Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 7.10.2020
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Светослав Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 112 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 8.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 67159/ 2015 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 27 състав, С.И.Д. /ЕГН **********/ e осъден
да заплати
на основание
чл.55, ал.1 ЗЗД на Д.Р.Д. /ЕГН **********/ сумата 4 090 евро, представляваща
равно-стойността в евро на преведена при начална липса на правно основание на
24.08.2011 г. от Д.Р.Д. (чрез негова банкова сметка *** „Банк ъв Америка“) по
банковата сметка на С.И.Д. в „Първа инвестиционна банка“ (по сметка **********)
парична сума в щ. долари, с посочено основание- „ремонт на апартамент“. На
основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът С.Д. е осъден да заплати на ищеца Д.Д. сумата 1 070 лв.-
разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от С.И.Д. /ответник
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по
делото.
Въззиваемата
страна Д.Р.Д. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение
като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта- в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Не
е налице основание за приемане извод за недопустимост на обжалваното решение-
като постановено по непредявен иск, и за упражняване правомощията по чл.270,
ал.3 ГПК от въззивния съд, тъй като районният съд се е произнесъл при спазване
на диспозитивното начало и без да излезе извън предмета на търсената искова
защита. Въпросът за правната квалификация на иска е въпрос от компетентността
на съда, който не е обвързан от посочената от ищеца квалификация, щом от
заявените в исковата му молба фактически твърдения следва друго правно
основание на спорното право. Същевременно изложените в тази връзка от въззивника
съображения са относими към основателността на иска и респ. към правилността на
съдебното решение, преценявана по същество, а не към неговата допустимост.
Твърдяният от ответника порок, водещ до постановяването на недопустимо решение,
не е налице, поради което и липсва задължение за въззивния съд да обезсили
същото на посоченото в жалбата основание.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
уважаване на предявения от Д.Д. срещу С.Д. осъдителен иск по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД като основателен и доказан- чл.272 ГПК.
Фактическият
състав на чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на
нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно
доказване факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че
е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото /чл.154 ГПК/.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал /писмени доказателства/
обосновава извод на въззивния съд за наличие на визираните в чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД материално- правни предпоставки за уважаване на иска, поради настъпило за
ищеца обедняване за сметка обогатяването на ответника, поради плащането без
основание от първия на сумата 4 090 евро, претендирана като равностойност
на сумата 5 980 щатски долара, на 24.08.2011 г.
Не
е спорно между страните, а се установява и от събраните в процеса
доказателства, че сумата 5 980 щатски долара /с равностойност в евро,
определена към 24.08.2011 г., надвишаваща цената на иска от 4 090 евро/ е преведена чрез банков превод, извършен на
24.08.2011 г. от ищеца Д.Д.- чрез негова банкова сметка *** „Банк ъв Америка“,
по банкова сметка *** С.Д. в „Първа инвестиционна банка“ (по сметка **********),
с посочено основание на превода- „ремонт на апартамент“.
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 112/ 2019 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
Според
фактическите твърдения на ищеца през 2011 г. между страните са водени преговори
за обединяване на закупения от Д. през 2010 г. склад в строящата се в УПИ VI-
1544 от кв.118 по плана на гр. София, м.„Драгалевци- разширение север“, сграда,
с втори склад на същия етаж в същата сграда, който бил предмет на сключен помежду
им през 2009 г. предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот,
който към датата на подаване на исковата молба все още не бил трансформиран в
окончателен и бил предмет на предявен от Д. иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, по който
решение на съда все още не било постановено. С оглед реализиране на посоченото
обединяване на двата обекта процесната сума била преведена от ищеца по лична
сметка на управителя на дружествата- строители на сградата, С.Д., която му била
посочена от последния. Тъй като фактическо и архитектурно обединяване на двата
обекта не се осъществило, ищецът претендира преведената без основание сума от 5
980 щ.д., с претендирана от него равностойност от 4 090 евро, да му бъде
върната от ответника.
Според
насрещните твърдения на ответника сумата 5 980 щ.д. действително била преведена
безкасово от ищеца по негова лична банкова сметка, ***- горе причина, а въз
основа на устна уговорка между страните да бъде предадена на трети лица-
строители, които да извършат ремонт в закупения от Д. склад № 2, като същата
била предадена от ответника на третите лица.
