян в частта, с която на
основание чл.422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК е отхвърлен като
неоснователен и недоказан иска на „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *****
да бъде признато за установено по отношение на Д. М. М., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: ******, вземане по договор за финансов лизинг
със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №
АG004153, за сумата от 239,15 лв., представляваща падежирали непогасени
лизинговите вноски за възнаградителна лихва по Договор за финансов лизинг
със задължително придобиване собствеността върху лизинговия актив №
****, дължима за периода от 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г. и сумата от 367,47
лв., представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, начислена еднократно към датата на прекратяване на
договора на основание чл. 15.5 от ОУ. Моли същото да бъде отменено в тези
части и вместо него постановено решение, с което се уважат изцяло
предявените искове.
На първо място оспорва извода на първоинстанционния съд, че
1
уговорката за възнаградителна лихва в размер на 40,20% е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави, като счита за неоснователна границата в
размера на договорната лихва, установена от съда до трикратния размер на
законната лихва. Изтъква, че преценката за справедливите ограничения върху
свободата на договаряне по отношение на размера на договорната
възнаградителна лихва принадлежи на законодателя и съдът не разполага с
правомощието да изменя правна норма, установяваща граници в принципа на
чл. 9 от ЗЗД. Изтъква, че направеното позоваване на предходна съдебна
практика не съставлява задължителна такава за съдилищата съгласно
разпоредбата на чл. 290, ал. 3 от ГПК, като счита, че цитираното съдебно
решение от 2009 г. представлява остаряла съдебна практика, предхождаща
влизането в сила на Закона за потребителския кредит, в който съгласно чл.
19, ал. 4 законодателят е установил границата на ГПР, която не може да бъде
по висока от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валутa, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Излага, че законодателят е възприел като законов
критерий ГПР, който включва в себе си като един от компонентите
възнаградителната лихва, като е отчел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде
избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден максимален
размер на ГПР и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.
На следващо място оспорва извода на съда, че неустойката за
предсрочно прекратяване по чл. 15.5 от Общите условия е недължима поради
ненадлежно упражнено право за прекратяване на договора. Счита, че не е
ясно как първоинстанционният съд е извел заключението, че 15.01.2020 г. е
датата на изпращане на уведомлението при положение, че същото е
получено и подписано от потребителя на 15.01.2020 г. Изтъква, че
неправилно първоинстанционният съд е намерил за основателно
възражението на особения представител за недоказаност на ползването на
автомобила от лизингополучателя до 22.01.2020 г. и посочва, че всяка от
страните следва да установи положителните факти, които я ползват. В тази
връзка твърди, че на 10.08.2018 г. лизингодателят е предал процесния
автомобил на лизингополучателя / потребителя/ за ползване. Сочи, че
прекратяване на ползването е факт, който би ползвал лизингополучателя,
доколкото с настъпването на този факт отпада задължението му за плащане на
лизингови вноски за бъдещ период след връщането на вещта. Счита, че в
тежест на лизингодателя е да установи кога, какво, на кого и в какво
състояние е предал автомобила, а лизингополучателят следва да докаже
обстоятелството кога е върнат автомобила на лизингодателя /собственик/.
Твърди, че в случая лизингодателят е направил признание на неблагоприятен
за него факт, а именно че автомобилът е върнат на 22.01.2020 г., освен ако
ответникът не докаже че е върнал вещта на по -ранна дата.
Моли съда да отмени решението на ТРС в обжалваните части, като му
2
присъди направените във въззивното производство разноски, вкл.
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00 лв.
В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран отговор с вх.№
1503/28.03.2022 г. от назначения на ответника особен представител адв.В.Г.
от АК Ловеч, в който изразява становище за неоснователност на въззивната
жалба. Счита, че решението на ТРС в обжалваните части е правилно и
законосъобразно, постановено в съответствие със закона и с константната
съдебна практика, както и със събраните по делото доказателства. Моли съда
да потвърди като правилно, законосъобразно и обосновано обжалваното
решение № 7/21.01.2022 г. на Районен съд Троян, постановено по гр. д. №
135/2021 г.
В съдебно заседание въззивникът редовно призован не изпраща
представител. В постъпилата по делото молба вх. № 2593 от 03.05.2022 г.,
чрез процесуалния представител юрисконсулт К.К. заявява, че поддържа
въззивната жалба и моли съда да постанови решение, с което я уважи изцяло,
като му сe присъдят направените по делото разноски за двете инстанции.
Назначеният на въззиваемия Д.М. особен представител - адв. В.Г.,
моли съда да остави без уважение подадената от “Мого“ въззивна жалба като
неоснователна и потвърди решението на ТРС в обжалваната част.
Ловешкият окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, прецени събраните по делото
доказателства и обсъди възраженията и доводите на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените
в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните.
Настоящият състав намира, че постановеният от ТРС съдебен акт е
валиден и допустим.
Решение № 7/21.01.2022 г. по гр.дело № 135/2021 г. по описа на
Троянския районен съд е обжалвано само в частта, в която е отхвърлен иска
за сумата 239,15 лв., представляваща падежирали непогасени лизинговите
вноски за възнаградителна лихва по Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване собствеността върху лизинговия актив № ****,
3
дължима за периода от 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г. и сумата от 367,47 лв.,
представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, начислена еднократно към датата на прекратяване на
договора на основание чл. 15.5 от ОУ. В частта, в която е признато за
установено по отношение на Д. М. М., с ЕГН **********, че „МОГО
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***** има вземане в размер на 72.83 лв.,
представляваща падежирали и непогасени лизингови вноски по главница по
Договор за финансов лизинг със задължително придобиване собствеността
върху лизинговия актив № **** за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г.,
ведно със законната лихва от 25.11.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането и сумата 0.49 лв. - неустойка за забава за заплащане на лизингови
вноски за периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г. и е отхвърлен иска с правно
основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК за сумата 305.00 лв.,
представляваща разходи за възстановяване на лизинговия актив на основание
чл.14.4 във вр. с чл.8.7.10 ОУ, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
От събраните доказателства по гр.д. № 135/2021 г. по описа на РС –
Троян се установява, че на 10.08.2018 г. между „Мого България“ ООД като
лизингодател и Д. М. М. в качеството на лизингополучател е сключен
Договор за финансов лизинг със задължително придобиване собствеността
върху лизинговия актив № ****, по силата на който „Мого България“ ООД е
предоставило на ответника лек автомобил „БМВ 530Д“, рег. № ЕН 6777 КН, с
рама № WBADL 8150GJ61194 със стойност на лизинга 5 500.00 лв.,
първоначална вноска 2 350 лв. и главница 3150.00 лв. Срокът на лизинга е 60
месеца, като според приложения погасителен план месечните вноски са в
размер 122.49 лв. Според уговореното в чл.5 лихвеният процент е фиксиран
за целия срок на договора в размер на 40.20 %. В чл.9 изрично е посочено, че
ГПР е 49.48% и включва такса ангажимент в размер на 50.00 лв. и лихва
върху главницата, която е в размер на 4 185.33 лв. Между страните е
постигната договореност относно дължимите разходи за регистрация на МПС
в КАТ, вкл. държавни такси -120.00 лв. Лизингополучателят е подписал и
намиращите приложениe към договора за финансов лизинг Общи условия с
физически лица - потребители.
Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което не е
оспорено от страните по делото, ответникът е платил по процесния договор
суми в общ размер 4 634.24 лв., като последното плащане в размер на 570,00
лв. е извършено на 19.11.2019 г. Експертът посочва, че неизплатена част от
задължението за периода от 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г е 72.83 лв. -
главница, 239.15 лева – възнаградителна лихва, 0,49 лв. - неустойка за забава,
367,47 лв. - неустойка за прекратяване на договора.
Като доказателство по делото е прието уведомление от 15.01.2020 г.
от „МОГО България“ ООД до Д. М. М. за прекратяване на договор за
финансов лизинг № АG004153, както и приемо – предавателен протокол от
неустановена дата за предаване на лизингодателя от ответника на лек
автомобил марка и модел „БМВ 530“ с рег. № ЕН 6777.
4
На 25.11.2020 г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Д. М. М., въз основа на което
е образувано ч. гр. д. № 1045/2020 г. по описа на РС Троян. На 30.11.2020 г. е
издадена Заповед № 260135 за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК, с която е разпоредено длъжникът Д. М. М. да заплати на кредитора
„МОГО България“ ООД сумата 72.83 лв. – падежирали непогасени вноски по
главница по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив № АG004153 за периода 05.12.2019 г.
до 22.01.2020 г., ведно със законната лихва от 25.11.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането; сумата 239,15 лв., представляваща падежирали
непогасени лизинговите вноски за възнаградителна лихва по Договор за
финансов лизинг със задължително придобиване собствеността върху
лизинговия актив № ****, дължима за периода от 05.12.2019 г. до 22.01.2020
г.; сумата 0.49 лв. - неустойка за забава за заплащане на лизингови вноски за
периода 05.12.2019 г. до 22.01.2020 г.; сумата от 367,47 лв., представляваща
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
начислена еднократно към датата на прекратяване на договора на основание
чл. 15.5 от ОУ; сумата 305.00 лв., представляваща разходи за възстановяване
на лизинговия актив на основание чл.14.4 във вр. с чл.8.7.10 ОУ, както и
разноски в размер на 25.00 лв. държавна такса и 50.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
От доказателствата по ч.гр.д. № 1045/2020 г. на ТРС е видно, че
заповедта е връчена при условията на чл. 47 от ГПК.
Спорен между страните по настоящето дело е въпроса за дължимостта
на падежиралите лизингови вноски за възнаградителна лихва за периода от
05.12.2019 г. до 22.01.2020 г. в размер на 239.15 лв. и действителността на
тази клауза от договора. За да отхвърли предявения иск за тази сума,
районният съд е изложил мотиви, че уговореният размер противоречи на
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва
според цитираната съдебна практика. Този извод на районния съд се споделя
изцяло от настоящата инстанция.
При преценка съответствието на спорната договорна клауза с
императивните правила в закона, следва да се вземат предвид мотивите на ТР
№ 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които се приема, че автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което
не може да противоречи на повелителни норми на закона. Добрите нрави са
морални норми, на които закона придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
5
договора със закона. Добрите нрави са етични правила, които се възприемат
от голям брой лица, които съобразяват поведението си тях. Тяхното
нарушаване се изразява в накърнява на основни правни принципи като
добросъвестност, справедливост, еквивалентност на престациите,
равнопоставеност на страните и др. Добрите нрави са граница на свободата
на договарянеq предвидена в чл. 9 от ЗЗД, която от своя страна трябва да е в
рамките на императивните норми. Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение. Те не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях.
Съдебният състав не приема възраженията на въззивника, че подобни
разрешения са релевантни преди приемането на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, в
сила от 23.07.2014 г. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира
максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски
кредити, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на РБългария. Следва да се отбележи, че
възнаградителната лихва е компонент от ГПР, наред с другите разходи,
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Нормативното определяне на ГПР обаче не е
аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на
възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е
всякога валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда
от правомощието му служебно да провери съответствието с добрите нрави.
Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК
законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за
всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното
оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени
разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който
е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната
същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се
дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов
ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от
възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като
6
се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на
кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва
може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват
вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. Съгласно цитираната съдебната практика при необезпечени
кредити уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако
вземането е обезпечено с ипотека, когато превишава двукратния размер на
законната лихва. В случая посоченият в договора за финансов лизинг лихвен
процент от 40. 20 % надхвърля трикратния размер на законната лихва, която
към момента на сключване на договора е 30.09%. Нищожната клауза не може
да се замести от такава за лихва за забава, тъй като тяхната функция е
различна и такова правомощие съдът има само за търговските сделки, а не и
за договорите, сключени с потребител. Въззивният съд, като съобрази
необзепечеността на кредита и предвидения в т.5 от договора фиксиран
лихвен процент от 40.20%, който надхвърля трикратния размер на законната
лихва, го намира за противоречащ на добрите нрави, тъй като води до
несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата от
договора в частта за лихвата се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск
за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез
предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за
финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл.
16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за
имущественото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т. ч. получена от потребителя, а ако е необходимо, да
извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Република България.
Годишният процент на разходите се формира от общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
7
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Всяка една уговорка която формира отделните компоненти на ГПР, има
относително самостоятелно съществуване и може да страда от пороци, които
я правят недействителна, като в този случай тя няма да се взема предвид при
изчисляването на ГПР.
Съдебният състав намира за неоснователни и изложените във
въззивната жалба доводи относно обжалваното решение в частта, с която е
отхвърлен като неоснователен предявения иск за неустойка за предсрочно
прекратяване в размер на 367,47 лева. Съгласно клаузата на т.15.5 от Общите
условия към договора за лизинг, при предсрочно прекратяване на договора за
лизинг по вина на лизингополучателя, той дължи неустойка в размер на 3
лизингови вноски, които се начисляват въз основа на последните три
лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора. В точка
13.5 от същите е предвидено, че лизингодателят има право да прекрати
договора при забава в плащането на лизингови вноски или друго дължимо
плащане от страна на лизингополучателя с повече от пет дни.
Прекратяването на договора се упражнява с изпращане на писмено
уведомление до лизингополучателия без предизвестие съгласно т.13.6., като
договорът се счита прекратен от датата, посочена в известието. В т.17.1. от
цитираните Общи условия изрично е посочено, че всички уведомления и
изявления по сключения Договор за лизинг трябва да бъдат направени в
писмена форма и ще се считат получени, ако по факс, имейл, чрез лично
доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка, достигнат до
Лизингополучателя на посочения в договора адрес за контакти. В настоящият
казус се установява, че уведомлението за прекратяване на договора е от
15.01.2020 г. и е получено от Д.М., но не се установява на коя дата, за да се
установи дали към дата на подаване заявлението за издаване на заповед за
изпълнение последното е породило действие. Съдът не може да приеме за
доказано твърдението на въззиника, че Д.М. е ползвал лизинговата вещ до
22.11.2020 г., тъй като на приетия като доказателство приемо-предавателен
протокол е отбелязано само цифрата 22, но не е посочен месец и година. От
страна на „Мого България“ ООД не са представени и издадените от „Цезар
88“ЕООД фактури от 22.01.2020 г. и 24.01.2020 г. с основание репатриране на
лек автомобил БМВ 5300, за да може съдът да направи извод, че лизинговият
автомобил е предаден от лизингополучателя на 22.01.2020 г. В съдебно
заседание вещото лице Даниела Нешева пояснява, че е изготвила
заключението по представени от ищеца справки, а не на база първични
счетоводни документи, като в справката по издадените фактури
осчетоводяването е недовършено като разход за възстановяване на
лизинговия актив. При тези данни въззивният състав също не може да
направи извод за дължимост на претендираната неустойка за прекратяване на
договора по размер, каквито мотиви са изложени и от първоинстанционния
съд.
8
Поради изложените съображения и съвпадане на правните изводи на
двете инстанции, решението на Троянския районен съд следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваните части.
Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на назначения особен
представител на въззиваемия Д. М. М. адв.В.Г. сумата 300.00 лв. адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция.
С оглед изхода на делото и предвид обстоятелството, че въззивамоят
не е сторил разноски в настоящото производство, такива не следва да се
присъждат.
Водим от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК,
Ловешкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно решение №
7/21.01.2022 г. по гр.д. № 135/2021 год. на Районен съд Троян в частта, с
която на основание чл.422, ал.1,вр. с чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК е отхвърлен като
неоснователен и недоказан иска на „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *****,
да бъде признато за установено по отношение на Д. М. М., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: ******, вземане по Договор за финансов
лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив № АG004153 за сумата от 239,15 лв., представляваща падежирали
непогасени лизинговите вноски за възнаградителна лихва по Договор за
финансов лизинг със задължително придобиване собствеността върху
лизинговия актив № ****, дължима за периода от 05.12.2019 г. до 22.01.2020
г. и сумата от 367,47 лв., представляваща неустойка за прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя, начислена еднократно към датата на
прекратяване на договора на основание чл. 15.5 от ОУ.
ОСЪЖДА „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление: *******, представлявано от И.Х.Г. да заплати на
назначения на ответника Д. М. М. особен представител адв.В.Г. от АК –
Ловеч, със съдебен адрес: *******сумата 300.00 лв. адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10