№ 290
гр. София, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на осми
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Диляна Господинова
при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело №
20211100902573 по описа за 2021 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация
чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът - „С.и.” ЕАД, твърди, че на 10.07.2008 г. сключил с ответника - ЕТ „М. – А.
М.”, договор за наем, по силата на който на последния е предоставено за временно и
възмездно ползването недвижим имот, представляващ терен с площ от 925 кв.м., находящ се
пред кръгло кафене „Кривите огледала“ в парк „Борисовата градина“, срещу задължение за
заплащане на наемна цена за това. В договора за наем страните са уговорили срок на
действието му до 10.07.2011 г. След изтичане на този срок наемателят продължил да ползва
недвижимия имот, на което ползване наемодателят не се противопоставил. С оглед
продължилото ползване на недвижимия имот на 11.03.2013 г. страните по сключения
договор постигнали съгласие да предоговорят част от задълженията по тази сделка, което е
обективирано в споразумение от 11.03.2013 г. С това споразумение е конкретизирана
площта на отдадения под наем терен, която е уговорено да бъде от 1 638 кв.м., като е
уточнено, че той представлява незастроен терен с площ от 1 638 кв.м., прилежащ към имот,
застроен със собствени на наемателя обекти, нанесен в к.л. № 431 по актуалния кадастрален
план на район Средец – СО, м. „Борисова градина“, представляващ част от УПИ I – за парк,
атракционен комплекс, от кв. 1 по регулационния план на гр. София, м. „Борисова градина“.
Със споразумението е изменена дължимата от наемателя месечна наемна цена, която е в
размер на 2 720 лв. Впоследствие дължимата от наемателя месечна наемна цена за ползване
на предоставения под наем недвижим имот е индексирана на 30.08.2017 г. съгласно
уговорката, постигната в чл. 4, ал. 2 от договора за наем, като новият размер възлиза на
сумата от 2 755, 36 лв. Ищецът посочва, че с писмо от 28.09.2017 г. отправил до ответника
едномесечно предизвестие за прекратяване на договора за наем, което е получено от
1
последния на 02.10.2017 г. С оглед на това счита, че процесният договор е прекратен,
считано от 02.11.2017 г. и за ответника е възникнало задължение да предаде на ищеца
наетия обект, което той не е изпълнил, въпреки че е осъден да направи това със съдебно
решение, с което е уважен иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, и продължил да ползва имота. Ето защо
ищецът счита, че ответникът му дължи обезщетение за ползване на имота, предмет на
прекратения договор за наем, което за периода от месец януари 2018 г. до 26.06.2019 г.
възлиза на сумата от 49 229, 10 лв., както и обезщетение за забавено плащане на главницата
в размер на законната лихва, което за периода от 01.02.2018 г. до 30.11.2021 г. възлиза на
сумата от 15 270, 97 лв. Поради изложеното ищецът моли съдът да осъди ответника да му
заплати посочените суми. Претендира да бъдат присъдени в негова полза и направените в
производството разноски.
Ответникът – ЕТ „М. – А. М.”, оспорва предявените искове. Посочва, че сключеният
между страните договор за наем не е прекратен до момента. Съгласно постигнатите по общо
съгласие на страните изменения на неговото съдържание той има действие до провеждане
на конкурс от наемодателя „С.и.” ЕАД и приемане на решение на съвета на директорите на
това дружество за избор на наемател. Ответникът твърди, че е освободил наетия имот преди
десет години, като от тогава до настоящия момент фактическото владение върху имота се
осъществява от трето за спора лице. Поради изложеното моли предявените искове да се
отхвърлят. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната
съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл. 236, ал. 2 ЗЗД:
При съобразяване на изложените в исковата молба факти се налага изводът, че съдът
е сезиран с иск, с който ищецът претендира ответникът да бъде осъден да изпълни
възникналото по силата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД задължение да му заплати обезщетение за
продължаващо ползване на недвижим имот, който не му е предаден след прекратяване на
сключения между страните по спора договор за наем на този имот.
В постановената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по прилагането на чл. 236,
ал. 2 ЗЗД се приема, че при преустановяване на наемното правоотношение с разпоредбата на
чл. 233, ал. 1, изр.1 ЗЗД законодателят е поставил в тежест на наемателя произтичащо от
прекратения наемен договор задължение за връщане на наетата от него вещ, като
неизпълнението на това задължение е свързано с предвидените в чл. 236, ал. 2 ЗЗД
последици, една от които е заплащане на обезщетение за това на наемодателя. В тази насока
е произнасянето на ВКС в Решение № 214 от 23.01.2017 г., постановено по т.д. № 1642/2015
г. по описа на ВКС, II т.о. В това решение върховният съд посочва, че наемателят дължи
обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако не е освободил държането на предоставения му под
2
наем обект, дори и когато той не ползва имота, защото връщането на наетата недвижима
вещ не се изчерпва с непосещаването занапред, а предполага извършване на активни
действия от наемателя да предаде вещта на наемодателя, като осигури достъп до него във
вида, в който е бил към момента на сключване на наемния договор, т.е. напълно опразнен от
вещи и друго имущество на наемателя, като предаде на наемодателя ключа на имота, както
и като подпише приемо-предавателен протокол за това, при условие че страните са
постигнали уговорка в тази насока. При съобразяване на така дадените разрешения съдът
извежда елементите от фактическия състав, при който за наемодателя възниква парично
вземане по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, които са следните: 1) сключен между страните по спора
договор за наем; 2) договорът за наем да е прекратен; 3) наемателят да не е изпълнил
задължението си да предаде на наемодателя вещта, която е предмет на договора за наем,
след неговото прекратяване и за периода, за който се претендира заплащане на обезщетение,
като извърши дължимите активни действия за това; 4) наемодателят да се е противопоставил
на действията на наемателя по непредаване държането на имота след прекратяване на
наемната сделка.
При отговора на въпроса дали по делото се доказва, че посочените елементи от
фактическия състав на приложимата правна норма са се осъществили, съдът взема предвид
на първо място това, че от събраните в производството писмени доказателства се
установява, че е налице влязло в сила съдебно решение, постановено на 05.06.2019 г. по т.д.
№ 182/ 2018 г. по описа на Софийски градски съд, VI-18 състав. То е постановено по
предявен от „С.и.” ЕАД срещу ЕТ „М. – А. М.” иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. С решението ЕТ
„М. – А. М.” е осъден на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД да освободи и предаде на „С.и.” ЕАД
недвижим имот, който му е отдаден по прекратен договор за наем от 10.07.2008 г. и
допълнително споразумение към него от 11.03.2013 г., представляващ незастроен терен с
площ от 1 638 кв.м., прилежащ към имот, застроен със собствени на наемателя обекти,
нанесен в к.л. № 431 по актуалния кадастрален план на район Средец – СО, м. „Борисова
градина“, представляващ част от УПИ I – за парк, атракционен комплекс, от кв. 1 по
регулационния план на гр. София, м. „Борисова градина“.
Влязлото в сила съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо, която важи
в отношенията между страните по него, както и по отношение на техните правоприемници,
които са придобили спорното право след предявяване на иска. Обективните предели на
силата на пресъдено нещо на решението обхващат спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото, като тя се разпростира по
отношение на всички елементи от фактическия състав на това материално право. Ето защо и
когато с влязлото в сила съдебно решение е уважен иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД силата на
пресъдено нещо на това съдебно решение обхваща както факта на сключване на договор за
наем между страните по спора, но така също и факта на прекратяване на този договор,
защото тези обстоятелства са част от фактическия състав, при който за наемодателя
възниква облигационното право да получи обратно от наемателя вещта, предоставена за
временно ползване по договор за наем, т.е. те са част от основанието на иска. Освен това
3
обективните предели на силата на пресъдено нещо на всяко едно съдебно решение се
разпростират и върху всички факти, които са възникнали към момента приключване на
съдебното дирене пред въззивния съд, след което е постановено влязлото в сила съдебно
решение и въз основа на които факти ответникът би могъл да предяви възражения срещу
иска. Пропуснатите от ответника възражения, които се основават на обстоятелства от вида
на посочените, се преклудират и същият не може да ги упражни в друг процес, доколкото
така ще се стигне до подновяване на вече разрешен по окончателен начин спор, което е
недопустимо с оглед разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК.
Като се вземе предвид изложеното, трябва да се заключи, че силата на пресъдено
нещо на влязлото в сила съдебно решение, постановено по т.д. № 182/ 2018 г. по описа на
Софийски градски съд, VI-18 състав, важи в отношенията между страните по разрешения
спор „С.и.” ЕАД и ЕТ „М. – А. М.”, които са и страни в настоящото производство и те са
обвързани от нея. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение
обхваща следните факти, които са част от фактическия състав, при който възниква
субективното право по чл. 233, ал. 1 ЗЗД: 1) че между „С.и.” ЕАД, като наемодател, и ЕТ „М.
– А. М.”, като наемател, на 10.07.2008 г. е сключен договор за наем, който има за предмет
незастроен терен с площ от 1 638 кв.м., прилежащ към имот, застроен със собствени на
наемателя обекти, нанесен в к.л. № 431 по актуалния кадастрален план на район Средец –
СО, м. „Борисова градина“, представляващ част от УПИ I – за парк, атракционен комплекс,
от кв. 1 по регулационния план на гр. София, м. „Борисова градина“, като видно от
направената в решението индивидуализация на този договор по страни, предмет и дата на
сключване той е същият, като договора, който е въведен като правопораждащ факт и на
предявеното в настоящия процес право на вземане за обезщетение; 2) че този договор е
прекратен към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд, след което
е постановено влязлото в сила съдебно решение, т.е. към 29.01.2020 г.; 3) че ответникът ЕТ
„М. – А. М.” не е изпълнил задължението си да предаде недвижимия имот, предмет на
прекратения договор за наем, към 29.01.2020 г. - момента на приключване на съдебното
дирене пред въззивния съд, след което е постановено влязлото в сила съдебно решение.
Настоящият съдебен състав е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на решението по
т.д. № 182/ 2018 г. по описа на Софийски градски съд, VI-18 състав, която обвързва страните
по спора и да приеме описаните факти за установени по задължителен начин в техните
отношения. В настоящото производство е недопустимо да бъдат разглеждани каквито и да е
възражения, направени от ответника, за това, че някой от тези факти не е настъпил, тъй като
те са обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение. Това се
отнася и конкретно за възражението, че договорът за наем от 10.07.2008 г. към момента все
още не е прекратен и има действие в отношенията между страните по спора, по което съдът
не може да се произнася с настоящото съдебно решение.
След като по делото е доказано, че сключеният между „С.и.” ЕАД и ЕТ „М. – А. М.”
на 10.07.2008 г. договор за наем е прекратен, както и че след прекратяването му наемателят
ЕТ „М. – А. М.” не е изпълнил възникналото в негова тежест по силата на чл. 233, ал. 1,
4
изр.1 ЗЗД задължение да предаде на наемодателя „С.и.” ЕАД недвижимия имот, който е
предмет на договора за наем и представлява незастроен терен с площ от 1 638 кв.м.,
прилежащ към имот, нанесен в к.л. № 431 по актуалния кадастрален план на район Средец –
СО, м. „Борисова градина“, то трябва да се приеме, че е установено осъществяването на два
от елементите от фактическия състав, при който за наемателя възниква задължението за
заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Доколкото наемодателят „С.и.” ЕАД е
предявил иск за осъждане на отвтеника да изпълни задължението си по чл. 233, ал. 1, изр.1
ЗЗД като му предаде отдадения под наем недвижим имот, за разглеждането на който е
образувано т.д. № 182/ 2018 г. по описа на Софийски градски съд, VI-18 състав, то съдът
счита, че в производството е установено, че наемодателят се е противопоставил на
допуснатото неизпълнение на задължението за връщане на наетия имот след прекратяване
на облигационните отношения по договора за наем и съответно на продължаващото
ползване на имота, който не е предаден обратно на наемодателя така, както законът изисква,
а именно в състоянието, в което е бил към момента на сключване на наемния договор.
Изявление за противопоставяне е направено от ищеца и преди предявяване на иска по чл.
233, ал. 1, изр.1 ЗЗД, като то е обективирано в съдържанието на писмо на „С.и.” ЕАД с изх.
№ СИ-03-725/ 15.12.2017 г., което е адресирано до ответника и получено от него на
18.12.2017 г., видно от удостоверяването, направено в куриерската разписка. Следователно
по делото се доказа осъществяване и на последната предпоставка, при която за наемателя ЕТ
„М. – А. М.” възниква задължение към наемодателя „С.и.” ЕАД за заплащане на
обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, което се дължи за неизпълнение на задължението му да
върне имота, който му е предоставен за ползване, след прекратяване на договора за наем от
10.07.2008 г.
На следващо място съдът трябва да отговори на въпроса дали за ответника е
възникнало задължение за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за претендирания
в исковата молба период, който е от месец януари 2018 г. до 26.06.2019 г. За да може да се
направи извод в тази насока, трябва по делото да е доказано, че към 01.01.2018 г.
сключеният между страните договор за наем от 10.07.2008 г. е прекратен, защото от момента
на прекратяване на този договор за наемателя ЕТ „М. – А. М.” възниква задължение да
върне предоставения му за ползване недвижим имот, представляващ незастроен терен с
площ от 1 638 кв.м. в м. „Борисова градина“, неизпълнението на което задължение е
свързано с неблагоприятната последица по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, изразяваща се във възникване
на задължение за заплащане на обезщетение.
Както беше посочено, обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото
в сила решение по т.д. № 182/ 2018 г. по описа на Софийски градски съд, VI-18 състав, с
което е уважен предявеният от ищеца срещу ответника иск по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД,
обхващат единствено факта на настъпило прекратяване на договора за наем от 10.07.2008 г.
към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, която е
29.01.2020 г., което означава, че след началната такава, от която в настоящия процес се
претендира възникване на облигационното право за получаване на обезщетение по чл. 236,
5
ал. 2 ЗЗД. Когато искът по чл. 233, ал. 1, изр.1 ЗЗД е основан на твърдения за прекратяване
на договора за наем поради упражнено от наемодателя право за извънсъдебно разваляне на
наемния договор поради неизправност на наемателя, какъвто е настоящия случай видно от
мотивите на влязлото в сила решение, безспорно съдът, разглеждащ този иск, дължи
произнасяне по въпроса дали правото за разваляне на договора е възникнало за ищеца, дали
то е надлежно упражнено, както и от кой момент се счита преустановена облигационната
връзка между страните. Тези обстоятелства обаче не се включват във фактическия състав на
правото по чл. 233, ал. 1, изр.1 ЗЗД, защото за неговото възникване е релевантен само
въпросът дали договорът за наем е прекратил своето действие в отношенията между
страните до приключване на съдебното дирене, след което е постановено влязлото в сила
решение, но не и въпросите при упражняване на какво право се е стигнало до
преустановяване действието на договора за наем занапред и точно кога е упражнено то и е
породило правни последици. С оглед на това и изводите на решаващия съд по
осъществяването на описаните факти се съдържат единствено в мотивите на постановеното
съдебно решение, които не се ползват със сила на пресъдено нещо, но не и в диспозитива.
Ето защо и тези обстоятелства не са обхванати от силата на пресъдено нещо на
постановеното решение, с което е уважен искът по чл. 233, ал. 1, изр.1 ЗЗД и настоящият
съдебен състав трябва да се произнесе по тяхното осъществяване въз основа на събраните по
делото доказателства.
От приетите в производството писмени доказателства съдът приема, че датата, на
която със сигурност се установява, че сключеният между страните на 10.07.2008 г. договор
за наем е прекратен, е 06.11.2017 г. Това е така, тъй като от една страна в исковата молба
ищецът заявява, че процесният договор за наем е преустановил действие между страните
считано от 02.11.2017 г. От друга страна в писмо, изходящо от ответника и адресирано до
трето за спора лице „С.****“ ЕООД, намиращо се на л. 278 от делото на СГС, се съдържа
изявление на ответника, че договор за наем, който е индивидуализиран със страни и
предмет, които са същите като тези на процесния, е прекратен, под което изявление той се е
подписал. В писмото няма данни за датата на неговото съставяне, но доколкото върху него е
направено изявление от представител на адресата, че го е получил на 06.11.2017 г., съдът
намира, че това е най-късната дата, на която то вече е било съставено. Следователно в
посоченото писмо се съдържа изявление на ответника по признаване на факта, че
процесната наемна сделка е прекратена към 06.11.2017 г. Това обстоятелство е неизгодно за
ответника в процеса, поради което направеното от него извънсъдебно признание се ползва с
доказателствена сила, която съдът е длъжен да зачете.
След като сключеният на 10.07.2008 г. договор за наем на недвижим имот,
представляващ незастроен терен с площ от 1 638 кв.м., прилежащ към имот, нанесен в к.л.
№ 431 по актуалния кадастрален план на район Средец – СО, м. „Борисова градина, е
прекратен на 06.11.2017 г., то от тази дата за наемателя ЕТ „М. – А. М.” е възникнало
задължението да върне на наемодателя този недвижим имот. Това задължение е срочно, тъй
като в чл. 15 от договора за наем страните са постигнали съгласие за момента, до който то
6
трябва да бъде изпълнено, който е до изтичане на седемдневен срок от датата на
прекратяване на действието на договора. Предвид установената дата на прекратяване на
договора срокът за изпълнение на това задължение изтича на 13.11.2017 г. Това означава, че
считано от 14.11.2017 г. ответникът е в забава изпълнението на това задължение, като, както
беше посочено, той не го е изпълнил до 29.01.2020 г., на която дата е приключено съдебното
дирене, след което е постановено влязлото в сила решение по т.д. № 182/ 2018 г. по описа на
Софийски градски съд, VI-18 състав, като този факт се обхваща от силата на пресъдено
нещо на това съдебно решение и като такъв се счита за установен по задължителен начин в
отношенията между страните по спора, които са обвързани от нея. От 14.11.2017 г. за
ответника настъпват неблагоприятните последици от неизпълнение на задължението за
предаване на ищеца на предоставения му за ползване имот след прекратяване на договора за
наем, една от които е и възникване на задължението за заплащане на обезщетение по чл.
236, ал. 2 ЗЗД за времето, през което имотът не е предаден съгласно постигнатите между
страните по наемния договор уговорки, които в случая изискват предаването на имота да
стане с двустранно подписан приемо-предавателен протокол /чл. 15 от договора за наем/.
Това вземане се дължи за целия период на неизпълнението, който в случая продължава поне
до 29.01.2020 г. Както беше посочено, от значение за това дали в тежест на наемателя
възниква задължение за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е дали той е
извършил активни действия по предаване на недвижимия имот, който му е предоставен за
ползване по прекратения наемен договор, поради което и фактът дали ЕТ „М. – А. М.”
реално е ползвал този имот за спорния период или имотът е бил ползван от трето за спора
лице е без значение. ЕТ „М. – А. М.” е страна по договора за наем от 10.07.2008 г., поради
което в негова тежест възниква задължението за предаване на наетия имот след
преустановяване действието на сделката и в негова тежест са последиците от неизпълнение
на това задължение, без значение дали това неизпълнение се дължи на обстоятелството, че
той самият не желае да предприеме действия за предаване на имота или не може да направи
това поради факта, че е предал държането му на трето лице по възникнали между тях
договорни отношения по сключен договор за пренаемане на наетия недвижим имот и това
трето лице не освобождава имота.
Ищецът претендира присъждане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД от дата, която е
по-късна от тази, от която се доказа, че е възникнало неговото вземане – от 01.01.2018 г. и
до дата, която е по-ранна от тази, до която това вземане се доказва, че е възникнало – до
26.06.2019 г., поради което трябва да се приеме, че предявеният иск е основателен за целия
посочен в исковата молба период от 01.01.2018 г. до 26.06.2019 г.
По въпроса какъв е размерът на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е постановена
практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, в която се приема, че това обезщетение не може да
бъде в по-нисък размер от уговорения между страните по прекратения договор наем, като то
е съизмеримо със среднопазарната наемна цена, ако ищецът докаже, че в периода, в който е
бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем. В решенията
на ВКС е посочено и това, че средният пазарен наем на имота, предмет на прекратения
7
наемен договор, подлежи на изследване, когато обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД се
претендира в размер на средния пазарен наем, но не и когато заявената претенция за
заплащане на обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора за наем е в
размер на договорената наемна цена. В тази насока е произнасянето в Решение № 54 от
11.07.2011 г., постановено по т.д. № 377/2010 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 125 от
11.09.2013 г., постановено по т.д. № 612/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 220 от
15.02.2016 г., постановено по т.д. № 2334/2014 г. по описа на ВКС, I т.о.
С исковата молба ищецът претендира ответникът да бъде осъден да му заплати
обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД в размер на уговорената в прекратения наемен договор
месечна наемна цена, поради което на изследване в процеса подлежи само нейният размер и
не следва да се отговаря на въпроса какъв е размерът на средномесечния наем на имот, като
този предмет на сделката. Ищецът заявява, че месечната наемна цена, която страните са
постигнали съгласие, че наемателят ще заплаща за ползване на недвижимия имот по
договора за наем от 10.07.2008 г., е в размер на 2 755, 36 лв. Този факт не се оспорва от
ответника в хода на производството, като той се и признава извънсъдебно от него, което е
видно от приетото като доказателство по делото платежно нареждане от 03.01.2018 г., с
което ответникът е извършил превод на сумата от 2 755, 36 лв. по сметка на ищцовото
дружество и в основание на извършения превод е записано наем за месец 12.2017 г. по
сключен договор. Ето защо в процеса трябва да се приеме за установено като безспорно
обстоятелството, че размерът на уговорената между страните по спора в прекратения
договор от 10.07.2008 г. месечна наемна цена за ползване на недвижимия имот,
представляващ незастроен терен с площ от 1 638 кв.м. в м. „Борисова градина“, е 2 755, 36
лв. При съобразяване на това съдът на основание чл. 162 ГПК определя размера на
обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, което ответникът дължи да заплати на ищеца за
претендирания период от 01.01.2018 г. до 26.06.2019 г., което възлиза на сумата от 49 229,
10 лв. Това означава, че предявеният в процеса главен осъдителен иск е изцяло основателен.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Задължението за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, възникнало по
силата на закона в тежест на ответника, е парично, поради което и последният дължи на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В
закона няма предвиден срок, в който наемателят, който не е предал вещта, предмет на
прекратения наемен договор, следва да го изпълни. Доколкото задължението за обезщетение
има извъндоговорен характер, а не договорен характер, то уговореният в прекратения
договор за наем срок за изпълнение на задължението за заплащане на наемна цена не е
приложим спрямо момента, в който то трябва да бъде изпълнено. Ето защо и за да бъде
поставен в забава неговото изпълнение, длъжникът следва да бъде поканен от кредитора да
изпълни съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В тази насока е и практиката на ВКС - Решение № 54 от
11.07.2011 г., постановено по т.д. № 377/2010 г. по описа на ВКС, II т.о.
По делото не са представени доказателства, от които да е видно, че ищецът е
8
отправил покана до наемателя ЕТ „М. – А. М.” да заплати претендираното в процеса
задължение за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за периода от 01.01.2018 г. до
26.06.2019 г. Такава покана не се съдържа и в писмо на „С.и.” ЕАД с изх. № СИ-03-725/
15.12.2017 г., което е адресирано до ответника, тъй като то е съставено преди да възникне
вземането за обезщетение, като в него се съдържа само изявление, с което наемодателят
напомня на наемателя последиците, от неизпълнение на задължението му да предаде
недвижимия имот по прекратения договор за наем, една от които е дължимостта на
обезщетение за времето, през което това задължение не се изпълнява по предвидения в
договора начин. Това означава, че ответникът не е поставен в забава преди завеждане на
делото и предявеният срещу него акцесорен иск за присъждане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца е заявено
своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се
следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи за водене на настоящото дело, в
общ размер от 2 980 лв., от които сумата от 2 580 лв. – платена държавна такса за
разглеждане на предявените искове, и сумата от 400 лв. - възнаграждение за защита от
юрисконсулт в производството, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8
ГПК и с оглед вида на извършената от юрисконсулта работа. При съобразяване на размера
на уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се
присъдят разноски в размер на 2 274, 46 лв.
Ответникът не е представил доказателства за направени разноски в производството,
поради което такива не му се следват съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА А. Г. М.-А. , с ЕГН: **********, действаща като едноличен търговец с
фирма ЕТ „М. – А. М.”, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Лозенец ж.к. ****, ДА ЗАПЛАТИ на „С.и.” ЕАД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ****, на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сума в размер на 49 229,
10 лв. /четиридесет и девет хиляди двеста двадесет и девет лева и десет стотинки/,
представляваща обезщетение, дължимо за периода от 01.01.2018 г. до 26.06.2019 г., през
който ЕТ „М. – А. М.” не е изпълнил задължението си да предаде на „С.и.” ЕАД, недвижим
имот, представляващ незастроен терен с площ от 1 638 кв.м., прилежащ към имот, застроен
със собствени на наемателя обекти, нанесен в к.л. № 431 по актуалния кадастрален план на
район Средец – СО, м. „Борисова градина“, представляващ част от УПИ I – за парк,
атракционен комплекс, от кв. 1 по регулационния план на гр. София, м. „Борисова градина“,
9
който имот е предаден на ЕТ „М. – А. М.” за ползване по силата на договор за наем,
сключен на 10.07.2008 г. между „С.и.” ЕАД, като наемодател, и ЕТ „М. – А. М.”, като
наемател, който е прекратен, ведно със законната лихва върху тази сума от 30.11.2021 г.
– датата на подаване на исковата молба, до окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.и.” ЕАД срещу А. Г. М. - А. , действаща като
едноличен търговец с фирма ЕТ „М. – А. М.”, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на А. Г. М.-А., действаща като едноличен търговец ЕТ „М. – А. М.” да заплати на
„С.и.” ЕАД сума в размер на 15 270, 97 лв. /петнадесет хиляди двеста и седемдесет лева
и деветдесет и седем стотинки/, представляваща обезщетение в размер на законната лихва
за забавено плащане на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, което е начислено за периода от
01.02.2018 г. до 30.11.2021 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А. Г. М.-А. , действаща като едноличен
търговец с фирма ЕТ „М. – А. М.”, да заплати на „С.и.” ЕАД сума в размер на 2 274, 46 лв.
/две хиляди двеста седемдесет и четири лева и четиридесет и шест стотинки/,
представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
10