Р Е Ш Е Н И Е
№ …/…
гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, Х-ти
касационен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести май
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ БАЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА
АНДОНОВА
СТОЯН
КОЛЕВ
При участието на секретаря ДОБРИНКА
ДОЛЧИНКОВА и прокурора АЛЕКСАНДЪР АТАНАСОВ, разгледа докладваното от съдия
СТОЯН КОЛЕВ кас. адм. нак. д. № 829/2022 г. по описа на Административен съд
- Варна и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК, вр.
чл. 63в ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба на „МБАЛ
— Варна“ ЕООД, ЕИК **, представлявано от Р.П.Р. , против Решение № 201/08.02.2022г.
на ВРС, постановено по НАХД № 5241/2021 г. по описа на същия съд, с което е
потвърдено НП № 03-013237/07.04.2021 г., издадено от директор на
Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна, с което на осн. чл. 415в, ал. 1
от Кодекса на труда за нарушение нормата на чл. 415, ал. 1 КТ (в редакция ДВ бр.
58 от 2010 г.) на „Многопрофилна болница за активно лечение Варна” ЕООД е
наложено наказание “имуществена санкция” в размер на 2000 лева.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е
неправилно, незаконосъобразно и
постановено в нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл.
348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Конкретно изразява несъгласие с изводите на въззивния
съд за АНО че преклузивният
срок по чл. 34, ал. 1 ЗАНН започва да тече от установяване на нарушителя и
нарушението. Счита, че след като инспектор от Инспекция по труда е направил
проверка на работното място на подалия сигнал за нередност и е дал задължителни
предписания с краен срок 15.12.2020г., то за АНО тримесечният срок започвал да
тече от 16.12.2020г. Налага доводи, че ако се приеме, че преклузивният срок
започва да тече от момента, в който АНО установи нарушението, то тогава изцяло
се губи смисъла на контролиращата роля на Инспекция по труда в отношенията на
работодател-работник. Намира, че АУАН и НП са незаконосъобразни и поради
това, че лицето, което е подало сигнал до Инспекция по труда за неизплатени
трудови възнаграждения, към него момент, вече не е било работник или служител в
болницата. Въз основа на тези доводи счита, че „МБАЛ Варна“ ЕООД не е
била в качеството на работодател на това лице и с оглед на това
административната отговорност е ангажирана незаконосъобразно. Настъпилият
спор е трудовоправен и правата следва да се търсят пред гражданскоправния съд. Предвид обстоятелството, че неизплащането на трудово възнаграждение
представлява неизпълнение на трудов договор, а не нарушаване на трудовото
законодателство, изтъква, че контролните органи нямат правна възможност да
предприемат принудителна административна мярка - задължително предписание за
изплащане на трудово възнаграждение и направеното такова е незаконосъобразно,
тъй като в противен случай те изземват функциите на оправомощения орган - съда
и се произнасят по правен спор. С
оглед наличието в КТ на специална и подробна
уредба по отношение на общата уредба на административнонаказателната
отговорност по ЗАНН, твърди, че бездействието извършено от дружеството не
следва да се квалифицира като нарушение по КТ. Моли за
отмяна на обжалваното решение и отмяна на наказателното постановление.
Ответникът Дирекция „Инспекция по труда“ –
Варна, чрез ст. юрисконсулт Б. Н. изразява становище за неоснователност на
касационната жалба. Моли за оставяне в сила на решението на ВРС като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
Представителят на Окръжна
прокуратура-Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Счита, че решението е правилно и постановено при спазване на процесуалните
правила и закона.
Касационната жалба е подадена от надлежна
страна и в законоустановения срок, поради което е ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предмет на производството пред ВРС е НП № 03-013237/07.04.2021
г. на Директора на Дирекция “Инспекция по труда”- Варна, с което на основание
чл. 415, ал. 1 КТ (в редакция ДВ бр. 58 от 2010 г.) на „Многопрофилна болница
за активно лечение Варна” ЕООД е наложено наказание “имуществена санкция” в
размер на 2000 лева. НП е издадено въз основа на АУАН № 03-013237/26.03.2011г.,
с който е констатирано, че дружеството в качеството си на работодател, не е задължително
предписание под № 5 дадено с Протокол № ПР2033141 от 19.11.2020 г. на Дирекция
„Инспекция по труда" Варна, а именно: „Да се изплатят дължимите трудови възнаграждения
за м. Август 2020 г. на 40 работници и служител!^ в размер 29523,85 лева,
съгласно чл. 128 т. 2 от Кодекса на труда и чл. 270, ал. 3 от Кодекса на
труда" със срок на изпълнение 15.12.2020 г.. Констатацията се основава на
представена при проверката справка и ведомост за трудовите възнаграждения за
месец Август 2020 г.
За да потвърди наказателното постановление
ВРС е приел, че атакуваното НП е издадено в съответствие с материалния закон и
същото не страда и от пороци, които го правят процесуално недопустимо, поради
което и следва да бъде потвърдено. Предходната инстанция намира, че АУАН и НП
са издадени от компетентни органи и в законоустановения срок. Съдържат формално
реквизитите, изисквани съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН. Обстоятелствената част на НП
отговаря на разпоредителната. Описани са съставомерните признаци на нарушението
и относимите към тях факти, поради което то е индивидуализирано по начин,
позволяващ на въззивника да разбере в какво се изразява то и срещу какво се
защитава. Въззивният съд
извежда извод за неоснователност на твърденията на жалбоподателя за неспазен
срок по чл. 34 ЗАНН. Изложил е мотиви, че тримесечният срок за издаване на АУАН
започва да тече не от деня на нарушението, а от деня на узнаването му, който видно
от приложения протокол е 12.02.21г. - денят на последващата проверка и този, на
който АНО е узнал за извършеното нарушение.
Въззивният съд е приел за несъстоятелни твърденията в
жалбата за липса на правомощия за АНО с оглед издаване предписания за изплащане
на трудово възнаграждение, тъй като това било предмет на гражданскоправен спор,
като е изложил подробни мотиви в тази връзка. Приел е за несъстоятелно и
твърдението, че не се допускало налагането на санкция на юридическо лице освен
в случаите на чл. 83 ЗАНН. В заключение ВРС е изложил мотиви за липса на
маловажност при извършеното нарушение, поради липса на такива смекчаващи
отговорността обстоятелства, които да го отличават с по-ниска степен на
обществена опасност от този род и наличие на отегчаващи такива, а именно - неплащане
на възнаграждения и за други месеци и за други лица.
Въззивният съд е изложил и мотиви относно правилното
налагане на вида и размера на санкцията, а именно - малко над минимално
предвидения в закона размер, с оглед отегчаващите отговорността обстоятелства,
приемайки за справедлива неговата тежест.
Обжалваното решение е валидно, като
постановено в необходимата форма и от съдията, разгледал делото. Правният спор
е подсъден на районния съд и местно подсъден на Районен съд – Варна като първа
съдебна инстанция, а решението е постановено от едноличен съдебен състав,
съгласно правилата на ЗАНН. Проверяваният съдебен акт е и допустим, тъй като
съдът е бил надлежно сезиран с редовна и допустима жалба срещу подлежащ на
обжалване акт на правораздаване.
Оспореното
решение е законосъобразно.
Изводите на
районния съд се основават на обективно и всестранно изследване на всички
обстоятелства по делото, които се извеждат от приобщените по делото
доказателства, разгледани поотделно и в съвкупност. ВРС е установил правилно
фактите.
Настоящата касационна
инстанция изцяло споделя изводите на ВРС, че именно служителите на ИА
„Инспекция по труда“ са компетентни да извършват проверки и налагат санкции за
неспазване на трудовото законодателство.
Неоснователни са
възраженията на касатора по отношение липсата на допуснати съществени
процесуални нарушения в хода на административно-наказателното производство,
като изложените от ВРС мотиви в този аспект са подробни и обосновани, поради
което на основание чл. 221, ал. 2 АПК настоящата инстанция препраща към мотивите
на районния съд.
Относно възражението за
частноправния характер на задължението на работодателя по чл. 128, ал. 2 КТ и
възможността неизпълнението на предписание
за изплащането му да се санкционира на основание чл. 415, ал. 1 КТ,
въззивният съд е изложил прецизни и убедителни мотиви, които са съобразени с
материалния закон и се споделят от касационната инстанция. В тази връзка следва да се посочи, че доколкото чл. 128, т.
2 КТ предвижда изрично задължение на работодателя за
заплащане на трудовото възнаграждение на работника, който не може валидно да се
откаже от него съгласно чл. 8, ал.
4 КТ, нито изпълнението на това задължение може да се
дерогира по обща воля на страните по трудовото правоотношение, то това е
императивна разпоредба, с която държавата изпълнява задълженията си да осигури
защита на труда по чл. 16 от Конституцията. Като юридическа гаранция на конституционно
прогласеното основно право на работника или служителя на трудово
възнаграждение, законодателят нормативно е закрепил насрещното задължение на
работодателя за неговото изплащане и съответно на това е въздигнал
неизпълнението му в административно нарушение по смисъла на чл. 6 ЗАНН,
наказуемо по административен ред. В процесния случай, санкционната разпоредба на чл. 415, ал. 1 КТ, в действащата към момента на извършване на нарушение редакция,
изрично препраща към всяка разпоредба на трудовото законодателство, включително
и тази на чл. 128, т. 2 КТ. При това положение, касационното възражение за
липса на основание за ангажиране на процесната юридическа отговорност се явява
неоснователно.
Не намира опора
в закона и доводът, развит в жалбата, че е допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила, поради съставянето на АУАН в присъствието само на един
свидетел. Съществено процесуално нарушение е налице тогава, когато същото
препятства или ограничава правото на защита на санкционираното лице или
разколебава достоверността на отразените в АУАН или в НП факти.
Обстоятелството, че АУАН е подписан само от един свидетел не съставлява такова
съществено процесуално нарушение, тъй като по никакъв начин не е довело до
ограничаване възможността на наказаното лице да разбере фактическите или
правните рамки на вмененото му административно нарушение и по никакъв начин не
е ограничило правото му на защита. Безспорен факт е, че процесният АУАН е
съставен в присъствието на нарушителя и е съставен непосредствено след
констатиране на нарушението. Съгласно чл. 43, ал.
1 ЗАНН, актът е предявен на
нарушителя да се запознае със съдържанието му и същият го е подписал без да
направи възражение, като такива не са направени и в следващите 3 дни. Впоследствие санкционираното лице е организирало адекватно правото си на защита и чрез оспорване на
издаденото НП по съдебен ред. Следователно административнонаказващият орган не
е допуснал нарушение и точно е изпълнил предписанието на съответните норми на
ЗАНН. Нещо повече, неизплащането на трудовото възнаграждение само по себе си
представлява административно нарушение по смисъла на чл. 6 ЗАНН. Неплащането на
възнаграждението е само елемент от осъществения сложен фактически състав на чл.
128, т. 2 КТ, но предвиденият особен ред за разглеждане на възникналия между
страните трудов спор по ГПК, не представлява законна пречка за ангажиране
административнонаказателната отговорност на работодателя. В тази връзка следва
да се посочи, че гражданската и административнонаказателната отговорност
подлежат на кумулация и наличието на едната не изключва носенето на другата,
тъй като двете преследват различна цел – първата има репарационен характер, а
втората-санкционен и превъзпитателен такъв.
Твърденията на
касатора за незаконосъобразност на НП поради това, че към момента в който лицето
подало сигнал до инспекцията по труда вече не е било в трудово правоотношение с
касатора, поради което болницата не е имала качеството на работодател,
съответно на лице носещо отговорност е неоснователно. Както към момента на
издаване на предписанието, така и към момента на установяване на нарушението
санкционираното дружество е имало неизпълнено задължение за трудово
възнаграждение към негов служител. Обстоятелството, че служителят вече не е на
работа в болницата не дерогира задължението на работодателя да изплати
трудовите възнаграждение, които му дължи на основание чл. 128, т. 2 КТ. Това
означава, че по смисъла на чл. 415, ал. 1 КТ, в действащата към момента на
нарушението редакция на закона „МБАЛ — Варна“ ЕООД е имало качеството на
работодател и административно наказателната отговорност е ангажирана правилно.
Настоящата
инстанция не споделя оплакванията на касатора свързани със спазването на
тримесечния срок, предвиден в чл. 34 ЗАНН. Съгласно чл. 34, ал. 1, изр. 2-ро ЗАНН, не се образува административно-наказателно производство, ако не е
съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от
откриване на нарушителя. За да са налице данни за авторството на деянието е
необходимо да са налице данни и за самото деяние. Затова следва да се направи
извод, че актът следва да се състави в тримесечен срок в случаите, в които
контролните органи установят едновременно признаците на нарушението и в който
за първи път е открит нарушителят. Ето защо правилно и в съответствие с
разясненията дадени с Тълкувателно решение № 48 от 28. XII. 1981 г. по н. д. №
48/81 г. на ОСНК на ВС въззивният съд е приел, че тримесечният срок за издаване
на АУАН започва да тече не от деня на нарушението, а от деня на узнаването му.
С оглед изложените по-горе съображения настоящият касационен състав
намира, че не са налице наведените с жалбата касационни основания. Атакуваното
решение на ВРС е валидно, допустимо и постановено при спазване на правилата на
процесуалния закон и на материалноправните разпоредби, поради което следва да
се остави в сила.
При този изход на касационния спор следва да се удовлетвори искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна
инстанции на основание чл. 63д, ал. 4 ЗАНН във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона
за правната помощ и чл. 27е от Наредбата за плащането на правната помощ като
присъди такова в размер на 80 (осемдесет) лева.
Воден от горното и на основание
чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, във връзка с чл. 63в ЗАНН, Административен съд – Варна, Х-ти тричленен състав
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 201 от 08.02.2022г.,
постановено по НАХД № 5241/2021 г. по описа на Районен съд – гр. Варна.
ОСЪЖДА „МБАЛ —
Варна“ ЕООД, ЕИК **, представлявано от Р.П.Р. да заплати на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ ИНСПЕКЦИЯ ПО
ТРУДА сумата от 80 (осемдесет) лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.