Р Е Ш Е Н И Е
№……../……….12.2019г.
гр. Варна
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на тринадесети ноември две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ
: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
при секретаря Нели Катрикова
като разгледа докладваното от съдия Кирякова
въззивно търговско дело № 1148 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпилa въззивна жалба от „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНС БГ“ ЕАД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.Панчо Владигеров 21 Бизнес център Люлин – 6, чрез пълномощник юрк К.Т., срещу Решение № 879/01.03.2019г. на ВРС, постановено по гр.д.№ 14344/2018 г. по описа на същия съд, поправено с Решение № 2656/13.06.2019г., с което е признато за установено, на осн.чл.439 от ГПК, в отношенията между страните, че П.Р.В. с ЕГН ********** не дължи на „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНС БГ“ ЕАД ЕИК ********* сумата в размер на 112.25 лева, представляваща ¼ наследствена част от сума в размер на 449 лева, главница по непогасено задължение по Договор за кредит, за която е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №10742/2011г. по описа на ВРС срещу починалия наследодател на ищеца, Р.В.Т., и е образувано изпълнително дело № 20117110400884 по описа на ЧСИ Д.П.-Я. рег. № 711, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 15.07.2011г. до окончателното изплащане на вземането, поради погасяване на вземането по давност.
В жалбата се излага, че
решението на ВРС е неправилно и необосновано. Конкретно развитите
доводи са за неправилност на тълкуването и прилагането от страна на исковия съд
на разпоредбата на чл.117 от ЗЗД. Изтъква се, че след образуване на
изпълнителното дело погасителна давност не е текла, което произтича от
задължителната тълкувателна практика на ВС, обективирана в ППВС №3/18.11.2008г.,
в сила към датата на образуване на изп.производство. При съобразяване с
наличието на постановен тълкувателен акт, обективиран в ТР №2/26.06.2015г.,
постановено по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в чиято т.10 е прието
съвсем различно разрешение, съгласно което в изп.производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не се спира, въззивникът счита, че в
конкретния случай следва да намери приложение практиката, възприета с решение
на ВКС №170/17.09.2018г., четвърто г.о., издадено по реда на чл.290 от ГПК.
Настоява се, че с подаването на молбата от 25.01.2011г. взискателят е прекъснал
течението на давностният срок, като същият е спрян до постановяването на ТР №
2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съответно от тази дата
започва да тече давност по материалното правоотношение. Настоява се, че по изложените съображения атакуваното
решение е неправилно, и като такова следва да бъде отменено и постановено ново
при отхвърляне на иска.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна депозира писмен отговор, като
развива доводи за неоснователност на въззивната жалба. Настоява за
потвърждаване на постановения съдебен акт и присъждане на сторените разноски
във въззивната инстанция. Настоява се, че давността по материалното
правоотношение не е прекъсвана, считано от 16.12.2011г., когато е извършено
присъединяване на ТД на НАП като взискател. Твърди се, че за периода от
16.12.2011г. до 16.12.2013г. не са извършвани действия, водещи до прекъсване на
давността, като на 16.12.2013г. по делото е настъпила перемпция и то се е
прекратило по право. Съобразно т.10 на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС новата погасителна
давност е започнала да тече от последното изпълнително действие, извършено на
16.12.2011г. и правото на принудително изпълнение относно процесното вземане се
е погасило по давност на 16.12.2016г. Счита се, че дори и да се приеме, че до
датата на влизане в сила на ТР от 26.06.2015г., то на 16.12.2013г. е настъпило
прекратяване на осн.чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, като от тогава е започнала да
тече нова давност, като най-късно на 16.12.2018г. процесното вземане се е
погасило по давност. Моли за потвърждаване на обжалвания съдебен акт и
присъждане на сторените във въззивната инстанция съдебно-деловодни разноски.
Страните не са направили искания по доказателствата.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД разгледа съдържащите се в жалбата
оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях и събраните по
делото доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК проверява
обжалваното решение и основателността на иска, като приема за установено
следното :
При данни, че поставеното неизгодно за въззивника решение му е връчено
на 19.03.2019г., жалбата, входирана в регистратурата на ВРС с вх.рег.№ 23438 от
01.04.2019г., се явява подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е процесуална
допустима.
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК
са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в
цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на
решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките
на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е
валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални
предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при
постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което
въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.
Пред Районен съд Варна е заявен за разглеждане иск с правно основание чл.439 ГПК и чл.124 ГПК от П.Р.В. срещу „Кредит Инкасо Инвестмънс БГ“ ЕАД, ЕИК ********* гр.София, за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 112.25 лева, представляваща ¼ наследствена част от сума в размер на 449 лева, главница по непогасено задължение по Договор за кредит, за която е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №10742/2011г. по описа на ВРС срещу починалия наследодател на ищеца, Р.Б.Т.в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД ЕИК ********* гр. София, което вземане е прехвърлено с договор за цесия от 10.01.2017 г. в полза на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД., и е образувано изпълнително дело № 20117110400884 по описа на ЧСИ Д.П.-Я. рег. № 711, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 15.07.2011г. до окончателното изплащане на вземането, поради погасяване на вземането по давност.
Ищецът твърди, че на 28.09.2011г. Варненски Районен съд е издал в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД ЕИК ********* срещу наследодателя му Р.Б.Т.изпълнителен лист на основание чл.410 ГПК по частно гр.дело № 10742/2011 г. за сумата от 449 лева, главница по Договор за кредит от 10.10.2008г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда – 15.07.2011г. до окончателното плащане, 97.06 лева – мораторна лихва от 30.04.200г. до 15.07.2011г. и 125 лева – разноски по делото.
На 25.11.2011г. „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД ЕИК ********* е подало молба за образуване на изпълнително дело до ЧСИ peг. № 711 с район на действие Окръжен съд – Варна, по която било образувано и.д. № 20117110400884.
На 16.05.2013г. по изп.дело са конституирани като дължници наследниците на починалия Р.Б.Т.: Г.В. T.а, В. R.ова Д., Н. Р. T. и П.Р.В.. Твърди се, че от датата на конституиране до 16.05.2015г. от страна на взискателя не е поискано извършването на каквито и да било изпълнителни действия; такива не са извършани и по инициатива на ЧСИ, поради което на 16.05.2015г. е настъпила т.н. перемпция и производството по делото се е прекратило по право. Изтъква се, че конституирането на ответника като нов взискател по изп.дело на 02.03.2017г., а именно след настъпване на перемция по изп.дело, не води до действие, прекъсващо давността. Твърди се, че доколкото конституирането на наследниците на починалия длъжник на 16.05.2013г. е последното предприето изп.действие, то процесното вземане за главница се е погасило с изтичането на общата погасителна давност за това на 16.05.2018г.
В писмения си отговор ответникът „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД оспорва иска като недопустим и неоснователен и претендира за отхвърляне на иска. Твърди се, че погасителната давност е прекъсвана многократно с осъществяване на изп.действия от страната на предишния и настоящия взискател.
Предявеният отрицателен установителен иск на
длъжника, срещу когото се провежда принудително изпълнение, e да се установи несъществуването на
изпълняемото право, на осн.чл.439, ал.1 от ГПК.
Предмет на изследване е дали вземанията са
погасени по давност, поради неизвършване на изпълнителни действия по
изпълнителното дело за срок от две години, като основание за прекратяване по
право на изпълнителното производство, съответно дали са изтекли пет години от
момента, дал началото на новата давност, което от своя страна е довело до
погасяване на вземанията по давност.
От приложеното като доказателство по делото гр.д. № 19029/2011г. по описа на ВРС се установява, че е издадена Заповед №6551/18.07.2011г. по чл.410 ГПК, с която е разпоредено на длъжника Р.Б.Т.да заплати на кредитора “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД сумата в размер на 449 лева, представляваща неиздължената главница по сключения между страните договор за кредит CREX-01968728 от 10.10.2008г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на сезиране на съда – 15.07.2011г. до окончателното плащане, 97.06 лева – мораторна лихва от 30.04.200г. до 15.07.2011г. и 125 лева – разноски по делото. Издаден е изпълнителен лист от 16.08.2011г.
От представеното в заверен препис изпълнително дело № 20117110400884 по описа на ЧСИ № 711, се установява, че производството е образувано въз основа на подадена от кредитора “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД молба с вх. № 15015 от 25.11.2011г.
С молба вх. № 6828 от 02.03.2017г. частният правоприемник, настоящият ответник „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД, е заявил искане за конституиране в качеството си на нов взискател, въз основа на договор за цесия на вземането от 10.01.2017г.
След изискана от ТП на НАП Варна справка за актуално състояние на всички трудови договори към 11.12.2017г. с постановление от 19.02.2018г. ЧСИ е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника П.Р.В., получавано от Аро транс ЕООД.
По отношение на доказателствената тежест всяка страна
носи тежестта да докаже фактите, от които извлича благоприятни за себе си
правни последици, като в тежест на ищеца, оспорващ дължимостта на вземането по изпълнителния лист, е да установи при
условията на пълно и главно доказване настъпването на твърдените
правопогасяващи факти и обстоятелства. Предвид това, че в случая ищеца се
позовава на изтекла погасителна давност за вземането, в тежест на ответника –
взискател по изпълнителното дело е да установи, че са налице предпоставките на
чл.115 и чл.116 от ЗЗД за прекъсване или спиране на течащата в полза на
длъжника давност.
В т.10 на тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433,ал.1,т.8 ГПК
/чл.330, ал.1, б.”д” ГПК/отм.// нова погасителна давност за вземането започва
да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Обявено е за
изгубило сила ППВС № 3/1980 г. Според мотивите на същото тълкувателно
решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал.1 ЗЧСИ/ : насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото тълкувателно решение е прието, че прекъсването на давността с
предявяването на иск и др.действия по чл.116, б.”б” ЗЗД и прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116,
б.”в” ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно
хипотезата на чл.116, б.”в” ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение,
без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в
исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с
предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116, б.”в” ЗЗД не
защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в
този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването.
Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да
бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Според тълкувателното решение в
изпълнителния процес давността не спира, тъй като кредиторът може да избере
дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/ или да не действа/ да не иска нови изпълнителни способи/.
Със същото тълкувателно решението е прието,
че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, че прекратяването на изпълнителното
производство, поради т.нар. ”перемпция” настъпва по силата на закона, а
съдебния изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
Съгласно Постановление №3 от 18.11.1980г. по
гр.д. № 3/80г. на Пленума на ВС погасителната давност за вземането не тече,
докато трае изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на
вземането.
С решение №170 от 17.09.2018г., постановено
по гр.д. № 2382/2017г., ВКС, четвърто г.о. е даден отговор на въпроса : от кой
момент поражда действие отмяната на ППВС
№ 3/18.11.1980 година и т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк.
д. № 2/2013 година на ОСГТК, доколкото двата акта разрешават по различен начин
въпроса със спирането и прекъсването на давността в изпълнителното производство
и по отношение на него липсва установена съдебна практика.
В посоченото решение касационната инстанция
констатира, че липсва законова регламентация относно момента, от който започва
да действат тълкувателните актове на ОС на ВКС. Посочено е, че поначало
съдилищата не могат да прилагат тълкувателните ППВС и ТР, преди същите да са
постановени и обявени по съответния за това. Доколкото обаче същите не
съществуват самостоятелно и могат да бъдат прилагани само въз връзка с
прилагането на тълкуваната от тях правна норма, следва да бъде прието, че
когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно
действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е
влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което
впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. Такива тълкувателни ППВС
и ТР обаче могат да бъдат приемани не само за първоначално тълкуване на правна
норма. Възможно е след издаването на такъв тълкувателен акт да настъпи промяна
било в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, било в
обществено-икономическите условия, които правят вече даденото тълкуване неприложимо
или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи е възможно
постановяването на нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече
даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова. В този случай следва да
бъде преценен въпроса от кой момент действа даденото с новия тълкувателен акт
тълкуване на правната норма. В законите, уреждащи тези актове, не са посочени
изрично правила относно влизането им в сила и действието им във времето,
каквито норми са налице в ЗНА. При постановяването на нов тълкувателен акт за
приложението на правната норма е налице промяна в начина, по който ще бъдат
прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия тълкувателен акт.
Дадените с тълкувателните актове тълкувания на правната норма са задължителни
за съответните органи и същите следва да я прилагат в смисъла посочен в тези
актове, като това тяхно задължение отпада едва с отмяната им. Затова не може да
бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен
акт, който все още не е действащ. От друга страна, посочените по-горе
разпоредби, уреждащи задължителната сила на тълкувателните актове, не
предвиждат такова задължително действие на същите по отношение на другите
правни субекти извън посочените в тях. Последните обаче, макар и да не са
адресати на задължителната сила на тълкувателните актове, могат да изискват от
съответния орган да съобрази решението си с тях. В случай, че това не бъде
направено, те имат възможността да оспорват взетите от съответните органи
решения по установения за това ред. Те обаче не могат да изискват от тези
органи да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито пък
самите органи могат да прилагат последните преди те да са постановени. С оглед
на това е прието, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в
който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с
което се постановява тълкувателния акт се състои от две части. С първата от тях
се дава новото тълкуване на правната норма, а в втората се обявява за загубил
сила предшестващи тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на
постановяването на новото ТР, поради което и от този момент предшестващия
тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с новото ТР
тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за
които то е задължително, по случаите които са от тяхната компетентност, когато
въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след приемането на новото ТР или по
такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди
постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които за от значение за
съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си
последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването
на последиците. В противен случай ще се придаде същинско обратно действие на
новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по
изключение и то въз основа на изрична разпоредба за това. В някои случаи
прилагането на новото тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни
последици за една от страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в
случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предшестващото ТР. Такъв е
именно случаят, предмет на разглеждане в настоящото производство, при който
съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 година тълкуване образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността като по време на изпълнителното
производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено
по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче е дадено съвсем различно
разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е
отменено цитираното ППВС. Прилагането на даденото с посоченото ТР тълкуване за
период преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност
на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по
тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. Поради даденото
с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да
намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до
последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на
тълкувателния акт, като новото ТР ще се прилага от този момент за в бъдеще.
В обобщение касационната инстанция приема,
че извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк.
д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда
действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС
разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този
момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди
това.
В настоящия случай доколкото изпълнителното производство е образувано при
действието на ППВС № 3/18.11.1980 г., именно задължителното тълкуване на чл.
116 от ЗЗД, дадено с него е било приложимо в отношенията между страните и
съдебния изпълнител до последващата му отмяна с тълкувателното решение от
26.06.2015г. С оглед даденото разрешение в цитираното постановление
погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение, а докато трае изпълнителното производство същата се спира. От
горното следва, че с подаването на молбата
за образуване на изп.дело взискателят е прекъснал теченето на
давностния срок, като същият е спрян до постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 година на
ОСГТК на ВКС, с т. 10 на което е обявено, че предходното постановление е
изгубило действие, респективно от тази дата започва да тече давност по
материалното правоотношение.
В конкретния случай
след конституирането на наследниците на починалия длъжник на 16.05.2013г. по
и.д. № 20117110400884 в продължение на две години по искане на взискателя не са
извършвани действия, поради което и е
настъпила перемпция, респективно изпълнителното производство е прекратено по
право на 17.05.2015г., независимо от това, че съдебният изпълнител не е
прекратил с постановление изпълнителното производство. Това е така, защото
доколкото процесуалният закон не е въвел като предпоставка за настъпване
правните последици, произтичащи от прекратяване на изпълнителното производство
в хипотезата на чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК (отм.) изискване за длъжника да е подал
изрична молба в тази насока, то липсата на такава в случая е правно ирелевантна
и не обосновава правен извод за отсъствие на настъпил прекратителен ефект. Осъществените от взискателя действия по изпълнението, след датата на
прекратяване ех lege на изпълнителното производство, вкл. налагането на запор
върху трудовото възнаграждение на ищеца, са правно ирелевантни и
непротивопоставими на длъжниците.
Същевременно следва да се има предвид, че считано от датата на прекратяване
на изп.производство ех lege –
17.05.2015г., започва да тече нова
давност за вземането, която е петгодишна, по арг. от чл.117 от ЗЗД /в тази
насока Решение № 223 от
12.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 124/2010 г., II т. о., ТК/ и която към датата
на приключване на делото във въззивната инстанция не е изтекла.
По изложените
съображения предявения отрицателен
установителен иск подлежи на отхвърляне. Като неправилно и незаконосъобразно
обжалваното решение следва да бъде отменено.
На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, в полза на въззивника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на по 150 лева за представителство пред исковия съд и пред въззивната инстанция, доколкото производствата не се характеризират с фактическа и правна сложност, а пълномощника на страната не е осъществявал процесуално представителство в открито съдебно заседание. Разноска по чл.13, ал.2 от Наредбата не се дължи, доколкото същата е инкорпорирана в този, дължима за водене на процеса. Въззиваемата страна следва да понесе и разноските от 25 лева за ДТ за обжалване на решението на ВРС.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 879/01.03.2019г. на ВРС, постановено по гр.д.№ 14344/2018 г. по описа на същия съд, поправено с Решение № 2656/13.06.2019г., с което е признато за установено, на осн.чл.439 от ГПК, в отношенията между страните, че П.Р.В. с ЕГН ********** не дължи на „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНС БГ“ ЕАД ЕИК ********* сумата в размер на 112.25 лева, представляваща ¼ наследствена част от сума в размер на 449 лева, главница по непогасено задължение по Договор за кредит, за която е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №10742/2011г. по описа на ВРС срещу починалия наследодател на ищеца, Р.В.Т., и е образувано изпълнително дело № 20117110400884 по описа на ЧСИ Д.П.-Я. рег. № 711, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 15.07.2011г. до окончателното изплащане на вземането, поради погасяване на вземането по давност, като вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявения
от П.Р.В. с ЕГН ********** срещу „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНС БГ“ ЕАД, ЕИК
********* гр.София иск с правно основание чл. 439 ал.1 от ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата
в размер на 112.25 лева, представляваща ¼ наследствена част от сума в
размер на 449 лева, главница по непогасено задължение по Договор за кредит CREX-01968728 от
10.10.2008г., за която е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №10742/2011г. по
описа на ВРС срещу починалия наследодател на ищеца, Р.В.Т., и е образувано
изпълнително дело № 20117110400884 по описа на ЧСИ Д.П.-Я. рег. № 711, ведно
със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
15.07.2011г. до окончателното изплащане на вземането, поради погасяване на
вземането по давност.
ОСЪЖДА П.Р.В. с ЕГН ********** *** да заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънс БГ“ ЕАД ЕИК ********* гр.София сумата от 325 лева, разноски пред исковия съд и въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280
ал.3, т. 1, пр. II от
ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.