Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 31.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „Г“
въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия
Трендафилов въззивно гражданско дело № 13455
по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 29.06.2017 г., постановено по гр.д. № 43206/2015 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 30 – ти състав, е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.А.К. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми:
3130.67 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода
от м.11.2011 г. до м.04.2013 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул.
”******, ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
гр.дело № 32601/2014 г. по описа на СРС, ГО, 45 с-в – 16.06.2014 г. до
окончателното й изплащане; 421.62 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.12.2011
г. до 28.05.2014 г. и 4.08 лв., представляваща стойност на
услугата дялово разпределение за 2012 г. и 2013 г., ведно със законната лихва
от 16.06.2014 г. до окончателното плащане на сумата, като исковете са
отхвърлени, както следва: за главница за разликата над 3130.67 лв. до пълния
предявен размер от 3770.66 лв.; за обезщетение за забава върху главницата за
разликата над 421.62 лв. до пълния предявен размер от 570.09 лв., както и искът
за лихва за забава в размер на 0.56 лв. върху главницата за дялово
разпределение от 4.08 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „М.Е.”
ООД.
Срещу
решението в частта му, в която предявените искове са уважени, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата А.А.К.,
чрез адв. П.Х.. В жалбата се поддържа, че в обжалваната част решението е
неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на
съдопроизводствените правила. Неправилно първоинстанционният съд приел, че
ищецът и ответницата се намирали в облигационна връзка, тъй като по делото не
били приложени доказателства, от които да е видно, че А.К. е била собственик
или ползвател на процесния имот. Доказателство за това, че ответницата не била
потребител на топлинна енергия, било и представеното писмо, изхождащо от ищеца,
от което било видно, че партидата при последния била открита служебно на името
на А.К.. Съдът изцяло кредитирал съдебно – техническата експертиза, въпреки че
в същата нямало данни топломерът да е минавал първоначална и последваща
метрологична проверка в двугодишния законоустановен срок. По делото бил
представен протокол на общото събрание от 2002 г., в който била посочена
кубатура на процесния имот от 153 куб. м., а в съдебно – техническата
експертиза вещото лице посочило 168 куб. м. В мотитите на обжалваното решение
не било обсъдено и възражението, че в цената на иска били включени 3 фактури за
извънпроцесния период, а именно за м.09.2013 г., като такава претенция не била
заявена от ищеца нито в заповедното, нито в исковото производство. Ето защо се
иска от въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част, а
предявените искове срещу жалбоподателката да бъдат отхвърлени. Претендират се
разноски.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не
е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Третото
лице-помагач „М.Е.” ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Установено
е по делото, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата –
етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съобразно
действащата през исковия период нормативна уредба – § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /в
редакция след изм. ДВ, бр. 74 от 2006 год., в сила от 08.09.2006 год., отм. ДВ,
бр. 54 от 2012 год./, потребител на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно качеството
потребител се свързва с принадлежност на вещното право на собственост или с
ползването на имота.
Несъмнено
е от данните по делото, че Р.С.К.– К. е била собственик на процесния апартамент
№ 80, което обстоятелство се установява от Нотариален акт за покупко продажба
на недвижим имот от 08.04.1996 г. Същата е била наследена от единствения си
наследник по закон – ответницата А.А.К..
Неоснователни
са релевираните във въззивната жалба оплаквания относно представеното от ищеца
удостоверение за наследници. В тази връзка на първо място следва да се
отбележи, че в нито един момент жалбоподателката А.К. не е оспорила
правнорелевантното обстоятелство, че е наследник на собственика на процесния
апартамент - Р.С.К.– К.. На следващо
място, противно на твърденията в отговора на исковата молба, представеното
удостоверение за наследници е официален документ, тъй като е издаден от
длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред /чл. 179,
ал. 1 ГПК/. Ищецът е представил удостоверението в заверен препис /чл. 183 ГПК/,
като в нито един момент ответницата не е поискала същият да бъде представен в
оригинал. Не на последно място, във въззивната жалба не е релевирано искане за
събиране на доказателства пред въззивния съд.
В
контекста на изложеното въззивният съд приема, че ответницата, респ. нейния
наследодател, се явява потребител на топлинна енергия по договорно
правоотношение с ищеца за исковия период, без да е необходимо сключването на
договор в писмена форма /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. Следователно тя е задължено лице
за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за битови нужди.
Допълнителен източник на отношенията между главните страни са публично известни
Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД,
действали през исковия период /чл. 150 ЗЕ/. В този смисъл доказано е
основанието /източниците/ на вземанията, предмет на предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК установителни искове, както е приел и първоинстанционният съд.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
КЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни, че ответницата А.К., респ. нейния наследодател Р.С.К.–
К. са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.
150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема за доказано
съществуването на договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови
нужди между ищеца и ответницата А.К. с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Неоснователни
са оплакванията във въззивната жалба и относно служебно променаната от ищеца
партида на името на жалбоподателката. Съгласно чл. 63, ал. 1 и 2 от Общите
условия /ОУ/ на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008г. на ДКЕВР и
приложими през процесния период, при смърт на клиент – физическо лице, наследниците
са длъжни да уведомят писмено продавача в срока по чл. 12, т. 12 чрез подаване
на заявление за промяна на партидата. В този случай продавачът променя
партидата на името на наследника или на един от наследниците, по писмено
споразумение между тях, или на името на лицето, придобило собствеността на
жилището на друго основание. При липса на споразумение между наследниците,
продавачът открива партида на всички наследници, отговарящи съобразно
наследствения дял от удостоверението за наследници. Ето защо и доколкото
ответницата не е изпълнила задължението си по чл. 63, ал. 1 от ОУ, правилно
ищецът е променил партидата на името на ответницата, която в случая се явява
единствен наследник на Р.С.К.– К..
Според
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. /.
Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите
в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са
възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на
третото лице-помагач „М.Е.“ ООД.
Установено
е въз основа на събраните по делото писмени доказателства – индивидуални
справки за отопление и топла вода и документи за главен отчет, както и от заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК въззивният съд
намира, че следва да бъде кредитирано, че начисляваните суми за топлоенергия за
абонатен № 176019, за процесния период м.11.2011 г. – м.04.2013 г. в технически
аспект /методология, алгоритъм и изчислителна база/ са били начислени съобразно
изискванията на действащата към процесния период нормативна уредба /като са
съобразени обстоятелствата, че: ищецът е отчислявал за своя сметка технологични
разходи на абонатната станция; няма начислена топлинна енергия за отопление на
общи части, стълбище и вход; топлинната енергия, отдадена за сградна инсталация,
е била определена съобразно действащата към процесния период наредба № 16-334
от 06.04.2007 г.; топлинната енергия за отоплението на имота е само по мощност
на отоплителните тела – 4 бр. радиатори; отоплителните тела нямат монтирани
ИРРО; ТЕ за БГВ за периода е начислявана на база брой лица – 3 бр. л. за 2011 –
2012 г. и 2 бр. л. за 2012 – 2013 г., което обстоятелство е удостоверено с
подпис на потребител в отчет от 22.04.2013 г.; изравнителните сметки, изготвени
от ФДР са изчислени в съответствие с действащите към процесния период наредби.
Представеният
по делото документ за главен отчет /л.64/, представлява частен удостоверителен
документ, който е подписан от наследодателя на ответницата и удостоверява отразените
в него неизгодни за нея обстоятелства, а именно датата на отчитането и
отчетните данни на уредите в имота – чл. 180 ГПК. Следователно доказана е по несъмнен и
категоричен начин по делото потребената от ответницата, респ. нейния
наследодател топлоенергия в определено количество.
Не
следва да бъдат обсъждани възраженията на жалбоподателката за включване на
фактури за различен период, както и относно годността на топломера, кубатурата
на процесния имот и правилността на заключението на вещото лице, изготвило СТЕ,
тъй като са направени за първи път във въззивната жалба и се явяват
преклудирани /арг. чл. 133 ГПК и чл. 147, т. 1 ГПК – доколкото след изслушване
на заключенията на вещите лица по съдебно-техническата и съдебно – счетоводната
експертизи няма оспорване и позоваване на нови обстоятелства от страна на
ответницата/.
По
отношение на дължимия размер на претендираната главница настоящият съдебен
състав приема следното:
Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2
изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна
вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на
прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в
действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването.
Анализът
на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до
възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Както
вече бе посочено, в нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ са предвидени различни системи
за разплащане на консумираното количество топлинна енергия за всеки потребител.
При всички случаи, обаче, при формиране на крайната дължима сума, следва да се
вземе предвид реалното потребление на топлинна енергия. В този смисъл
изравнителния резултат в края на съответния период няма напълно самостоятелен
характер, въпреки че задължението за заплащане на изравнителната сметка не
влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове.
Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер
от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен срок след
датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на съобщението
за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до възникване на
вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил прогнозните месечни
вноски и последните са в по-голям размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия.
В
случай, обаче, че потребителят не е заплащал дължимите месечни вноски, очевидно
е, че доколкото същият не е придобил качеството на кредитор, не би могъл да
иска възстановяване на изравнителната сума или да прихване срещу нея свои
задължения към топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и
да е заплащал месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от
тези права. В този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на
действително потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността
на прогнозното количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е
по-малко от фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно
известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
В
разглеждания случай констатациите на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза и на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза по отношение на наличието на
изравнителни суми в полза на някоя от страните и техния размер си противоречат.
Въззивният съд счита, че по отношение на това обстоятелство следва да бъде
ценено заключението по съдебно-техническата експертиза, тъй като то напълно
кореспондира с останалите данни по делото, а именно с ангажираните от третото
лице-помагач 2 бр. индивидуални справки за използвана топлинна енергия, поради
което приема за доказано наличието на изравнителни суми само в полза на ответницата
в общ размер на 545.38 лв., което съответно води до дължимост в по-малък размер
на задълженията за топлинна енергия за съответните отоплителни сезони,
обхванати от исковия период.
Следователно
от сбора от дължимите прогнозни вноски за периода от м.11.2011 г. до м.04.2013
г. следва да бъдат приспаднати сумите за връщане на абоната, поради което
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че исковете за главници са
основателни до размера от 3130.67 лв., ведно със законната лихва считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК /агр. чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания в общ размер на 3130.67 лв. и при липсата на самостоятелни оплаквания срещу първоинстанционното решение в частта му по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд приема, че акцесорните претенции за периода от 31.12.2011 г. до 28.05.2014 г. се явяват основателни до размера от 421.62 лв. /определен от СРС при правилно приложение на правилото на чл. 162 ГПК/.
В
този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главници и обезщетение
за забава са основателни до горепосочените размери и за периодите, посочени
в обжалваното решение.
Ето
защо въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
При
този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 29.06.2017 г., постановено по гр.д. № 43206/2015 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 30 – ти състав, в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието на привлечено от „Т.С.“ ЕАД трето лице-помагач
"М.Е." ООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/