Р Е Ш Е Н И Е № 210
20.02.2018г,
гр.Пловдив
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно
гражданско отделение,
девети граждански състав, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове: Фаня Рабчева
Велина
Дублекова
като разгледа
докладваното от съдията Ф.Рабчева в.ч.гр.д.№ 362/ 2018г. по описа
на ПдОС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по чл.437, ал.1 и сл. ГПК.
Делото
е образувано по постъпила жалба вх.№ 242/29.01.2018г. при ЧСИ и вх.№
4436/12.02.2018г. при ПдОС от И.С.Г.,*** чрез адв. А.А.,*** против
Постановление от 29.12.2017г. , с която не се уважава молбата на жалбоподателя
с вх.№ 3344/ 22.12.2017г. по изп.д.№ 20177590400275 по описа на ЧСИ Никола
Видев, рег.№ 759 на КЧСИ, район на действие ОС-Пловдив, за определяне размера
на дължимото адвокатско възнаграждение и възлагането му в тежест на взискателя
поради липса на законови основания за това. По изложени съображения в жалбата
се иска отмяна на обжалваното постановление за разноски, с което ЧСИ е отказал
да възложи в тежест на взискателя по изпълнителното дело на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на длъжника по делото. Претендира се присъждане
на направените заплатени за настоящото производство държавна такса и такси на
ЧСИ за преписи от документи и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 Закона
за адвокатурата за осъществяване безплатно представителство на длъжника по
изпълнителното производство, в качеството му на материално затруднено лице.
Депозирано е възражение от ответника по
жалбата Н.Т.С. ***, с което се оспорва
основателността на жалбата по подробно формулирани доводи в тази насока.
Иска се жалбата да се остави без уважение като неоснователна.
Постъпили са мотиви по реда на
чл.436, ал.3 ГПК от ЧСИ Н.Видев, в които съдебният изпълнител мотивира
становището си за това, че в ГПК не е
предвидена изрична възможност съдебният изпълнител да присъди направените от
длъжника разноски в изпълнителното производство , като осъди взискателя да му ги изплати; актът
на съдебния изпълнител , с който той би присъдил разноски в полза на длъжника
не съставлява изпълнително основание по чл.404 ГПК и не подлежи на принудително
изпълнение, както и не може да бъде изпълнен и в рамките на образуваното
изпълнително производство чрез събиране на присъдената сума, тъй като осъденото
с него лице има качеството на взискател, а не на длъжник по същото. / В този
смисъл Р 1187/ 12.10.2017г. по гр.д.№ 2458/ 2017г. на ПОС/ .
Пловдивски окръжен съд като взе
предвид представените по делото доказателства във връзка с наведените доводи,
намери следното:
Жалбата изхожда от надлежна страна – длъжник в
изпълнителното производство,
легитимиран да обжалва акт на съдебния изпълнител за разноските на основание
чл.435, ал.2 ГПК. Видно от съобщение изх.№ 28/04.01.2018г. по описа на ЧСИ
Н.Видев съобщението за обжалвания акт е получен на 22.01.2018г. , поради което
подадената на 29.01.2018г. жалба се явява в срока по чл.436, ал.1 ГПК, като
процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Изпълнителното
производство е образувано от взискателя Н.Т.С. против И. С.Г. за събиране на вземане по изп.лист от 18.01.2007г.,
издаден по НОХД № 1409 /2005г. по описа на ПРС – 6 н.с. за сумата
40 957,50 лева., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно
със законната лихва върху главницата.
Длъжникът
И.С.Г. получил ПДИ на 16.10.2017г. , след което чрез проц.си представител адв.А.
А. депозирал искане за прекратяване на
изпълнителното производство и приложение на ДПЗС от 23.10.2017г. за безплатност на договорената правна защита
във връзка с чл.38, ал.1, вр. с ал.2 ЗА.
С
молба вх.№ 3106/ 05.12.2017г. взискателят Н.Т.С. е поискал на основание чл.433,
ал.1, т.2 ГПК прекратяване на изпълнителното дело, която молба е била уважена с
издаването на Постановление от 05.12.2017г. за прекратяване на изпълнителното
производство на посоченото основание.
