РЕШЕНИЕ
№ 1209
гр. Пловдив, 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330111862 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от Т. И. М., чрез адв. И. срещу „Ново Финанс”
ООД, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове, както следва: за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 2. 7 от Договор за заем № ****** от
**********г. като накърняваща добрите нрави – правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4.2, б. „б“ и „в“
от Договор за заем № ******* от *******г. като неравноправна, поради установена
възможност на кредитора едностранно да променя размера на лихвения процент –
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 143, ал. 2, т. 11, вр. ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП.
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за заем № ******* от
************, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца
финансов ресурс в размер от 2500 лв. Поддържа се, че клаузата на чл. 4.2, б. „б“ и „в“
от договора за заем е неравноправна, поради установена възможност на кредитора
едностранно да променя размера на лихвения процент. Ищецът поддържа, че чрез
посочената клауза кредиторът цели единствено да се обогати, без да разписва ясни
условия и параметри, при които настъпва увеличението в размера на
възнаградителната лихва. Допълнително, акцентира се върху факта, че лихвата може
единствено да се увеличи, но не съществува реципрочна възможност да се редуцира.
По отношение на клаузата на чл. 2.7 от договора се твърди, че тя установява за ищеца
1
задължение за заплащане на неустойка, която е в размер на повече от половината от
чистата стойност на предоставения финансов ресурс, без оглед на неизпълнената част
от договора. Твърди се, че по този начин неустойката излиза извън присъщите си
функции и накърнява добрите нрави. Моли се, така предявените искове да бъдат
уважени. Претендират се и сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Ново Финанс“ ООД,
със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора
ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати
длъжникът, включително и размера на възнаградителната лихва. Сочи се, че лихвата е
във фиксиран размер и през времетраене на договора не е променяна. Съответно,
задължението за заплащане на лихва е формирано съобразно първоначално
уговореното между страните. По отношение на установената неустойка в чл. 2.7 от
договора, то се твърди, че същата е индивидуално договорена с потребителя.
Последният е получил и необходимата преддоговорна информация, съгласил се е с
условията, при които ответното дружество предоставя кредитно финансиране. Изтъква
се и че самата неустойка не е прекомерна и цели да обезщети кредитора за вредите,
които биха могли да настъпят от неизпълнението на договора от страна на
потребителя. Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се
разноски.
По допустимостта на производството:
Съдът констатира, че в титулната част от процесния договор за кредит, както и в
раздел VII от договора „обезпечаване на заема“ е посочен като солидарен длъжник
лицето П. П. М. Същата обаче, не е необходим другар в производството по иска,
предвид начина, по който е уговорена нейната отговорност- макар и тя да е записана
като „солидарен длъжник“, то от съдържанието на договора се налага разбирането, че
М. притежава качеството на „поръчител“. Съображенията за този извод са, както
следва:
В Решение № 213/ 06.01.2017г. по гр.д. № 5864/ 2015г. по описа на ВКС, IV- то
г.о. е прието, че съдът не е обвързан от посоченото в договора качество на даден
длъжник като „солидарен“. Доколкото съдът всякога следи за допустимост на
производството, то на самостоятелно основание дължи преценка за това дали другото
лице посочено като длъжник в договора отговаря солидарно или като поръчител.
В мотивите към Решение № 24/ 03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I- во т.о.
на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници
възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Посочено е, че
такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за
поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е пример с договор за заем.
Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без
2
разграничение каква част поема всяко едно от тях, като кредиторът може да
претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците.
Солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има
възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението
на един погасява дълга и освобождава всички длъжници (чл. 122 ЗЗД). Общите
правила, уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице
пасивна солидарност, стига нещо друго да не е уговорено. Разликите се следват, както
от изрично съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от основанието за
възникване на солидарността. Съдът трябва да установи вида на отговорността според
основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните
облигационни отношения.
В настоящия случай, договорът за кредит е сключен с ищеца, наричан
„заемополучател и ипотекарен длъжник“, като във всички клаузи на раздели I, II, III,
IV, V и VI от договора за кредит се коментират права и задължения единствено на
заемополучателя, без да се споменава другото лице, определено в договора като
„солидарен длъжник“. Още по- съществено е обстоятелството, че съобразно
договореното в чл. 1.1 от договора за кредит, сумата в размер от 2500 лв. се усвоява
единствено от ищеца ( „заемополучател и ипотекарен длъжник“ ) и именно той поема
задължението да върне сумата на заемодателя при условията на договора за кредит.
Отговорността на „солидарния длъжник“ е уредена единствено в раздел VII- ми
от договора и то като обезпечение по договора за кредит. Съдът, след като анализира
съдържанието на уговорените права и задължения на П. П. М. ( посочена като
„солидарен длъжник“), определянето на нейната отговорност като обезпечение по
договора за потребителски кредит, реалното предаване и преминаваното на парите в
патримониума единствено на ищеца ( заемополучател ) и очакването същият да погаси
дълга, счита че намерението на страните по договора и преследваната от тях цел, е П.
П. М. да обезпечи дълга на ищеца като поръчител. Задължението й е акцесорно на това
по кредита и е уговорено като поръчителство- чл. 138, ал. 1 ЗЗД. Поради това тя
отговаря солидарно на самостоятелно основание и доколкото съществува
задължение за ищеца по договора за кредит. Предвид това, П. М. не е страна по
договора за кредит, макар двете правоотношения да са инкорпорирани в един и същи
документ. Задължението на поръчителя зависи от съществуването на главното
задължение, но е винаги акцесорно на главното задължение, за разлика от встъпването
в чужд дълг и от солидарната съзадълженост. Именно и предвид това поръчителят
отговаря на собствено правно основание и не следва да участва като необходим
другар по претенцията за нищожност на клаузите на чл. 2.7 и чл. 4.2, б.“б“ и „в“ от
договора за кредит ( в този смисъл е и тълкуването, дадено в Решение № 213/
06.01.2017г. по гр.д. № 5864/ 2015г. по описа на ВКС, IV- то г.о, както и Решение №
129/ 31.01.2020г. по в.гр.д. № 2407/ 2019г., по описа на ОС- Пловдив, X- ти гр. с-в ).
3
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, счита за установено следното от
фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, а и от приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между тях е възникнало правоотношение по повод на
сключен Договор за заем № ********* от *********г. / л. 7- 13/, по силата на който
длъжникът ( обозначен в договора като заемополучател ) е усвоил финансов ресурс в
размер от 2500 лв. ). Като обезпечение по договора за заем, съобразно раздел VII- ми от
същия, ищецът е предоставил обезпечение под формата на ипотека и поръчителство от
лицето П. П. М. ( съдът дефинира същата като поръчител, предвид дадени по- горе
разяснения ).
По отношение клаузата на чл. 2.7 от договора: съобразно цитирания текст, при
забава в погасяването на дължима вноска с повече от 30 дни, след изтичане сроковете
за плащане определени в чл. 2.2, б.“з“ от настоящия договор, както и при неизпълнение
задължения на Заемополучателя произтичащи от настоящия договор, цялото вземане
става предсрочно изискуемо и Заемодателя освен правата по чл. 2.6 има право да
прекрати настоящия договор, като иска предсрочно погасяване на остатъка от заемната
сума по договора, ведно с неустойка в размер от 60 % / шестдесет процента /,
изчислена върху пълния размер на заемната сума. Твърденията на ищеца за
нищожност на посочената клауза поради противоречието й с добрите нрави са
свързани със задължението за заплащане на неустойка в горепосочения размер.
В конкретния случай, съдът счита, че клаузата на чл. 2.7 от процесния договор за
заем е недействителна като накърняваща добрите нрави. Съобразно разясненията,
дадени в т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/ 2009г. на ОСТК ,
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение
на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди.
Процесната неустойка, от една страна е определена в глобален размер от 60 % и от
друга се формира не върху непогасената част от главницата, а върху целия й размер.
Тоест, дори и при незначително неизпълнение от страна на длъжника, кредиторът
винаги ще начисли неустойка, която ще бъде процент не от неизплатената част от
договора, а от общо дължимата сума. Методиката, по която се формира неустойката
налага разбирането, че единствената цел, с която е договорена, е да предостави на
кредитора възможност да капитализира допълнителни приходи ( прикрити като
неустойка ), а не да репарира евентуално претърпените от него вреди. Предвид
изложеното, то явно е, че неустойката драстично излиза извън присъщите си функции
и като такава се явява нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Както бе посочено и по- горе, прекомерността на неустойката се преценява към
момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от
неизпълнението вреди. В тази връзка, съдът счита за нужно да акцентира и върху
4
факта, че договарянето на неустойка в толкова висок размер е напълно необосновано,
тъй като вземанията на кредитора по договора са обезпечени и чрез учредяване на
договорна ипотека и лично обезпечение под формата на поръчителство.
По отношение клаузата на чл. 4.2, б. „б“ и „в“ от договора: съобразно
посочените клаузи, заемодателят има право по б. „б“ да увеличи с 5% месечно лихвата
върху заемната сума, когато заемът и/или уговорените лихви не се погасяват в
сроковете, определени в договора и по б. „в“ да увеличи с 5% месечно лихвата върху
заемната сума, когато дължимата лихва не се погасява в договорения размер, а се
извършват частични плащания на лихва. Съдът счита, че посочените текстове се явяват
в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 11 ЗПК, тъй като от една страна задължават
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка, а от друга позволява на търговеца или доставчика
да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание. Във връзка с последното обстоятелство, съдът счита за нужно да посочи, че
месечното увеличение на договорната лихва с пет процента при несрочно заплащане
на задълженията по договора, притежава по -скоро характер на неустойка, а не на
добавка към договорната лихва. Това води и до невярна за потребителя информация
относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по
–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1
от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/. тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата
даваща възможност за едностранно увеличаване размера на договорната лихва, която
следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от
Директива 93/13/ЕО и като такава е недействителна.
Съдът счита за нужно да акцентира и върху факта, че методиката на чл. 4.2, б.
„б“ и б. „в“ от договора, по която се повишава процента на дължимата договорна
лихва, не предоставя възможност след като е отпаднало неизпълнението от страна на
потребителя, лихвеният процент да възвърне първоначалната си стойност. Тоест,
разписаното в цитирания текст от договора е установено единствено в полза на
кредитора и отсъства каквато и да било възможност лихвеният процент да бъде
понижен, след като веднъж вече кредиторът го е увеличил едностранно. Посоченото,
на основание чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП представлява неравноправна клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Допълнително, посочването само на факторите, чието
изменение не зависи от доставчика на финансови услуги, макар да обосновава
обективно изменението, не е достатъчно, след като в тези клаузи не се съдържа ясно и
разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите
изменения в съответния финансов индекс, валутен курс или други ( както е в случая ),
ще се формира новия лихвен процент. Липсата на конкретна методика или формула
(математически алгоритъм ), определящ трайно съотношението между изменението и
изброените обективни фактори създава възможност при наличие на предвидените в
договора и/или Общите условия изменения на променливата компонента, кредиторът
произволно да променя размера на лихвите по кредита (в тази връзка- Решение № 65/
06.07.2018г. по т.д. № 1556/ 2017г., по описа на ВКС, I- во т.о. ).
Във връзка с възражението на ответната страна, че в изпълнение на клаузата на
чл. 4.2, б. „б“ и „в“ от договора, размерът на дължимата договорна лихва не е
5
увеличаван, то съдът счита същото са ирелевантно. Настоящият иск касае прогласяване
нищожност на горепосочената клауза от договора, а не реституиране на даденото въз
основа на нея. Стореното от ответника възражение би имало отношение, ако се
претендира връщане на недължимо платена сума по посочената клауза от договора, но
не и когато се търси единствено прогласяването й за нищожна. В тази връзка, без
отношение към предмета на доказване по настоящото дело е и отразеното от вещото
лице в изготвената ССчЕ, досежно размера на осъществените плащания от ищеца към
ответника, както и дали ГПР по договора превишава императивно определения лимит в
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Основанието за нищожност на клаузата на чл. 4.2, б. „б“ и „в“ е
нейната неравноправност поради изложените по- горе съображения, а не надвишаване
на определения лимит на ГПР, разписан в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съобразно гореизложеното, предявените искове с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 143, ал. 2, т. 11, вр. ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП следва
да бъдат уважени и да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 2. 7 и чл. 4.2, б.
„б“ и „в“ от Договор за заем № 272- ПВ от 23.10.2018г.
По разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се следват разноски в
полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени
правни услуги от адв. И., като съобразно Договор за правна защита и съдействие / л.
16/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за
адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати на адв. И. сума в размер от 300 лв.
Допълнително, ответникът следва да заплати на ищеца в лично качество сторени
разноски в общ размер от 150 лв. ( 50 лв. заплатена държавна такса и 100 лв. депозит за
изготвяне на ССчЕ ).
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 143,
ал. 2, т. 11, вр. ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП нищожността на клаузата на чл. 2. 7 като
противоречаща на добрите нрави и нищожността на клаузата чл. 4.2, б. „б“ и „в“ като
неравноправна, поради установена възможност на кредитора едностранно да променя
размера на лихвения процент по договора на непредвидено в него основание, и двете от
Договор за заем № ******** от ********г., сключен между ищеца Т. И. М., ЕГН
********** като „заемополучател“ и ответника „Ново Финанс“ ООД, ЕИК *********
като „заемодател“.
ОСЪЖДА „Ново Финанс“ ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Е.Г. И.,
**********, личен № **********, сума в размер на 300 лева, представляваща
6
адвокатско възнаграждение за предоставено на ищеца Т. И. М. безплатно процесуално
представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по
реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Ново Финанс“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Т. И. М., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 150 лева, представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство за държавна такса и депозит
за изготвяне на експертно заключение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-
Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
7