№ 418
гр. София, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20211000501330 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 21.04.2020г. по гр. дело № 7067/2017г. по описа на СГС, ГО, I-5 състав,
частично са уважени предявените от Д. Г. С. и Г. П. Б. против Прокуратура на РБ
осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 и по чл.2б ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за причинени вреди неимуществени вреди в размер от 60 000лв
на първия от тях и в размер на 50 000лв на втория, както обезщетение за имуществени вреди
3400лв, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от влизане в сила на
оправдателните присъди, като исковете над присъдените размери, и изцяло за имуществени
вреди на Д.С. са отхвърлени като неоснователни.
Решението е обжалвано от Прокуратура на РБ в осъдителните му части с доводи за
неправилност, поради нарушение на материалния и процесуален закон, и необоснованост.
Конкретните оплаквания са против изводите на съда, че действително са търпени заявените
в исковата молба вреди в пряка причинна връзка с повдигнатите обвинения. Неправилно
съдът не отчел обстоятелствата, че паралелно с водените наказателни производства, против
ищците е имало образувани и дисциплинарни такива, поради това твърдените факти, че не
са могли да работят и са били материално затруднени се намират във връзка с
дисциплинарните уволнения и нямат отношение към водените дела. Твърди се, че съдът
необосновано и без мотиви е приел, че следва да се ангажира отговорността на
прокуратурата за търпени неимуществени вреди по повод незаконосъобразните заповеди за
1
уволнение, като не се е задълбочил да изследва реда и основанието, на които са прекратени
договорите на ищците. Поради това неправилни и необосновани били мотивите, че са
търпели по-големи от обичайните вреди именно заради оставането си без работа и без
средства и съдът въобще не прецизирал кои вреди всъщност са в резултат от повдигнатите
обвинения. Твърди се още, че неправилно отговорността на прокуратурата била ангажирана
за множество неблагоприятни обстоятелства, съпътствали живота на ищците- болести на
членове на семейството, трудности за обслужване на кредити, изтеглени преди повдигане на
обвиненията. На следващо място се посочва, че не е установена пряка причинна връзка
между повдигнатите обвинения и влошаване здравето на ищците, и че не би могло да се
извлича такава само от съвпадане на периодите с престоя им в ареста, нито да се разширява
предмета на спора с невъведени в исковата молба факти -конкретно, че ищецът Б. е търпял
неудобства, защото не е могъл да се лекува при избран от него лекар. Изтъква се още, че
неправилно в подлежащите на компенсация вреди били включени търпените такива по
повод на медийното отразяване на случаите, и че не са установили конкретни вреди от факта
на уведомяване на КПКОНПИ. Поради посоченото се счита, че съдът е нарушил критериите
по прилагане на чл.52 ЗЗД и е определил обезщетения в прекомерно завишени размери.
Правят се и оплаквания против изводите на съда, че са доказани имуществени вреди в полза
на един от ищците Г.Б. за адвокатска защита в размер на 3 400лв, за които неправилно и
необосновано съдът не уважил възражението за прекомерност, и че не следва да се признава
разход за сума от 1000лв по договор с адв. Б., защото не е посочен номер на следствено дело
и какъв е договорения размер на обезщетението, а отделно от това и реалното му
извършване. И на края, че неправилно не било уважено възражението за прекомерност на
възнаграждението за правна защита от 2000лв по договор с Адвокатско дружество „Д., А. и
съдружници“. Поради изложеното се иска отмяна на решението в обжалваните му части и
вместо това отхвърляне на предявените искове, евентуално намаляване на присъдените
обезщетения.
Решението в отхвърлителните му части е обжалвано от ищците Д. Г. С. и Г. П. Б. чрез
пълномощник адв.В. с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния и
процесуален закон. Твърди се, че обезщетението за неимуществени вреди е занижено, като
не е отчетено, че всеки от ищците не е имал право да напуска страната и респ. е търпял
неудобства от тази забрана. Твърди се, че неправилно е отхвърлена претенцията на Д.С. за
имуществени вреди, изразяващи се в адв. възнаграждения от 450 лв в наказателното
производство, и тази на Г.Б., който е сторил общо 12 600лв разходи за адв. възнаграждения,
но вместо това са му присъдени само 3400лв. Иска се отмяна на решението в
отхвърлителните му части и вместо това уважаване на исковете в пълни размери, ведно със
законната ливха от 26.09.2014г.
В срок не са постъпили отговори на жалбите от насрещните по тях страни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните оплаквания и възражения на страните. Процесното
2
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваните му части.
От фактическа страна не е спорно и категорично се установява от събраните
доказателства, че срещу ищците Д.С. и Г.Б. е било повдигнато обвинение на 21.08.2010 г. за
престъпление по чл.321, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.93, т.20 от НК, което е
приключило на 26.09.2014г., когато оправдателната присъда е влязла в сила.
В периода от 21.08.2010г. - 07.02.2011г. на ищеца Д.С. е наложена мярка за
неотклонение „задържане под стража“, изменена на „домашен арест“ в периода 07.02.2011г.
– 22.03.2012г., а от 22.03.2012г. мярката за неотклонение е променена на „парична гаранция“
от 1000 лв.
В периода от 21.08.2010г. - 16.11.2010г. на ищеца Г.Б. е определена мярка за
неотклонение “задържане под стража“, изменена в „домашен арест“ в периода 16.11.2010г. –
11.05.2012 г., а от 11.05.2012г. мярката за неотклонение е променена на „парична гаранция“
от 1 000 лв.
С присъда от 17.09.2013г. по НОХД № 113/2012г. на СпНС, подсъдимите Д.С. и Г.Б.
са признати за невиновни по повдигнатите им обвинения, за това, че през периода
от 01.01.2009г. до 20.08.2010г. в гр. Бургас като длъжностни лица от състава на МВР -
държавни служители, съответно на длъжност „младши полицейски инспектор" в
„Териториална полиция" към Група „Охранителна полиция" при IV районно управление
към ОД на МВР-Бургас, и на длъжност „Полицейски инспектор пета степен" в
„Териториална полиция" към Група „Охранителна полиция" при IV районно управление на
Полицията - Бургас към ОД на МВР-Бургас, са участвали в организирана престъпна група
по смисъла на чл. 93, т. 20 от НК, образувана и ръководена от други две лица, създадена с
цел да върши съгласувано в страната престъпления по чл. 195 от НК, а именно - кражби на
горива от системата (продуктопровода) на „Лукойл Нефтохим - Бургас" АД.
Присъдата е влязла в сила на 26.09.2014 г., след като е била протестирана от
Специализираната прокуратура и е потвърдена с решение № 18/11.04.2014г. по ВНОХД №
363/2013г. на Апелативен специализиран наказателен съд. При касационното разглеждане
по протест на СпАП обжалваният съдебен акт е потвърден с решение № 323/26.09.2014г. по
н.д. № 952/2014г. на ВКС, I-во НО.
От писмените доказателства пред първата инстанция се установява, че ищецът Д.С. е
бил дисциплинарно уволнен със заповед № З-4135/17.11.2010г., като от мотивите към нея
става ясно, че наказващият орган се е позовал на постановление от 21.08.2010г. на ОС –
Бургас, с което ищецът е привлечен като обвиняем за извършено престъпление. С решение
№ 70/04.07.2012г. по С-133/2011г. на ВАС заповедта за дисциплинарно уволнение е
отменена./л.181/. От кадровата справка на Г.Б. се установява, че срещу него на същото
основание е издадена заповед за дисциплинарно уволнение № К – 433/19.01.2011г., която е
отменена с влязло в сила решение № 78/16.072012г. по С- 45/2012г. на ВАС/л.213/.
От представените пред първата инстанция изпълнителни листове от 03.06.2011г. по
ч.г.д № 5001/2011г. на РС Бургас и от 04.01.2011г. по ч.г.д. № 7941/2011г. на РС Бургас
3
фактически се изяснява, че ищецът Д.С. е изпаднал в невъзможност да погасява кредитите
си, за което са присъждани и лихви от 05.09.2010г. и от 01.02.2011г., от които се обосновава
и извод, че към посочените дати е бил в забава./ л.193, 194/.
Горните фактически констатации се отнасят и за ищеца Г.Б. от приложения
изпълнителен лист от 13.02.2012г. по ч.г.д. № 1125/212г. на РСБургас, от който се
установява, че и той е изпаднал в забава при погашението на кредитите си, за което са
начислени лихви, считано от 05.05.2011г./ л.223/.
В подкрепа на твърденията, че поради финансови затруднения, настъпили в причинна
връзка обвиненията и последвалите дисциплинарни производства са представени договори
от 26.04.2011г. и 11.10.2012г. за продажба на МПС от Д. С. и от 17.01.2011г. за продажба на
МПС от ищеца Г.Б. /л.189, 190, 225/.
Твърденията за медиино отразяване на случаите се подкрепят от приложените
публикации от 20.08.2010 г., както и за периода 23.08.2010г.-07.02.2012г., в които е отразено
задържането на ищците, вземането на мерки за неотклонение спрямо тях и подробно от
фактическа страна престъпленията, в които са обвинени.
От приетата пред първата инстанция и неоспорена медицинска експертиза се
установява, че първият от ищците Б. преди повдигане на обвиненията през 2010г е имал
диагнистицирани още през 2006г компресионно (с клиновидна форма) счупване на тялото на
първи поясен прешлен, по повод на което е редовно е проследяван. В последствие през
2008г. му е поставена диагноза лумбална спондилоза (дегенеративно заболяване на
гръбначния стълб, свързано с изтъняване и изместване на междупрешленните дискове с
радикулопатия /увреждане на нервни коренчета излизащи от гръбначния стълб, най-често
поради дегенеративни промени на прешлените и междупрешленните дискове/, които нови
страдания се отдават на предходното счупване на гръбначен прешлен. След задържането на
ищеца на 05.11.2010г. е поставена диагноза -друг тип уточнена хернизация на
междупрешленен диск с данни за радикулит, а на 10.11.2010г. е установено състояние на
обострен радикулит и тежък ветребрален синдром. Според вещото лице –медик след
задържане на Б. в следствения арест единствено е регистрирано обостряне на симптоматика,
свързана с болест на междупрешленните дискове, но категорично се изключва това
заболяване /радикулит/ да е провокирано от преживян стрес от каквото и да било естество и
в тази връзка се изяснява, че най-честата причина за поява на компресия на нервните
коренчета с развитие на радикулопатия са дисковите хернии, които се дължат на
дегенеративни промени, засилващи се с напредване на възрастта и при наличие на
генетична предиспозиция, а в този случай и на предходна травма. Уточнено от вещото лице,
е че заболяването е с хроничен, рецидивиращ характер, като неговото обостряне може да се
провокира от натоварване, също и от неблагоприятни санитарно-битови или климатични
условия, в който аспект не е изключено са влошаването му да са допринесли условията в
ареста.
От медицинската експертиза на вещо лице –ендокринолог пред първата инстанция е
изяснено, че ищецът С. страда от захарен диабет тип 2 от 2008г, в периода 06.12.2010г. -
4
13.12.2010г. е лекуван в МБАЛ Бургас и от медицинската документация се установява и
друго придружаващо заболяване - артериална хипертония. В периода 2010-2014г.
хипертонията е довела до хипертонично сърце, при съпътстващ захарен диабет на
инсулинолечение и придружаваща ИБС. В рамките на тези две диагнози – хипертония и
диабет вещото лице е обобщил, че при С. е налице т.нар метаболитен синдром, който е
причина за заболявания като захарен диабет, артериална хипертония, дислепимдемия и
стеатозис хепатис. Метаболитният синдром, според експерта, е генетично обусловен, но
стресът би могъл да повлияе на заболяванията, тъй като при стресогенни преживявания се
отделя хормона адреналин, който може допълнително да повиши кръвната захар и да доведе
до покачване на кръвното налягане. При разпита в съдебно заседание вещото лице –медик е
дал по –конкретен отговор на поставения въпрос, че продължителният стрес се отразява на
заболяванията диабет и хипертония. За появата и обострянето на тези заболявания има
множество фактори като генетична предопределеност, наднормено тегло, висок холестерол
и др., но продължителният /хроничен/ стрес също може да повлияе неблагоприятно
клиничната изява на посочените заболявания.
От събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства посредством
показанията на св.П. /съученик на един от ищците и съсед на другия/ се изяснява, че
образуваното наказателно производство е било травмиращо и за двамата – работели в
полицията преди обвинението и с повдигането му били злепоставени в професионалните
среди. И двамата били задържани в ареста за около 3-4 месеца, което пък довело до
влошаване на здравето и после болничен престой. През периода на изтърпяване на мерки за
неотклонение – задържане в ареста и после домашен арест, те изнемогвали финансово,
наложило се да разпродават каквото имат, включително автомобилите си, притеснявали ги
от банките заради забава в плащания на кредити, дори нямали средства да си плащат
сметките, разчитали на помощ на приятели. Синът на С. бил малък, но отишъл да работи –
носел вар, за да могат да се издържат. Пред свидетеля ищците описвали неблагоприятните
условия, в които били по време на ареста –настанени при престъпници и ги третирали като
такива, не им позволявали телефонни обаждания, дори да видят децата си, които от своя
страна били подложени на подигравки от съученици. Когато се върнали на работа,
изпитвали трудности при общуване с колеги, които преди това ги били набедили за
престъпници, те вече по друг начин вече гледали на тях и страняли. Б. продължавал да
работи в полицията, а С. започнал работа като шофьор в една бургаска фирма. По медиите
постоянно ги давали, показвали ги с белезниците, хората ги мислели за най-големите
престъпници, заради репортажите по телевизията и публикациите в пресата.
В своите показания съпругата на ищеца Б. описва стреса на ищците още при
задържането им, а после и в ареста, както и трудностите на семействата. Тя загубила
работата си – имала частен магазин, но трябвало да го затвори, защото нямало кой да гледа
децата, родителите й ги издържали година и половина. Състоянието на мъжа й се влошило,
докато бил в ареста. Освен проблемите с гръбнака, му излязло и „топче“, а тези проблеми в
здравословното му състояние силно ги притеснили. Със съпругата на С. заедно посещавали
5
ищците. Изречени били много обиди и подигравки от техните колеги, както и от съседи.
Къщата им била претърсена публично, което допълнително ги стресирало и унизило, защото
тези действия били извършени от доскорошни техни колегии. Ищецът Б. плачел в ареста,
държал се за главата, било му страшно тежко. По време на домашния арест станало още по –
неприятно, защото постоянно идвали приятели, четял публикациите във вестниците,
журналисти го търсели за интервюта, измъчвал се заради безспокойството, което причинил
на семейството си. Ищецът С. по време на домашния арест бил в същото състояние –
притеснявал се какво ще прави, къде ще търси защита, защото според бургаските адвокати,
ако не се признаят за виновни, ще бъдат осъдени, независимо дали имат вина. Сестрата на
ищеца Б. била служител в полицията - 01 РУП на Бургас, където той трябвало да започне
отново работа и лично пред нея други полицаи се отнасяли неуважително към брат й с
прозвището „Шейхове“ и тези подигравки продължили. Отнели му оръжието, имал личен и
служебен пистолет – единият бил отнет по време на обиск, другият по-късно, така също и да
напуска пределите на страната.
Обсъдените и безспорно установени обстоятелства за образувано наказателно
производство, по което ищците са привлечени като обвиняеми за престъпление,
приключило с оправдателна присъда, обосновава пасивната материалноправна легитимация
на прокуратурата като държавен орган в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да отговаря за
причинените на потърпевшите неимуществени и имуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение.
Неоснователни са оплакванията в жалбата на прокуратурата против наличието на
предпоставките, правопораждащи отговорността – вреди и причинна връзка с процесното
обвинение. Наказателното преследване по обвинение в извършване на престъпление само по
себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху личността
на пострадалия, свързано с обичайните и съвсем естествени притеснения от изхода на
производството, чувството на злепоставяне и накърняване на морални и нравствени
ценности, за които изживявания и причинно следствената им връзка с наказателното
производство не е необходимо да се събират нарочни доказателства /решение
№389/4.08.2014г. по гр.д. № 40/2013г., ВКС, ІV Г.О. по реда на чл.290 ГПК/. Такива в
случая са ангажирани посредством показанията на разпитаните свидетели, които
установяват неблагоприятните субективни преживявания от ищците вследствие на
повдигнатите обвинения за умишлени престъпления, които с оглед длъжността им в
структурата на МВР, са изключително дискредитиращи за лица, които до този момент са
съблюдавали за изпълнението на закона и представляват специфични неимуществени вреди,
надхвърлящи значително обичайните за всяко наказателно преследване
Категорично на следващо място се установява, че обвиненията са се отразили
изключително травмиращо на психиката и на двамата потърпевши, пряко са засегнали
професионалната им реализация като служители на обществения ред, които са били
непоправимо злепоставени в професионалните среди. При упражняване на определени
професии както в случая очакванията и изискванията на обществото поставят завишени
6
критерии за почтеност, на които до този момент и двамата отговаряли като дългогодишни
служители на МВР – ищецът С. полицай с 14г стаж, а ищецът Б. със 17г стаж. Неминуемо
злепоставянето им в очите на колеги и въобще в социалните и обществени среди с етикет на
криминално проявени лица, които до този момент са били са съблюдавали за спазване
назакона, е източник на специфични, много по-силни по интентизет неимуществени вреди.
Правилно поради това са преценени и съобразени от първата инстанция релевантните в
случая обстоятелства, обосноваващи завишен обем на вредите–чувство за несправедливост
от неоправданата наказателна репресия, на злепоставеност като полицейски служители,
чиято почтеност е дискредитирана, а от там и градената с години репутация.
Обсъдени и съобразени от първата инстанция са търпените вреди вследствие на
незаконно наложената мярка за процесуална принуда - задържане под стража за период от
близо 6мес. за ищеца Д.С. и 2 м. и половина за ищеца Г.Б., в които периоди особено Д.С. са
търпяли освен ограничаване на личните права, но и поредица негативи, свързани с
откъсването от семейството, включително от непълнолетните им деца /към момента на
задържането Д.С. е имал син на 15г и дъщеря на 10г, а Г.Б. дъщери на 16г и 3г и син на 5г/,
унизителното отношение в следствения арест, третирането им като престъпници и
пребиваването им с криминално проявени лица, за което има достатъчно данни в
показанията на свидетелите. Установените по повод на тези мерки травмиращи изживявания
на потърпевшите обосновават завишен обем на вредите и техния интензитет.
Неоснователни са оплакванията в жалбата на прокуратурата, че неправилно в
подлежащите на компенсация вреди били включени търпените такива по повод на
медийното отразяване на случаите, затова защото не прокуратурата, а органите на МВР са
предоставили информация за тях. По делото фактически няма спор, че случаят е намерил
отражение и в медийното пространство и така е станал достояние на неограничен кръг лица
и то с изключително много информация за престъплението, в което са обвинени с внушение
за вина. Нещо повече – той е бил широко тиражиран в медиите дори преди да е взета мярка
за неотклонение, което освен, че ги е унизило в лично качество и станало повод на
неблагоприятни коментари в професионалните и социални среди /включително с прозвища
като „Шейховете“/, също им е създало и допълнително безспокойство за последиците върху
техните семействата и най-вече за непълнолетните им деца, подложени на подигравки сред
връстници. Не може да се възприеме становището на прокуратурата, че не е способствала за
медийния отзвук на наказателното производство, а от там – че не следва да носи
отговорност за това. Съдебната практика на ВКС е приела, че разгласяването в медиите на
наказателното преследване не следва да бъде изключено от групата основания, обуславящи
отговорността на прокуратурата. В случая се касае до пряка последица от действията на
ответника, от която са нанесени вреди на авторитета и имиджа на ищците и всички
произтичащи неблагоприятни последици /решение № 233 от 18.05.2012 г. по гр. д. №
104/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 124 от 09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г.,
Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС/.
Неоснователни са оплакванията в жалбата на прокуратурата против изводите на съда,
7
че необосновано е ангажирал отговорността й за търпени неимуществени вреди по повод
незаконосъобразните заповеди за уволнение. Фактически от приложените писмени
доказателства, включително и от мотивите на ВАС, става ясно, че
дисциплинарнонаказващият орган се е позовал на постановление от 21.08.2010г. на ОС –
Бургас, с което ищците са привлечени като обвиняеми за участие в организирана престъпна
група и най-тежкото дисциплинарно наказание е обосновано и мотивирано само поради
наличието на образувано наказателно производство. Съгласно най-новата практика на ВКС
(решение № 53 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 2747/2019 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС), в случая се
касае до отстраняване от длъжност, което макар и да е резултат от преценката на
дисциплинарнонаказващия орган, е предпоставило настъпване на вреди, които са пряка и
непосредствена последица и следва да бъдат репарирани от прокуратурата. В сочената
практика е изтъкнато, че дисциплинарно-наказващият орган не е съобразил презумпцията за
невиновност до доказване на противното. В случая търпените неблагоприятни изживявания
и на двамата ищци вследстие на уволнението са закономерна правна последица от
неоснователното обвинение и ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря за
тях. Категорично от гласните и писмени доказателства се установява, че и двамата са
изпаднали в изключително тежко материално положение, в невъзможност да обслужват
задълженията си към кредитни инситуции и са изпаднали в забава в период, в който вече
против тях са били повдигнати обвинения и съответно са били отстранени от длъжност. За
тези факти свидетелстват освен разпитаните по делото свидетели, но и приложените
писмени доказателства за образувани изпълнителни дела, по повод на които са разпродали
притежавани МПС и се е наложило да ползват заемни средства от близки, включително труд
е полагал и непълнолетният син на ищеца Д.С. за да помогне на семейството си.
От изводите на медицинската експертиза е изяснено, че заболяванията на ищеца С. –
диабет и хипертония имат наследствена преекспозиция, но също и че хроничният стрес е от
естество да доведе до влошаване на клиничната изява. Действително подобни последици са
настъпили именно по време на престоя му в следствения арест и тогава е лекуван в
болнично заведение /периода 6.12.2010г-13.12.2010г./, както и по време на наказателния
процес, когато хипертонията е довела до хипертонично сърце. Правилно поради това е
приета причинна връзка между настъпилите усложнения и появата на нови страдания, за
които е допринесло влошеното емоционално и психическо състояние на ищеца именно в
периода, в който е бил подложен на неоснователна репресия.
Основателни обаче са оплакванията в жалбата на прокуратурата против изводите на
съда, че обострянето на заболяванията на ищеца Г.Б. /лумбална спондилоза с
радикулопатия/ и невъзможността да бъде лекуван от избран лекар докато е в следствения
арест са обстоятелства от значение за обема на вредите. В исковата молба не се поддържат
твърдения за интензитет на вредите поради пречки за лечение от избран специалист, а що се
отнася до хигиенно- битовите условия в следствения арест те не могат да се вменят в тежест
на прокуратурата. Последователна в тази връзка е съдебната практика, че за тях отговорност
носи ГДИН /решение № 333 от 31.10.2014 г. по т. д. № 445/2014 г., IV г. о., решение № 183
8
от 09.01.2019 г. по гр. д. № 4086/2017 г., Г. К., ІІІ Г. О., решение № 150 от 20.12.2018 г. по
гр. д. № 871/2018 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС и др./.
Независимо от гореизложеното като краен резултат жалбите и на двете страни против
размера на обезщетенията за неимуществени вреди са неоснователни. Първоинстанционният
съд е обсъдил и съобразил всички от значение обстоятелства като личността на ищците и
техния професионален и обществен статус, обосноваващ специфични неимуществени вреди
именно с оглед на дискредитирането им като служители на МВР, травмиращите за
потърпевшите изживявания по време на следствения арест /особено за ищеца С. предвид по-
голямата продължителност/, както и всички неблагоприятни последици във всеки един
аспект, дължащи се на незаконно повдигнатите обвинения- уволнение от системата на МВР
и отстраняване от длъжност, личните и материални несгоди в тази връзка за тях и
семействата им, унизителното отношение и третирането им като престъпници, включително
от техни колеги, както и широкия медиен отзвук, включително чрез кадри на задържането
им с белезници, както и влошаване на здравето при ищеца С. в резултат на преживените
стресогенни събития, което е дало основание за по-високо обезщетение. При определяне на
обезщетенията за неимуществени вреди в присъдените размери от 60 000лв за ищеца С. и
50 000лв за ищеца Б. първоинстанционният съд е обсъдил и съобразил всички релевантни
факти и правилно в съотвествие с приетите критерии е приложил материалния закон /чл.52
ЗЗД/.
В контекста на посоченото са неоснователни съвсем бланкетно заявените в жалбата на
ищците оплаквания против размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Конкретните единствено доводи се изрязяват в необсъждане на данните във връзка с
наложената забрана на ищците да напускат пределите на страната за периоди от 1г и 2м. С.
и 2г. и 8м Б.. Действително тези пряко свързани с обвиненията неблагоприятни последици
не са били предмет на детайлно обсъждане, но това не променя крайния резултат по
същество, защото първоинстанционният съд е изложил достатъчно подробни мотиви и
съображения, анализирайки всички останали релевантни факти и достигнал до изводи за
справедлив размер на обезщетенията, които се споделя от въззивния съд.
Неоснователни са жалбите на страните против решението в осъдителните и
отхвърлителните му части по отношение на имуществените вреди.
Първоинстанционният съд правилно е изяснил относимите към спорния въпрос факти
и настоящата инстанция препраща към тях на осн. чл.272 ГПК.
Настоящият състав споделя разрешението, възприето в поредица решения на ВКС, че
правозащитният орган дължи обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 и чл.4 от ЗОДОВ за
сторените в наказателното производство разноски, включително за правна защита, тъй като
липсва процесуална възможност тази претенция да се упражни в наказателния процес.
Правилно от правна страна са отречени като имуществена вреда претендираните от ищеца
Г.Б. суми по договор № 105268 за сума от 200лв, за който няма представени доказателства,
като и за суми по договор с адв. Н. от 20.08.2010г., за който макар и да е посочено делото, по
което е осъществена правна защита, няма доказателства договореното възнаграждение да е
9
било заплатено. Подобно отбелязване липсва в самия договор, в който случай би имал
характер на разписка, нито са представени други доказателства, свидетелстващи за реално
извършен разход. За останалите три договора от 08.10.2013г, 28.11.2013г и 20.02.2014г
напълно се споделят изводите на първата инстанция, че същите са сключени след
постановяване на оправдателна присъда, т.е. след приключване на наказателното
производство, поради това и няма основание да се признаят като имуществени вреди в
причинна връзка с него.
Неоснователни са и оплакванията на прокуратурата против решението в
осъдителните му части, в които са присъдени имуществени вреди на посоченото основание.
По отношение на оспорения договор за правна защита между ищеца Г.Б. и адв. Б. от
20.09.2010г за сумата от 1000лв има представени достатъчно доказателства, установяващи,
че правна защита е осъществена именно по ДП 101/2009г като от една страна категорично
няма данни, а и твърдения срещу ищеца да е водено и друго производство, а от друга чрез
приложените протоколи за разпити по същото дело се установява, че адв.Б. е осъществил
именно по него правна защита, за плащането на която е оформена разписка и няма
основание да не се цени като удостоверителен документ.
Неоснователни са и оплакванията на прокуратурата против изводите на съда, с които
отхвърля доводите за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено по договор от
03.04.2012г между ищеца Б. и Адвокатско дружество „Д. А. и съдружници“ в размер на
2 400лв с ДДС. От фактическата и правна сложност на делото и предвидените мин. размери
в Наредба № 1/9.07.2004г в действащата към момента на извършване на тези разходи
редакция не следва извод, че уговореният размер на адвокатския хонорар е прекомерен или
необоснован. Фактическата и правна сложност на делото и естеството на защитата за тежко
умишлено престъпление, продължителността на наказателното производство и реално
осъществените действия по процесуално представителство не дават основание за
намаляване на обезщетението за имуществени вреди.
Като краен резултат поради съвпадане в изводите на двете инстанции обжалваното
решение ще подлежи на потвърждаване, при който изход на материалноправния спър няма
основание да се изменят присъдените пред първата инстанция разноски, нито да се
присъждат такива пред въззивната инстанция.
С оглед на изложеното, САС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.04.2020г. по гр. дело № 7067/2017г. по описа на СГС,
ГО, I-5 състав в обжалваните му /осъдителни и отхвърлителни части/.
Решението, подлежи на обжалване пред ВКС на РБ по правилата на чл. 280 ГПК в 1-
месечен срок от връчване препис на страните.
10
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11