Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети април
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 10301 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № I - 31 от 26.04.2018 г.,
постановено по гр. д. № 29359/2017 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 31-ви състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявен от „Л.М.“ ЕООД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***, положителен установителен иск с правно
основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 55 ал. 1 ЗЗД за признаване на
установено, че ответникът „Ю.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище *** и адрес
на управление:***, дължи на ищеца сумата от 774,43 лв., представляваща удържано
без основание вземане на ищеца след закриване на банкова сметка ***р за банково
обслужване чрез бизнес пакет от 09.04.2014 г.
С посоченото съдебно решение ищцовото дружество е осъдено, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на
ответника сума в размер на 100 лв., представляваща разноски в исковото
производство – юрисконсултско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение в указания законоустановен
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна
жалба от „Л.М.“ ЕООД, в която се излагат доводи, че атакуваният съдебен акт е очевидно
неправилен и недопустим, като с него се дава възможност за злоупотреба на
банката с правото на собственост на всяко едно лице в България. Излагат
се подробни доводи и за неправилност на първоинстанционното решение поради
необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че въззиваемото
дружество – „Ю.Б.“ АД било признало, че претендираната сума вече не се намира
по сметка на въззивника, тъй като същата била закрита. Сочи се, че
първоинстанционният съд бил отхвърлил иска, тъй като въззиваемото дружество,
отказало плащане поради забава на кредитора – същият не бил оказал съдействие,
като се оспорва, че са налице предпоставките за забава на кредитора, доколкото
при паричните задължения длъжникът можело да изпълни като внесе дължимата сума
по сметка в банка, а това не било сторено.
Освен това,
излагат се доводи, че била налице
хипотеза на предложение за частично изпълнение, което кредиторът не бил длъжен
да приема (чл. 66 ЗЗД). Поддържат
се аргументи, че въззиваемото дружество било удържало такса от 20 лева за
„закриване на сметка“, която не се дължала, и като отказвало да върне тази част
от сумата, правело само предложение за частично изпълнение. Твърди се, че за да
изпълни задължението си за внасяне на парите по сметка на длъжника,
банката-длъжник следва да открие сметка в друга банка, защото иначе изплащането
на парите пак би зависело от волята на длъжника, а не на кредитора, а и било
установено, че такава сметка не е откривана. Излага се и довод, че се давало
възможност на банките сами да откриват и закриват сметки, като начисляват такси
за това, а това противоречало на справедливостта. Сочи се, че сметката, по
която банката държи към момента сумите от вече закритата банкова сметка *** „Л.М.“ ЕООД, няма характеристиките на банкова
сметка *** №**
на БНБ, тъй като няма единен номер на такава
сметка (IBAN). ***
извлечение от сметка не било годно доказателство, доколкото изхождало от самата
страна.
Съобразно изложеното се иска обжалваното решение да бъде отменено и предявената искова претенция да бъде
уважена изцяло. Претендират се разноски.
С молба от 16.01.2019 г.
от въззивника е направено доказателствено искане за приемане на писмени
доказателства, което въззивният съд е оставил без уважение с протоколно определение
от 10.04.2019 г., като неотносимо.
В указания законоустановен срок по реда на
чл. 263, ал. 1 е депозиран отговор на жалбата от въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД. Излагат се подробни
доводи, че
първоинстанционното решение е допустимо и правилно, а въззивната жалба е
неоснователна. Акцентира се, че е налице особена сметка на името на
въззивника, по която са вложени парите от закритата сметка, и че представител
на дружеството може по всяко време да се разпореди с тях, като посети клон на
банката. Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок реда на по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение единствено
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно
така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че
процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Обжалваното
решение е постановено по предявен иск, при
разглеждане на всички наведени като основание на иска факти, при липса на
абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо,
като направеното в този смисъл бланкетно възражение във въззивната жалба е
неоснователно. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковата сума е постъпило в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителната искова претенция е предявена в
срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и е допустима.
При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като
съображенията за това са следните:
Предмет на делото е искова претенция с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 55 ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът „Ю.Б.“
ЕООД дължи на ищеца сумата от 774,43 лв., представляваща удържано без основание
негово вземане след закриване на банкова сметка ***р за банково обслужване чрез
бизнес пакет от 10.04.2014 г.
С оглед на твърденията в исковата молба, идентични с тези в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, подадено от „Л.М.“
ЕООД по частно гражданско
дело № 12235/2017 г., следва да се приеме, че са налице твърдения за
присвояване на средства при липса на основание – в тези два документа, изходящи
от въззивника, се твърди, че вместо да бъдат върнати парите от закритата
банкова сметка, ***ето на каквото и да е правно основание за това.
За уважаване на така предявената искова претенция с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното
наличие на следните предпоставки: ответникът да е получил нещо от него (в
случая – сума пари) и да го е прехвърлил в своя патримониум без основание. В
тежест на ответната страна е да установи релевираните възражения в писмения
отговор на искова молба.
Въззивният съд намира, че претенцията на въззивника „Л.М.“ ЕООД следва да се раздели на две части – претенция за
признаване на установено, че въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, дължи връщане
на сумата от 20 лева, за които
последното твърди, че правомерно е удържало като такса за закриване на банкова
сметка, *** по банковата сметка в размер на 754,43 лева. Съгласно исковата
молба не се претендира връщане на сумата от 0,65 лева – натрупана лихва по
закритата сметка на „Л.М.“ ЕООД.
Между страните е
безспорно, че „Л.М.“ ЕООД е открило свой банков влог при „А.Б.– клон
България“ с договор за банково обслужване чрез бизнес пакет от 10.04.2014 г.
(л. 25 и сл. от делото пред СРС), а търговското предприятие на клона на банката
е преминало през март 2016 г. към въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД.
Страните не спорят и по отношение на факта, че банковата сметка с номер BG80BPBI88981230022285 (с предишен номер BG7********** BGN) е била закрита от „Ю.Б.“
АД на 07.11.2016 г. и по нея е бил наличен остатък от 774,43 лева, увеличен в същия ден с падежирала лихва в
размер на 0,65 лева, като 20 лева са усвоени от банката като такса за закриване
на сметката, т.е. останали са 755,08 лева.
Спорни по делото са въпросите дали въззивникът „Л.М.“ ЕООД е имал възможност да получи претендираната сума от 754,43 лева или тя е била задържана неправомерно от банката,
както и имало ли е основание за удържане на такса в размер на 20 лева.
По отношение на сумата от 20 лева, удържана като такса за закриване на
сметка, оплакванията във въззивната жалба се основават на довода, че липсва основание
да се удържа такса за закриване на банковия влог по инициатива на самата банка.
Това възражение е неоснователно.
По делото се установява,
че „Ю.Б.“ АД наистина е усвоила сумата от 20 лева, като това е посочено в
извлечението от банкова сметка ***, в което се сочи, че на 07.11.2016 г. е
осчетоводено прехвърляне на сумата по сметка на банката като такса.
Между страните е действал рамков договор за платежни услуги, представяни от
„А.Б.– клон България“, който изрично е посочен като приложим в т. 3 от договора
за банково обслужване чрез бизнес пакет, подписан на 10.04.2014 г. от органния
представител на въззивника „Л.М.“ ЕООД – В.Т.В.(за справка л. 25 от делото пред
СРС).
Съгласно т. 7.5 от представения и неоспорен рамков договор (л. 30 от делото
пред СРС), при прекратяването на конкретен договор за банкова сметка *** (т.е.
влогодателят) дължи такси и комисионни, определени в тарифата на банката,
приложима за съответния период. Следователно е налице валиден договор между
страните, по който се дължи тази такса.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че таксата е удържана
едностранно от банката по извършено по нейна инициатива действие. Банковите
такси са свързани с поддръжката на определени сметки от страна на банката чрез
извършване на счетоводни услуги. Тази дейност на банката цели защита на
интересите на лицата, които са вложили парите си в банката. Закриването на
банкова сметка ***, за която се използват ресурси на банката, включително и
труд на служителите ѝ, като ползването на тези ресурси следва да бъде
овъзмездено. Следва да се посочи, че в случая банката е съхранила парите на
въззивника и е направила разходи, за да му съобщи за извършеното закриване на
банкова сметка. ***, че макар и стойността на извършените разходи да е с цел
прекратяване на договорното отношение между страните, тези разходи отиват и в
полза на вложителя в банката, поради което се дължат независимо от основанието
за закриване на банковата сметка. Доколкото таксата съответства на разходите за
извършване на банковата операция по закриване на сметката, не може да се
приеме, че липсва основание за начисляването ѝ.
Следователно таксата за закриване на банкова сметка ***ъззиваемото
дружество – „Ю.Б.“ АД, от сметката на „Л.М.“ ЕООД и не подлежи на връщане. Съобразно
изложеното, първоинстанционното решение следва да се потвърди в тази част.
За останалата част от сумата по исковата молба – 754,43 лева, липсват
доказателства същата да е била присвоена от въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД,
което отговаря на основния факт, който подлежи на доказване по предявен иск за
връщане на даденото без основание – получаването на нещо, в случая – на парична
сума. Действително, не се спори между страните по делото, че сумата от 754,43 лева
се е намирала по банкова сметка *** ΙΒΑΝ номер: *************към датата на
прекратяване на договора за банков влог между страните. От този момент нататък,
обаче, сумата е била оставена на разположение на въззивника „Л.М.“ ЕООД по
отделна сметка с аналитичен номер ***********0, чието съществуване се
установява от представено от банката извлечение от счетоводните ѝ книги (л.
45 от делото пред СРС). Същият документ не е оспорен от въззивника по отношение
на истинността си и е годно доказателство да установи наличието на такава
сметка. Оспорването, направено от въззивника „Л.М.“ ЕООД пред
първоинстанционния съд със становището му от 16.02.2018 г. (л. 80 – гръб от делото пред СРС), е по
отношение на това дали откритата от банката временна сметка има характер на
„банкова сметка“ ***. Обсъжданото оспорване няма значение за правилното
решаване на въпроса дали е налице присвояване на парична сума от банката. Това
е така, тъй като всяко лице може да държи пари за друго лице, като ако признава
този факт, това означава, че не е налице „присвояване“ на чуждите вещи или
пари. Такова ще има единствено ако въпреки признанието, че се държат чужди
пари, последва неправомерен отказ за връщането на същите, каквато от
представените доказателства, включително проведена кореспонденция между
страните, не се установява да е процесната хипотеза.
В случая извършеният от банката отказ е правомерен, доколкото задължението
за връщане на сумите по закритата банкова сметка ***, а условията на договора
между страните за изпълнението му предвиждат връщане на сумите след надлежна идентификация
на представителната власт на правоимащото лице, за каквато не се установява да
е дадена възможност от въззивника.
По въпроса дали въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД, задържа правомерно или
неправомерно остатъка от наличността по банковата сметка на въззивника, следва
да се има предвид и следното:
Банковата сметка е открита от банката в негова полза на 10.04.2014 г.,
тоест при действието на Закона за платежните услуги и платежните системи
(ЗПУПС), в сила от 01.11.2009 г., отм., и на Наредба № 3/16.07.2009 г. за
условията и реда за изпълнение на платежните операции и за използване на
платежните инструменти, издадена от УС на БНБ (отм.). Разпоредбата на чл. 2,
ал. 5 от Наредба № 3/2009 г. (отм.) във връзка с чл. 36 и сл. от ЗПУПС (отм.) изрично
предвижда възможността клиент да открие банкова сметка ***. В случая банковата
сметка, която е открита от банката на въззивника е с титуляр „Л.М.“ ЕООД, има
аналитичен номер, който я отграничава от останалите банкови сметки, и е банкова
сметка ***. 6, ал. 3, т. 11 от Наредба № 3/2009г. – специална сметка за
съхранение на пари, поради което и съдът приема, че по делото е установено, че
средствата по тази сметка са били на разпореждане на въззивника, а не на
банката. Действително, по делото не е установено тази банкова сметка ***нкова
сметка (IBAN), ***значаване на сметката с такъв номер не е от естество да
обоснове извод, че въззивникът не е титуляр на същата и че процесната сума е
преминала в имуществото на банката. Това е така, тъй като по делото е безспорно
установено, че сумата е налична по банкова сметка *** – въззивника, тоест тя е
на разпореждане на същия.
Следователно, така предявената от „Л.М.“ ЕООД искова претенция следва да се
отхвърли, тъй като за въззивника все още е налице задължение по сключен от него
договор. Необходимо е да се посочи, че изложените фактически твърдения в
исковата молба, че правоотношението между страните по делото е приключило със
закриването на банковата сметка на въззивника на 07.11.2016, не отговаря
напълно на действителното правно положение между страните. Със закриването на
банковата сметка от страна на банката е бил прекратен един договор за паричен
влог, а задължение на влогоприемателя по такъв влог именно на договорно
основание е да върне наличната по него сума (чл. 250, ал. 1 ЗЗД), независимо че
това задължение възниква едва с прекратяването на договора. Наличието на
договорно основание за имуществено разместване изключва претендирането за
връщане на даденото по силата на правилата на чл. 55 и сл. ЗЗД (неоснователно
обогатяване). С оглед изложеното, възраженията на страните относно забавата на
кредитора могат да имат евентуално отношение само по предявен на договорно
основание иск, поради което не следва да се обсъждат от съда при произнасянето
по предявения в настоящото производство иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД. Необходимо е да се посочи, че доводите относно забавата за
изпълнение на задължението за връщане са относими към евентуален спор за
договорно неизпълнение, каквато процесната хипотеза не е. Същите не следва да
се обсъждат по предявения иск за неоснователно обогатяване, освен като
аргумент, че изключват възможността да се претендират суми като дадени без
основание, тъй като договорът е юридически факт, който поражда правоотношение,
т.е. валидно правно основание. Именно по силата на него, като уреден в
обективното право източник на задължения, банката може да оперира с вложени
суми по установен в съответствие с клаузите му начин. Следователно, исковата
претенция е неоснователна и в частта, в която се претендира връщане на сумата в
размер на 754,43 лв.
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните
доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение на императивна
материалноправна норма и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, решението на първоинстанционният съд следва да бъде
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
По аргумент от чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, при този изход на спора право
на разноски има въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД. От същото пред въззивния
съд се претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Съгласно
чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение в
размер,
определен от съда, ако те
са били защитавани от юрисконсулт, каквато е процесната хипотеза. С оглед правната
и фактическа сложност на делото, материалния интерес и обема на положения от
юрисконсулт А.В.труд – изготвяне на отговор на въззивна жалба и процесуално
представителство пред въззивния съд в открито съдебно заседание, на въззиваемия
следва да се определи възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева. Тази
сума следва да се присъди в пълен размер.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски, но
предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковата претенция и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № I - 31 от 26.04.2018 г.,
постановено по гр. д. № 29359/2017 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 31-ви състав.
ОСЪЖДА „Л.М.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати, на основание чл. 273 вр. 78, ал. 3 ГПК, на „Ю.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище *** и адрес на управление:***, сума в размер на 100
лева (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.