На
22.12.2017г. е депозирано искане от адв.А. като пълномощник на длъжника с
възражението, че по издаденото постановление за разноски липсва произнасяне по
разноските, като на представителя на длъжника не е определено възнаграждение по
реда на чл.38, ал.2 ЗА за осъщественото безплатно представителство в
изп.производство. Поради това на основание чл.79, ал.1, т.1 ГПК е поискано
възлагане в тежест на взискателя по изп.дело разноски за осъщественото
представителство на длъжника, както и определяне на конкретния им размер в
съответствие с Наредба №1/ 09.07.2004г за минималните размери на
адв.възнаграждения. Искането е мотивирано въз основа на становището, че нормата
на чл.433 ГПК установява задължение на кредитора за покриване на разноските за
защита на длъжника в хипотезите, когато изпълнителното производство е
прекратено по реда на чл.433 ГПК, единственото изключение за което е установено
при прекратяване на делото поради плащане, който не е настоящия случай. С депозираната жалба пред въззивният съд жалбоподателят
поддържа мотивираното в искането пред съдебния изпълнител, основавайки се на
постановена практика на РС - Пловдив и ОС-Пловдив – Р № 1045/ 13.05.2016г. по
ч. в.гр.д.№ 3069/ 2015г. и ч.в.гр.д.№
2521/ 2017г.
С разпоредбата на чл.79 ГПК
действително е разрешен въпросът за тежестта на за направените в изпълнителното
производство разноски от страните, като от регламентирания принцип за
отговорността на длъжника за разноските, направени от взискателя са предвидени
хипотезите , в които този принцип не се прилага, вкл. сред които е
случаят на прекратяване на изпълнителното производство по чл.433 ГПК,
освен при плащане на задължението , направено след започване на изпълнителното
производство. Съобразяването от страна на съдебния изпълнител с предвидените в
чл.79 ГПК основания за разпределение между страните на направените от тях
разноски в изп.производство е при тяхното приемане и в последствие при
извършване на разпределението по чл.460 и сл. ГПК. Актовете на съдебния изпълнител по повод на
разноските в изпълнителния процес не съставляват изпълнителни основания, в
каквато насока се споделят изводите на
състава на съда, мотивирани в цитираното Р № 1045/ 13.05.2016г. по ч. в.гр.д.№
3069/ 2015г. и ч.в.гр.д.№ 2521/ 2017г. Производството по чл.39 ГПК е с
контролно-отменителен характер с цел проверка законосъобразността на
обжалваните актове и действия на съдебния изпълнител. В този смисъл не е налице
незаконосъобразност на обжалвания отказ на съдебния изпълнител за уважаване
молбата на длъжника, последната която е с характер на искане за присъждане на
разноски в изпълнителния процес по реда на чл.38, ал.2 ГПК. Правно
основание за това не е налице в
разпоредбата на чл.79 ГПК от една страна, а
по чл.38, ал.2, пр.2 ГПК съдът
определя възнаграждението по Наредбата по чл.36, ал.2 и осъжда другата страна
да го заплати, каквото правомощие не е регламентирано за съдебния изпълнител в
изпълнителния процес.
По
така изложените съображения не се намира обжалваният отказ на съдебния
изпълнител за определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение и
възлагането му в тежест на взискателя да е незаконосъобразен, поради което
жалбата се намира за неоснователна.
Водим от горното и на основание
чл.437, ал.3 и ал.4 ГПК, съдът Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Постановление от 29.12.2017г. по изп.д.№
20177590400275 по описа на ЧСИ Никола Видев, рег.№ 759 на КЧСИ, район на
действие ОС-Пловдив, с която не се уважава молбата на И.С.Г.,*** чрез адв. А.А.,***/
22.12.2017г., за определяне размер на претендирано адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.2 ЗА и възлагането
му в тежест на взискателя на основание чл.79 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване на основание чл.437, ал.4, пр.2 ГПК.
Председател: Членове: