Р Е Ш Е Н И Е №147
05.05.2023 г.,
гр. Стара Загора
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Административен съд Стара Загора, трети касационен
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и девети март през две хиляди и
двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ДИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. КРЕМЕНА К.А-ГРОЗЕВА
2.ЗЛАТКО МАЗНИКОВ
при секретаря Стефка Христова
и в присъствието на прокурора Минчо Николов
изслуша докладваното от съдия К.А-ГРОЗЕВА к.а.д. №34 по
описа на съда за 2023 година.
Производството е по реда на
чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по повод касационна жалба от Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, чрез процесуален представител, против
Решение №421/07.11.2022г., постановено по а.д. № 503/2022г. по описа на
Административен съд Стара Загора, в частта, в която касаторът е осъден да
заплати на лишеният от свобода И.Д.М. сумата от 900 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия
на администрацията на Арест Стара Загора, изразяващи се в не осигуряване
необходимите битови и санитарно-хигиенни условия за периода 16.08.2018г. –
27.12.20118г. Против същото решение е подадена и втора касационна жалба от л.
св. И.Д.М., в частта, в която исковата му претенция за присъждане на неимуществени вреди е отхвърлена за размер над
900 лв. до пълно претендирания от 36 000 лева.
Касаторът ГДИН, сочи, че атакуваната част от решението била неправилна и
необоснована. Излага доводи, чрез които претендира оборване на констатациите на
първоинстанционния съдебен състав на допуснато нарушение на изискването за
минимална жилищна площ, за липса на санитарни възли в арестанските помещения и
течаща вода. Досежно последното се визира, че била издадена заповед от Главния
директор на ГДИН, с която се разпореждало в арестите да се осигурява по всяко
време на денонощието достъп до санитарен възел и течаща вода, при спазване
изискванията за сигурност в арестите. По делото не било налично доказателство,
че ищецът бил подал жалба за незаконосъобразно бездействие на тази плоскост.
Допълнително
се мотивира, че по делото била представена справка относно начина на осветление
в ареста в Стара Загора, притока на естествена светлина, който се осъществявал
чрез прозорец от буферен коридор и от отваряема горна част на вратата на килията
към арестанския коридор. Проветрението се осъществявало от прозорците и чрез
аспираторна система с въздохоотвод и вентилатор по килиите и коридора, а
отоплението – централно /чрез парно в сградата, стопанисвана от ОДМВР Стара
Загора/ и локално /чрез климатици и калорифери/, разположени в двата края на
коридора. Касаторът също сочи, че по делото била представена и заповед на Гл. Директор на ГДИН
досежно местата за престой на открито, според която, там където нямало
възможности за изграждане на такива места на открито, престоят да се
осъществявал в закрити помещения с осигурен достъп на свеж въздух или
вентилация и с продължителност на
престоя минимум 1 час на ден. На лицата, намиращи се в Ареста в Стара Загора
било осигурено специално помещение и в този смисъл на арестантите бил осигурен
пряк достъп до свеж въздух и дневна светлина, като и време за двигателна
активност.
На
последно място се претендира неправилно приложение на материалния закон от
първоинстанционният съдебен състав, тъй като според практиката на ЕСПЧ не всяко
действие, което имало определени емоционални последици, съставлявало „нечовешко
и унизително отнасяне“, а само действия, които причинявали „тежко физическо или
душевно страдания на едно лице“. Причинените вреди следвало да достигат и
надхвърлят един неизбежен елемент на страдание или унижение, който бил свързан
с дадена форма на легитимно третиране или наказание, а мерките за принуда често
можело да съдържат такъв елемент. Тъй като датата на подаване на исковата молба
съотнесена към периода, от който се претендирали вредите бил значителен, това
логично насочвало към извод, че по –скоро така се търсела възможност за
получаване на парично обезщетение в контекста на актуалната съдебна практика,
но не и възможност за овъзмездяване на реално и трайно настъпили неимуществени
вреди. В производството не били събрани доказателства за настъпили здравословни
проблеми за ищеца от лошите хигиенно-битови условия в ареста, нито за настъпило
физическо увреждане в резултат на този престой, нито ищецът доказал, че
посочените неблагоприятни аспекти на условията в ареста са му причинили някакво изключително негативно влияние или са
били с интензитет, различен от този, който те имат върху всяко друго лице,
които се намира там и при същите условия. Алтернативно се моли касационната
инстанция да намали размера на присъденото обезщетение.
Касаторът
ГДИН, редовно призован в с.з., се представлява от пълномощник, който поддържа
касационната си жалба. Поддържат се доводите от касационната жалба, като се
пледира за отмяна на решението на първоинстанционния съд, алтернативно да се
намали размера на определеното обезщетение.
Старозагорски административен съд, трети касационен състав намира касационната жалба на ГДИН за процесуално допустима, като подадена от страна в съдебния спор, против частта от решението, която се явява неблагоприятна за нея и при спазване на срока по чл.211, ал.1 АПК.
Разгледана по същество,
Съдът я намира за неоснователна.
Пред първоинстанционният съд бил
предявен иск от ответника по касация л.св. И.Д.М. за обезщетяване на претърпени
неимуществени вреди от престоя му в поделение на ответника – следствен арест в
град Стара Загора за времето от 16.08- 27.12.2017г., като ищецът е претендирал,
че вредите са пряк резултат от неблагоприятните условия там, които били – не
осигуряване на минималната жилищна площ от 4 кв. м. в килията, където бил
настанен, неосигурен ежедневен престой на открито, липса на течаща вода в
килията, липса на прозорци и дневно осветление и проветрение, като през целият
престой бил оставен на изкуствена светлина от червена крушка, липса на тоалетна, поради което бил извеждан само два
пъти през денонощието, а ходенето по физиологична нужда ставало в кофа в самата
килия, липса на престой на открито и двигателна активност, тъй като т.нар. „каре“
било в една от килиите, липса на адекватно отопление , медицинско обслужване,
когато имал нужда от зъболекар и стоял няколко дена с пулпит на зъба и целият
подут, без вземане на всякакви мерки. Ищецът още е твърдял, че охранителният
състав имал унизително държане спрямо него, ежедневно му се подигравали, когато
ги молил за тоалетна, както и че в килията било пълно с инсектиди, което
уронвало човешкото му достойнство, породи у него страх, чувство на малоценност
и незащитеност.
Първоинстанционният съд, въз основа на събрания
от него доказателствен материал приел от фактическа страна, че И.М. бил
задържан в Ареста гр. Стара Загора на 16.08.2018г. за срок от 72 часа с
Постановление на прокурор от Районна Прокуратура Стара Загора, а от
17.08.2018г. от Районен съд Стара Загора спрямо него била постановена мярка за
неотклонение "задържане под стража“ по ДП № 246/ 2018г по описа на
Областна дирекция на МВР Стара Загора. За времето от 16.08.2018г. до
26.08.2018г. бил настанен в килия № 4 с площ 11.20 кв. м. и с капацитет 4
легла, заедно с още две задържани лица. От 26.08.2018г. до 27.12.2018г.
пребивавал в килия № 11 с площ 9.60 кв. м. и с капацитет 3 легла, заедно с още
едно лице. Килиите били оборудвани с масичка, шкаф и химическа тоалетна.
Предоставени били на задържания дюшек, възглавница и одеяло. Поради липса на
технологична възможност, не било заложено изграждане на санитарен възел във
всички килии, като задържаните ползвали общо санитарно помещение с 2 бр.
санитарни възли, 4 бр. мивки, 4 бр. душове и 3 бр. бойлери. В килиите имало
прозорец с размер 60/130 за осигуряване на естествена светлина. Вентилацията се
осигурявала от специални отдушници, разположени на тавана на всяка килия. Осветлението било от естествена светлина от
прозорци към буферен коридор и отвори над вратите на килиите към арестния
коридор и изкуствена светлина с осветителни тела /две енергоспестяващи крушки/
и електрическа система със захранване до 12 волта инсталация. Проветряването се
осъществявало чрез аспираторна система с въздухоотвод и вентилатор. Отоплението било от централното
парно на сградата, чрез система от тръби, прекарани между стените на килиите, и
локално чрез климатици и калорифери, разположени в двата края на коридора. На
задържаните лица се осигурявала възможност за къпане и пране най-малко два пъти
седмично, а през летния период – ежедневно при възможност, по график, изготвен
от командира на отделение. Престоят на открито се провеждал в специално
обособено помещение с площ 33 кв. м., с пряка естествена светлина и въздух чрез
два големи четирикрилни прозореца с размери 1.40х2.2 м., обезопасени с решетки.
За периода на задържане М. бил извеждан за престой на открито, като имал
подадени десет декларации за отказ. За този период нямало данни да се нуждаел
от зъболекар.
Горевъзприетите факти, Съдът
установил чрез приетата като доказателство справка изх. № 5722/ 11.10.2022г.,
изготвена от Началника на Затвора Стара Загора и останалите писмени
доказателства, както и от данните от събраните гласни доказателствени средства
чрез разпит на св. К. относно състоянието на ареста към 2013г.
От правна страна
първоинстанционният съдебен състав, позовавайки се на чл.29, ал.1 от Конституцията на Р. България, на правото по чл.10, т.1 от
Международния пакт за гражданските и политическите права /обн. ДВ бр.60/
1970г., в сила за РБългария от 23.03.1976г./ и чл.3 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи отнесени към
лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, във вътрешното
законодателство на страната, посочил че прокламираното там основно право намира
регламентация и в нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, според която осъдените не
можело да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение,
като на това право на лишените от свобода, съответствало
насрещното административно задължение при изпълнение на наказанията да бъдат
осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на
физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и
достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.
Съдът, съобразявайки
съдебната практика на Европейския съд по правата на човека, посочил, че същата
установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи било
допуснато нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право. Според ЕСПЧ
„безчовечно или унижаващо отношение” предполагало страдание или унижение,
достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена
форма на легитимно третиране или наказание /цитирано било Решение на ЕСПЧ от
02.02.2006г. по делото Й. срещу България/.
Първоинстанционният
съдебен състав посочи, че по делото
било безспорно обстоятелството, че спалните помещения, в които бил настанен Й.
до 27.12.2018г., не били оборудвани със санитарен възел и мивка с течаща вода.
Санитарното помещение било общо, достъпът до което било по график и/или при
поискване, а извън тези интервали от време за облекчаване на физиологичните
нужди се използвала химическа тоалетна, като прилагането на предвидените в
ЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, не налагали
непременно въведените в Ареста гр. Стара Загора ограничителни
условия за ползване на санитарен възел. Ответникът
не бил посочил конкретни факти и обстоятелства, за да бъдело определен, като
необходим спрямо ищеца ограничения по брой и часове достъп до санитарно
помещение за поддържане на лична хигиена. Наложената на ищеца мярка за неотклонение
„задържане под стража” и свързаните с това законови изисквания за сигурност и охрана
на лицата, неминуемо водели до ограничения в свободата на придвижване, но в
случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за
изолация и произтичащите от тях ограничения, довели до необосновано нарушаване
на основни права на И.М. /право на хуманно отношение и на уважение на присъщата
на човешката личност достойнство/ и рефлектирали неблагоприятно върху личната
му сфера. Според съда, трябва да бъдел отчетен фактът, че М. имал достъп до санитарен възел по график и обстоятелството,
че през останалата част не винаги своевременно му бил осигуряван достъп при
изявено желание /справка изх. № 5722 от 11.10.2022г/, което обосновало извод,
че изпитваното от ищеца неудобство от липсата на свободен достъп до тоалетна и
течаща вода през процесния период било с
висок интензитет. Макар да имало данни за осигурен достъп до санитарен възел с
течаща топла вода, то предвид краткото време на достъп и зависимостта му от надзорния състав при
изявяване на желание за ползване, Съдът приел, че поддържането на лична хигиена
било осигурено само на най-елементарно ниво, а по делото не бил представен
график за ежедневно къпане през летния период, което означавало, че то се осъществявало
само два пъти седмично и за времето от 16.08.2018г. Съдът
мотивира, че по делото не били налице данни
за повишена нужда при ищеца от тези потребности поради специфики във
физиологичното му състояние или заболяване, което да му причинило значителни
вреди, но в същото време, периодът на задържането в тези условия от 132 дни, бил
достатъчно голям, за да обусловял вреди /цитирано било пилотното решение на
ЕСПЧ от 27. 01. 2015 г. по делото „Й. и други срещу България”/. Според съдебният
състав, този извод не се променял от обстоятелството, че използваните химически
тоалетни били здрави, уплътнени, поддържани и не издавали неприятна миризма.
На второ
място, Съдът приел, че от доказателствата по делото установил, че за периода на
задържане ищецът бил настанен в килия с площ 11.20 кв.м, оборудвана съответно с
четири легла, шкаф и маса, както и в килия с площ 9.60лв, оборудвана с 3 легла,
шкаф и маса, като очевидно свободната жилищна площ /при отчитане на заетата от
мебели площ/ в спалните помещения за всеки от задържаните била под минималния
национален стандарт от 4 кв. м., дори и да не бил надвишаван капацитетът за
настаняване на лица. Прел, че осветеността в килиите била слаба, тъй като се
осигурявала главно от енергоспестяващи крушки, т.е. в помещенията не бил
осигуряван достатъчен достъп на дневна светлина. Липсвала осигурена възможност
за естествено проветрение. Помещението, в което се осъществявал „престой на
открито”, представлявало обособена част от сградата - затворено помещение с
прозорци, което не удовлетворявало законовото изискване за осигуряване на
задържаните лица ежедневно на не по-малко от един час престой на открито и на
двигателна активност, като посочил, че неправилното управленско решение не
изключвало отпадане отговорността на държавата за вреди от нехуманно отношение
към задържаните лица.
От друга
страна, съдебният състав приел за недоказани твърденията на ищеца за денонощно
осветление с червена лампа, минимално отопление, не осигуряване на
стоматологична помощ и унизително отношение от охранителния състав, както и че
липсвали доказателства за не осигурена му възможност да проведе стоматологично
лечение. Относно наличието на дървеници и хлебарки Съдът приема извод, че
такива имало, тъй като се удостоверявал фактът на предприети действия от
затворническата администрация по премахването им в процесния период, като
последното сочело на ограничаване и минимизиране на вредите.
В заключение и с оглед приетите за установени обстоятелства /пребиваване почти
24ч. в денонощието в спално помещение с недостатъчна жилищна площ и свързаната
с това липса на двигателна активност, удовлетворяването на естествените
физиологични нужди в кофа в присъствие на други лица, липсата на пряка слънчева
светлина, естествено проветрение и престой на открито, занижената лична
хигиена/, Съдът преценил, че и оглед 132-дневния период
на пребиваване от лято до зима /от 16.08.2018г. до 27.12.2018г./, неминуемо се
стигнало до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността на
задържаният в арест, до накърняване на човешкото му достойнство и до физически
болки, и страдания. Съдебният състав мотивирал, че причинените на И.М.
неудобства надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на наложената мярка
за неотклонение и довели до понасяне от негово страна на страдания, трудности и
негативни емоционални преживявания, които надвишавали неизбежното ниво, присъщо
на тази мярка. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на
изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява човешкото достойнство,
условията, в които бил поставен М. при пребиваването му в Ареста гр. Стара
Загора и предвид кумулативния им ефект, следвало да се квалифицират като
унижаване на човешкото достойнство.
Това
обосновало у Съда извода, че следвало да се ангажира отговорността на държавата
поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на администрацията
в ареста за неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, което бездействие
рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност,
защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС. Посочил,
че при осъществяване на правнорегламентирана дейност, длъжностните лица от
администрацията на ареста нарушили изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС, което
довело до накърняване на правото на задържаното под стража лице на хуманно
отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство. Според
съда, макар нарушението на чл. 3 от ЗИНЗС да било обусловено от независещи от
ответника негативни фактори, каквито се следвали от предоставеният сграден фонд
и невъзможността на арестната администрация да откаже приемане на задържани
лица, нито данните за полагането на усилия за подобряване на материалната база,
можели да обосноват извод за отпадане на отговорността по ЗИНЗС, защото тя била
обективна. Установявало се настъпване на неблагоприятно засягане на имуществени
права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни
права и основни ценности, което следвало закономерно от обективния факт на
наличие на незаконосъобразна административна дейност.
На
последно място Съдът мотивирал, че естановените негативни преживявания,
физически и психичен дискомфорт на И.М., като надвишаващи неизбежното ниво,
присъщо на наложената му мярка за неотклонение, макар и без да увреждали
здравето му, довели до унижаване на човешкото му достойнство и представлявали
неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразно бездействие на
затворническата администрация в нарушение на изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС
за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и
психическото здраве на задържаните и зачитане на правата и достойнството им и затова
кумулативно били налице елементите от правопораждащия фактически състав за
ангажиране отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Относно размерът на дължимото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди, според съдебният състав, следвало да бъде
определен в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, по справедливост.
Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисквал размерът на
обезщетението да бъдел определен от съда с оглед на всички установени по делото
факти и обстоятелства, които касаели начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се отразила на увреденото лице и при отчитане икономическия
стандарт в страната към момента на увреждането. Първоинстанционният
съд приел, че по делото не били
ангажирани доказателства за такова накърняване на физическото и психическото
здраве на задържания, при което той да бил понесъл морални вреди, по-големи от
обичайните за всяко лице, което било задържано при тези условия и като отчел
факта, че И.М. пребивавал 132 дни в Арест гр.Стара Загора обосновал
извод, че исковата претенция следвало да се уважи до размер от 900лв, съобразно
и с жизнения стандарт в страната, а в останалата част до размера на
претендираното обезщетение от 36 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
Касационната инстанция намира поверяваното
решение за валидно, допустимо и правилно, като по отношение на него не се
установяват обстоятелства, които да обосновават визираното касационно основание
по чл.209, т.3 от АПК. Касационната жалба е неоснователна.
В нея касаторът ГДИН не повдигат възражения относно
фактическите установявания на първоинстанционният съд, поради което настоящият
съд ги приема за безспорно установени в първоинстанционното производство.
Касаторът основно претендира, че принципно ищецът не бил търпял никакви
неимуществени вреди от условията, при които пребивавал в ареста в град Стара
Загора през процесният период, тъй като не било възникнало за него някакво
заболяване, което да било провокирано от такива неблагоприятни условия, което и
да изисквало лечение, не се установила емоционална ранимост у ищеца,
предполагаща интензитет и въздействие върху неговата психика, че не всеки
случай на поставяне в такива условия водело до настъпване на вреди, които да
били овъзмездени чрез парично обезщетение, а в заключение и, че реално с
подаването на иска едва през 2022г., за претендирани вреди за период през
2018г., обосновава, че реално М. търсел парична облага, в контекста на
актуалната съдебна практика по този род дела, от колкото реална обезвреда на
претърпени вреди.
Предвид липсата на спор
относно установените релевантни факти в първоинстанционното производство, то следва
да посочи, че настоящата инстанция изцяло споделя фактическите установявания на
първата инстанция относно релевантните за нейното произнасяне факти и
обстоятелства. Т.е., изцяло правилни и обосновани са изводите й, че за
процесния период от 132 дни М. е пребивавал в поделението на ответника /ареста
в град Стара Загора/ в условия на недостатъчна жилищна площ, при не спазени
законови минимални изисквания от поне 4 кв. м. жилищна площ /при отчитане на
наличните в килията мебели/, при лоша /изключително слаба/ осветеност на
помещението и то през по-голямата част от денонощието, липса на възможност за
проветрение със свеж въздух, липса на адекватна и реална възможност за
двигателна активност от поне един час на денонощието, тъй като въпросното
„каре“ /или „престой на открито“/ реално е осъществяван в нарочно пригодено за
такава цел помещение в сградата, където се помещава ареста, липса на постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода.
При тези установявания
изцяло съобразен с практиката на националните съдилища, обусловена и от
практиката на ЕСПЧ, е изводът на първоинстанционният съд, че администрацията на
ответника поради своето бездействие е извършила нарушение на чл.3 от ЗИНЗС
/съотв. на чл.3 от EКЗЧПС/,
като е поставила в неблагоприятни условия на пребиваване И.М., като в резултата
на това същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в унижение и
нечовешко отношение, които са пряка и непосредствена последица от
незаконосъобразното бездействие на администрацията при ответника, поради което
правилен е изводът и за наличие на предпоставките по чл.284 от ЗИНЗС за
обезвреда на тези вреди.
Още в
пилотното решение от 27.01.2015г. на ЕСПЧ по делото „Й. и други против
България“ Съдът коментира, че „..когато оплакването ….е по силата на чл.3 от
Конвенцията….съдът….трябва да направи преглед на твърдените действия или
бездействия и дали съответното поведение е прекомерно и е довело до нарушаване
на този член съобразно принципите и стандартите, установени от Съда /ЕСПЧ/ в
неговата практика…..Ако…съдът…констатира, било то по същество или изрично, че е
налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на условията, при които
въпросното лице е било задържано /в миналото или към настоящия момент/, то този
…съд трябва да предостави подходяща компенсация….Констатацията, че условията не отговарят на изискванията
на чл.3 от Конвенцията дава основание да се направи предположение, че са
причинили неимуществени вреди на пострадалия човек.”. В контекста на така приетото в това
решение, правилно първоинстанционният съд и след правилната
преценка на приетите доказателства е приел извод, че за периода на задържане на
М. *** администрацията при ответника в следствие на нейното бездействие е
допуснала нарушение на чл.3 от ЗИНЗС
/еквивалентен на чл.3 от ЕКПЧ/, поради което е извел и единствено възможния
извод, че тези неблагоприятни условия на задържане на ответника по касация са
му нанесли неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени с подходяща
компенсация за периода на търпене на вредите, а именно 132 дни.
Обилна е практиката на ЕСПЧ, че дори и сами по себе си
факторите – минимална жилищна площ /особено ако е под 4 кв.м./, липса на
постоянен достъп до течаща вода и тоалетна, са достатъчни да обосноват извод за
нарушение на Конвенцията и да обосноват обезвреда на търпените вреди, като
резултат от тях. В случая освен тези два неблагоприятни фактора на условията
при които е бил задържан М., Съдът е установил и проявлението на още няколко,
които несъмнено също са имали своето кумулативно въздействие върху психиката на
ищеца, но дори и без тези други фактори, първите два са напълно достатъчни да
обосноват извода, че от поставянето на М. под въздействието им, за него са
настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в унижение и нечовешко отношение,
поради което същите предполагат тяхната обевреда.
Настоящият касатор претендират неправилно приложение на
закона от първоинстанционният съдебен състав и в частност на нормата на чл.52
от ЗЗД, като в алтернатива се иска редуциране на присъденото обезщетение от 900
лева.
Не се спори, че конкретно установените условия, при които
И.М. е бил при 132 дневния си престой в Арест Стара Загора, сочат безспорно, че
при изпълнение на наложената спрямо него мярка на принуда, той е бил поставен
пред трудности, надвишаващи степента на неизбежното ниво на страдание, което се
свързва с тази мярка и поради това му се следва обезщетение по справедливост.
Касационният състав не намира основания да приеме извод, че така определеният
размер е определен от първоинстанционният състав в нарушение на закона.
Периодът на понасяне на вредите не е малък /над 4 месеца/, интензитета на
влияние на някои фактори също, особено що се касае до факторите липса на
двигателна активност, вкл. и поради не осигуряване на адекватно изпълнение на
задължението за такава, чрез т. нар. каре, минимална жилищна площ, осветеност,
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода.
В решението по делото Й. против България ЕСПЧ установява,
че „за да попадне в приложното поле на чл.3,
малтретирането трябва да достигне една определена минимална степен на суровост.
Преценката на този минимум е относителна - тя зависи от всички обстоятелства по
делото, като продължителност на малтретирането, физическите и психическите последици
от него…Съдът определя едно
отношение като "нечовешко", когато, inter alia, то е било умишлено,
прилагано е в продължение на часове и е причинило или действително телесно
нараняване, или интензивно физическо и психическо страдание. …… Въпросът дали целта на отношението е била да унизи
жертвата е следващият фактор, който трябва да бъде взет под внимание, но
отсъствието на такава цел не може да изключи напълно нарушение на чл.3. Претърпените страдания
и унижение трябва да излизат извън границите на неизбежния елемент страдание
или унижение, свързан с определена форма на законно отношение или наказание.
Мерките, лишаващи човека от неговата свобода, често могат да включват такъв
елемент”. Според ЕСПЧ, чл.3 от Конвенцията „задължава държавата да осигури на задържаното под
стража лице, от една страна, условия, съобразени с уважението към неговото
човешко достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на мярката
задържане под стража да не го подлага на страдание или трудности от степен над
неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането под стража….“.
Както правилно е посочено в жаленото решение, макар и да
няма удостоверени конкретни физически
увреди за арестанта, то резултатът на конкретно установените неблагоприятни
условия на мястото на задържане, при които той е поставян в продължение на 132
дни, имат своя негативен неимуществен ефект, тъй като несъмнено са причинили
трудности, негативни преживявания и психически дискомфорт, надхвърлящи
неизбежното ниво на страдание. Преценката на съда е винаги конкретна, за
съответния период, като в следствие на тази преценка, съдебният състав приема,
че неблагоприятните условия са налице и те несъмнено указват негативен ефект
върху психиката на задържаното лице, като в резултат на техния кумулативен
ефект съдебният състав е достигнал и до преценката, че справедлива обезвреда е
такава в размера от 900 лева, вкл. и при съобразяване стандартът на живот в
страната, като не се доказват обстоятелства,
които да водят до друг извод и до промяна на така определения размер на
обезщетението.
Следва да се посочи целта на това производство е да се
възстановят онези неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразна дейност на ответника, изразяваща се в
поставянето на задържаното лице в неблагоприятни условия на изтърпяване на
наложена мярка „задържане под стража“, поради нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. В
практиката на ЕСПЧ се говори, че обезщетението следва да е „справедливо“, като
то следва да е определено при отчитане конкретиката на случая, вкл. и при
отчитане под внимание и на местните икономически условия. В по-нови
решения на ЕСПЧ, постановени по дела против Р. България едновременно с
преценката за допуснати нарушения на ЕКПСЧ по отношение на лицата, изтърпяващи
наказание лишаване от свобода /мярка за задържане/ в поделенията на ГДИН, вече
е подложен на обсъждане и въпросът за конкретният размер на евентуално
дължимото се обезщетение за поставянето на лицата в неблагоприятни условия на
престоя им там. Съгласно анализ на практиката, ЕСПЧ приема, че „в светлината на
гореизложеното /като се отчитат и решения, постановени по отношение на други
европейски държави/, може да се направи извод, че обезщетение, присъдено от националния
съд, което се равнява на
…… на
30 % от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства,
е адекватно и не поставя под съмнение
ефективността на производството за обезщетяване на вредите от поставяне
в лоши условия на задържане. Едновременно
с това в повечето случаи такова обезщетение
би било достатъчно,
за да обезщети
вредите, произтичащи от нарушение на
забраната за поставяне в лоши условия на задържане
по смисъла на чл. 3 от
Конвенцията.“.
Ето защо, касационната
инстанция приема извод, че правилно първоинстанционният съд е определил размерът
на обезщетението, което се явява и справедливо за конкретния случай и за
конкретния субект, и няма основание същият да бъде отменян или изменян, като
бъде намален.
Горното мотивира касационната инстанция да приеме извод
за неоснователност на подадената касационна жалба и за правилност на
обжалваната част от решението, като по отношение на нея не се установи
претендираното касационно основание по чл.209, т.3 от АПК и поради това същото
следва да се остави в законна сила.
Водим от горното и на осн. чл.221, ал.2 от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №421/07.11.2022г., постановено по а.д. №
503/2022г. по описа на Административен съд Стара Загора, в частта, в която ГДИН-София е осъдена да заплати на лишеният от
свобода И.Д.М. сумата от 900 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на администрацията на
Арест Стара Загора, изразяващи се в не осигуряване на необходимите битови и
санитарно-хигиенни условия за периода 16.08.2018г. – 27.12.20118г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.