Установява
се от събраните писмени доказателства, че на 23.06.2009 г. между ищеца Д.Д.-
като купувач, и третите за настоящия спор лица „О.“ ЕООД и „П.СД“ ООД /чийто
управител бил ответникът С.Д./- като продавачи, бил сключен предварителен
договор, по силата на който посочените дружества се задължили да изградят и
продадат на купувача Д. с последващ окончателен договор правото на собственост
върху следния обект в строяща се в УПИ VI- 1544 от кв.118 по плана на гр.
София, м.„Драгалевци- разширение север“ сграда /недостигнала фаза груб строеж/:
СКЛАД № 1 на ІV етаж във вх.Б, кота + 8.40, с площ от 47.97 кв.м.
На
4.08.2010 г. между горепосочените страни бил сключен договор за продажба,
обективиран в Нотариален акт № 129/ 2010 г. на софийски нотариус, по силата на
който „О.“ ЕООД и „П.СД“ ООД /представлявани от управител С.Д./ прехвърлили на Д.Д.
правото на собственост върху следния недвижим имот, находящ се в изградената в
груб строеж в УПИ VI- 1544 от кв.118 по плана на гр. София, м.„Драгалевци-
разширение север“, сграда: СКЛАД № 2 на ІV етаж във вх.Б, кота + 8.40, с площ
от 43.50 кв.м.
Доказателства,
обосноваващи извод за фактическо и архитектурно обединяване на горепосочените два
обекта- склад № 1 и склад № 2 в процесната сграда, не са ангажирани и събрани
по делото.
При
така събраните в процеса доказателства не може да се приеме, че е налице
основание за задържането на безкасово преведената от ищеца Д. на ответника Д.
на 24.08.2011 г. сума от 5 980 щ. долара, поради което и искът по чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД правилно е уважен с обжалваното решение.
Не
е спорно между страните, че на 23.06.2009 г. между ищеца Д. и третите за спора
лица „О.“ ЕООД и „П.СД“ ООД, чийто управител бил ответникът Д., е бил сключен
предварителен договор за продажба на недвижим имот- описаният по- горе склад №
1, който към датата на подаване на исковата молба по настоящото дело не е бил
трансформиран в окончателен- нито по общо съгласие на страните /чрез
сключването на нотариална сделка/, нито въз основа на съдебно решение по чл.19,
ал.3 ЗЗД, за постановяването на каквото след приключване на устните състезания
в първоинстанционното производство са налице данни по делото. На 4.08.2010 г. с
Нотариален акт № 129/ 2010 г. между същите страни бил сключен договор за
продажба на СКЛАД № 2 в същата сграда, а 1 година по- късно ищецът превел
процесната сума на ответника при посочено за превода основание „ремонт на
апартамент“.
За
установяване насрещните твърдения на ответника, обосноваващи правоизключващото
му възражение срещу основателността на иска, не са ангажирани и събрани никакви
доказателства по делото. Дадените от СРС в съставения по делото проекто- доклад
по чл.140 ГПК, при правилно разпределение на доказателствената тежест, указания
не са изпълнени от страна на ответника. При въведените в процеса фактически
твърдения последният е следвало да установи с допустими по ГПК доказателствени
средства от една страна, че е имало уговорка между него и Д. за предаване на
преведената по личната му сметка сума от 5 980 щ.д. на трети лица, и от друга
страна- че ответникът е изпълнил поетото спрямо ищеца задължение и е предал
същата сума на третите лица. Такива доказателства не са ангажирани и събрани по
делото, поради пасивно процесуално поведение на ответника. Така, при отнасяне
неблагоприятните последици от дължимото и непроведено от Д. насрещно доказване
в негова вреда се налага приемането на извод за уважаване на иска, който е
доказан по основание и размер от ищеца.
Следва
да се отбележи в тази връзка, че тежестта на доказване не е задължение да се
представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за
последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и
задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто
юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на
доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи
доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе
си правни последици, които именно за това претендира като настъпили- чл.154 ГПК. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение
каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица същата
претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните
норми, а те сочат както правно-релевантните факти, така и спрямо кои лица
възникват техните правни последици.
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 112/ 2019 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции и
неоснователността на релевираните от въззивника доводи за неправилност на
обжалваното решение, същото като правилно следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 600 лв.- разноски за въззивното
производство /за платено адв. Възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 8.10.2018
г., постановено по гр.д.№ 67159/ 2015 г. на Софийски районен съд, І ГО, 27
състав.
ОСЪЖДА С.И.Д. /ЕГН **********/ да заплати на Д.Р.Д. /ЕГН **********/ сумата 600 лв. /шестстотин лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
може да се обжалва при условията на чл.280, ал.1 ГПК с касационна жалба в 1-
месечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.