№ 833
гр. София , 30.06.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н в закрито заседание на тридесети
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Мая Михайлова
Димитринка Костадинова-
Младенова
като разгледа докладваното от Димитринка Костадинова-Младенова
Въззивно частно гражданско дело № 20211100507714 по описа за 2021
година
Производството е по реда на. чл. 274 от ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.
Подадена е частна жалба с вх. № 23035944 от 21.05.2021г. от „Софийска вода“ АД,
ЕИК ****, представлявано от юрисконсулт М.Л. срещу Определение № 20114716 от
18.05.2021 г., постановено по ч.гр. д. № 54581/2020г., по описа на СРС, 31 състав, с което е
оставена без уважение молбата на заявителя с която се иска на основание чл. 248, ал. 1 от
ГПК изменение на от 07.03.2021г. по същото дело в частта за разноските.
Жалбоподателят твърди, че съдебният акт на първата инстанция е неправилен и
незаконосъобразен, тъй като не бил съобразен със съдебната практика, в която се приемало,
че по отношение на разноските в заповедното производство е неприложима разпоредбата на
чл.7, ал.7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения.
Приложимо било правилото на чл.6, т.5 от същата Наредба, а именно „за изготвяне на други
молби“. Следвало съдът да вземе предвид и решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени
дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване на СРС, което съгласно чл.633 ГПК
било задължително за всички съдилища и учреждения в РБ. По изложените съображения
счита оставянето без уважение на молбата за намаляване на адвокатските възнаграждения
не е съобразено с постигането на легитимни цели – установяване на минимален стандарт за
справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение. Иска се от настоящата
инстанция да отмени обжалваното определение.
Ответниците по частната жалба З.Б.Б. и Д.Б.Б., действащи чрез процесуалните си
представители адв. К.Б. и адв. С.Д. от САК са депозирали отговор по частната жалба, в
който излагат становище за нейната недоустимост, неоснователност и правилност на така
постановеното определение. Твърди се, че възможността заявителят да иска изменение на
разноските по реда на чл.248 ГПК било преклудирано. По подадената от длъжника молба за
присъждане на разноски не бил взел становище; не бил представил и списък по чл.80 ГПК.
Затова искането било недопустимо. Считат, че разноски по реда на чл.38 от Закона за
адвокатурата се следват и същите подлежат на определяне по реда на чл.7, ал.7 във връзка с
чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения.
Разпоредбата на чл.6, т.5 от същата не била приложима, защото се отнасяла до случаите без
процесуално представителство. Доводът, че разноските са прекомерни бил неоснователен.
1
Определението било съответно на съдебната практика на СГС по аналогични казуси.
Софийският градски съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди
доводите по частната жалба, намира за установено следното:
Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е допустима. Разгледана
по същество, същата е неоснователна, по следните съображения:
На 08.12.2020 г. СРС, 31 –ви състав по ч.гр.д. № 54581 по описа за 2020 г. е издал
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в полза на заявителя
„Софийска вода“ АД срещу длъжниците З.Б.Б. и Д.Б.Б.. За тази заповед длъжниците са
уведомени на 19.12.2020 г.
На 04.01.2020 г. били подадени възражения по чл.414 ГПК съответно от длъжника
Д.Б. чрез пълномощника й адв. С.Д. и от длъжника З.Б. чрез пълномощника й адв. К.Б.. Към
двете възражения са представени договори за правна помощ и съдействие от 21.12.2020г., в
които адвокатското възнаграждение е уговорено да бъде заплатено по реда на чл. 38, ал. 1, т.
2 от Закона за адвокатурата и списък по чл.80 ГПК. Длъжниците са декларирали, че са
материално затруднено лице по смисъла на чл.38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата и
адвокатите се съгласили да им окажат безплатна правна помощ на основание Договор за
правна защита и съдействие, представен със самото възражение.
СРС е дал указания до заявителя по чл.415 ГПК, които са достигнали до знанието му
на 07.01.2020 г. В рамките на указания едномесечен срок не са представени доказателства за
предявен иск от страна на заявителя.
С определение от 07.03.2021 г., постановено в заповедното производство СРС е
обезсилил заповедта за изпълнение и е прекратил производството по делото, тъй като не е
бил предявен иск по чл.422 ГПК. За това определение заявителят бил уведомен на
08.03.2021 г. и е осъдил заявителя да заплати на процесуалните представители на
длъжниците адвокатско възнаграждение в размер по 300 лв. за всеки, поискано като
разноски с възражението по чл.414, ал.2 от ГПК.
С молба вх. № 27018892 от 11.03.2021 г. заявителят е поискал на основание чл.248
ГПК да бъде изменено определението от 07.03.2021 г. в частта за разноските, като
разноските за заповедното производство се възложат на длъжниците, алтернативно да се
намали присъденото възнаграждение на 50 лв. С обжалваното Определение № 20114716 от
18.05.2021 г., постановено по ч.гр. д. № 54581/2020г., по описа на СРС, 31 състав, е оставена
без уважение молбата на заявителя с която се иска на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК
изменение на от 07.03.2021г. по същото дело в частта за разноските
При така изложеното настоящият въззивен състав, намира частната жалба за
неоснователна.
Съгласно чл.81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Отговорността за разноски е право
на едната страна да иска от другата да плати направените от нея разноски, ако
постановеният съдебен акт е в нейна полза. И тъй като отговорността е обективна и
невиновна, дължат се реално направените разноски.
В конкретния случай с възражението по чл.414 ГПК е представен договор за правна
защита и съдействие, в който в частта относно договорено възнаграждение е посочено:
„безплатна адвокатска помощ и съдействие на материално затруднено лице по смисъла на
чл.38, ал.1,т. 2 Закона за адвокатурата“. Поискано е присъждане на адв.възнаграждение по
реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.
2
Разпоредбата на посочената правна норма въвежда задължение за съда да определи
адвокатско възнаграждение при представителство, осъществявано безплатно при условията
на, ал. 1 на текста, като съгласно препращащата норма на чл. 38, ал. 2 ЗА, то следва да е в
размер не по-малък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била
осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК, така и в определение №
515/02.10.2015 г. на Първо ТО по ч.гр. д. № 2340/2015 г. ; определение № 163/13.06.2016 г.
на Първо ГО на ВКС по ч.гр. д. № 2266/2016 г., определение № 70/08.02.2017 г. по ч.т.д. №
2445/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о, определение № 144 от 29.03.2019 г. По гр. Д. № 2483/2018 г.,
г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС/.
Настоящата инстанция приема, че в конкретния случай са налице предпоставките на
чл. 38, ал.2 от ЗАдв. Адв. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение№ 6 от 06.11.2013 г.
постановено по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора
следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в
договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Когато, обаче, на
длъжника в производството е оказана безплатна адвокатска помощ, на основание сключен
договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че основанието за предоставяне
на безплатна помощ е чл.38, ал.2 във вр.чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв, е налице предвиденото в чл.38,
ал.1 ЗАдв основание за присъждане на адвокатско възнаграждение на упълномощения
адвокат за осъщественото в производството процесуално представителство. Както правилно
и първостепенният съд е приел, за да упражни правото си на присъждане на адвокатско
възнаграждение, е достатъчно адвокатът да представи сключен със страната договор за
правна защита и съдействие, в който да се посочи, че такава се предоставя безплатно на
някое от основанията по чл.38, ал.2 ЗАдв, като наличието на посоченото основание не се
нуждае от доказване. Ето защо, възражението на кредитора за недоказано плащане на
претендираното възнаграждение е неоснователно. Определеният от първоинстанционния
съд размер на присъденото адвокатско възнаграждение е съобразено с разпоредбата на чл.7,
ал.2, т.2 и ал.7 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, поради което правилно заявителят е осъден да заплати на процесуалните
представители на длъжниците възнаграждение в размер на по 300 лева.
Не е налице и твърдяното противоречие на обжалваното разпореждане с практиката
на СЕС и по-конкретно с Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединените дела С-427/16 и
С-428/16, постановено по преюдициалното запитване до тълкуването на член 56, параграф 1
и член 101, параграф 1 ДФЕС, както и на Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22 март 1977
година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на
предоставяне на услуги и на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година
относно общата система на данъка върху добавената стойност. В случая няма основание
възнаграждението за подаване на възражение с основание чл. 414 от ГПК да се определя
като за направена правна консултация, която според Наредбата за адвокатските
възнаграждения следвало да се възнагради с 50 лева. В цитираната практика на СЕС не се
съдържа подобно тълкуване. В решението от 23.11.2017 г. по съединените дела С-427/16 и
С-428/16 е дадено тълкуване, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в
главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не
могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от
3
професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от
друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, както и че запитващата юрисдикция следва да
провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба
действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат
до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
Даденото тълкуване, обаче, не изключва възможността за присъждането на разноски на
длъжника в заповедното производство, нито дава основание изготвянето, подаването на
възражение по реда на чл.414 от ГПК, както и процесуалното представителство по
заповедното производство, да се разглеждат и възнаграждават като за справка, а задължава
съда да извърши преценка дали при съблюдаване на предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимуми би могло да се стигне до
ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101,
параграф 1 ДФЕС, като съобрази дали конкретните условия за прилагането на тази правна
уредба действително отговарят на легитимни цели и дали така наложените ограничения се
свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели. Настоящият случай, обаче, не е идентичен на тези разгледани в решението на СЕС,
тъй като от процесуалните представители на длъжника не се претендира свободно
договорено адвокатско възнаграждение под предвидения в Наредбата минимум, а се иска
съдът, на осн. чл.38, ал.2 във вр.чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., да определи възнаграждение за
безвъзмездно извършената адвокатска услуга в размер на 300 лева, което от нармативно
определен минимум. Действително, съдът не е обвързан с посочените в Наредбата
минимални размери на адвокатските възнаграждения, но в случая не може да се говори за
ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101,
параграф 1 ДФЕС, тъй като не се касае за свободно договорено и платено възнаграждение,
което да е под предвидения в Наредбата минимум, а се касае до определяне на
възнаграждение за предоставени безплатно правна помощ и съдействие на основание чл.38,
ал.1, т.2 ЗАдв., което не се договаря свободно от страните, а се определя от съда, който
следва да съобрази правната и фактическа сложност на делото, извършените действия,
материалния интерес, които в конкретния случай отговарят на определения от
първоинстанционния съд размер, който освен всичко в настоящия случай се явява
еквивалентен на размера на минималното адвокатско възнаграждение, очертан в Наредбата
на ВАС.
По изложените мотиви частната жалба е неоснователна, поради което обжалваното
определение следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения Софийски градски съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „Софийска вода“ АД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „****, Бизнес Център Интерпред,
представлявано от юрисконсулт М.Л. срещу Определение № 20114716 от 18.05.2021 г.,
постановено по ч.гр. д. № 54581/2020г., по описа на СРС, 31 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5