№ 2586
гр. София, 29.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100506296 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20039547 от 11.02.2021 г., постановено по гр.д. № 80783/2018 г., по
описа на СРС, 47-ми състав, ответникът - Държавата, представлявана от М. на ф., е осъден
да заплати на ищеца “Г.” ООД, сумата от 16 665,06 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди от удържана такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в периода от 01.01.2014 г.
до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата
молба - 21.12.2018 г. до окончателното плащане, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата
от 1996,60 лв., представляваща направените съдебни разноски в производството пред СРС.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника
Държавата, представлявана от М. на ф., чрез старши юрк. В. Б., с надлежно учредена
представителна власт по делото, в която са наведени оплаквания за неговата недопустимост,
а при условията на евентуалност - и за неправилност на същото. Сочи, че решението е
недопустимо, тъй като легитимиран по иска ответник е Народно събрание, на основание чл.
27, ал. 2 ГПК, вр. чл. 11, ал. 3 ЗПФ, вместо Държавата, срещу която е предявен иска и е
постановено първоинстанционното решение. Изтъква, че при иск за обезщетение от
причинени от държавата вреди, тя се представлява от органите, чиито действия са станали
причина за настъпване на вредите. Излага доводи, че при твърдения за настъпили вреди от
осъществяване на законодателната дейност, приложение намират правилата на ЗЗД и
надлежен ответник се явява самият законодателен орган, в качеството му на възложител на
тази дейност на народните представители, които са част от състава му, съгласно чл. 63 КРБ.
Твърди, че решението е постановено при липса на мотиви, тъй като съдът не е коментирал
възраженията на въззивника, а е цитирал единствено съдебна практика.
1
Поддържа, че решението е неправилно, тъй като съдът необосновано е приел, че е
налице фактическият състав на чл. 49 ЗЗД. На първо място сочи, че Държавата не е
възложител на Народното събрание или на народните представители. Съгласно чл. 62 КРБ
Народното събрание осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен
контрол, като законодателна инициатива притежават единствено народните представители и
Министерски съвет. Противоконституционните закони не са незаконосъобразни актове по
смисъла на чл. 7 КРБ, за които актове е уредена изрично отговорността на Държавата. На
следващо място изтъква, че приемането на противоконституционни разпоредби не
представлява противоправно деяние. Не била налице законова уредба, съгласно която
действията на НС по приемане на закон, който впоследствие КС е обявил за
противоконституционен, са противоправни, нито, че прилагането на такъв закон до
отмяната му с акт на КС е противоправно. Съдът неправилно е приел, че нормата на чл. 35а
от ЗЕВИ е била противоконституционна от момента на приемането , тъй като
Конституцията запазвала действието на противоконституционния закон до влизането на
решението на Конституционния съд в сила. До този момент, законът валидно регулирал
обществените отношения. Последицата от решение на КС, с което се обявява
противоконституционността на закон водило единствено до неприлагане на същия закон
занапред, следователно приемането на противоконституционен закон не представлявало
противоправно поведение. На следващо място се сочи, че тъй като народните представители
не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в НС, то
по аргумент от по-силното основание не могат да носят гражданска отговорност и по-
специално – поведението им не е виновно. Следователно по отношение на Народното
събрание не може да се осъществи отговорността по чл. 49 ЗЗД. Наред с горното твърди, че
не е налице противоправно бездействие от страна на Народното събрание да преуреди
последиците от действието на противоконституционните разпоредби, тъй като чл. 151, ал. 2
КРБ не задължавал Народното събрание да приеме закон за преуреждане на отношенията.
Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС не вменявала абсолютно задължение за Народното
събрание да приеме акт с обратно на обявения за противоконституционен закон значение.
Единствено НС било компетентно да реши дали определени отношения следва да бъдат
преуредени. Липсвала причинно-следствена връзка между твърдяното противоправно
бездействие и търпените вреди, доколкото плащането на дължима съгласно валиден акт
такса не представлявало вреди, а и бездействието на Народното събрание било следващо по
време плащането на таксата. Излага оплаквания, че първоинстанционният съд е пропуснал
да разгледа своевременно направено възражение за изтекла в полза на Държавата
погасителна давност, и излага аргументи в подкрепа на това възражение. Моли въззивния
съд да обезсили първоинстанционното решение или, в условията на евентуалност, да отмени
същото, като постанови съдебно решение, с което да отхвърли предявените искове по чл. 49
ЗЗД. Претендира разноските в производството и юрисконсултско възнаграждение за двете
съдебни инстанции.
В законоустановения срок въззиваемата страна „Г.“ ООД, чрез процесуалния си
представител адв. А. К., депозира отговор на въззивната жалба, с който оспорва последната
като неоснователна. Счита обжалваното решение за допустимо и законосъобразно
постановено срещу Държавата, чрез М. на ф., като надлежен ответник, чиято отговорност
произтича директно от разпоредбата на чл. 7 КРБ. Излага подробни аргументи по
становището си, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, като
възлагането на работата от страна на държавата се основава на чл. 62, ал. 1 КРБ. Счита, че
2
предявеният иск не е погасен по давност, тъй като погасителната давност започнала да тече
най-рано на 20.12.2013 г. – датата на обнародване на противоконституционните текстове,
като исковата му молба е подадена на 18.12.2018 г., а в случай че съдът намери, че главният
иск е погасен по давност, то моли съда да разгледа евентуалния иск за обезвреда от
незаконосъобразно бездействие на Народното събрание. Претендира разноски в
производството.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е внесена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита. Във връзка с оплакванията за недопустимост следва да се
отбележи, че ответник по иска е този, който е посочен от ищеца с исковата молба – чл. 6, ал.
2 ГПК, съответно това е правният субект, срещу което се търси защита за нарушено
субективно право. Следва да се посочи още, че на основание чл. 7 КРБ държавата отговоря
пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и
длъжностни лица. Съгласно трайната съдебна практика, когато тази отговорност не може да
бъде реализирана по ЗОДОВ - специалният закон, уреждащ отговорността на държавата при
участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти,
отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД (решение № 133 от 29.06.2016
г. по гр. д. № 5002/2014 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. №
93/2012 г., на ВКС, ГК, ІV ГО и др.). Допълнително, съдебната практика приема, че
държавата може да участва чрез процесуален субституент в съдебни производства по
граждански спорове за обезщетение на вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД), по арг. от чл.
2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (така решение № 71 от 06.04.2019 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО). Следователно, възможността държавата да участва в съдебни производства по
граждански спорове за вреди чрез процесуален субституент не изключва възможността
държавата да е ответна страна по тези искове на общо основание. Възприемане на обратното
съждение би довело до ограничаване правото на защита на ищеца по иск за вреди,
причинени от държавен орган. Ето защо, настоящият състав намира предявеният срещу
държавата главен иск за процесуално допустим.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Страните не спорят относно заявените в исковата молба твърдения за факти, които се
установяват и от ангажираните по делото доказателства. По делото е установено, че ищецът
има качеството на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, като
е собственик на фотоволтаична централа. По силата на сключения с „ЕВН България
Електроснабдяване“ АД договор, е продавал произведената електрическа енергия от
възобновяем източник на преференциални цени. Установи се също така, че за разглеждания
период е удържана от „ЕВН България Електроснабдяване“ АД 20 % такса от печалбата му,
по силата на чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, в общ размер от 16 665,06 лв., която сума е преведена в
държавния бюджет.
3
В чл.35а ЗЕВИ е регламентирано, че за производството на електрическа енергия от
вятърна и слънчева енергия се събира такса, която се определя по следната формула:ТПЕЕ =
ПЦ х КИЕЕ х 20 %, където: ТПЕЕ е такса за производство на електрическа енергия; ПЦ е
преференциалната цена по чл.31, ал. 1 без данъка върху добавената стойност; КИЕЕ е
количеството изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните
снабдители по чл.31, ал.5 ЗЕВИ. Производителите на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия са задължени за посочената такса.
С решение № 13 от 31 юли 2014 г. по конституционно дело № 1 от 2014 г., обн. ДВ.
бр.65 от 6 август 2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013
г.), с които са създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73,
ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл.
изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.). Решението е обнародвано в ДВ, бр. 65/06.08.2014 г. и е влязло в
сила, считано от 10.08.2014 г.
Спори се между страните в производството дали е противоправно деяние приемането
на противоконституционен закон и бездействието на Народното събрание да уреди правните
последици от прилагането на противоконституционния закон, както и какъв е
процесуалният ред за защита на накърнените от прилагането на противоконституционния
закон права преди Народното събрание да уреди заварените приключили отношения. По
тези въпроси е формирана съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК –
решение № 71/06.04.2020 г., по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, както и решение №
72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, ГК ІV ГО.
С тази съдебна практика е разяснено, че отговорност на Народното събрание е
приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат
като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл.76, ал.2
КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ
от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото
съгласно чл.4, ал.1 КРБ е правова държава, която се управлява на първо място според
Конституцията и на следващо място според законите на страната. Разяснено е също така, че
приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е
противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния
закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на
гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до
привеждането му в съответствие с Конституцията. Ако действието на
противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква
задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в
нарушение на КРБК. В чл.22, ал.4 ЗКС, вр. с чл.151, ал.2 КРБ регламентират действие
занапред на решенията на КС. Той не установява възможност Народното събрание да уреди
възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за да възстанови по този
начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди
правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова
противоправно, колкото и приемането на такъв закон.
Дадени са разяснения, че докато Народното събрание не уреди всички правни
последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни
4
правни норми, които, чрез приложението им, да компенсират продължаващото нарушение
на правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с
правовата държава. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното
действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба,
но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще
или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави
накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си
конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират
отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото
да съществува нарушение на Конституцията.
Тези разяснения, дадени с актуалната съдебна практика, цитирана по – горе, се
споделят от настоящия състав. В разглеждания случай се установява, че нормата, въз основа
на която е събирана процесната такса, е обявена от КС на РБ за противоконституционна.
Също така Народното събрание не е изпълнило задължението си, произтичащо от нормата
на чл.22, ал.4 ЗКС да уреди възникналите правни последици от акта, обявен за
неконституционен. Това бездействие от страна на Народното събрание не може да обоснове
освобождаването му отговорност за причинените на засегнатите субекти от обявената за не
конституционна норма.
Установяването на разглежданото бездействие в рамките на спорния исков процес, не
съставлява преценка за необходимост и целесъобразност от приемане на законодателна
уредба на обществените отношения, в каквато насока са изложени доводи от въззивника. В
рамките на правораздавателната компетентност е установяването наличието на
противоправно бездействие от страна на Народното събрание, както и извършването на
преценка дали същото може да послужи като основание за ангажиране деликтната
отговорност на държавата. При гореизложеното, съдът намира да са едновременно налице
противоправно действие (приемането на противоречащи на върховния закон разпоредби) и
противоправно бездействие (неизпълнение на вмененото с чл. 22, ал. 4 ЗКС задължение да
преуреди възникналите от противоконституционния закон правни последици), които са
обективно необходимо кумулативно налични, тъй като без едно от двете проявления, няма
да е се осъществяват елементите деяние и противоправност от фактическия състав на
деликта.
Налице е и настъпило в полза на ищеца – въззиваем имуществено увреждане. От
ангажираните по делото доказателства, обсъдени по – горе, се установи, че събраната от
ищеца такса през разглеждания период м. 01.2014 г. – м. 08.2014 г., при реализиране на
произведената от него електроенергия, възлиза на 16 665,06 лв. Тя е начислена върху
приходите и е събрана на основание чл.35а ЗЕВИ.
Същевременно, с горепосоченото решение на КС, е установена
противоконституционност на посочената норма. С удържането на исковата сума в размер на
дължимата по приложимия закон такса имуществото на ищеца е намалено в причинно-
следствена връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които държавата
отговаря.
Съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. По
делото не са ангажирани доказателства за оборване на установената в посочената норма
презумпция за вина. Заявените с въззивната жалба твърдения за липса на възможност за
народните представители да действат виновно, упражнявайки законодателните си
5
правомощия, са неоснователни. Ако се приеме, че обстоятелството дали са действали
виновно или не длъжностните лица, при изпълнение на законодателните им правомощия,
следва да бъде изследвано при установяване основанието на вземането за обезщетение, това
би довело до парадокса лице, чиито права са предоставени от Конституцията, да не може да
получи защита срещу държавата на тези права при установеното им нарушаване от
държавен орган, тъй като на народните представители им е предоставен функционален
имунитет. Този извод е в пряко противоречие на върховния закон (чл. 19 и чл. 60 КРБ),
както и на принципа за правовата държава. Съгласно споделяната от настоящия състав
практика на ВКС, обективирана в решение № 71 от 06.04.2019 г. на ВКС, ГК, ІV ГО,
държавата може да освободи от отговорност за вреди свои служители, но с това, тя не
освобождава себе си от отговорност. За увредения съществува правото да иска дължимото
му се обезщетение от държавата, при наличие на съответните предпоставки за възникването
му.
Наред с това, изводът, че държавата не следва да отговаря за противоправни деяния
на законодателната власт, защото поведението на осъществяващите тази власт не може да
бъде виновно, противоречи и на логиката на законодателя. В чл. 4 ЗОДОВ законодателят е
уредил безусловна отговорност на държавата, която следва да се ангажира независимо от
това, дали съответното длъжностно лице е действало виновно или не. Видно от
разпоредбите на ЗОДОВ, законът урежда хипотези, в които държавата носи отговорност за
вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на изпълнителни и
съдебни органи. Съждението, че държавата следва да отговаря обективно за действия и
бездействия на тези органи, независимо от това, дали съответното длъжностно лице е
действало виновно или не, но не и на законодателния орган, тъй като длъжностните лица не
могат да действат виновно, е в пряко противоречие правната и житейска логика, както и на
чл. 4 КРБ.
По изложените съображения следва да се приеме, че е осъществен фактическият
състав на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД. Доколкото размерът на имуществената вреда, която е
в пряка причинно – следствена връзка с приетият противоконституционен закон и
бездействието на НС, възлиза на 16 665,06 лв., то и предявеният главен иск е изцяло
основателен.
По възражението за изтекла в полза на въззивника погасителна давност, съдът
намира, че същото е неоснователно. Съгласно чл. 114 ЗЗД, вр. чл. 14, ал. 3 ЗКС, релевантния
момент за започване начисляването на погасителната давност относно конкретното вземане
от непозволено увреждане е моментът, от който е влязло в сила съдебното решение на
Конституционния съд – 10.08.2014 г., тъй като с него се установява обективното
противоречие на процесните разпоредби от ЗЕВИ с върховния закон. Давностният срок е 5-
годишен, по арг. от чл. 110, вр. чл. 111 ЗЗД, следователно, към датата на подаване на
исковата молба пред първоинстанционния съд – 18.12.2018 г., 5-годишният давностен срок
не е изтекъл. Нещо повече, съгласно чл.22, ал.4 ЗКС, вр. с чл.151, ал.2 КРБ не установява
възможност Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното
действие на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това, и
когато не е изпълнено това вменено задължение, то от всеки следващ ден започва да тече
нова давност.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции относно главния иск съвпадат изцяло,
то обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а подадената от ответника въззивна
жалба - отхвърлена.
6
Уважаването на главния иск се явява процесуална пречка за разглеждане по същество
на предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за
претендиране на обезщетение на имуществени вреди от невъзстановяване на пропуснати
ползи от реализиран приход в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., тъй като не се е
сбъднало въведеното от ищеца вътрешно-процесуално условие, а именно - отхвърляне на
главния иск.
При този изход на правния спор, предмет на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
във вр. с чл. 273 ГПК, и с оглед представените доказателства по делото, на ищеца-въззиваем
следва да се присъди сумата от 1030 лева, представляваща сторени разноски за адвокатско
възнаграждение за защита и представителство в рамките на въззивното производство. В тази
връзка, възражението за прекомерност, направено с молба, вх. № 19141 от 31.03.2022 г. на
държавата, чрез процесуалния си представител юриск. Б., следва да бъде оставено без
уважение, тъй като претендираната сума за възнаграждение съставлява нормативно
определеният минимум, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
въззивното решение подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20039547 от 11.02.2021 г., постановено по гр.д. №
80783/2018 г., по описа на СРС, 47-ми състав.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от М. на ф. да заплати на “Г.” ООД, ЕИК ****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1030,00 лв., представляваща направените съдебни
разноски в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7