РЕШЕНИЕ
№ 305
гр. Бургас, 11.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20212100500353 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. СТ. Ч., ЕГН ********** и М. Д. С., ЕГН
**********, двамата чрез адв.Николай Иванов, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Патриарх
Евтимий“ № 50, ет.1, против Решение № 260832 от 09.12.2020г. по гр.д.№ 2864/2020 г. по
описа на Районен съд – Бургас.
С последното е отхвърлен иска на П. СТ. Ч. и М. Д. С., предявен против Г. М. М.,
ЕГН **********, с адрес: ***, за осъждане на ответника, на основание чл.109 от ЗС, да
преустанови неоснователните си действия, с които препятства възможността на ищците да
упражняват свободно правото си на ползване по отношение на незастроената част от дворно
място, представляващо поземлен имот с идентификатор 07079.615.243 по КК и КР на
гр.Бургас, които действия се изразяват в паркиране на собствения му лек автомобил по
начин, ограничаващ възможността на ищците да паркират своя автомобил и да излизат
безпрепятствено. Първоначално ищците са осъдени да заплатят на ответника деловодни
разноски в размер на 1200 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, но с
определение № 260608 от 22.01.2021г., решението е изменено в частта за разноските, като
същите са намалени на 900 лв.
Въззивниците изразяват недоволство от постановеното решение, като считат същото
за неправилно и необосновано, поради което искат отмяната му и постановяване на ново, с
което искът им да бъде уважен. Претендират разноски.
1
Изразяват несъгласие с извода на съда, че ищците са запазили правото на ползване
върху прехвърлените на праводателя на ответника идеални части от собствения им
недвижим имот по силата на договор за продажба и учредяване право на строеж. Твърдят,
че с клауза в договора изрично е уговорено, че въззивниците си запазват правото на
ползване върху незастроената част от недвижимия имот, т.е. налице е запазено право на
ползване върху реална част от имота, а не върху идеална такава. По делото било установено,
че съобразно волята на договарящите, нито ответникът, нито праводателят му притежавали
права за ползване на незастроената част. Изтъкват, че при тълкуването на договорите на
основание чл.20 ЗЗД следва да се търси действителната воля на страните, която е че,
прехвърлителите на имота са имали желание да си запазят правото на ползване на
незастроената част от имота и това е било условие за сключването на договора за покупко-
продажба и учредяване право на строеж, с което праводателят на ответника като страна по
договора се съгласила и в договора било обективирано съгласието му да придобие голата
собственост върху идеална част от имота при запазено право на ползване върху
незастроената част в полза на ищците. На ответника също са били известни вещно правните
тежести върху поземления имот и по-конкретно върху незастроената му част.
Свидетелските показания също установявали, че ответникът дълго време не смущавал
правата на ищците, до момента в който почнал да паркира автомобила си /в двора- бел. на
докладчика/.
Сочат, че дори и да се приеме становището на съда, че въззивниците имат право на
ползване върху идеална част от реално обособена такава, т.е. незастроената част от дворното
място, то ответникът следва да преустанови всички свои действия, с които пречи на
въззивниците да упражняват правото си на ползване върху всички идеални части в
границите на незастроената част от дворното място. Цитират относима според тях съдебна
практика. Дори и в обем на идеална част, правото на ползване задължавало всички трети
лица да се въздържат от каквито и да е въздействия върху имота, които представляват
пречка за ползвателя да упражнява правото си. На още по-силно основание това важело за
лица, които са носители на голата собственост, както било в случая.
Според въззивниците, от доказателствата по делото безспорно се установявало, че
ответникът осъществява действия в имота без да има облигационни или вещни права върху
него, или сервитут. В този смисъл намират за неправилен извода на съда, че не може да бъде
определено дали с действията си ответникът нарушава правата на трети лица или на
ищците, тъй като по принцип ответникът следвало да се въздържа от действия, които
смущават или ограничават възможността на ищците да упражняват правото си на ползване
върху идеални части от площта на цялото незастроено дворно място. При постановяване на
решението, съдът не съобразил, че начинът, по който ответникът паркира своя автомобил,
прави невъзможно друг автомобил да бъде паркиран и да се използва цялото останало
незаето пространство, факт, който се установявал и от доказателствата по делото.
Твърдят, че щом съдът е приел, че в полза на ищците съществува ограничено вещно
право на ползване, а ответникът притежавал само голата собственост и реално нямал
никакво право да го ползва, то неправилно съдът отхвърлил иска изцяло. Според
2
въззивниците съдът не е обвързан от петитума на иска, а при доказано неправомерно
поведение, смущаващо правото на ползване на ищците, можело да уважи иска частично,
като осъди ответника да преустанови само тези действия, необходими за адекватната защита
на правото на ползване, като цитират практика на ВКС.
Изхождайки от извода на съда, че уговорката за запазено право на ползване
представлявала договор за разпределение на ползването на дворното място и след
прехвърлянето на притежаваните от ищците идеални части от имота на техните деца, то
последните се легитимирали като носители на правото на ползване на останалите идеални
части от обособената незастроена част от двора, въззивниците считат, че действията на
ответника отново се явяват противоправни. Имало значение и обстоятелството, че ищците и
носителите на правото на ползване на другите идеални части от незастроеното дворно място
/според виждането на съда/ са роднини- родители и деца и от житейска гледна точка
интересите им /да ползват необезпокоявано незастроената част от дворното място/ се
припокриват. Така свидетелката- дъщеря на ищците установявала, че ответникът
ограничавал и ползването на собствения ѝ гараж, входът към който бил през задния двор.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от адв.Таня
Дамянова- Ишкиева и адв. Мария Димитрова – процесуални представители на Г. М. М.,
съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Иван Богоров“ № 17. С него жалбата се оспорва като
неоснователна. Въззиваемият счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото да
бъде потвърдено. Намира, че във въззивната жалба се съдържат неправилни интерпретации
на мотивите на съда, както и на събраните по делото доказателства, а освен това се
предлагало неправилно тълкуване на закона.
По отношение довода във въззивната жалба, че въззиваемият няма право да ползва
каквато и да е част от дворното място, макар да притежава жилище в построената в
дворното място сграда, въззиваемият посочва, че съдът е извършил подробен правен анализ
и е изяснил, че уговорката за запазване право на ползване не е равнозначна на учредяване на
такова право върху частта от дворното място, която не е предмет на разпореждане и
собствеността върху която била останала за ищците. Така съдът е достигнал до правилния
извод, че след прехвърлянето на всички притежавани от ищците идеални части от дворното
място в полза на децата им, ищците са носители на право на ползване само върху идеалните
части от незастроената част на дворното място, прехвърлени на Т.Н. – праводател на
ответника, при това само върху съответната пропорционална част от прехвърлената на
Ненова част от терена, при съобразяване на застрояването и припадащите се на
суперфициаря обекти и прилежащият им терен, а това несъмнено не бил целия имот.
Въззиваемият не споделя оплакването в жалбата за допуснато нарушение на чл.20
ЗЗД, но счита, ако съдът прецени, че за ищците съществува учредено право на ползване
върху цялата незастроена част на дворното място, то следва да бъде разгледано
възражението на ответника, че това право е било погасено с възникването на етажната
собственост. Изложени са съображения, че дворното място е обща част по смисъла на чл.38
от ЗС. В този смисъл се изразява несъгласие с извода на съда, че уговорката в договора за
продажба има характера на споразумение по чл.38, ал.2 ЗС. Дори и да била налице подобна
3
уговорка, тя била нищожна, тъй като едната от страните, въпреки че е собственик на
самостоятелен обект и терен, ще бъде напълно възпрепятствана да ползва дворното място.
Сочи се, че ако правото на ползване на ищците не е погасено, и е учредено за
50/248.50 ид.ч. от незастроената част на дворното място, която към момента е 143 кв.м., то
те ще могат да използват около 28.78 кв.м и не могат да изискват от всички останали,
включително ответника, да се въздържат от действия по отношение на останалата
незастроена площ, надвишаваща техните права. Дори и ответникът да е придобил жилището
си, ведно с прилежащите от двора ид.ч., обременени с вещна тежест, това не изключвало
възможността да ползва останалата част от дворното място дори и като етажен собственик,
стига да не засяга правата на ищците, както правилно приел БРС.
Излага становище, че според мотивите към т.1 от ТР № 4 на ОСГК на ВКС,
негаторният иск е иск за защита на собствеността, но собствеността върху засегнатия имот и
собствеността върху пречещия имот остават извън предмета на делото. За уважаването на
този иск ищецът следва да докаже, че ответникът е осъществил неоснователно въздействие,
което създава пречки за използването на собствения на ищеца имот, което не било доказано
по делото.
Сочи, че показанията на свидетелката Г. са недостоверни, нелогични противоречащи
на тези на другия свидетел, като поставя под съмнение дали могат да бъдат кредитирани
предвид очевидната заинтересованост поради родството с ищците и като собственик на
самостоятелен обект в сградата. Намира, че не е налице и твърдяното в жалбата нарушение-
необсъждане на твърдението на ищците относно паркирането на колата на ответника, като
са развити подробни съображения. Изтъкват, че дори ответникът да е създал някакви
затруднения за паркиране или ползване на гаража, това са били еднократни, случайни
действия, а не трайно противоправно поведение.
Изложени са също подробни примери за превратно тълкуване на мотивите на съда.
Намират, че в тях не се съдържа извод, че разпределеното право на ползване на дворното
място било в полза на ищците, нито че такова било прехвърлено в полза на децата им и те се
легитимирали като носители на правото на ползване на останалите идеални части от реално
обособената част на незастроеното дворно място. И ако все пак второто било вярно, то
следвало да се обсъди въпроса за правната легитимация на въззивниците от предявяване на
иск за защита на права, с които са се разпоредили в полза на децата си.
Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
По допустимостта на производството въззивната инстанция намира за установено
следното:
Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на лица, които имат
правен интерес да го обжалват в частта, с която са отхвърлени претенциите им по чл.109 ЗС
против ответника. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима,
поради което делото следва да се разгледа по същество.
Ищците твърдят /в исковата молба/, че по силата на нотариален акт №192, т.VII, дело
4
№4341/1995г. на нотариус Станка Димова притежават запазено право на ползване на цялата
незастроената част от дворно място, съставляващо парцел XII- 227, кв.154 по плана на гр.
Бургас, идентично с недвижим имот с идентификатор 07079.615.243. Сочат, че до
предявяването на иска не са се отказвали от това си право и винаги го манифестирали било
лично /до 2009г., когато се преместили да живеят на друго място/ или посредством трети
лица, на които безвъзмездно било предоставено ползването чрез устен договор за заем за
послужване- дъщеря им Д. Г., зет им С.Г. и сина им С. Ч.. Последните спирали
автомобилите си в дворното място и го използвали съобразно нуждите си. Понеже ищцата
имала жилище в сграда в съседния имот, тя продължавала да ползва дворното място и
лично. От страна на собствениците на имоти в сградата никога нямало противопоставяне на
запазеното право на ползване на ищците и всички се съобразявали с него. От закупуването
на имот в сградата, построена в дворното място ответникът не бил допускан да го ползва.
Ответникът започнал да ползва дворното място, спирайки в него автомобила си, без
съгласието на ищците около две години преди предявяването на иска, след като дъщерята и
зетят на ищците се преместили на друг адрес и преустановили ежедневното му ползване,
макар да ползвали дворното място активно. Зетят на ищците- С.Г. се противопоставил на
действията на ответника, стигнало се до спречкване между двамата и на Г. бил съставен
протокол от органите на МВР. След тази случка ответникът преустановил използването на
дворното място до преди около месец преди подаването на исковата молба, когато, без
съгласието на ищците, отново започнал да паркира личния си автомобил с рег.№А 1840 КТ
там, ограничавайки правото им на ползване. Многократно заемателите Д. Г., С.Г. и С. Ч. се
противопоставяли на тези действия на ответника, но въпреки това последният подал и
жалби в МВР против Г., който спирал автомобила си в дворното място. Ограничението било
от такова естество, че правело невъзможно ползването на дворното място- да се спре друг
автомобил, без да бъде запушен подхода към гараж, собственост на Д. Г.. Молят ответникът
да бъде осъден да преустанови описаните в исковата молба неоснователни действия
/уточнени с молба на л.37-38, а именно- паркиране на личния автомобил на ответника по
начин, който препятства ползването на останалата част на дворното място, а именно-
спиране на друг автомобил и ползване на гараж на Д. Г./, с които пречи, смущава и
ограничава спокойното ползване на процесната незастроена част от дворното място от
ищците.
Претендират разноски. Ангажират доказателства.
Предявените субективно съединени искове са с правно основание чл.109 ЗС във
връзка с чл.111 ЗС.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законния едномесечен срок, с който
оспорва исковете изцяло. Твърди, че ищците не притежават твърдяното право на ползване
върху имота на няколко самостоятелни основания.
На първо място се сочи, че дворното място било застроено със сграда в режим на
етажна собственост и по смисъла на чл.38 от ЗС същото било обща част на всички етажни
собственици. Дори да имало учредено право на ползване, с построяването на сградата
дворното място престанало да бъде самостоятелен обект на собственост и ползване, а
5
представлявало обща част по предназначение към сградата. Второ, ищецът счита за
неоснователни твърденията на ищците, че с посочения в исковата молба нотариален акт от
1995г. са запазили право на ползване върху цялата незастроена част от дворното място.
Изтъква, че изявлението в акта, че „запазват правото на ползване” може да породи действие
само за тази част от имота, по отношение на която е извършено разпореждането, а за
останалите 198,50 кв.м. ищците са останали собственици, поради което запазване правото на
ползване за остатъка било лишено от предмет. Освен това, след като се разпоредили със
самостоятелните обекти в сградата и ги прехвърлили на децата си, ищците се разпоредили
изцяло с тези 198,50 кв.м. от дворното място, без да си запазят право на ползване върху
каквато и да било част от дворното място, поради което очевидно твърдяното от тях право
на ползване се свежда до 50/248,50 кв.м. Ето защо ответникът, който заедно със съпругата си
бил собственик на самостоятелен обект в сградата, както и на 22/248,50 кв.м. ид.ч. от
дворното място, ползвал имота съобразно тези си права, без да нарушава тези на останалите
етажни собственици.
На следващо място ответникът твърди, при условията на евентуалност, че правото на
ползване на ищците било погасено поради неупражняването му в продължение на повече от
5 години. От самото начало ответникът проявявал изключителна активност по отношение на
поддържането и използването на дворното място, понеже семейството му било единствения
постоянен обитател на сградата- асфалтирал го през 1997г., след което имотът бил ползван
за детска площадка, а по-късно монтирал и детска катерушка, като на тези негови действия
никой от ищците, нито техните деца и зет се противопоставили. Сочи, че последните не са
живели и към момента на подаването на исковата молба също не живеят в сградата, никога
не са ползвали дворното място, а в редките случаи, когато ищецът Ч. инцидентно посещавал
сградата, паркирал автомобила си в собствен гараж, а ищцата, макар да живеела в съседен
имот, дори инцидентно не била посещавала процесното дворно място. Акцентира и на това,
че ищците не са декларирали правото на ползване, което било видно от приложеното
удостоверение за данъчна оценка. Оспорва твърденията за сключени между ищците и
родствениците им договори за заем за послужване.
Твърди, че е ползвал имота със знанието на ищците повече от 20 години- от 1997г. до
преди две години, поради което за него бил осъществен фактическият състав за придобиване
правото на ползване на дворното място по давност.
Моли, исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Ангажира доказателства.
Районният съд е приел писмени и веществени доказателства по делото и е разпитал
водените от страните свидетели.
За да отхвърли исковете като неоснователни, районният съд е приел, че ищците не се
легитимират като собственици на незастроената част от дворното място, не са и еднолични
носители на вещното право на ползване върху незастроената част от същото, а само на тези
идеални части, от незастроената част на дворното място, чиято „гола” собственост е
прехвърлена на Т.Н.- праводател на ответника. За разлика от съсобственика, който според
БРС е легитимиран да предяви иск по чл.109 ЗС за цялата вещ, доколкото това
представлявало действие по управление и целяло запазването й, носителят на правото на
6
ползване върху идеална част от вещта не можел да иска от останалите съсобственици, да се
въздържат от ползването на цялата вещ, а само доколкото им пречели да упражняват
защитимото си право. Затова съдът е приел за мислимо, когато паркирайки собствения си
автомобил, без да препятства останалата незастроена площ, ответникът да ползва такава
част от имота, съответна на правата на трети за спора лица, но категорично, според съда, не
може да се приеме, че ответникът отнема възможността на ищците да го ползват според
защитимото си право.
За пълнота съдът е посочил, че земята, върху която е построена сградата в режим на
етажна собственост, е обща част по предназначение, когато всички собственици на
самостоятелни обекти са съсобственици и на дворното място, при което съществува
възможност /както в случая/, при която дворното място да е със значително по-голяма площ
от нуждите на етажната собственост, поради което то да има и друго предназначение, т.е. да
не е обща част. Именно това, според БРС, са решили страните с процесния договор за
учредяване правото на строеж- дворното място да не се ползва като обща част по
предназначение, още преди същата да е възникнала. В тази насока било обстоятелството, че
първоначалните собственици са прехвърлили произволни идеални части от дворното място
на праводателя на ответника, запазвайки си собствеността върху останалата идеална част, а
последният се разпоредил в полза на ответника с различна идеална част. Това обстоятелство
според съда било достатъчно да се приеме, че дворът не е обща част спрямо етажната
собственост. Така, изключвайки двора като обща част, ако и да не са учредили надлежно
първо на ползване върху него /доколкото можело да се разсъждава върху елементите по
учредяване правото на ползване и последователността на тяхното наслагване/,
съсобствениците определили начина, по който двора да се ползва занапред. Договорът бил
вписан в имотния регистър, поради което освен, че бил задължителен за сключващите го,
бил противопоставим и на частните правоприемници на съсобствениците, т.е. на ответника,
сина и дъщерята на ищците. Затова последните имали право да бранят правото си.
След преценка на твърденията на страните въз основа на събраните по делото
доказателства и закона Бургаският окръжен съд приема, че решението на районния съд е
валидно и допустимо, но неправилно.
Видно от нотариален акт №, н.д.№4340/1995г. от 29.06.1995г. на нотариус Станка
Димова /л.52 от делото на БРС/ на 29.06.1995г. ищцата С. /към онзи момент с фамилия Ч.а/
дарила на съпруга си – ищецът Ч. 50 кв.м. ид.ч. от процесното дворно място- парцел XII-227
в кв.154 по плана на гр.Бургас, цялото с площ от 248,50 кв.м. Съгласно нотариален акт
№192, т.XII, н.д. №4341/95 г. на същия нотариус, на същата дата двамата ищци са продали
на ЕТ „Тодорка Колева Ненова” дворно място от 50/248,50 кв.м. от дворното място, като
продавачите са си запазили правото на ползване върху цялата незастроена част от дворното
място, след застрояването му с новата жилищна сграда, а така също и правото на
надстрояване, ако в бъдеще такова бъде извършено.
Страните по нотариалния акт са си учредили взаимно право на строеж върху
съсобственото дворно място, за построяването на масивна жилищна сграда от четири
жилищни етажа, гаражен етаж, изби, тавански етаж, партер, съобразно утвърден
7
архитектурен проект, като сградата следвало да бъде изградена изцяло с лични средства от
ЕТ „Тодорка Колева Ненова”- пари, материали и труд, по силата на което всеки от тях да
стане изключителен собственик на следния недвижим имот:
1/ М. Ч.а- апартамент №3 на трети жилищен етаж, ведно с избено помещение № 3 и
гараж №2 на партерния етаж, ведно с 25 кв.м. от съответните идеални части от общите части
на сградата;
2/ П.Ч.- апартамент №4 на четвърти жилищен етаж, ведно с избено помещение № 4,
Кабинет на таванския етаж с площ от 35 кв.м., търговски обект, находящ се в партера- 51
кв.м. и складови помещения с площ 49,70 кв.м., ведно със съответните идеални части от
общите части на сградата;
3/ Т.Н.- а/ апартамент №1 на първи жилищен етаж, ведно с избено помещение № 1,
ведно с идеални части от общите части на сградата; б/ апартамент №2 на втори жилищен
етаж, гараж №1 на партерния етаж, ведно с идеални части от общите части на сградата.
С нотариален акт №30, т. XV, н.д. 4750/1996г. на нотариус Станка Димова, на
21.06.1996г. ЕТ „Тодорка Колева Ненова”, представляван от Т.Н. и съпругът на последната
З.А.Н. са продали на съпругата на ответника- Д.Т. М.а /бракът им е сключен през 1988г.-
така удостоверение на л.47/, следния недвижим имот: 22 кв.м. ид.ч. от собствените си
50/248,50 кв.м. ид.ч. от дворно място, представляващо парцел XII-227 в кв.154 по плана на
гр.Бургас, заедно с правото на строеж за построяването на апартамент №1 на първи
жилищен етаж, ведно с 10,68 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата. Въпреки
констатираното от нотариуса в КНА №110, т. XXIII, н.д.15182/1997г. на нотариус Станка
Димова /л.45/, че собственик на построения апартамент №1 на първия жилищен етаж, ведно
избено помещение №1, 10,68 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, както и 22/248,50 кв.м.
ид.ч. от дворното място, че собственик на описания имот е единствено Д. М.а, доколкото
страните не спорят, а и предвид датата на сключването на брака и възмездността на
придобивната сделка, следва да се приеме, че този имот е придобит от М.а в режим на СИО
с ответника Г. М. М., неин съпруг.
Не се спори, че процесното дворното място, описано в нотариалните актове е
идентично с ПИ с идентификатор 07079.615.243 по плана на гр.Бургас, с площ 241 кв.м.
/схема на л.15/, както и че четириетажната жилищна сграда, с партерен и тавански етаж, е
със застроена площ 98 кв.м. /схема на л.16/. Ето защо въззивната инстанция приема, че
процесната незастроена част от дворното място е с площ от 143 кв.м.
Не се спори, че ищците също са се разпоредили с построените в сградата свои
апартаменти. С нотариален акт №194, т., н.д.№160/17.04.2002г. на нотариус Надежда
Маркова, са дарили на дъщеря си Д. Ч.а – апартамент №4, ведно с прилежащия към него
кабинет на таванския етаж, избено помещение №4, гараж №2, както и 99,25/248,50 кв.м.ид.ч.
от дворното място, ведно със съответните идеални части от правото на строеж и от общите
части на сградата, като П.Ч. си е запазил пожизнено и право на ползване на източната стая
от апартамента и общо ползване с дарената на хол- трапезария, кухня и сервизните
помещения от апартамент №4.
Твърди се, че с нотариален акт №193 от 2002г. двамата ищци са дарили на сина си
8
описаните в нотариалния акт имоти, включително с част от дворното място. По този въпрос
не е налице спор /св. Г. също излага твърдения в тази насока/, макар нотариалният акт да не
е представен по делото.
Не се спори между страните, а и видно от приложения нотариален акт /л.12-13/,
ищците не са си запазили право на ползване върху прехвърлените на децата им идеални
части от дворното място.
Свидетелката Д. Г.- дъщеря на ищците, сочи, че семейството на родителите й, заедно
с нея и брат й са заживели в сградата, построена в процесното дворно място от 1997г. През
1999г. майка й заминала да живее и работи в гр. София, но се върнала през 2001г. През това
време свидетелката, баща й и брат й живели в сградата, като баща й и брат й ползвали
дворното място, а след като взела книжка и свидетелката започнала да ползва двора.
Родителите й се развели през 2003г., като преди това прехвърлили на децата си построените
в сградата имоти. Между ищците и децата им имало уговорка, че последните ще ползват
двора, като ще заплащат и данъците върху земята. Ответникът няколко пъти влизал в двора,
като срещал отпор от тяхното семейство и с това действията му приключвали. През 2005г.,
след като свидетелката се омъжила, съпругът й сложил павета на двора и започнал да го
ползва по договорка с родителите на свидетелката. Заявява, че до 2018г. дворът бил ползван
редовно, както и нейния гараж. Твърди, че в двора никога не е имало катерушки, люлки,
пързалки, което щяло да попречи на ползване на двора и гаража., достъпът до който бил
откъм двора. Заявява, че ответникът не е правил подобрения на настилката в двора, а преди
паважът, настилката била от ронливи камъни. От 2005-2006г. свидетелката заживяла със
съпруга си на друго място, а брат й живял в имота до 2004г. Сочи, че баща й живял в имота
до към 2008г. Заявява, че са ползвали дворното място, за да си паркират колите в периода от
2006- 2018г., тъй като живеели наблизо. Семейството на свидетелката паркирало една кола,
а брат й също паркирал там, когато се налагало да носи храна на майка им, която живеела в
съседната кооперация. Заявява, че в момента нейния гараж не се ползва и тя не може да го
отдава под наем, защото ответникът паркирал там. Заявява, че съпругът й се е обаждал на
ответника да разговарят относно ползването на двора от ответника.
Свидетелят И., който е без родство със страните и който познава ищцата от квартала,
в който заедно са израснали, а останалите страни- тъй като леля му живее в сградата,
изградена в процесното дворно място, заявява, че към 1997г. строежът вече бил завършен и
семейството на леля му започнало да се нанася. По тази причина се наложило да ползва
услугите на ответника, който му давал нужните инструменти. През 1998г. ответникът
асфалтирал отпред /има предвид двора- бел. на докладчика/, за да играят децата му, както и
трите деца на семейство наематели, които живели в сградата известно време. В двора се
събирали да пушат и учениците от близкия техникум. Няколко пъти през годините
/неуточнено кога/ се наложило свидетелят да помага на леля си с почистването от боклуци и
отводняването на мазето, поради проблеми с мръсната канализация, както и със съседи да
подменят тръби в мазето. Освен това свидетелят посещавал леля си поне веднъж седмично,
до смъртта й през 2016г. Същият заявява, че не е виждал ищците, нито техните деца, които
били големи и не играели навън. След 2000 година виждал в двора да паркират няколко
9
автомобила, но не знаел чии са. Един ден леля му казала да види как зетя на Ч. паркира
вътре едната кола, а взема друга. Леля му се ядосвала, че зетят оставял вътре пари и телефон
на таблото. След смъртта на леля си св. И. продължил да посещава имота й, за да го
проветрява и да го наглежда. В имота имало коли, неизвестно чии. Виждал е как изкарват
една кола и вкарват друга. Твърди, че и той е паркирал за кратко в двора, а и братовчед му
искал да отворят вратите, но свидетелят му казал, че не знае чия е колата. Не знае какви са
причините ответникът да не паркира в двора. Този свидетел установява, че понастоящем
върху асфалта били положени блокчета /павета/, като предполага, че това е станало преди
смъртта на леля му през 2013- 2014г. Не помни дали катерушката продължава да съществува
в двора.
По делото са приети две снимки /л.18/, за които не е спорно, че отразяват паркирания
в процесното дворно място автомобил на ответника /рег. № А 1840 КТ/.
При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция приема следните
правни изводи:
Съгласно чл.109 от ЗС всеки собственик може да иска прекратяване на всяко
неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. С негаторния иск по
чл.109 от ЗС се осъществява защита на правото на собственост или на ограничените вещни
права срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, което ограничава и пречи
на пълноценното използване на имота според вида му и неговото предназначение.
За да бъде уважен иска по чл.109 от ЗС, ищците следва да докажат наличието на
твърдяното от тях право на ползване /без това да е част от предмета на делото, нито да се
дължи отделен диспозитив по притежанието на това право/, както и това, че ответникът с
неоснователни действия препятства упражняването на правото им. В този смисъл е
задължителната съдебна практика- т.2 и т.3 от мотивите на ТР №4/15, от 6.11.2017г. по
тълкувателно дело №4/2015г. на ОСГК на ВКС.
В случая се търси от въззивниците защита на право на ползване, което същите
считат, че притежават върху цялата незастроена част от процесното дворно място.
До прехвърлянето на 50/ 248,50 кв.м. идеални части от правото си на собственост
върху процесното дворно място на праводателя на ответника, ищците са били
съсобственици на общо 198,50/248,50 кв.м. ид.ч. от него и като такива са разполагали с
правомощието да ползват цялото дворно място според предназначението му.
С прехвърлянето на посочените идеални части от правото са на собственост на ЕТ
„Т.Н.“ и учредяването на суперфицията, видно от уговорката, обективирана в нотариалния
акт от 19.06.1995г. /л.8, първи абзац/, ищците са постигнали съгласие с праводателя на
ответника да запазят изцяло за себе си правото на ползване на незастроената част от
процесното дворното място, което изключва възможността приобретателят, респективно-
неговите правоприемници да ползват последното.
Следователно, с тази уговорка е учредено /запазено/ право на ползване върху целия
обем от притежаваните от ЕТ „Т.Н.“ кв.м. ид.ч. от незастроената част от дворното място.
Т.е. едноличният търговец и приобретателите, придобили от него право на собственост
върху съответни идеални части от дворното място, какъвто е ответника, не разполагат с
10
правомощие да ползват никаква част от незастроената част от дворното място. Изключение,
предвид разпоредбата на чл.64 ЗС във връзка с чл.111 ЗС, е налице само по отношение на
много ограничена част от дворното място и то само доколкото това е необходимо за
поддръжката и ремонта на сградата /няма данни да има вход към жилищата от вътрешността
на сградата към двора/, но не и за да се паркира автомобил в него.
Основателно е възражението на ответната страна, правилно възприето и от районния
съд, че доколкото всеки един от ищците е бил собственик на съответни идеални части от
правото на собственост върху незастроената част от дворното място, той не би могъл да
учреди сам на себе си ограничено вещно право на ползване върху тях /подобно
разпореждане е без предмет/, т.е. не може да се приеме, че всеки от съпрузите е носител на
ограничено право на ползване върху цялата незастроена част от имота. Но, до 2002г., когато
са дарили апартаментите си на своите деца, като са отчуждили в тяхна полза и
притежаваните идеални части от правото на собственост върху дворното място, ищците са
имали правото да ползват цялата незастроена част от дворното място /всеки един като
носител на правомощието да ползва имота като елемент от правото на собственост за своите
идеални части, а двамата общо- върху останалите 50/248,50 кв.м. по силата на правото на
ползване, учредено им при прехвърлителната сделка от праводателя на ответника/. След
2002г. право да ползват имота имат децата на страните – предвид прехвърлените им идеални
части от правото на собственост върху дворното място, както и самите ищци, като носители
на ограниченото право на ползване за останалите идеални части от имота. Изложеното
изключва възможността на ответника да ползва на правно основание дворното място за
паркиране на автомобила си.
Неоснователно е възражението на ответника, че с построяването на сградата в режим
на етажна собственост, правото на ползване на ищците е било погасено, тъй като дворното
място, в което е изградена подобна сграда представлява обща част по предназначение на
основание чл.38, ал.1 ЗС. Дворното място би било обща част само, ако по несъмнен начин
по делото беше доказано, че всеки един от останалите собственици на самостоятелни обекти
в сградата /извън децата на ищците и ответника/ има и право на собственост върху дворното
място. Такива доказателства по делото обаче не са ангажирани от ответника, чиято е
доказателствената тежест за установяване на тези твърдения.
Неоснователно е и възражението на ответника, че правото на ползване на ищците е
било погасено поради неупражняването му в продължение на повече от 5 години. От
показанията на св. Г., които следва да се кредитират, въпреки че същата е заинтересована от
изхода на делото, предвид родството й с ищците и конфликтните отношения на съпруга й с
ответника, доколкото обаче същите не се опровергават от показанията на другия свидетел-
И., който съдът счита също за възможно заинтересован, доколкото по негови твърдения
също паркира в дворното място , а това желае да прави и неговия братовчед /т.е.
наследникът на лелята на свидетеля, която също има апартамент в сградата, върху която е
построено мястото/. Тази свидетелка установява, че макар и да не живеят в сградата от
2002г. /майка й/, самата тя от 2005 г., когато се омъжила, а баща й от 2009г., същите ползват
дворното място като паркират автомобилите си си там. Тези данни се потвърждават и от св.
11
И.. Съществувала уговорка с родителите й както техните деца, така и съпругът на ищцата да
ползват незастроената част от дворното място /т.е. договор за послужване/. По тази причина,
въззивната инстанция намира, че правото на ползване на ищците върху прехвърлените на
праводателката на ответника идеални части от дворното място не е погасено на основание
чл.59, ал.3, предл.2 от ЗС.
Това, че ищците не са декларирали правото на ползвали и не плащат данъци за него
представлява административно нарушение, но не е индиция, че същите са се
дезинтересирали от запазеното в тяхна полза право на ползване върху дворното място.
Установява се, посредством показанията на св. Г., както и от приложения снимков
материал, че ответникът паркира автомобила си в процесното незастроено дворно място,
като не са оспорени твърденията на ищците, че по този повод са възникнали конфликти със
зетя на ищците. Така се установяват твърдяните от ищците неправомерни действия на
ответника, доколкото същия има само „гола“ собственост върху част от незастроената част
от дворното място, но не и право да ползва каквато и да е част от него.
Несъстоятелно е твърдението за придобиването на правото на ползване върху
дворното място по давност. Поставянето на катерушка за детски игри в двора и
асфалтирането му през 1998г. , установени посредством показанията на св. И., сами по себе
си не обосновават подобен извод, доколкото е несъмнено, че ищците лично- до 2009г. а след
това чрез децата си са продължили да ползват незастроената част от дворното място като
паркират един или два автомобила в него.
Поради несъвпадане на фактическите и правни изводи на двете инстанции решението
на районния съд следва да бъде отменено, а вместо него следва да се постанови ново, с което
исковете бъдат уважени.
С оглед изхода на делото (исковете и жалбата са основателни), решението на
районния съд /както и определението, с което същото е изменено по реда на чл.248 ГПК/
следва да се отмени и в частта за присъдените на ответника разноски. Въззиваемият следва
да заплати на въззивниците направените по делото разноски, общо в размер на 1617,68 лв.,
от които 750 лв. за първата инстанция /150 лв. държавна такса и по 300 лв. за адвокатско
възнаграждение на всеки от ищците/, както и 867,68 лв. за втората инстанция /д.т. от 67,68
лв., както и адвокатски хонорар в размер на по 400 лв. за всеки от въззивниците/. На
въззиваемия не се дължат разноски.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.271 ал.1, предл.2 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260832 от 09.12.2020г. по гр.д.№ 2864/2020 г. по описа на
Районен съд – Бургас, както и Определение № 260608 от 22.01.2021г. по същото дело, с
което решението е изменено в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА по искове с правно основание чл.109 ЗС, предявени от П. СТ. Ч., ЕГН
********** и М. Д. С., ЕГН **********, двамата чрез адв. Николай Иванов, съдебен адрес:
12
гр.Бургас, ул.“Патриарх Евтимий“ № 50, ет.1, ответникът Г. М. М., ЕГН **********, с
адрес: ***, да преустанови неоснователните си действия, с които препятства възможността
на ищците да упражняват свободно ограниченото си вещно право на ползване по отношение
на незастроената част от дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор
07079.615.243 по КККР на гр.Бургас, изразяващи се в паркиране на собствения му лек
автомобил по начин, ограничаващ възможността на ищците да паркират своя автомобил и да
излизат безпрепятствено от дворното място.
ОСЪЖДА Ганчо М. М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на П. СТ. Ч., ЕГН
********** и М. Д. С., ЕГН **********, двамата чрез адв. Николай Иванов, съдебен адрес:
гр.Бургас, ул.“Патриарх Евтимий“ № 50, ет.1, деловодни разноски за производството пред
първата и въззивната инстанция общо в размер на 1617,68 лв., или по 808,84 лв. за всеки от
двамата, включващи държавна такса и адвокатско възнаграждение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Г. М. М., ЕГН **********, с адрес: *** за
присъждане на разноски.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
ЕДНОМЕСЕЧЕН срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13