Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, .....01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и
втори октомври през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 3327 по описа за 2020 г. по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 16053 от 18.01.2020г., постановено по гр.
д. № 24046/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 27
състав, са уважени предявените от „М.Ф.М.“ АД срещу С.А.М.
осъдителни искове с правно иснование по чл.240 ЗЗД, вр. чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД
за сумата от 735,88 лева, представляваща главница по цедиран договор за
потребителски кредит № PLUS
– 01477309 от 27.04.2010г., сключен между ответника и
„БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва,
считано от 13.04.2018г. до окончателно изплащане на вземането, както и сумата
от 224,16 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 13.04.2015г. до 12.04.2018г., които вземания са прехвърлени
от цедента „БНП П.П.Ф.“ ЕАД на цесионера - „М.Ф.М.“ АД по силата на договор за цесия
от 14.10.2015г., като са отхвърлени исковете за главница за разликата над
уважения до пълния претендиран размер от 848,69 лева, искът за договорна лихва
в размер на 83,71 лева за периода от 14.05.2010г. до 13.09.2013г., както и
искът за законна лихва за разликата над уважения размер до пълно претендирания
такъв от 412,41 лева и за периода от 15.04.2013г. до 12.04.2015г.
С решението са
присъдени разноски, съобразно изхода на спора.
Срещу решението в частта, в която исковете са уважени,
е подадена въззивна жалба от ответника С.А.М.,
посредством назначения му в първоинстанционното производство особен представител
адв.Т. – САК, в която се навеждат правни доводи за
неправилност и незаконосъобразност на
постановения съдебен акт. В подкрепа на
изложеното се поддържа, че нормата на чл.99 от ЗЗД има императивен характер и
прехвърлянето на дълга само по себе си не поражда права за цесионера, тъй като
законът предвижда изрично длъжникът да бъде уведомен за извършената цесия. Сочи
се, че уведомяването на длъжника следва да предхожда самата цесия, като този,
който прехвърля вземането трябва не само да напише съобщение до длъжника, но и
да му го връчи по начин той да узнае за ставащото с неговото задължение към
кредитодателя. По изложените съображения се счита, че цесията не е произвела
своето действие спрямо длъжника. Искането към съда е да
отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявените
искове изцяло.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемата страна, посредством
надлежно упълномощен процесуален представител,
е депозирала отговор на въззивната
жалба, в който
се поддържа становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Претендират се
разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд,
II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като
настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по
реда на чл. 272 ГПК.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният съд
намира следното:
Между страните по
делото на етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че
между ответника и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е сключен договор за потребителски кредит №
PLUS – 01477309 от 27.04.2010г., по силата на който дружеството е предоставило
сумата от 3 492,00 лева, а ответникът се задължил да върне същата на 41
равни седмични вноски, всяка от които в размер на 133,20 лева. В договора е
уговорено, че размерът на годишния лихвен процент на разходите е 51,91 %.
Правото си на
кредитор на спорното вземане ищцовото дружество извлича от представения по
делото Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015г., по силата
на който „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, в качеството на цедент, е прехвърлил на „М.Ф.М.“ АД,
в качеството му на цесионер, вземания на цедента към трети лица,
индивидуализирани по основание, размер и длъжник в Приложение № 1, съставляващо
неразделна част от договора.
За да произведе
цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД,
предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на
вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за
прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото
задължение - да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за
действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния
кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор
/цесионера/. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото
производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно
от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД обаче не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен
състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 2352/2013 г., II ТО, съгласно което цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.
1-во от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
В конкретния случай
по делото няма данни да е налице надлежно връчване на съобщение от цедента на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането преди образуване на исковото
производство. Уведомлението от цедента, направено чрез изпращане на съвместно
писмо – уведомление за извършено прехвърляне на вземания изх.№ 91 –УП – Ц7 –
1127/23.10.2015г., представлява приложение към исковата молба, което е било
надлежно връчено на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК на 31.12.2018 г.
/с изтичане на двуседмичния срок от залепване на уведомлението по чл. 47, ал. 1
от ГПК, отброяващ се от 17.12.2018 г. /. В тази връзка следва да се има предвид,
че последователно в практиката на ВКС – решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. №
2072/2015 г. на ВКС, I ТО, решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г.
на ВКС, II ГО и др., се застъпва становище, че кредиторът, ако не е уговорено
друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на
длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е
била проведена процедура по чл. 50 ЗННД, вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието
от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се
считат за връчени, т. е. и без да е необходимо назначаване на особен
представител в нотариалното производство. Действително, назначеният от съда
особен представител на ответника притежава особено процесуално качество да
защитава интересите на длъжника в хода на съдебното производство, но до
конституирането му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до
ответника е редовно връчено по чл. 47, ал. 1 от ГПК. Установената в нормата на
чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с
изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се
прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес
и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички
положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за
редовно връчени.
С оглед наведените
доводи от жалбоподателя следва да се отчете, от една страна, разликата между
призоваването на ответника по предвидения в нормата на чл. 47 от ГПК ред и
процесуалното му представителство от особен представител. Съгласно чл. 47, ал.
5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се
счита призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането
на предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в
рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната
разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към
нея, в частност изявлението от заемодателя – цедент, обективирано в
уведомителното писмо за извършената цесия, се презюмира да са получени от
ответника, а не от назначения му особен представител. Връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици, включително и относно изявления, касаещи изменение на материалното
правоотношение.
По тези съображения
настоящата съдебна инстанция приема, че изходящото от цедента уведомление,
представено с исковата молба на ищеца – цесионер и достигнало до ответника с
извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да
престира на него, а не на стария кредитор.
В конкретния случай
е установено съществуването на рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, сключен на 14.10.2015 г. между ищеца, в качеството на
цесионер, и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, в качеството на цедент. Видно е от клаузата на
чл.2.1. от договора, че по отношение индивидуализацията на прехвърлените
вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо
негова неразделна част и установяваща минималното съдържание по договора за
цесия. Вземането срещу ответника е индивидуализирано по посочения начин, поради
което следва да се приеме, че страните по договора за цесия са постигнали
съгласие относно съществените белези на конкретното вземане - правоотношението,
от което е възникнало и неговият размер.
Съгласно разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на СРС за основателността и дължимия размер на претендираната главница
и обезщетение за забава, присъдени с обжалваното решение, не са въведени
конкретни оплаквания, въззивният съд не може да възприема нова фактическа
обстановка и не може да формира различни изводи.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
По разноските:
Предвид изхода на
правния спор пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия - ищец
следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК да бъдат присъдени
сторените от него разноски, а именно за заплатено възнаграждение за особен
представител на въззивника – ответник в размер от 150,00 лв.
Доколкото
въззивникът – ответник е представляван в производството от особен представител,
който е освободен и не следва да внася държавна такса за настоящото
производство, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззивникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на бюджета и по сметка на СГС сумата от 25,00 лева,
представляваща дължима държавна такса в производството пред СГС.
Предвид размера на
обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване,
съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 16053
от 18.01.2020г., постановено по гр. д. № 24046/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 27 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА С.А.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, ет.** да заплати на „М.Ф.М.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от
150,00 лева – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА С.А.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, ет.**, да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по
сметка на СГС държавна такса в настоящото производство размер на 25,00 лева (двадесет
и пет лева).
Решението не подлежи на
касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.