Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
2.06.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 1959 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 7.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 12400/
2019 г. на Софийски районен съд, ГО, 128
състав, са отхвърлени предявените от Б.А.А. /ЕГН **********/ срещу К.Х.А. /ЕГН ***********/
иск с правно основание чл.45 ЗЗД за присъждане на сумата 12 698 лв.,
представляваща имуществена вреда от неизпълнение на съдебно решение за ползване
на семейното жилище, находящо се в гр. София, кв. Княжево, ул.”*******№ ** през
периода от 16.09.2018 г. до 21.01.2019 г., и иск с правно основание чл.31, ал.2
ЗС за присъждане на сумата 10 518.06 лв., представляваща обезщетение за
невъзможността за ползване на семейното жилище, находящо се в гр. София, кв. Княжево,
ул.”*******№ 24, през периода от 28.06.2018 г. до 28.01.2019 г. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Б.А.
е осъден да заплати на ответницата К.А. сумата 1 950 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от Б.А.А. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за присъждане на горепосочените суми, ведно със
законната лихва и разноските по делото.
Въззиваемата
страна К.Х.А. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.45 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият въззивен съд, е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По
същество постановеното от СРС решение е и правилно и следва да бъде потвърдено.
Предявените
от Б.А. осъдителни искове по чл.31, ал.2 ЗС и чл.45 ЗЗД са неоснователни и недоказани.
Правилно
е прието от първоинстанционния съд, че правната квалификация на спорното
материално право за обезщетение за ползване не е по чл.57 СК вр. чл.31, ал.2 ЗС
/в какъвто смисъл са Решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 154/ 2017 г. на
ВКС, І ГО; Решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр.д.№ 2750/ 2017 г. на ВКС, ГК, ІІ
ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК/, тъй като с този иск разполага бившият
съпруг, който не ползва бившето семейно жилище /в случая- К.А./, срещу бившия
съпруг, комуто ползването на това жилище е предоставено с бракоразводното
решение /в случая- Б.А./, какъвто не е настоящият случай. Предявеният от ищеца А.
осъдителен иск е с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, според който когато общата вещ се използва лично само от някои
от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване. Тъй като се касае за претенция на
неползващ съсобствен имот съсобственик срещу ползващ го съсобственик, изискуемостта
на вземането за обезщетение е предпоставена от отправянето на покана. Ирелевантни
в случая са разсъжденията на първоинстанционния съд за възможния характер на
съществуващото между страните относно ползването на процесния имот правоотношение
с облигационен характер /като наемно правоотношение или по заем за послужване/,
тъй като спорното материално право се основава на качеството на страните на
собственици и съсобственици на процесния имот.
Предвид
горното, с оглед събраните в процеса доказателства при съобразяване на даденото
в Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. по тълк. дело № 7/ 2012 г. на ВКС-
ОСГК, тълкувателно разрешение се налага извод, че в настоящия случай не е
налице хипотеза, при която ответницата ползва еднолично процесния недвижим имот
и препятства възможността на ищеца да ползва същия съобразно правата си, поради
което липсва основание за присъждане на претендираното обезщетение по чл.31,
ал.2 ЗС. Според цитираното ТР, лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС е
всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите
съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират
добиви и граждански плодове; за личното ползване е ирелевантно по какъв начин
ползващият съсобственик си служи с вещта- чрез непосредствени свои действия,
чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице,
на което безвъзмездно той я е предоставил; от значение е само обстоятелството, че
с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги
реализират. Посочено е в мотивите на ТР, че лично използва общата вещ оня съсобственик, който я употребява
такава, каквато е, за постигане на цели, за задоволяване на интереси и нужди,
съвместими с нейната природа и нейното нормално предназначение, без да
разрушава, променя или уврежда субстанцията й и да накърнява свойствата й.
Когато
един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин,
че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост
може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за
задоволяване на свои нужди или потребности- той ползва лично по смисъла на
чл.31, ал.2 ЗС общата вещ. Хипотезата на чл.31, ал.2 ЗС е частен случай на
общата забрана по чл.59 ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на
друго. Препятстването от страна на ползващия съсобственик, макар и по силата на
правомерно поведение, на възможността друг съсобственик да упражни субективното
си материално право да ползва своята част от общата вещ- нарушава забраната по
ал.1 да не се пречи и поражда установеното в ал.2 на чл.31 ЗС право на обезщетение.
Последното е регламентирано като компенсация срещу неправомерното ползване на един
от съсобствениците. Претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС би била
основателна, когато независимо дали си служи пряко и непосредствено с цялата
обща вещ, имайки достъп до нея, ползващият съсобственик не допуска другия
съсобственик да си служи с нея.
В
настоящия случай не е налице хипотеза, при която ответницата ползва
съсобствения имот и препятства възможността на ищеца да ползва същия съобразно
правата си.
Установява
се въз основа на събраните по делото доказателства, че ищецът Б.А. и ответницата
К.А. са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила на 28.07.2016 г.
бракоразводно решение, постановено по гр.д.№ 9121/ 2016 г. на СГС, БрК, 117
състав, с което е утвърдено и споразумение по чл.51, ал.4 СК, включващо ползването
на семейното им жилище, според което жилището, находящо се на ул.”*******№** в
кв. Княжево- гр. София, е предоставено за
ползване на ищеца Б.А..
Не
се установява от събрания доказателствен материал, че през процесния период от
28.06.2018 г. до 28.01.2019 г. /включващ исковите периоди по двата предявени
иска/, следващ влизането в сила на бракоразводното решение на 28.07.2016 г.,
ответницата К.А. е живяла в процесното жилище и го е ползвала еднолично,
препятствайки ищеца да живее в него и да го ползва съобразно правата си, вкл. и
съобразно предоставените му с бракоразводното решение права да го ползва изцяло.
Доказателствената
тежест за установяване на горепосочените релевантни факти и обстоятелства
принадлежи на ищеца, който не е провел дължимото в процеса пълно главно
доказване. Не се установява въз основа на събраните в процеса доказателства
ответницата К.А. да е упражнявала еднолично фактическа власт върху процесния
имот през исковия период, като липсва и отправена от ищеца до нея покана за
плащане на претендираното обезщетение /в този смисъл: Решение № 71 от
29.06.2018 г. по гр. дело № 2750/ 2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, Решение № 199 от
15.01.2018 г. по гр.д.№ 154/ 2017 г. на ВКС, І ГО, постановени по реда на
чл.290 ГПК/. Тъй като приложената от ищеца нотариална покана от 30.01.2019 г.,
връчена на ответницата на 11.03.2019 г., следва изтичането на процесния период,
а не го предхожда, няма правно значение за основателността на предявения по
делото иск по чл.31, ал.2 ЗС.
Според
събраните по делото гласни доказателства ищецът се изнесъл от жилището през
пролетта на 2018 г., след което посещавал имота, като самият той отварял
вратата на жилището /св. Д. Б.съседка на процесния имот, живуща ***/. По данни
на св. Е.П./приятелка на ответницата от детските години/ след развода на
страните, в началото на 2017 г. Б. поканил К. да се съберат да живеят заедно
заради децата. Това траяло до м. юли 2018 г., когато свидетелката помогнала на К.
да се изнесе от процесния имот, след което тя заживяла при майка си. През
лятото на 2018 г. в къщата живяла К., а Б. и децата били на море- във Варна,
около 3 месеца /св. М./. През това време няма данни и доказателства К. да е
пречила на Б. да пребивава в къщата. Ищецът предал ключове от имота на
свидетеля М., за да може той да организира дребни ремонти по негово поръчение, да
води майстори, да се грижи за кучето, да прибере личните му вещи. При
посещенията на ищеца в процесната къща ответницата не му пречела да влиза, като
всички помещения били отключени. През този период Б.А. живял в хотел „Силвър
хотел” на бул.”*******/св. М.- познат на страните/. Не се опровергава тази
фактическа обстановка и от дадените от майката на ищеца- Цв. А., свидетелски
показания /преценени при условията на чл.172 ГПК/, според които тя и синът й
напуснали процесния имот на 2.07.2018 г., когато заедно с децата му отишли в
гр. Варна, тъй като същата свидетелства, че след престоя в гр. Варна тя се
върнала със служител на сина си- на име В., който имал ключ, за да вземе своя и
на Б. багаж. Обстоятелството, че посоченото трето лице има ключ от къщата
подкрепя твърденията на ответницата, че ищецът е имал ключ от процесния имот и че
тя не е препятствала достъпа му до него през исковия период. Следователно въз
основа на гласните доказателства не се установява изискуемото от чл.31, ал.2 ЗС
еднолично ползване на имота от ответницата и препятстването на ищеца да ползва
същия съобразно правата си.
Същевременно
в представената от ищеца нотариална покана от 30.01.2019 г., цитирана по- горе,
се съдържа негово изявление, че през м. септември 2018 г., т.е. около три
месеца след началото на процесния период, се наложило да напусне жилището,
поради невъзможността да съжителства с ответницата. Като частен документ,
съдържащ неизгодни за издателя си факти, в тази част нотариалната покана е
противопоставима на ищеца, като опровергава твърденията му, че още от
28.06.2018 г. ответницата ползва еднолично процесния имот. Аргумент за
противното се извежда и от обстоятелството, че изпълнителен лист за
притезанието на ищеца да ползва бившето семейно жилище- съобразно влязлото в
сила на 28.07.2016 г. бракоразводно решение, е издаден едва на 14.03.2019 г.,
т.е. след края на процесния период, когато обективно фактическото ползване на
имота е наложило намесата на съдебен изпълнител за реализиране правата на ищеца
по това решение.
При
тези данни и доказателства предявеният от Б.А. осъдителен иск по чл.31, ал.2 ЗС
се явява недоказан и неоснователен и правилно е отхвърлен с обжалваното
решение.
Следва
да се отбележи, че и при доказано по делото ползване на имота от ответницата и
надлежно връчване на покана по чл.31, ал.2 ЗС до нея, на ищеца не би могло да
бъде присъдено обезщетение в претендирания размер, тъй като съобразно нормата
на чл.57, ал.2, изр.2 СК относно ползването следва да бъдат зачетени правата на
двете непълнолетни деца на страните- Б. /р. 2006 г./ и Д. /р. 2010 г./, имащи
право да ползват съответна част от имота на самостоятелно основание, поради
обстоятелството, че следва да живеят с майката, упражняваща родителските права
върху тях.
Неоснователен е и
искът на Б.А. по чл.45 ЗЗД:
Фактическият
състав на регламентираната в чл.45, ал.1 ЗЗД деликтна отговорност включва наличието на следните елементи: деяние /действие или
бездействие/, вреда /имуществена или неимуществена/, причинна връзка между
деянието и вредата, противоправност и вина. В случаите на непозволено увреждане
вината се предполага до доказване на противното /чл.45, ал.2 ЗЗД/, като
останалите елементи от фактическия състав подлежат на доказване от
претендиращия обезщетението за вреди ищец, съобразно правилата за разпределение
на доказателствената тежест. В случая в тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване твърдяното противоправно деяние,
настъпилата вреда и причинната връзка между деянието и вредата.
Ищецът
А. извежда легитимацията си на кредитор по вземане с източник непозволено
увреждане при твърдения, че след влизане в сила на цитираното бракоразводно
решение ответницата „отказала да се изнесе“ от процесното жилище и през м. юни
2018 г., поради невъзможност да съжителстват заедно, той напуснал жилището, в
резултат на което му били нанесени „имуществени вреди от неизпълнението на
съдебното решение за ползване на семейното жилище“ в размер на 12 698 лв.
Непозволеното
увреждане- чл.45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща
от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост
на другите физически или юридически лица. В това се изразява и изискуемата противоправност
на поведението на лицето, срещу което се претендира деликтно обезщетение.
В
случая такава противоправност в действията на ответницата не е налице, липсва
деликтно поведение на същата, поради което и само на това основание искът по чл.45 ЗЗД подлежи на отхвърляне като неоснователен, тъй като липсва един от
кумулативно изискуемите елементи от приложимия фактически състав. Неизпълнението
на постановено от граждански съд решение може да бъде определено като
недобросъвестно, неморално и т.н., но няма изискуемата за ангажирането на
деликтна отговорност противоправност на това поведение.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и поради неоснователност на релевираните в жалбата доводи
за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, същото следва
изцяло да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 1 226.50 лв.- разноски за въззивното
производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, чийто размер
е редуциран до минималния размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, при уважаване на
направеното от въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 7.08.2020 г., постановено по гр. дело № 12400/ 2019 г.
на Софийски районен съд, ГО, 128 състав.
ОСЪЖДА Б.А.А. /ЕГН **********/
да заплати на К.Х.А. /ЕГН ***********/
сумата 1 226.50 лв. /хиляда
двеста двадесет и шест лева и 50 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.