Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /18.09.2020 г.,
гр.
Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд –
Панагюрище, в проведеното на двадесет и седми август две
хиляди и двадесета година публично съдебно заседание, в състав:
Районен
съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Параскева Златанова разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 1020/2019 г. по описа на съда
Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с
правна квалификация чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД
предявени от „Кредит Йес” ООД, ЕИК ********* срещу П.В.Б. ЕГН **********, за
приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1000 лв.,
представляващи непогасена главница по договор за потребителски
кредит № 4702540 от 17.09.2018 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение до окончателното изплащане на сумата, 192,13 лв. - договорна лихва за периода, 727,87.- неустойка, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 407/2019 г. по описа на Районен съд - Панагюрище.
Ищецът
основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Между ответникът и „Кредит йес“
ООД на 17.09.2018 г. е сключен договор за потребителски
кредит №402540, по силата на който дружеството е
предоставило на ответника сума пари в размер на 1000 лева. Твърди се, че
подписвайки договора за кредит, кредитополучателят е удостоверил, че е получил от кредитора заемната
сума, като се е задължил да върне на кредитодателя в сроковете и при условията,
посочени в договора и приложимите Общи условия. Твърди се, че съгласно чл. 6 от
договора за заем, страните са се договорили същият да бъде обезпечен с някое от
цитираните в чл. 6 обезпечения, като в
случая сключеният договор за заем е обезпечен
със запис на заповед издадена в полза на ищеца на
17.09.2018 г. Съгласно чл.8 от договора за заем, ако
представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.9, ал.2, т.1
и т,4 от Общите условия към договора за заем (както е в конкретния случай),
заемателят дължи на заемодателя и неустойка в размер на 727.87 лв., която се
изплаща разсрочено. Страните са се
договорили тази неустойка да бъде заплатена от заемателя в негово улеснение
разсрочено, като общата сума от 727.87 лева бъде разпределена по равно към
погасителните вноски по договор за заем (727.87 :10 = 9 месечни вноски от по
72.79 лв. и последна 10 вноска в размер на 72.76 лв. на месец). Към
първоначално договорената погасително месечна вноска от 119.24 лв. се добавила
и сумата от 72.79 лв., представляваща частично плащане на гореописаното
задължение за неустойка, в резултат на което общо дължимата месечна погасителна
вноска възлиза на 192.00 лева. В
тази връзка страните са подписали погасителен план към договор за заем №
402540., съгласно който дължимата от П.Б. погасителна вноска е в размер на
192.00 лева. В този погасителен план е описан и точен падеж на всяка от
месечните вноски. Така общият размер на задължението на П.Б. по горецитирания
договор за заем е възлизало на сумата от 1920.00 лева. Твърди се, че доколкото ответникът не е извършил нито едно плащане по
договора за заем, на основание чл. 10, ал.1 от Общите
условия, „К.Й." ООД е обявило вземането си за предсрочно изискуемо и е
изпратило на П.Б. Уведомление за предсрочна изискуемост по Договор за заем №
402540, след което е предявило претенциите си по съдебен ред и поради
процесуална икономия е сторило това чрез подаване на заявление по чл. 417, т.
10 от ГПК с правно основание Запис на заповед обезпечаваща договора за заем. Тъй като договорът за заем е обявен за
предсрочно изискуем, на основание чл.19, ал.1 от Общите условия, заемателят
дължи на „К.Й." ООД и неустойка в размер на 20% от непогасената главница
по договора за заем, Дължимата неустойка се равнява на сумата от 200,00 лева. Така
общото задължение по договора за заем към датата на подаване на заявление за
заповед за изпълнение и изпълнителен лист е 2120,00 лв.. На основание чл. 417, т.10
ГПК в полза на ищеца била издадена заповед за незабавно
изпълнение по ч.гр.д. № 407/2019 г по описа на Районен съд – Панагюрище. На
основание издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист било образувано от
ищеца изпълнително
дело № 389 от 2019 г. по описа на ЧСИ М.А.per.
№
884 с район на действие ОС Пазарджик, като
длъжникът
П.Б. на 27.09.2019г. е бил уведомен за издадените заповед за
изпълнение и изпълнителен лист за дължимите от него суми. След, което на същата
дата 27.09.2019г. е извършил плащане по сметка на ЧСИ М. А. сумата то 1000,00
лв. съдебния изпълнител М. А. след обработка на събраната от длъжника сума на
30.09.2019г. е превела на ищеца
сумата от 877,56 лв., с която частично било погасено задължението
на длъжника П.Б. по процесния договор, като междувременно Б. подал
възражение по заповедното производство, в което посочил, че не дължи сумите
предмет на издадената заповед, поради което ищецът предявил процесния иск. Моли
се за уважаване на исковите претенции.
Ответникът,
получил препис от исковата молба с приложенията като в законоустановения срок
по чл. 131 ГПК е подал отговор на исковата молба, наименуван възражение, в
който е посочено, че начислените лихви са неправомерни.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр, с чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, както и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД.
Предявените искове са процесуално допустими, тъй като същите са предявени в
законоустановения едномесечен срок по чл. 422, ал. 1 ГПК, доколкото видно от
данните по делото указанията по чл. 415 ГПК са връчени на заявителя – ищец на 13.11.2019
г., а исковата молба е подадена на 13.12.2019 г.
Тук е мястото да се посочи, че с мотивите на т. 17 от Тълкувателно решение
№ 4/18.06.2014г. постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС е
прието, че предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се
определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на
подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение.
Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за
изпълнение по чл.417, т. 10 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по
редовен от външна страна менителничен ефект. Записът на заповед е ценна книга,
материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на
заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън
съдържанието на документа. С въвеждането на твърдения или възражения от
поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива
основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на
ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи
и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на
заповед. При връзка между записа на заповед и конкретно каузално
правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда
заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на
вземането по издадения запис на заповед. При въведено твърдение на ищеца с
исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за
изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по
което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът
на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед
спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на
менителничния ефект, какъвто е настоящият случай и поради който съображение
съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК е допустим.
От приложен по делото договор за паричен заем № 402540 към искане 73303 от
17.09.2018 г. „сключен между „К.Й.“ ООД
и П.Б. се установява, че между страните е сключен договор по силата, на който „К.Й.“
ООД е предоставил на ответника сума пари в размер на 1000 лв. Уговорен е
фиксиран лихвен процент в размер на 3,330 % годишен процент на разходите 48,378%,
към процесния договор е приложен и погасителен план.
Към процесния договор са приложени общи условия към договор за заем в сила
от 20.12.2017, подписани от ответника Б.. От приложените общи условия се
установява, че между страните е постигната уговорка, по силата на която ищецът
има право едностранно да обяви своето вземане за предсрочно изискуемо, в
случай, че длъжникът не заплати в срок 4 погасителни вноски, считано от падежа
на четвъртата вноска при ежеседмично погасяване на договора, 3 погасителни
вноски, считано от падежа на третата вноска при двуседмично погасяване на
договора, 2 погасителни вноски, считано от падежа на втората вноска, при
ежемесечно погасяване на договора.
По делото е приложено уведомление за предсрочна изискуемост по договор за
паричен заем № 402540 отправено до П.Б., което уведомление е получено от
ответника на 30.01.2019 г.
По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза от заключението
на вещото лице се установява, че сумата отпусната по договора за потребителски
кредит е в размер на 1000 лв. е усвоена на 17.09.2018 г., като по договора не
са извършвани плащания. В заключението на вещото лице е посочено, че
предсрочната изискуемост на договора е настъпила на 17.01.2019 г., като е
извършено плащане след подаване на заявлението в размер на 877,56 лв., с които
са погасени задължения за юрисконсултско възнаграждение, държавна такса, такса
ЧСИ, като не са погасени суми по договора за потребителски кредит. В своето заключение вещото лице е посочило,
че начислената по договора неустойка в размер на 727,87 лв. надвишава пет пъти
размера на законната лихва, който размер възлиза на сумата от 48,98 лв. Ценено
съобразно правилата на чл. 202 ГПК съдът изцяло дава вяра на заключението на
вещото лице, доколкото със същото се дава обоснован отговор на всички поставени
по делото въпроси, като вещото лице притежава необходимата компетентност за
изготвяне на заключението.
При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира
следното:
С
оглед естеството на спора за съществуване на вземане, произтичащо от договор за
потребителки кредит, към процесните отношения е приложима уредбата на Закона за
защита на потребителите. Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за
неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни,
поради което тяхното приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК,
ВКС/. С оглед принципа на състезателност в гражданския процес, на страните
следва да се укаже, че съдът служебно ще разгледа въпроса относно съответствието на договорните
разпоредби с императивните правни норми, като им се даде възможност да изразят
становище и ангажират доказателства. В тази връзка на страните следва да се
укаже да изразят становище и ангажира доказателства относно индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и да обосноват договарянето на
размера на лихвите (възнаградителна и мораторна), както и
по отношение на неустойката в съответствие с типични разходи на
кредитора и обичайна печалба.
При
така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически
факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова
доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване,
следните правнорелевантни факти, от които се ползва-, валиден договор за потребителски кредит № 402540, по които
е предоставена на ответника сума пари и нейния размер;
настъпила изискуемост на задължението и размер на дължимата главница; че по
силата на договора ответникът е поел задължение за
заплащане на сумата от 727,87 лв. – неустойка и
падежа на същата, изпълнение на задълженията на кредитора, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят;
индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обосноват
договарянето на размера на лихвите и останалите разходи и неустойката.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между „К.Й.“ ООД и П.Б. е сключен
договор за паричен заем № 402540 от 17.09.2018 г., по силата, на който
търговското дружество е предоставило на ответника сума пари в размер на 1000лв.
Уговорен е между страните фиксиран лихвен процент и неустойки. Предвид
изложеното, съдът приема, че между ответника и „К.Й.“ ООД са възникнали
правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК.
По отношение на иска за заплащане на главница в размер на 1000лв.:
От
събраните по делото доказателства се установи се, че процесното вземане е
възникнало на основание договор за кредит от 19.09.2018 г., който попада под
приложеното поле на ЗПК, тъй като както бе посочено по-горе, съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. От
представените по делото доказателства се установява, че действително
кредитодателят- „К.Й.“ ООД е
предоставил на ответника сума пари в размер на 1000 лв, който ответникът е
следвало да върне в срок до 17.07.2019. Настоящия съдебен състав намира, че
действително е настъпила предсрочна изискуемост по процесния договор, тъй като
от приетата по делото съдебно счетоводна експертиза се установява, че от
длъжника не са извършвани плащания по договора за кредит преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. За пълнота на
изложението следва да се посочи, че в случая не намира приложение
задължителното за съдилищата разяснение на т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК ВКС, тъй като
последната е постановена по съвсем различен въпрос, касаещ хипотеза на предявен
иск по чл.
422, ал. 1 ГПК и вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято
предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор, а в
случая предявеният иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 9, ал.1 ЗПК, като страна по договора е
не е банка. Видно от мотивите н посочената тълкувателна точка ВКС е решил
въпроса, когато заявител е лице по ЗКИ и е подадено заявление по чл. 417, т. 2 ГПК, какъвто не е настоящия случай (така и Определение № 378 от 24.04.2018 г.
по гр.д. № 647/2018г. на Четвърто гр.о., ВКС). Ето защо настоящият съдебен
състав намира, че е настъпила предсрочна изискуемост по договора. От
приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че са извършени плащания
след подаване на заявлението са погасени дължими разноски и такси. Предвид всичко гореизложеното ищецът е
материално легитимиран носител на парично вземане спрямо ответника в размер на 1000
лв., представляваща главница по предоставения потребителски кредит № 402540 от 17.09.2018 г. Ведно със законната лихва от дата на подаване на
исковата молба – 03.06.2019 г. (арг. 422, ал. 1 ГПК) до окончателното изплащане
на същата, до който размер предявеният иск за главница се явява основателен и
доказан и следва да се уважат.
По отношение на иска за
заплащане на неустойка в размер на 727,87 лв., съдът намира следното:
Разпоредбата на чл. 16
от ЗПК предвижда императивно задължение на кредитора да оцени
кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
Същевременно в исковата молба се
твърди, че претендираното вземане за неустойка, произтича от клауза на договора
за кредит, съгласно която неустойка се дължи, в случай, че заемателят (т.е.
потребителят) не предостави в тридневен срок от подписване на договора за кредит не предостави
на ищеца едно от обезпеченията предвидени в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от
сключения между страните договор падежа
на задължение по договора, което не е
изпълнил в срок - обезпечение на задълженията си
посредством поръчителство на физическо лице, което
отговаря на параметри посочени в общите условия към договора –да притежава
осигурителн доход, който е най-малко 7 пъти над минималната работна заплата в
страната, не са поръчители по други договори и т.н. Съдът намира, че такава
клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция (ищец) за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника, вменени ѝ с нормата на чл. 16
от ЗПК, върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Т.е. клаузата за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора, цели да заобиколи цитираната норма, респективно по силата на чл. 21,
ал.1 от ЗПК същата е нищожна. Поради това нищожна се явява и уговорената
неустойка за неизпълнение на това договорно задължение, която се претендира в размер от 727,87 лв.
Предвид изложеното искът за заплащане на претендираната неустойка в следва да
се отхвърли като неоснователен.
За допълнение на изложението следва да се посочи, че тази
искова претенция се явява неоснователна и на още едно основание: Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят разходи по договора за кредит е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при искове, при които съдът следи
служебно за интересите на някой от страните, какъвто е настоящият случай съдът следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава
всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора (така и
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по Тълкувателно дело № 1/2009 г. на
ОСГТК, ВКС). В конкретния случай по делото не се събраха доказателства, макар
изрично дадените от съда указания с определението, с което е изготвен
проекто-докладът, които да обосноват договарянето на общия размер на
начислената неустойка, която надвишава
пет пъти законната лихва. Този факт сам по себе си е основание да се
приеме, че принципът на добрите нрави е нарушен, като уговорките за заплащане
на посочената неустойка са в противоречие на принципа за добрите нрави. Това е
така, тъй като по правило законната лихва цели обезщететяване на вредите
възникнали за кредитодателя при забава плащане от кредитополучателя, в този
смисъл и размерът на неустойката следва да се съпостави със законната лихва,
доколкото един от критериите за извършване на преценка наличие, респ. липса
нарушаване на добрите нрави е съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като в конкретния
случай размерът на начислената неустойка се приближава до размера на дължимата
по договора главница. Ето защо следва да се приеме, че е неоснователен искът с
правно основание чл. 92 ЗЗД и на това основание.
По отношение на иска за заплащане на договорна лихва в размер на 192,13 за
периода на договора от 17.10.2018 г. до 17.07.2019 г. съдът намира следното:
С т. 2 Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. постановено по тълкувателно
дело № 3/2017 г. ОСГТК, ВКС е прието, че размерът
на вземането на кредитора при предсрочна
изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на
непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и
законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата
на плащането. Предвид така дадените задължителни за съдилищата разяснения с
цитираното тълкувателно решение следва да се приеме, че не се дължи заплащането
на претендираната договорна лихва, доколкото от изложените в исковата молба
твърдения и предвид представените по дело доказателства се установява, че
действително е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора, поради
което този иск – за договорна лихва, следва да се отхвърли като неоснователен.
За пълнота на решението следва да се посочи, че
съгласно дадени задължителни за съдилищата указания с т. 13 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на
ОСГТК, ВКС при отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК заповедта за
изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, това е така тъка
то в разпоредбата на чл.422, ал.3 ГПК е посочена последицата при отхвърляне на
иска за установяване съществуването на вземането – изпълнението се прекратява.
При издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК тази последица не
настъпва, тъй като изпълнение не се провежда до влизане в сила на заповедта на
изпълнение. Отхвърлянето на иска за установяване на съществуването на част от
вземането препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение съгласно чл.
416 ГПК. Ако не е образувано изпълнително производство, решението за отхвърляне
на установителния иск е пречка за образуването му. Ако изпълнително производство
е образувано, то същото подлежи на прекратяване на основание чл. 422, ал. 3 ГПК. Ето защо в настоящият случай, макар част от предявените искове да се
явяват неоснователни и като такива следва да се отхвърлят, то издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 407/2019 г. по описа на Районен
съд – Панагюрище не следва да се обезсилва.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на основание т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе
по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно уважената част от исковете (в размер общ размер на 1000
лв. от предявени размер от 1920 лв.) в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски за заповедното производство в размер 20 лв.- държавна такса.
Относно разноските пред настоящата инстанция и
предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно уважената
част от исковете (в размер общ размер на 1000 лв. от предявени размер от 1920
лв.) в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за първоинстанционното
производство в размер на 189,50 лв. – адвокатско възнаграждение, доколкото
същите са своевременно поискани като са представени доказателства, че са реално
сторени- договор за правна защита и съдействие л. 3 от първоинстанционното производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, по исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 9 ЗПК по отношение на П.В.Б., с
ЕГН: ********** ***, че „К.Й.” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ***е носител на парично
вземане в размер на сумата от 1000
лв. – главница по договор паричен заем № 402540 към искане 76303 от
17.09.2018 г. сключен между страните
поделото, ведно със законната лихва,
считано от 03.06.2019 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 407/2019
г. по описа на Районен съд – Панагюрище.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „К.Й.” ООД ЕИК *********, срещу П.В.Б.,
с ЕГН: ********** за приемане на установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 192,13 лв. договорна лихва за периода от 17.10.2018 г. до 17.07.2019
г., 727,87 лв.- неустойка - вземания по договор паричен заем № 402540 към
искане 76303 от 17.09.2018 г. сключен между страните, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 407/2019 г. по описа на Районен съд –
Панагюрище.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, П.В.Б., с ЕГН: ********** *** да заплати на К.Й.” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***сумата
в размер на 20лв.
– представляваща разноски направени в заповедното производство, както и сумата
в размер на 189,50
лв. разноски направени пред настоящата инстанция.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните пред Окръжен съд – Пазарджик.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: