Р Е Ш Е Н И Е
№……...…/14.04.2020
г. гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯ
ОКРЪЖЕН СЪД, Търговско отделение, на двадесети февруари
през две хиляди и двадесетата година в открито заседание, в следния
състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ЕЛЕОНОРА СЕРАФИМОВА
Секретар:
Виолета Б.
Прокурор:
Станка Димитрова
като
разгледа докладваното от съдия
СЕРАФИМОВА гр.д. № 547 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на ЗОДОВ.
Производството е образувано е по исковата молба на Т. Г.
Б., ЕГН ********** от гр. Пазарджик, лично и чрез пълномощника й адв.В.Д. срещу
Прокуратурата на Република България.
В хода на процеса ищцата е починала и на нейно място е
конституиран синът й Г.В.Д., който е настоящ ищец в производството.
Заявеният петитум от ищцата, а след смъртта й и от нейния
наследник в редица уточняващи молби депозирани по делото е, че се претендира обезщетение
за причинени й неимуществени вреди по реда на чл.2, ал.1 от ЗОДОВ във всичките
му хипотези - т.1,т.2,т.3,т.4 и т.5, както и по чл. 2б от ЗОДОВ, ведно със
законната лихва считана от датата на подаване на ИМ в съда.
В обстоятелствената част на ИМ се излагат следните
обстоятелства:
Твърди се, че по отношение на първоначалната ищца Т. Б., било
образувано ДП, а в последствие и НОХД № 622/13 г. по описа на РС-Пазарджик,
като в разследването, проведено в досъдебната фаза на процеса, което е
продължило значителен период от време, ищцата била задържана незаконно, като
извършваните действия по разследването били осъществени в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Твърди се, че незаконосъобразните действия и
неосъществяването на контрол на действията на МВР от страна на Прокуратурата са
причинили на ищцата болки и страдания, който начален момент е започване на
наказателното преследване спрямо нея и до приключването на самото наказателно
производство.
Сочените болки и страдания са следните:
Т. Б. след несправедливото й обвиняване се е затворила в
себе си; ограничила е контактите с други хора; продължително време не е била в
състояние да работи пълноценно; не е
могла да се храни; живеела с чувството на загубено достойнство и чест;
влошило се е здравословното й състояние – изпаднала е в депресия; от стреса е
отслабнала; получила е косопад; стягане на сърцето; световъртеж, обостряне на
мозъчно съдовите й проблеми; увреда на зъбите; припадъци; постоянно повръщане;
световъртеж; като в крайна сметка всички тези заболявания са довели до нейната
смърт.
Наред с това се сочи, че доброто й име в обществото и
репутацията на адвокат са били опетнени, като тя е била възпрепятствана да
осъществи и плановете си относно повторно акредитиране като международен
журналист в ООН, както й възможността й за професионална и финансова
реализация. Препятстването на дейността й като адвокат е довело до влошаване на
финансовото й състояние, което от своя страна е било пречка за поддържане на
жизнения й стандарт, както и заплащане на необходимото й лечение предвид
множеството й заболявания.
Относно престоя й в Затвора гр. С., общо 37 дни, се твърди,
че в същия не са разполагали с необходимото оборудване и специалисти, за да се
извършват необходимите изследвания и лечение на Б.. Условията в самия затвор са
били неприемливи, предлаганата храна не добра, което също е довело до обостряне
на нейните здравословни проблеми.
Твърди се, че опозоряването на името на адв. Т. Б. е с оглед
извършване на неправомерните претърсвания и изземвания въобще всички действия
извършени от органите на ДП, които са довели до унищожаване на част от архива
на Б. като адвокат; на материали, свързани с нейните журналистически проучвания
на правната и политическа система на България и ЕС и др.; унищожаване материали
за проучване на семантиката и лингвистиката на България и съвременните обичай
на правото и практикуващите го съвременници; тези материали както са били на
хартиен носител, така са се намирали и в притежаваната от Б. компютърна
техника, която била иззета. Освен всичко изложено тук се сочи и че образуваното
срещу ищцата наказателно производство е причинило множество проблеми в
семейството й, тъй като това се е отразило на психическото й състояние –
станала е нервна, тревожна. Наказателното производство образувано срещу нея
станало известно на приятели, служители и клиенти, както и на цялата
общественост в гр. Пазарджик и е довело до отдръпване на всички тях и промяна в
отношението й към самата Т..
В допълнение №2 е направен подробен анализ на действията на
досъдебните органи в наказателното производство, както и развитието на самото
наказателно дело в съдебната му фаза. Твърди се, че в резултат от повдигнатото
обвинение в престъпление по чл.212, ал.4 във вр. с ал.2 НК и чл. 316 във вр. с
чл. 308, ал.1 от НК, Т. Б. е призната за виновна и е осъдена на 1 г. и 3 м.
лишаване от свобода за престъпленията по чл. 316 във вр. с чл.308, ал.1 от НК и
на 5 години лишаване от свобода за престъпление по чл.212, ал.4 във вр. с ал.2
от НК при ефективно изтърпяване на наказанието по НОХД № 622/13 г. по описа на
РС- Пазарджик. С решение постановено по КНОХД № 570/2014 г. по описа на ВКС
последният е върнал делото за ново разглеждане на ПОС, който с решение по ВНОХД
№ 332/14 г. отново е потвърдил присъдата изцяло.
С Решение постановено по КНОХД № 615/15 г. по описа на ВКС, Т.
Б. е оправдана.
Относно размера на претенцията за обезщетение в уточнение и
допълнение на ИМ от 13.10.2017 г. подробно са изложени съображения за характера
и вида на причинените неимуществени вреди на Т. Б., като всички те обуславяли и
размера от 670 000 лв. на предявения иск.
Посочени са доказателства.
В срока за отговор Прокуратурата е оспорила изцяло
предявения иск. Изложените в отговора и в писмената защита доводи относно
процесуалната допустимост, а по същество неоснователност на исковата претенция
са следните:
След множеството уточнения на ИМ и даване възможност на
Прокуратурата да вземе становище по тях, по делото е постъпил и допълнителен
отговор, в който Прокуратурата е продължила да поддържа становището си за
неоснователност на претенцията считайки така предявения иск за недопустим.
Относно недопустимостта на исковете Прокуратурата на РБ
подържа становище, че липсва валидно сезиране на съда, тъй като подадената
искова молба не била подписана от ищцата ( което е установено в хода на процеса),
както и липсвал подпис на упълномощения от нея процесуален представител адв. В.Д..
Липсвало и оригинално пълномощно в негова полза. Макар и наследника на
починалата ищца да е приподписал исковата молба, то предвид изначалната й
нередовност не можело да се приеме, че недостатъците й били отстранени,
респективно, че същата е отговаря на изискванията на чл.127 и сл.от ГПК. Ето
защо се подържа прекратяването на производството.
Отделно от това, в писмената си защита Прокуратурата на РБ
подържа и още едно основание за недопустимост на иска по чл.2б ал.1 от ЗОДОВ, а
именно, че ищцата не е упражнила правото си на иск по посоченият законов ред
след изчерпване на административната процедура уредена в Глава 3-та от ЗСВ, в
какъвто смисъл е разпоредбата на чл.8 ал.2 от ЗОДОВ.
По същество се подържа, че искът бил неоснователен, поради
обстоятелството, че претендираните вреди са недоказани по основание и по
размер, но и по-важното е, че не са пряка последица от действията на
Прокуратурата на Република България. Освен това се поддържа становище, че
претендираното обезщетение в размер на 670 000 лв. е изключително
завишено. Поддържа се, че продължителността на наказателното производство е
било в разумните срокове, че не са били налице вреди така, както се сочи от
ищеца настъпили за Т. Б., че действията на органите от ДП, както и на
Прокуратурата са в съответствие с процедурата по закон и съгласно указанията на
съда. В този смисъл се развиват подробни съображения.
Поддържа
се и становището,
че при прекратяване на делото по чл.316 във вр. с чл.308 от НК, ЗОДОВ не
предвижда хипотеза за обезщетение в предложенията визирани в чл.2 от ЗОДОВ.
Предвид
изрично заявеното от процесуалния представител на ищеца в о.с.з. на 13.11.2017г.
(л.100 от том 1-ви на делото), а именно, че се подържат всички направени
допълнителни уточнения на първоначалната искова молба, както и че се подържа
претенцията да обхваща всички хипотези на разпоредбата на чл.2 ал.1 т.1-5 от ЗОДОВ и чл.2б ал.1 от ЗОДОВ съдът е приел, че е сезиран с иск за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 670 000 лева на
основание всички хипотези визирани в разпоредбите на чл.2 ал.1 т.1-5 и чл.2б ал.1 от ЗОДОВ.
След
анализ на приетите по делото доказателства и при съобразяване доводите на
страните, решаващия съд приема за установено следното:
Относно
процесуалната допустимост на иска:
Предвид
постановеното от АС-Пловдив в негово определение №393/25.09.2019г. по в.гр.д.№446/2019г.
и последващите процесуални действия от наследника на ищцата Т. Б. Г.Д., следва
да се приеме, че недостатъците на исковата молба са отстранени, с което са
изпълнени дадените от въззивната инстанция указания.
Обстоятелствата,
на които се основава искът, така както са посочени в първоначалната искова
молба, както и последващите уточнителни молби очертават наличието на
предпоставките за ангажиране отговорността на държавата, в лицето на Прокуратурата
на РБ при наличието на фактическите състави на чл.2 ал.1 от ЗОДОВ, а именно: т.1
предложение първо и второ - задържане под стража, включително като мярка за
неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, т.3, пр. първо -
обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано и т. 4 -
налагане на наказание по НК, когато лицето бъде оправдано, както и фактическия
състав на чл.2б ал.1 от ЗОДОВ - нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от КЗПЧОС. Тази е правната
квалификация на правата, претендирани от ищеца, независимо че процесуалният пълномощник
на ищеца сочи като правно основание освен посочените и тези по т.2 и т.5 от
чл.2 ал.1 от ЗОДОВ , които визират като основания за ангажиране
отговорността на държавата случаи, в които, при постановяване на
законосъобразно лишаване от свобода, компетентните органи са нарушили § 2 - 4
на чл. 5 от Конвенцията - съобщаване на разбираем език на причините за
задържането, своевременно изправяне пред Съда и гледане на мярка в разумен
срок, право на обжалване пред Съда на законосъобразността на лишаването от
свобода - т.е. - всяко задържане, което противоречи на критериите на чл. 5 от
Европейската конвенция и прилагане от съда на административна мярка, когато
решението му бъде отменено като незаконосъобразно. При липса на наведени в този
смисъл ясно очертани доводи и посочени обстоятелства съдът не приема да е
сезиран с искове на посочените правни основания.
Относно
предявеният иск по чл.2б ал.1 от ЗОДОВ, съдът съобразявайки установеното в
процеса приема, че същият е процесуално недопустим поради
липса на установената в чл.8 ал.2 от ЗОДОВ процесуална предпоставка – проведена
административна процедура по реда на Глава 3-та от ЗСВ. Същата е от категорията на абсолютните, поради което и
липсва право на иск по чл.2б от ЗОДОВ в полза на ищцата Т. Б., респективно
в полза на наследника му Г.Д. и поради това производството в тази му част се
явява недопустимо (в този см. Определение
№ 528 от 8.11.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4569/2016 г., IV г. о., ГК и др.).
Обстоятелствата,
които следва да се установят относно основателността на допустимите искове се
свеждат до: проведено досъдебно и съдебно производство, и следващо такова,
поради възобновяване на производството и постановяване по н.д.№615/2015г. по
описа на ВКС на оправдателна присъда по всички повдигнати обвинения - с влязъл
в сила съдебен акт - Решение № 224/15.06.2015 г. по н.д.
№ 615/2015 г. на ВКС, І н.о. , както и незаконно задържане под стража и вземане
на мярка за неотклонение „домашен арест“ в хода на наказателното производство.
Тези факти се
установяват от приложеното НОХД
№622/2013г. по
описа на Пазарджишкия районен съд.
Установява се, че наказателното
производство срещу Т. Б. в досъдебната му фаза е започнало на 04.09.2012г. с
Постановление на РП-Пазарджик от същата дата постановено по ДП-ЗМ № 115/2012 г.
и е продължило до м.март 2013 г.
Установява се, че Т. Б. е била привлечена в качеството на
обвиняем с Постановление от 03.10.2012 г., след като е била принудително
доведена съгласно Постановление в този смисъл, издадено на 29.09.2012 г.
Установява се, че за времето от 03.10.2012 г. – 05.10.2012
г. обвиняемата Т. Б. е била задържана за 72 часа на основание чл.64, ал.2 НПК.
С определение на РС-Пзараджик от 05.10.2012 г. по ЧНД № 1475/2012 г. спрямо нея
е взета мярка за неотклонение „домашен арест“, продължил до 16.10.2012 г. Това
определение не е обжалвано и е влязло в законна сила на 09.10.2012г. По искане
на обвиняемата Б. с Определение на РС-Пазарджик от 12.10.2012 г., мярката за
неотклонение „домашен арест“ е изменена в „подписка“, като това определение е
влязло в законна сила на 16.10.2012г. Липсват доказателства, както в
наказателното производство, така и в настоящето производство, съдебните актове
постановени по реда на чл.64 и чл.65 от НПК да са обжалвани и отменени като
незаконосъобразни.
За развитието на производството в съдебна фаза се
установява, че същото е образувано на 29.03.2013 г. и е продължило до
14.02.2014 г., когато осъдителната присъда е влязла в сила. С присъдата
подсъдимата Т. Б. е била призната за виновна по повдигнатото й обвинение за
извършено престъпление по чл.316, във
връзка с чл.308, ал.1, във връзка с чл.2, ал.1 НК, за което й е наложено
наказание от 1 г. и 3 м. лишаване от свобода. Призната е за виновна и осъдена и
по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 212, ал.4, във връзка с ал. 2 НК, за което й е било наложено
наказание в размер на 5 г. лишаване от свобода. На подсъдимата е определено
едно общо наказание в размер на 5 г. лишаване от свобода, което да изтърпи при
първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Съобразно
присъдата от наложеното наказание е приспаднато времето, през което подсъдимата
е била задържана в периода 03.10.2012 г. до 05.10.2012 г., както и времето,
през което спрямо нея е била взета мярка за неотклонение „Домашен арест“ - в
периода 09.10.2012 г. до 16.10.2012 г.
С Решение № 27/14.02.2014 г. по ВНОХД № 20/2014 г. по описа
на ОС-Пазарджик, така постановената присъда е била потвърдена.
След възобновяване на производството с решение на ВКС
постановено на 30.06.2014г. по НД №570/2014г. образувано на 29.03.2014г. по
описа на ВКС, производството пред ОС-Пазарджик е продължило в периода 30.06.2014
г. до 23.03.2015 г., тъй като решението на втората инстанция е било отменено по
реда на възобновяването и делото – върнато на друг състав на въззивния съд за
ново разглеждане от фазата на съдебното заседание.
След връщане на делото в ОС-Пазарджик, с Решение №
33/23.03.2015 г. по ВНОХД №332/2014 г., присъдата на първата инстанция отново е
изцяло потвърдена.
С Решение № 224/15.06.2015 г. по н.д. № 615/2015 г. на ВКС,
І н.о. ВНОХД №332/2014 г. на ОС-Пазарджик е възобновено, като Решение №
33/23.03.2015 г. и потвърдената с него присъда са отменени. Подсъдимата Т. Б. е
оправдана по обвинението за извършено престъпление по чл. 212, ал.4 във вр. с
ал.2 НК, а наказателното производство по обвинението по чл.316, във връзка с чл.308, ал.1, във връзка
с чл.2, ал.1 НК е прекратено на основание чл. 24, ал.1, т.3 НПК поради
изтекла погасителна давност.
По отношение на наложеното наказание лишаване от свобода се
установява, че присъдата на РС-Пазарджик от 13.11.2013 г. по НОХД № 622/2013г.
е била приведена в изпълнение в Затвора-С. на 28.02.2014 г.
С Определение от 31.03.2014 г. по н.д. № 570/2014 г. по описа
на ВКС изпълнението на наказанието е било спряно.
След постановяване на Решение № 33/23.03.2015 г. по ВНОХД №
332/2015г. на ОС-Пазарджик, с което присъдата е потвърдено за втори път, с
Определение от 27.04.2015 г. на ВКС по н.д. № 615/2015 г. изпълнението на
влязлата в сила присъда отново е спряно, като липсват данни присъдата да е била
реална привеждана в изпълнение за втори път.
Безспорно е, че на 16.09.2015 г. ищцата Т. Б. е починала.
За установяване на претендираните по делото неимуществени
вреди като вид и интензитет с оглед определяне на размера им, са приети писмени
доказателства, събрани гласни доказателства, изготвени и приети са също така и
няколко съдебно-медицински експертизи.
Съдът приема, че показанията на разпитания свидетел В.Г.Д. –
бивш съпруг на ищцата Т. Б. и баща на конституирания ищец Г.Д. не следва да се
кредитират на няколко основания: адв.В.Д. е посочен като процесуален
пълномощник на ищцата в първоначалната искова молба. Вярно е, че към първоначалната
искова молба липсва приложено пълномощно от ищцата в полза на В.Д., но в
последствие такова е представено в хода на процеса – на 26.06.2019г., след
проведения разпит на лицето. Отделно от това до проведеното о.с.з. на
23.10.2017г. В.Д. е представлявал и сина си Г.Д. в процеса. Последният обаче на
посочената дата е направил изявление, че оттегля даденото в полза на адв. В.Д.
пълномощно. Предвид посоченото и макар да не е налице формално забраната
визирана в чл.166 ал.3 от ГПК, съдът приема, че макар и да е разпитан в
качеството на свидетел, показанията му са дадени в нарушение императивната
разпоредба на чл.33 ал.4 предл.4-то от ЗАдв., а именно разпитван е за факти и
обстоятелства, които е узнал и във връзка с осъществяваната защита и
съдействие. Отделно от това, съдът при
спазване изискванията на чл.172 от ГПК приема, че показанията на този свидетел
не следва да се кредитират и защото същият е баща на ищеца и явно е
заинтересован от изхода на делото, както и защото показанията му в противоречие
с останалия доказателствен материал, а и видно от протокола от о.с.з. проведено
на 26.02.2018г. (л.177 от т.2-ри от делото), свидетелят е давал показанията си след
справка с негови записки.
Относно установяване здравословното състояние на ищцата
преди и след възбуждане на наказателното преследване и наличието на причинно
следствена връзка помежду им е приета съдебно-медицинска
експертиза, която съдът изцяло кредитира.
От заключението на вещото лице К.С. се установява, че Т. Б.
е преболедувала два пъти от исхемичен мозъчен инсулт преди задържането й, което
според експерта насочва към данни за наличие на хронични заболявания като хипертонична
болест, хронична атеросклероза, аритмия – или общо състояние, известно като
кардиоцеребрален синдром. Според вещото лице ищцата е била хронично болна преди
задържането, като няма каквато и да е било причинно-следствена връзка между
влошеното й здравословно състояние и нейното задържане. Според експерта било
нормално един хронично болен човек да се влошава, тъй като заболяването се
усложнява, но фактът, че ищцата е била задържана под домашен арест и под стража
не определя нейното състояние. Самото задържане под домашен арест и в местата
за лишаване от свобода според вещото лице не е причина за получаването на
заболявания, тъй като задържаната е била длъжна да приема предписаните й
медикаменти или да ги осигурява чрез своите близки, като липсата им не е
причина за спиране на терапията. Акцентирал е, че престоят в местата за
лишаване от свобода не представлява директна причина за усложняване на стари
заболявания, а спирането на лечението при някои болести може да бъде пряка причина
за влошаване и дори за фатален край.
Във връзка с приетите по делото 3 бр. медицински епикризи,
представени от ищеца, е изготвено и допълнително заключение от същия експерт,
от което се изяснява, че ищцата е боледувала от субарахноиден кръвоизлив и е
лекувана през 2006 г. Установена е била артерио-венозна малформация и на
пациентката е била предложена оперативна намеса, но същата не се е явила и не е
пожелала извършване на операцията. Установено е, че болната страдала от
повишено кръвно налягане, аритмия, сърдечен порок-стеноза и инсуфициенция на
митралната клапа, които са допринесли за разширяване на мозъчните съдове. Според
вещото лице пренебрегването на описаните проблеми е довело до последващите
усложнения и до фаталният изход за пациентката. Установено е, че болната е
приета в клиниката по спешна неврология в УМБАЛ „Царица Йоана“ ИСУЛ в
изключително тежко общо състояние заплашващо живота й, намерена е била от
близките й в безсъзнателно състояние. При направените там изследвания се е установило,
че е налице вътремозъчен кръвоизлив с пробив на кръвта във всички мозъчни стомахчета,
поради което е била извършена корекционна оперативна намеса. Поради усложненото
състояние се е наложила и лумбална пункция като е установен гноен менингит. Започната
е терапия с комбинация от мощни антибиотици, но въпреки лечението състоянието се
влошило и се е стигнало до летален изход.
Въз основа на приетата Епикриза № 509/12.06.1991 г. вещото
лице С. е изготвил още едно допълнително заключение, в което е посочил, че през
месец юни-юли 1991 г. по повод на силно главоболие челно и теменно пациентката
е постъпила за лечение в УМБАЛ„Св. Наум“-София. Направените изследвания са посочили
субарахноиден кръвоизлив, като е установена артерио-венозна малформация,
обхващаща средната мозъчна артерия и базиларната артерии. Сочи се, че кръвоизливът
е лекуван на място без извършването на оперативна намеса, приложеното лечение е
дало задоволителен резултат и пациентката е изписана с подобрение.
Съвкупната преценка на данните по делото и прегледаната медицинската
документация са дали основание на експерта да изведе категоричния извод, че
отказът на ищцата от предложена оперативна намеса във връзка неоперираната
малформация, двукратните субарахноидни кръвоизливи, причинени от нея и
артериалната хипертония са довели до описаното здравословно състояние, до постепенното
му влошаване, което е довело и до леталния изход.
За установяване здравословното състояние на Т. Г. Б. в
периода от 1991 г. до настъпване на смъртта й - 16.09.2015 г., и по въпроса
доколко провежданото лечение на същата е било адекватно и съответно до колко
непровеждането на лечение е причина за смъртта й, наред с посочените по-горе
експертизи на д-р С., са приети още две допълнителни заключения, изготвени от неврохирург
и невролог. Съдът изцяло кредитира и тези експертизи, тъй като същите са
компетентно изготвени, кореспондират с останалия доказателствен материал по
делото и същите не са неоспорени от страните.
Въз основа на представената медицинска документация по
делото вещото лице д-р А.П. – неврохирург, е дала заключение, че Т. Б. е имала
вродена артерио-венозна малформация (АВМ) на главния мозък. Проследено е, че
същата е установена и обстойно изследвана през 1991 г., когато е регистрирано
първото й изкървяване в субарахноидното пространство. Консултирана е с проф. Р.
и проф. К., които тогава са преценили, че не е показано оперативно лечение, тъй
като малформацията е голяма и се храни от двете каротидни артерии и
вертебробазиларана система. До месец 11-12.2014г., Т. Б. не е имала оплаквания,
но през ноември се появило залитане, нестабилност при ходене, зрителни
нарушения с преходен характер. След консултации с невролог и неврохирург й е назначена
медикаментозна терапия.
Въз основа на приетата медицинска документация, същото вещо
лице е установило, че през м.02.2015 г. Б. отново имала главозамайване, гадене
с повръщане, световъртеж, нестабилна походка, за което била хоспитализирана в
МБАЛ по неврология и психиатрия „..С. Н.“, като в резултат на проведеното
лечение състоянието й се подобрило и останало само леко залитане. След проведен
консултация по тел. с д-р С. - неврохиругия МБАД „Св Ив. Р.“, специалистът препоръчал
пациентката (при нейно съгласие), да се планира за конвенционална ангиография
за преценка възможностите за ендоваскуларно лечение. Установено е, че на
17.08.2015 г. пациентката е докарана от екип на ЦСМП, в коматозно състояние в
УМБАЛ „Царица Йоана-ИСУЛ“-София с данни за мозъчен кръвоизлив и е лекувана в отделението
за интензивна терапия и клиниката по неврохирургия в продължение на 31 дни до
деня на смъртта й.
В крайна сметка този експерт е заключила, че конкретен
отговор на поставения въпрос трудно може се даде, тъй като при индивидуалното
развитие на човека, с напредване на неговата възраст обикновено и патологията
на съдовата му система прогресира. Посочено е ясно, че при всички
хоспитализации Т. Б. е лекувана във високо специализирани клиники и отделения
по неврология, неврореанимация и неврохирургия, като е консултирана с корифеите
по неврохирургия в България. Констатирано е, че в периода 1991-17.08.2015 г.
заболяването на пациентката е имало няколкократни клинични изяви, овладяни
медикаментозно. На 17.08.2015 г. е настъпило масивно изкървяване от ABM с пробив във вентрикулната система
на мозъка, като обичайните за такива случаи усложнения са лекувани със всички
съвременни методи на неврохирургията и неврореанимацията. Въпреки това според
вещото лице и с оглед картина на прогресираща сърдечно-съдова недотатъчност,
при които смъртността е от 31,6% до 76,6%, на 16.09.2015г Т. Б. е починала.
На база данните от
прегледаните медицински документи по делото другият експерт К.Ш.–
невролог, е дал заключение, че не може да се допусне реално значима
причинно-следствена свързаност между задържането на лицето и документираните в
този срок състояния. Липсва основание, според експерта, да се предполага, че
задържането на лицето, вкл. и в местата за лишаване от свобода са причина за
поява на документираните в този срок медицински състояния. Вещото лице сочи, че
задържането на лицето и престоят му в местата за лишаване от свобода могат да
се свържат със зачестяване на неспецифични оплаквания, които в контекста на
наличната мозъчно-съдова аномалия в случая са били диагностицирани и лекувани
симптоматично като теоретично свързани със същата, но медицински значими
доказателства за такава специфична свързаност не са налице. Пояснил е още в
заключението си, че подобни оплаквания, при липса на наличната при пациентката
аномалия, могат да бъдат теоретично свързани с множество други медицински
сфери, вкл. и неорганични и няма известни био- или инструментални маркери,
които да са с достатъчно висока специфична информативност за еднозначна
свързаност. Според д-р Ш. лечението на неспецифичните, некритични оплаквания е
било типично имптоматично, а лечението на първичното усложнение от
мозъчно-съдовата аномалия, довело до фатален край, е в обем и компетенция,
които изчерпват възможните при настоящето ниво на медицината и здравната
система. Заключил е, че при неспецифичността на оплакванията и при специфични
изследвания без данни за категорична динамика на находките от тях и липса на
данни за усложнения във времето, не може да се коментира пряка свързаност на
същите като причина за настъпване на смъртта на лицето, тъй като същата е
настъпила вследствие на специфично първично спонтанно усложнение на съдовата
аномалия с последвали вторични усложнения.
При така установеното по делото от
фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:
Както бе
посочено в мотивите по – горе настоящият решаващ състав приема, че е сезиран с
обективно съединени искове с правно основание чл.2 ал.1 т.1 предл. 1-во и 2-ро,
т.3 предл. 1-во, които са процесуално допустими. Недопустим е предявеният иск
по чл.2б ал.1 от ЗОДОВ, поради което и производството в тази му част ще следва
да бъде прекратено.
Легитимирана да представлява държавата по искове за
обезщетение за вреди от неоснователно обвинение е прокуратурата, която повдига
и поддържа обвинението в хипотезите на чл.2 ал.1 т.1, 2 и 3 от ЗОДОВ в какъвто смисъл ВКС се произнесъл
в свое ТР №5/2015г. пред които в конкретния случай сме изправени.
Не се доказа да
е налице хипотезата на чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ, тъй като в хода на наказателното
производство взетата по отношение на Т. Б. мярка за неотклонение „домашен
арест“ не е отменена като незаконосъобразна, а изменена с по – лека такава –
„подписка“. Последната също не е отменяна. Липсват доказателства и взетата от
прокуратурата мярка „задържане под стража за срок от 72 часа“ да е незаконосъобразна
и затова и отменена. Следователно фактическия състав на посочената правна норма
не е осъществен и предявеният на това основание иск се явява неоснователен.
Относно иска по чл.2 ал.1 т.3
от ЗОДОВ съдът съобрази следното: Държавата съгласно чл.4 от ЗОДОВ
отговаря за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, като отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или
липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Установено е
по делото, че Т. Б. е привлечена като обвиняема за извършено престъпление по чл.212, ал.4 във вр. с ал.2 НК и чл. 316
във вр. с чл. 308, ал.1 от НК, като досъдебното производство е образувано на
04.09.2012г. Наказателното производство срещу същата е приключило с
оправдателна присъда, влязла в сила на 15.06.2015г. досежно обвинението за
извършено престъпление по чл.212, ал.4 във вр. с ал.2 НК, а досежно обвинението по чл. 316 във вр. с
чл. 308, ал.1 от НК е прекратено на основание чл.24 ал.1 т.3 от НПК.
Оправдателната присъда е постановена, след като по реда на възобновяването с решение от
15.06.2015г. постановено по НД №615/2015г. на ВКС, I н. о. е възобновено ВНОХД
№ 322/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд, отменено е решението на същия съд от
23.03.2015 г. в едната му част, а в другата производството е прекратено на
посочените основания. В този смисъл следва да се съобрази приетото от ВКС в т.8
от ТР №3/2005г., а именно, че процесуалните действия,
извършени преди изтичането на давността не дават право на обезщетение, защото
са били законни. Това че е изтекла давността, изключваща наказателната
отговорност и че впоследствие законодателят е преценил, че трябва да се заличи
престъпния характер на деянието и че виновните извършители следва да се
освободят от наказателна отговорност и от последиците на осъждането, не им дава
право да искат заплащане на вредите, претърпени по време на наказателното
преследване до изтичане на давността, респ. до амнистията. В тези хипотези не
може да се ангажира отговорността на правозащитния орган, защото извършените от
него действия са били законни - т. е. липсва елемент от фактическия състав на
отговорността на държавата. Ето защо съдът приема, че в случая Държавата не
носи отговорност за евентуално настъпилите вреди от обвинението по чл. 316 във
вр. с чл. 308, ал.1 от НК, тъй като наказателното производство в тази му част е
прекратено на основание чл.24 ал.1 т.3 от НПК.
Следователно в
случаят правно релевантно е приетото от ВКС несъставомерност на деянието на чл.212,
ал.4 във вр. с ал.2 НК поради което и подсъдимата Б. е оправдана за това
престъпление. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 3 и т. 11
от ТР №3/2005г. на
ОСГК на ВКС, тези обстоятелства са от значение за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно трайно установената практика на
ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК,
в такива случаи съдът трябва да определи общ размер на обезщетението - за
всички вреди, които не могат да бъдат разграничени и са претърпени едновременно
от ищцата като следствие от всички повдигнати срещу нея обвинения в рамките на
едно наказателно производство, като този размер следва да бъде намален
съразмерно с вредите от обвинението (едно или повече), по което тя е призната
за виновна и осъдена, като по този начин й се присъди обезщетение по чл.52 от ЗЗД само
за вредите, претърпени вследствие незаконното обвинение (едно или повече), по
което тя е оправдана (Решение № 82 от
5.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2518/2016 г., IV г. о., ГК и др.).
Относно
вида и интензитета на претърпените имуществени вреди с оглед определяне на размера
на претендираното обезщетение, решаващият съд съобрази следното:
Обезщетение за неимуществени вреди се определя
от съда по справедливост съгласно чл.52 от ЗЗД, като критерия не е абстрактен,
а почива на конкретни обективно съществуващи обстоятелства и субективното им
отражение, както и критериите, възприети от съдебната практика при определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди, които в настоящият случай са
пряк резултат от конкретните фактически действия на прокуратурата по контрол за
законосъобразност на действията в досъдебното производство и внасяне и
поддържане на обвинителен акт, с които е подържала висящността на наказателното
производство. За определяне на размера на претендираното обезщетение следва да
се съобразят няколко обстоятелства, а именно характерът на престъплението, по
което лицето е било обвинено и по което е оправдано, приведена ли е била в
изпълнение присъдата, продължителността на изтърпяното наказание - ако такова е
изтърпяно, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищцата - има ли
влошаване на здравословното й състояние и в каква степен и от какъв вид е то,
конкретните преживявания на ищцата, и изобщо - цялостното отражение на
предприетото срещу нея наказателно преследване върху живота й - семейство,
приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване
на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр.
Съобразно
изложеното в случая следва да се отчете обстоятелството, че наказателното
преследване срещу ищцата е за две престъпления, от които първото – по чл.212 от НК е тежко по смисъла на чл.93 т.7 от НК, а второто – по чл.316 във вр. с
чл.308 от НК не е. Наказателното производство е продължило 3 години и 11
месеца, което е един недълъг период от време, като е приключило с оправдателна
присъда в едната му част, а в другата е прекратено поради изтекла давност. Последното
обстоятелство, както бе и посочено по - горе в мотивите не е основание да се
ангажира отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ.
Пак от значение за определяне размера на
претендираното обезщетение е обстоятелството, че по отношение на ищцата е била
взета и най - леката мярка за неотклонение по реда на чл.60 от НК – „подписка“.
За нея е възникнало задължението, едно от малкото такива в наказателния процес
по отношение на обвинените лица, да не напуска местоживеенето си без да уведоми
органите на досъдебното производство или съда. За съдът от първата инстанция е
било невъзможно да призове подсъдимата на известния по делото адрес в един
продължителен период от време – повече от два месеца, което е безспорно
доказано от съдържащите се материали в приложеното НОХД №622/2013г. по описа на
Пз РС и констатирано от касационната инстанция видно от мотивите на решението
постановено в производството по НД №615/2015г. по описа на ВКС. В този смисъл
следва да се приеме, че в хода на наказателното производство ищцата Б. не е
изпълнила задължението си по смисъла на чл.60 от НПК, като е напуснала
местоживеенето си без разрешение на съда, което фактически е довело до забавяне
на производството и по съществото си представлява злоупотреба с право - целено
се е поставила в положение да не може да бъде призована, което не може да бъде
толерирано, особено при неизпълнение на законово задължение.
Наред с изложеното
до тук съдът счита, че следва да бъде отчетен и фактът, че ищцата е била в
зряла възраст, достигнала в известен смисъл професионална реализация и затова и
с изградено собствено самочувствие. Не
се установи обаче доколко същата е доказала професионалните си качества -
успешна адвокатска практика и изградила авторитет в областта, в която е
работила, както самата тя твърди. Още повече следва да се съобрази, че съгласно
мотивите на ВКС в неговото решение постановено по НД№615/2015г., деянието по
чл.316 във вр.с чл.308 от НК е съставомерно, което означава, че като е
извършено от лице с юридическо образование е още по - укоримо и сочи за некоректно упражняване на
адвокатската практика от страна на ищцата.
Недоказани също
така останаха и твърденията й за успешна кариера като журналист, акредитиран
към ООН, продуцент, обществен деятел и гражданин.
Недоказани
останаха и твърденията й за преживян изключителен стрес, силни притеснения и негативни
емоции, злепоставяне в обществото.
И не на последно
място, недоказани останаха и твърденията, че в резултат на наказателното
преследване се е стигнало до значимо влошаване на здравословното състояние на Т.
Б., довело и до нейната смърт. В този смисъл медицинските експерти са
категорични, че вроденото й заболяване датирано от преди повече от 20 години с
напредването на възрастта се е развивало в негативна посока и в крайна сметка е
довело до нейната смърт. Следователно не е налице причинно – следствена връзка
между воденото срещу нея наказателно производство и влошаването на здравословното
й състояние.
Поради всичко
изложено до тук съдът приема за недоказани конкретните обективно съществуващи
обстоятелства и субективното им отражение върху целия живот на ищцата в
негативен аспект
Предвид, че доказателствената
тежест за установяване на твърдените претърпени неимуществени вреди е на
ищцата, респективно на конституирания неин наследник Г.Д., то съобразно
изложеното до тук относно приетото за установено в процеса, съдът счита, че
претенцията по чл.2 ал.1 т.3 във вр.с т.4 от ЗОДОВ остана недоказана, както по
основание, така и по размер и затова и иска като неоснователен ще следва да се
отхвърли. Поради този извод на решаващия състав, твърдението на Прокуратурата,
че в случая са налице предпоставките на чл.5 от ЗОДОВ не следва да се обсъжда.
Предвид
неоснователността на главния иск и акцесорният иск за присъждане на лихва за
забава се явява неоснователен.
С оглед изхода
на спора и съгласно чл. 10, ал.2 от ЗОДОВ ищецът следва да бъде осъден да
заплати разноските по производството, които в случая са сторени от съда и са в
размер на 1018,53 лева, представляващи платени възнаграждения на вещи лица.
Воден от горното Пазарджишкия окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Г.В.Д. с ЕГН ********** с посочен съдебен адрес: ***, в
качеството му на правоприемник на Т. Г. Б.,
ЕГН ********** от гр. Пазарджик срещу ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,
представлявана от Главния прокурор, искове по чл.2, ал.1 т.1, т.3 във вр. с т.4
от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени от Т. Б. неимуществени вреди в резултат на воденото
срещу нея наказателно преследване за престъпление по по чл.212, ал.4 във вр. с
ал.2 НК и чл. 316 във вр. с чл. 308, ал.1 от НК, приключило с оправдателна
присъда постановена по НД №615/2015г. по описа на ВКС, общо в размер на 670 000 / шестстотин и седемдесет
хиляди/ лева, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда - 20.08.2015г. до окончателното плащане, КАТО
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Г.В.Д. с ЕГН ********** с посочен
съдебен адрес: ***, в качеството му на правоприемник на Т. Г. Б., ЕГН ********** от гр. Пазарджик ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Пазарджишкия
окръжен съд сумата 1018,53 лева, представляваща сторени разноски по
производството.
ПРЕКРАТЯВА производството по иска по
чл.2б ал.1 от ЗОДОВ предявен от Г.В.Д. с ЕГН ********** с посочен съдебен
адрес: ***, в качеството му на правоприемник на
Т. Г. Б., ЕГН ********** от гр. Пазарджик срещу ПРОКУРАТУРАТА на
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от Главния прокурор, поради процесуалната му
недопустимост.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: