Р Е
Ш Е Н И Е № 1130
гр. Пловдив, 09.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на девети март две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. 14461 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Л.Х.Г.
против „Сити кеш“ ООД – гр. С., с която предявява евентуално съединени
установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за
установено в отношенията между страните, че сключеният между страните договор
за кредит от 24.11.2016 г. е нищожен като противоречащ на добрите нрави и на
чл.22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В
случай на отхвърляне на главния иск, за признаване за установено в отношенията
между страните, че клаузата за неустойка, уговорена в чл.8 е нищожна, като
противоречаща на добрите нрави, както и като заобикаляща изискванията на чл.19,
ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
предпоставките на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание
на договора за потребителски кредит.
В исковата молба се твърди, че на 24.11.2016
г. страните по делото сключили договор за кредит, по силата на който ответникът
е предоставил в заем на ищеца сумата в размер на 700 лв., при фиксиран лихвен
процент от 40,08 % и ГПР – 49,081 %. Срокът за погасяване на заема бил 43
седмици, като размерът на всяка вноска бил 34,50 лв. Ищцата сочи, че съгласно
чл.6 от договора, заемът се обезпечавал с поне едно от следните обезпечения:
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на чл.9, ал.2 от ОУ. При неизпълнение
на задължението за обезпечаване на кредита, се дължала неустойка в размер на
658,76 лв., която следвало да се заплаща разсрочено от ищеца, заедно с
погасителната вноска, а именно – сумата от 15,32 лв. Ищецът поддържа, че
посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,08 % не отговарял
на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка
представлявала добавък към договорната лихва. По този начин се нарушавали
изискванията за добросъвестност, което водело до нищожност на договорното
съглашение. Позовава се на разпоредбата на чл.19 ЗПК, съгласно която са нищожни
уговорките за размер на разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната
лихва. Поддържа, че уговорената в договора неустойка е загубила присъщата й
обезщетителна и обезпечителна функции, доколкото представлявала почти 100 % от
заетата сума. Освен това било предвидено неустойката да се кумулира с
погасителната вноска, като по този начин било налице скрито оскъпяване на
кредита и неоснователно обогатяване на заемодателя. Поставените в договора
изисквания за осигуряване на обезпечение по кредита били неизпълними и
обосновавали единствено получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК. Намира, че уговорената неустойка за неосигуряване
на поръчител е в противоречие с целта на Директивата. Твърди, че клаузата на
чл.8 от договора е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Поради
невключването на неустойката в ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора. Поддържа, че договорът за кредит бил нищожен и на
основание чл.22 ЗПК поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, като приложение намирала разпоредбата на чл.23 ЗПК, а именно –
потребителят дължал само чистата стойност на кредита, а не и лихвата и другите
разходи по кредита. Намира, че разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД не намирала
приложение в случая. Предвид изложените твърдения предявява настоящите искове и
моли за тяхното уважаване. Претендира разноски.
В срока
по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Сити кеш“ ООД – гр. С., е депозирало
писмен отговор със становище за недопустимост на предявения иск, поради липса
на правен интерес. Посочва, че с договор за цесия от 21.09.2018 г. ответникът
прехвърлил вземането си по процесния договор на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Намира, че
ответникът не бил процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск. По
същество, намира предявения иск за неоснователен. Признава, че между страните
бил сключен договор за паричен заем № 97136 от 24.11.2016 г., по силата на
който ответникът предоставил на ищцата сумата в размер на 700 лв., както и че
договорът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, като при
непредставяне на посоченото обезпечение заемателят следвало да заплати на
заемодателя неустойка. Не оспорва и че ищецът не е предоставил договореното
обезпечение. Оспорва да са налице твърдените основания за недействителност на
договора, както и на отделните му клаузи. Намира, че във фиксирания лихвен
процент не можело да се включат дължимите неустойки. Съгласно дефиницията,
дадена в параграф 1, т.1 ЗПК неустойката не е включена във формирането на ГПР.
Твърди, че посоченият в договора ГПР в размер на 49,08 % е действителният
приложим такъв и по този начин се спазвало изискването на чл.11, т.10 ЗПК, като
бил изчислен съобразно Приложение № 1 към ЗПК и бил в съответствие с чл.19,
ал.4 ЗПК. Оспорва неустойката да представлява скрита печалба, тъй като ищецът
би могъл да изпълни и задълженията си по предоставяне на обезпечение по
кредита. Поддържа, че уговорената възнаградителна лихва и клауза за неустойка
не противоречали на добрите нрави. Сочи, че съгласно чл.11, ал.1, т.25 ЗПК в
договора за кредит се съдържали и други клаузи, извън посочените в останалите
точки на чл.11, ал.1 ЗПК. Твърди, че предоставеният кредит бил високорисков,
което обосновавало уговарянето на неустойка в този размер. Същата обезпечавала
реалното изпълнение на задължението на длъжника по договора и гарантирала
интереса на кредитора. Предвид изложените съображения моли за отхвърляне на
исковете и присъждане на сторените по делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на предявените установителни
искове:
С оглед изричното релевирано от
ответната страна възражение за недопустимост на исковете, поради липса на
правен интерес, то следва да бъде обсъдено преди разглеждането на правния спор
по същество. То може да се концентрира
до следния правен въпрос: допустим ли е установителен иск за нищожност на
договор за кредит, предявен срещу кредитодателя (страна по договора), след като
последният с договор за цесия е прехвърлил вземането си по този договор на
трето за спора лице, или този иск следва да се предяви срещу цедента.
Съдът намира, че отговорът на
поставения въпрос е положителен, поради следните съображения: С предявяването
на установителен иск, ищецът цели създаването на сила на пресъдено нещо между
него и ответната страна, че сключеният между тях договор за кредит е
недействителен на изрично посочените от него основания. Безспорно е между
страните, че страни по процесния договор за кредит са ищецът, в качеството му
на кредитополучател, и ответното дружество, в качеството му на кредитодател.
Излагат се твърдения от ответната страна, че вземането по процесния договор е
прехвърлено на трето лице – „ЕОС Матрикс” ЕООД по силата на договор за цесия от
21.09.2018 г. Договорът за цесия е представен към писмения отговор и установява
изложените от ответната страна твърдения за промяна в една от страните в
договорното правоотношение.
Въпреки това, предявените срещу
цесионера установителни искове са допустими. Основание за това се съдържа в
последователно приемането и застъпвано в правната теория и съдебната практика
виждане за характера и правното действие на договора за цесия. Последният се
сключва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляря на
вземането в отношенията с длъжника, без обаче цесионерът да става страна в
договорното правоотношения и носител на задълженията. Не е страна по договора
за цесия и длъжникът, но последиците, породени от същия несъмнено пряко го
засягат. Затова, макар цесията да е договор между цедента и цесионера, с
извършването й длъжникът не се лишава от правата, които има срещу цедента. Едно
от най-важните средства за неговата правна защита е съхраняване на възраженията
му, които може да противопостави – арг. чл.103, ал.3 ЗЗД. Това означава, че
цесията не лишава длъжника и от правото да иска унищожаване на договора, от
който произтича вземането, поради порок във волята, чрез възражение във връзка
с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за
нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които
има срещу цедента. В този смисъл – решение № 127/30.07.2018 г., постановено по
т.д. № 1103 по описа за 2017 г. на ВКС, II т.о. Затова, при предявен
установителен иск за нищожност на договора за кредит, респективно конститутивен
иск за унищожаемост, длъжникът по договора не само че не може да го предяви
срещу цесионера (доколкото последният не е страна по този договор), а трябва да
го предяви срещу цедента (доколкото именно той е страна по договора и с
договора за цесия – с прехвърлянето на вземането, не се лишава от това си
качество). По изложените съображения, предявените против цедента установителни
искове за нищожност са допустими, а релевираното от ответната страна възражение
в обратния смисъл, е неоснователно.
По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван
от настоящата инстанция:
Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с
нарочен установителен иск за
прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца
в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и
петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет
спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя
е нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася по
непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен
установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в
исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата
на порочност на атакуваната сделка само
на посочените основания и не лишава
ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност
на същата сделка или да стори това е отделен процес. Това е така, защото ищецът
по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за
изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един
процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и
кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е
обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение
№ 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа
за 2008 г., ВКС, решение № 233/
31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по
описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. №
3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа
за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011
г. на ВКС.
Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да
разгледа предявените установителни искове само на изложените в исковата молба
основания, а именно:
– досежно главния иск – нищожност поради нарушение на разпоредбите на
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, предвид твърдяното от ищеца
разминаване между посочения в договора и действително приложимия размер на
лихвения процент и ГПР между страните, както и нищожност поради противоречие с
добрите нрави.
- досежно евентуално съединения иск - нищожност на неустойката,
предвидена в чл. 8 от договора поради противоречие с добрите нрави по смисъла
на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
По безспорните между страните обстоятелства:
Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника „Сити кеш” ООД е
възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем № *****г., по
който предоставената от ответника парична сума в размер на 700 лв. е изцяло
усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не спорят и относно съдържанието на
възникналото облигационно отношение, обективирано в представения ищцата
екземпляр на договор за паричен заем и погасителния план към него.
По основателността на главния
иск на наведените основания
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата
на закрилата предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК,
съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в
действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната
Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение
19 от Директивата за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите,
те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за
сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния
процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин
навсякъде в Общността.
В съображение 24 от
същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация,
преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на
кредита участва кредитен посредник или не.
Според съображение 31
от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин.
С оглед горецитираните
цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не
само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен,
точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както
и когато формално е налице такова посочване, но посочения в Договора размер
на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото
потребителят се явява реално лишен от информация за действителния размер на
приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай
спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали
посоченият в чл. 3, ал.5 от договора
годишен процент на разходите в размер на 49,081 % отговаря на
действително приложимия между страните ГПР.
Съгласно заключението
на неоспорената от страните и приета по делото ССчЕ, която се кредитира от съда
на основание чл.202 ГПК като обективно и компетентно дадено, сумата от 658,76 лева, дължима
от кредитополучателя на основание чл. 8 от договора, не е включена в посочения в договора размер на ГПР, а именно 49,081
%. При съобразяване и на тази сума кредитът
би се оскъпил съществено със 112,93 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В този смисъл е и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да
включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за
кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за
потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на
кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако
откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката,
са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от
Директива 2008/48/ЕО.
В конкретния случай в спорната между страните клауза
на чл. 8 от договора е предвидено, че „…в случай, че Заемателят не предостави
договореното в чл. 6, ал.2 от настоящия договор обезпечение в тридневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени
в чл.9, ал.2, т.1 и т.4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят
дължи на Заемодателя неустойка в размер на 658,76 лева, с начин на разсрочено
плащане, подробно посочен в Приложение № 1 към настоящия договор за заем…“.
На пръв поглед изглежда, че сумата от 658,76 лева
представлява неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за
предоставяне на обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно
тълкуване обаче би било, твърде буквалистично и не би държало сметка, както за
трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за същността на
неустойката, така и за връзката на чл. 8 от Договора с останалите разпоредби от
Договора и ОУ към него.
Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията
и задължителните постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните
уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения,
без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от
неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва
изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от
страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Като примерни критерии дали неустойката излиза извън
присъщите й три функции, в същото тълкувателно са посочени:
- естеството им на парични или на непарични и размерът
на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
- дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част;
- съотношението между размера на уговорената неустойка
и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Съдът намира, че от систематичното тълкуване на
клаузата на чл. 8 от договора с останалите клаузи от същия и от приложените към
него ОУ може да се направи несъмнен извод, че предвиденото в чл. 8 парично
задължение в размер на 658,76 лева не преследва нито една от присъщите на
неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма на
допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения от
него финансов ресурс. Така в чл. 6 от договора е предвидено, че
кредитополучателят следва да предостави поне едно от следните обезпечения:
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на чл.9, ал.2 от ОУ към договора. В
цитираната вече норма на чл. 8 от договора е предвидено, че ако надлежното
обезпечение не бъде предоставено в тридневен срок от сключване на договора се
дължи неустойка в размер на 658,76 лева, която се заплаща разсрочено съгласно
Погасителен план. В чл. 7, ал.4 от договора е предвидено, че всички начислени
задължения по настоящия договор (главница, дължимата към момента договорена
лихва, обезщетения за забава и дължими неустойки) стават автоматично предсрочно
изискуеми в случай на забава на плащане на две месечни погасителни вноски. Видно
от приложения по делото погасителен план неустойката в размер на 658,76 лева е
включена в стойността на месечните погасителни вноски, още към момента на
сключване на договора и преди изтичане на тридневния срок за предоставяне на
обезпечение, като размерът на отделните компоненти формиращи погасителната вноска
е така изчислен, че месечната вноска за всеки един месец, включваща дължимата
неустойка, да бъде еднаква. В чл. 9.2 от Общите условия е предвидено, че поръчителството
по договора за кредит може да бъде от едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно па следните условия: имат осигурителен доход общо в
размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната;
в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход па всеки един от
тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя;
не са Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от
тях доход.
От цитираните клаузи на Договора и ОУ могат да се
направят следните фактически констатации, относими към примерните критерии,
посочени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е в размер на 700 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност съгласно
приложимия ГПР е 824,70 лева. Тази сума представлява
и размерът на кредиторовия интерес от точното и своевременно изпълнение
на договора.
- размерът на предвидената в чл.8 неустойка е в
абсолютно определен размер, а не в процент от стойността на договора и възлиза
на 658,76 лева.
- общият размер на вземанията на ищеца към
кредитополучателя съгласно клаузите на договора /главница+ възнаградителна
лихва+ неустойка/ възлиза на 1483,46 лева.
- неустойката се дължи, както за пълно неизпълнение на
задължението за обезпечаване на кредита, така и за предоставяне на обезпечение,
което не отговаря на предвидените в ОУ условия. Не е предвидена диференциация в
размера на неустойката в зависимост от степента на изпълнение на задължението
за обезпечаване на кредита.
- срокът за предоставяне на обезпечението е 3 дни след
сключване на договора.
- размерът на минималната работна заплата към датата
на сключване на процесния договор съгласно ПМС № 375/28.12.2015 г. е в размер
на 420 лева.
- за да бъде точно изпълнено задължението за
предоставяне на обезпечение следва като поръчители да бъдат осигурени едно или
две физически /но не и юридически лица/, чийто общ осигурителен доход да е не
по-малко от 7 минимални работни заплати /7х 420= 2940 лева/.
- доходът, който се изиска, за да отговарят лицата на
условията за поръчители 2940 лева надхвърля общия размер на вземанията на ищеца
към кредитополучателя съгласно клаузите на договора /главница+ възнаградителна
лихва+ неустойка/ възлизащ на 1483,46 лева.
- договорът е сключен и без представеното обезпечение.
- в договора е предвидено неустойката в размер на 658,76
лева да се заплаща на седмични вноски подобно на главницата и възнаградителната
лихва.
- в изготвения в деня на сключване на договора погасителен
план в стойността на месечната
погасителна вноска е калкулирана и стойността на неустойката, без да е изтекъл 3-дневния срок на потребителя за изпълнение
на задължението му за предоставяне на обезпечение.
- в договора е предвидена автоматична предсрочна
изискуемост на задължението за заплащане на неустойка при неплащане на две погасителни
вноски, точно както е предвидено за задълженията за заплащане на главница и
възнаградителна лихва.
- в договора липсва посочен механизъм за съотнасяне
размера на неустойката към кредитоспособността на потребителя, която би имала
значение за определяне размера на вредите на кредитора при неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, доколкото предоставеното обезпечение би било
релевантно за интереса на кредитора само при невъзможност на главния длъжник - кредитополучател
да погасява задълженията си.
От посочените фактически констатации следва несъмненият
извод, че сумата от 658,76 лева е въведена в процесния договор като санкция за едно практически неизпълнимо
от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото
време от начина на сключване на договора и начинът, по който е уреден режимът
на издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката
гарантира, а получаването на
стойността на неустойката - 658,76 лева, като скрита добавка към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав приема,
че сумата от 658,76 лева, предвидена в чл. 8 от договора, не представлява
неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Нещо повече, от начина на
калкулиране и предвидения начин на издължаване на сумата следва, че тя
представлява допълнително
„възнаграждение“ за кредитора по предоставения кредит, което съгласно
изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в
общия размер на ГПР по договора.
От цитираното вече заключение на неоспорената от
страните ССчЕ, което е в смисъл, че в посочения в договора ГПР в размер на 49,081
% не е включен размерът на плащането по чл. 8 от Договора следва, че в
процесния случай е налице разминаване
между посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което
както вече бе изяснено по-горе представлява една от трите хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК, водеща до недействителност на договора. При извод за
недействителност на договора съобразно чл. 23 ЗПК потребителят дължи да върне
само чистата стойност на кредита, а именно 700 лева.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че
предявеният главен иск е основателен, поради което следва да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че процесният договор за паричен заем
№ 97136/24.11.2016 г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, поради това, че посоченият
в Договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
Предвид уважаването на предявения главен иск,
евентуално съединеният иск не следва да се разглежда, доколкото не е възникнало
вътрешнопроцесуалното условие за това. Не следва да се обсъждат и останалите
наведени доводи за основателност на главния иск.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание
чл. 78, ал.1 ГПК. Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който
общият размер на претендираните от него разноски /за държавна такса и депозит
за ССЕ/ възлиза на 159,34 лева, като ответникът следва да бъде осъден да му ги
заплати. На основание чл. 38, ал.2 ЗА в полза на адв. Е.И. следва да се присъди сумата от 334 лева -
адвокатски хонорар за представителство по делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Сити
кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска”
№ 29, ет.7, по предявения от Л.Х.Г., ЕГН: **********, адрес: ***, иск с правно
основание чл. 124 ГПК, във вр. чл. 22 ЗПК, че договор за паричен заем № *****г,,
сключен между „Сити кеш” ООД, ЕИК ********* и Л.Х.Г., ЕГН: ********** е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
това, че посоченият в договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
ОСЪЖДА „Сити кеш” ООД, ЕИК ********* на основание чл.78, ал.1 ГПК,
да заплати на Л.Х.Г., ЕГН: ********** сумата
от 159,34 лева (сто петдесет и девет
лева и тридесет и четири стотинки) – съдебно деловодни разноски в
производството.
ОСЪЖДА „Сити кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на *** Е.И., адрес:
*** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 334
лева (триста тридесет и четири лева),
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството по делото.
Решението може да бъде
обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба
пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/ В. КЪРПАЧЕВА
Вярно с оригинала.
Р.М.